Решение № 523 от 24.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9314/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 9232 от 01.06.2023 год., постановено по гр.дело № 52763/2022 г. на СРС, Г.О., 77 състав, са отхвърлени предявените от „С.Б.“ ЕООД, ЕИК •••••••, срещу В. М. И., ЕГН ••••••••••, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.234, ал.3, т.2 КТ, вр. чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че В. М. И., ЕГН ••••••••••, дължи на „С.Б.“ ЕООД, ЕИК •••••••, сумата от 1500 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по договор за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г. към трудов договор № 33159 от 21.05.2021 г., както и за сумата от 40, 42 лв., представляваща лихва за забава за периода от 05.04.2022 г. до 10.07.2022 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК, „С.Б.“ ЕООД, ЕИК •••••••, да заплати на В. М. И., ЕГН ••••••••••, сумата от 440 лв. разноски по делото. Срещу решението на СРС, 77 с-в е постъпила въззивна жалба от „С.Б.“ ЕООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.С. В., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените установителни искове, бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник В. М. И., чрез пълномощника си адв.Н. Г. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за неоснователност на предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон. Съдът приема, че в процесния случай, с оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, при условията на пълно доказване ищецът по предявените положителни установителни искове следва да докаже освен правоотношението между страните, но и обстоятелството, че е изправна страна и че е изпълнил задължението си по процесния договор на който основава вземането си срещу ответника, което е правопораждащ факт за вземането за главница за релевантния период от време. Такова доказване не е проведено от ищеца чрез ангажираните в настоящето производство доказателства. Със сключения между страните на 01.06.2021 г. договор за повишаване на квалификация към трудов договор № 33159/21.05.2021 г., ищецът „С.Б.“ ЕООД, гр.София, като работодател се е задължил съгласно разпоредбата на чл.1 от договора да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя/ ответника В. М. И./ за длъжността „Мениджър“, а служителят се е задължил да я усвои. Съгласно чл.12 от процесния договор от 01.06.2021 г. за повишаване на квалификация към трудов договор № 33159/21.05.2021 г., служителят/ ответник по делото/ се е задължил да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18/ осемнадесет/ месеца след неговото завършване. Изрично е уговорено между страните по делото, съгласно разпоредбата на чл.13 от процесния договор, че в случай, че служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл.12, същият дължи на работодателя неустойка в размер на 1500 лв. Исковата претенция на ищеца е за установяване на дължимост на неустойката в размер на сумата от 1500 лв. уговорена в чл.13 от договора. Съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по иска на основание цитираната законова разпоредба, е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ да съществува задължение; 2/ това задължение да не е изпълнено или да не е изпъленно точно; 3/ неустойката да е уговорена между страните; 4/ кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни. В процесния случай, съконтрахентите са уговорили неустойка в чл.13 от процесния договор в размер на сумата от 1500 лв., дължима от служителя за неизпълнение на задължението му по чл.12 от договора. В процесния случай, видно от заверен препис от лична карта на ответника се установява се, че В. М. И. е роден на •••••••• г. С оглед на което безспорно е обстоятелството, че към момента на сключване на договора за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г. той е бил на 17 години, т.е. бил е непълнолетен по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗЛС, а с това и ограничено дееспособен, доколкото в ал.2 на цитираната разпоредба се предвижда, че такива лица извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, като същите могат да сключват самостоятелно само обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Процесният договор за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г., сключен на основание чл.234 от КТ, макар да е уреден в КТ и да е свързан с трудовото правоотношение, по своята правна същност не е трудов договор. Правоотношението, което се установява с него, има гражданскоправен характер. В тази връзка що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и гражданският закон - в случая правилата на ЗЗД, в частност тези за недействителността на сделките. По тези съображения, в конкретния спор, макар на 16-годишна възраст ответникът да е притежавал трудова дееспособност съобразно разпоредбата на чл.301 от КТ, за целите на гражданското право същото лице се счита, че би притежавало пълна дееспособност да придобива права и да се задължава чрез собствените си действия едва с навършването на 18 години. В този смисъл дееспособността в трудовото право не съвпада с тази по гражданското право, като фактът на сключването на трудов договор не обуславя придобиването на пълна дееспособност за сключване на всякакви договори, включително и на такъв за повишаване на квалификацията. Последният не може да бъде възприет и за обикновена дребна сделка, която недееспособният може да сключи самостоятелно, а още по малко по силата на такъв договор да може да се стигне до разполагане с това, което е придобил със своя труд, доколкото с него не се уговаря престирането на работна сила, нито извършването на определена работа при работодателя. В тази връзка, предвид облигационния му характер, за валидно задължаване на ответника по процесния договор за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г. в това число и за поемане на задължението за заплащане на уговорената неустойка, той е следвало да бъде сключен лично от ответника В. М. И. със съгласието на неговия родител или попечител в съответствие с изискването на чл.4, ал.2, пр.1 от ЗЛС. В случая, ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи неговата валидност, не ангажира доказателства в тази насока. От друга страна, безспорно е, че договорът за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г. е подписан само от ответника В. И., без в него да е обективирано съгласие на негов родител, като за обратното не свидетелства и липсата на данни по делото за извършено противопоставяне от тяхна страна по време на участието му в обученията, потвърждавайки по този начин сключването на договора за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г., в какъвто смисъл е наведеният в хода на устните състезания по делото довод от ищеца. Това е така, тъй като по делото не се доказва родителите на ответника да са знаели за встъпване в процесната облигационна обвързаност от страна на сина им, респективно че той е взел участие в твърдяните обучения, за да се се приеме, че липсата на противопоставяне от тяхна страна е равнозначно на конклудентно потвърждение. Следователно, поради неспазване на предвидения ред за неговото сключване от ограничено дееспособно към този момент лице и липсата на данни за изразено съгласие на неговия родител или попечител, на основание чл.27, пр.1 от ЗЗД договорът е унищожаем. В тази връзка, заявеното от ответника възражение в отговора на исковата молба в тази насока е основателно, поради което с оглед отпадането с обратна сила на правния ефект на сделката и липсата на валидно възникнало въз основа на нея облигационно правоотношение между страните, в правната му сфера не е валидно възникнало и задължението за заплащане на претендираната неустойка по чл.13 от договора за повишаване на квалификацията от 01.06.2021 г., което е самостоятелно основание да се приеме, че претендираната неустойка в размер на 1500 лв. е недължима. Доводите на ищеца, че унищожаемият договор е бил потвърден от ответника са неоснователни, тъй като по делото липсват доказателства за изрично потвърждение съгласно разпоредбата н а чл.35, ал.1 от ЗЗДС, както и за потвърждение чрез изпълнение задълженията на ответника по договора по реда на чл.35, ал.2 от ЗЗД. Това е така, защото видно от съдържанието на процесния договор за повишаване на квалификация, единственото насрещно задължение на работника по договора е да не прекратява трудовото си правоотношение с работодателя по време на обучението си и за срок от 18 месеца след приключване на обучението - задължение, което ответникът безспорно не е изпълнил. Участието на ответника в обучението представлява приемане на престацията на работодателя, а не осъществяване на насрещна престация. Обстоятелство, че ответникът е полагал труд на длъжност, изискваща провеждане на обучението, представлява изпълнение на задълженията по трудовото му правоотношение, а не на задължението му по чл.12 от договора за повишаване на квалификация. На следващо място, в практиката на ВКС, обективирана в решение № 21/12.07.2010 г. по т.дело № 470/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че една от предпоставките на чл.92 ЗЗД за присъждане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение е претендиращият неустойката кредитор да е изпълнил или да е бил готов да изпълни собствените си задължения по договора. Настоящият въззивен състав споделя даденото разрешение, а именно, че уговорената в договора неустойка за неизпълнение на поети от длъжника задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира заплащането й, е неизправна страна поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора. В съответствие с основния правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от длъжника, ако самият той не е изпълнил или не е имал готовност да изпълни насрещните си задължения така, както изисква законът /чл.63 ЗЗД /- точно, добросъвестно и с грижата на добър стопанин. В процесния случай задължението на ищеца- работодател е посочено в клаузата на чл.1 от процесния договор от 01.06.2021 г. за повишаване на квалификация към трудов договор № 33159/21.05.2021 г., с която работодателят се е задължил да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя/ ответника В. М. И./ за длъжността „Мениджър“, а служителят се е задължил да я усвои. Съдът приема, че възникването на правото на ищеца да претендира и получи неустойката по чл.12 от договора, уговорена за неизпълнение на договорните задължения на длъжника- ответник, предпоставя точно и добросъвестно изпълнение или готовност за изпълнение на поетото с клаузата на чл.1 от договора задължение, което формира съдържанието на дължимата от кредитора престация. Изпълнението е оспорено с изрично възражение от ответника - длъжник с отговора на исковата молба и според правилото на чл.154, ал.1 ГПК тежестта за доказването му се носи от ищеца. Преценката на събраните в хода на делото доказателства не води до извод, че дружеството - ищец е изпълнило поетото задължение, визирано в договорната клауза на чл.1 от процесния договор сключен на 01.06.2021 г., а именно: да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя/ ответника В. М. И./ за длъжността „Мениджър“. Изпълнението на това задължение на ищеца не може да се счете за доказано от ангажираните по делото доказателства. Съобразявайки правилото на чл.154, ал.1 ГПК, настоящият въззивен състав приема, че ищецът не е доказал да е изпълнил или поне да е имал готовност да изпълни задължението по чл.1 от договора към момента, в който ответникът е предприел действия по прекратяване на сключения трудов договор в нарушение на уговорката в чл.12. Съдържанието на породената от договора облигационна връзка между страните предполага изпълнението на задължението по чл.1 да започне непосредствено след възникването й, и щом не е установено то да е предприето, ищецът не би могъл да има качеството на изправна страна в облигационното отношение. Неизправността лишава ищеца от правото на неустойка по чл.13, независимо от установеното неизпълнение на задължението на длъжника по чл.12 от договора, предвидено като основание за заплащане на неустойката. Поради изложеното съдът приема, че в настоящия случай предявения от ищеца срещу ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за установяване на дължимост на вземане в размер на сумата от 1500 лв. се явява изцяло неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Поради неоснователност на главния иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, неоснователен се явява и акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на дължимост на вземане в размер на сумата от 40, 42 лв., и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 440 лв. за въззивната инстанция по договор за правна помощ от 07.07.2023 г. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,