Решение № 5993 от 4.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8637/2023 г.

Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. Образувано е по въззивната жалба на Б. Т. К., ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва първоинстанционното решение над размера от ¼ от минималната работна заплата до присъдения размер от 250 лева. Излага подробни съображения за пороците на решението. Същата страна с частна жалба обжалва и определението на първоинстанционния съд от 15.06.2023 г., с което е оставено без уважение искането му за изменението на решението в частта относно разноските. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на Първоинстанционният съд над размера от ¼ от минималната работна заплата за страната, като отхвърли предявеният иск над този размер до присъдения размер от 250 лева и измени решението в частта относно разноските и остави без уважение претенцията на ищците за присъждане на деловодни разноски. В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по делото, поддържа подадените въззивна и частна жалби, като пледира за уважаването им. Уточнява, че обжалва решението над минималния размер на издръжката от ¼ от минималната работна заплата за страната, считано от датата на исковата молба занапред. Претендира сторените по водене на делото разноски, за които не представя списък по чл. 80 от ГПК. В срока по чл. 263 от ГПК ищецът в първоинстанционното производство малолетният М. Б. К., действащ чрез своята майка З. О. В., е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и излага подробни съображения в подкрепа на заявеното становище. В срока по чл. 276 от ГПК подава и отговор на частната жалба на ответника, която също оспорва като неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт, като остави подадените от ответника въззивна и частна жалби без уважение, като неоснователни. Претендира сторените по водене на делото разноски. В хода на съдебното дирене, малолетният въззиваем, действащ чрез своята майка и пълномощника си по делото, оспорва подадените от ответника въззивна и частна жалби като неоснователни и моли съда да постанови решение, с което да потвърди обжалваните съдебни актове Претендира разноски по представен списък. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от страна, имаща интерес от обжалването, като подлежи на разглеждане в настоящото производство. При произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното: Първоинстанционния Софийски районен съд бил сезиран с иск с правно основание чл. 150 от СК-за увеличаване на издръжката, дължима на малолетния ищец М. Б. К., роден на ••••••• г., от неговия баща – ответника Б. Т. К. от 120 на 250 лева, ведно с лихви за забава и разноски. Поддържал, че е малолетен син на ответника, като обстоятелствата, при които била определена издръжката му от него съществено и трайно се изменили-с порастването му се увеличили нуждите му, както и средствата, необходими за задоволяването им. Претендирал разноски. Ответникът оспорвал иска по основание и размер, като го считал за неоснователен и недоказан. Сочел, че е останал без работа и доходи, като бил регистриран като лице активно търсещо работа в Дирекция „Бюро по труда“ София Изток. Сочел също така, че не разполага имущество от което да реализира доходи, като живеел в жилището на своите родители, съвместно с тях, като поемал разходите за домакинството и им помагал за закупуване на храната и нужните им лекарства. Сочел, че по закон дължал издръжка на своите родители, които били нетрудоспособни, поради възрастта, като майка му била с минимална пенсии и влошено здравословно състояние. Твърдял, че предвид изложените обстоятелства, считал за непосилно да заплаща издръжка за малолетния си син в размер над минималния такъв в размер на 177, 50 лева към момента на подаване на исковата молба. Претендирал разноски. За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната фактическа обстановка: Ищецът, 10-годишен към датата на завеждане на исковата молба, е син на ответника, който в края на 2016 г. по реда на чл. 50 от СК, приел да му заплаща издръжка в размер на 120 лева. Ответникът представил заповед за прекратяване на ТПО по чл. 71, ал. 1 от КТ от 19.12.2022 г.-пет дни след получаване на съдебните книжа по делото, а като основание за прекратявана на същото правоотношение в представената по делото трудова книжка на ответника била вписана разпоредбата на чл. 321, ал. 1, т. 1 от КТ. Първоинстанционния съд приел, че документът, който ще се ползва занапред по настоящото дело е именно посочената трудова книжка, считайки, че заповедта за прекратяване на ТПО е създадена за нуждите на процеса, като не следва да се взема предвид при произнасянето на съда, заедно с последващата регистрация на ответника в Дирекция „Бюро по труда“. Средномесечният доход на майката за миналата година бил около средният за страната, но тя имала родено второ дете. Отчитайки процесуалното поведение на ответника, съдът се убедил, че същият може, но не желае да плаща търсената издръжка, която е скромна, като не плащал редовно и присъдената до този момент издръжка. Приел, че претендираната сума е във възможностите на всеки трудоспособен мъж от София, където средната заплата е около 2500 лева, а безработицата е под средната за ЕС. При този изход на спора, възложил в тежест на ответника таксата върху увеличението, както и сторените от ищеца разноски по делото. Направеното от ответника искане за изменение на решението в частта относно разноските, присъдени в полза на ищеца, с обжалваното определение съдът оставил същото без уважение. При тази фактическа установеност, Първоинстанционният съд постановил обжалваните съдебни актове. Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното: Въззивният съд споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като същата се установява от събраните писмени и гласни доказателства. Във въззивното производство са приети писмени доказателства, а именно – квитанция за сумата от 480 лева за зелено училище в периода 5 – 9 юни 2023 г., трудов договор № 134 от 09.03.2023 г, сключен между въззивника и АМ Т.К. ЕООД, трудов договор № 20232224 от 24.11.2023 г., сключен между въззивника и К. И С.Л. ЕООД, справка за осигурителния доход на З. О. В.. От анализа на тези документи се установява следното: От представената квитанция се установява, че и след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство майката на малолетния въззиваем продължава да прави обичайни разходи, свързани със задължителното му обучение, като лице под 16 годишна възраст. Съгласно представената справка, за периода март – юни 2023 г. З. В. няма осигурителен доход, а за периода октомври 2023 г. до месец януари 2024 г., включително, реализирала осигурителен доход в общ размер на 2741, 18 лева, или средномесечния осигурителен доход на майката за посочения период е в размер на около 685 лева. За доходите си въззивникът представи трудови договори, първият от които сключен на 09.03.2023 г., по който той приел да изпълнява длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил- 12 и повече тона, с основно месечно възнаграждение в размер на 780 лева, и допълнително такова за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка година трудов стаж при същият работодател, като бил уговорен изпитателен срок от шест месеца в полза на работодателя. Въззивният съд не обсъжда подробно този трудов договор, доколкото за въззивника не е съществувала пречка да представи същия пред първоинстанционния съд, пред който последното проведено съдебно заседание е на 23.03.2023 г., като го отчита единствено като част от констатираното от първоинстанционния съд за тази страна поведение на нежелание да участва в издръжката на сина си. Вторият представен трудов договор установява, че въззивникът е приел да изпълнява длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил - 12 и повече тона, с основно месечно възнаграждение в размер на 800 лева, и допълнително такова за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, като бил уговорен изпитателен срок от шест месеца в полза на работодателя. От представените пред първата инстанция доказателства е видно, че въззивникът има дългогодишен стаж на длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил (поне от 03.06.2020 г.), което обстоятелство се отразява положително на доходите му по този договор. Отделно от това, считано от 01.01.2024 г., минималната работна заплата за страната, съгласно ПМС № 193/12.10.2023 г. е в размер на 933 лева, а въззивникът не е ангажирал доказателства за доходите си след 01.01.2024 г. Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани във въззивното производство. При тази фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна: По подадената въззивна жалба: Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи. Въззивният съд изцяло споделя изводите, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, не счита за нужно да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното: На първо място жалбата се основава на невярното фактическо твърдение, че към момента на подаването й на 28.04.2023 г., въззивникът е безработен и не получава доходи от трудови правоотношения. Горното твърдение се опровергава от представените от същата страна с молба от 14.03.2024 г. доказателства, съобразно които от 09.03.2023 г. въззивникът е в трудово правоотношение и реализира трудови доходи. Предвид това, тези оплаквания не следва изобщо да бъдат обсъждани от въззивния съд, тъй като не кореспондират с доказателствената съвкупност по делото, а са изолирани и произволни. Не следва да се зачете и релевираната в жалбата регистрация на въззивника в Дирекция „Бюро по труда“, като лице активно търсещо работа. На първо място, трудовото правоотношение, след което е създадена посочената регистрация, е прекратено от страните по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ-поради взаимното съгласие на страните. Съобразно това, следва да се приеме, че въззивникът, който вече бил получил съдебните книжа по делото, съзнателно и с цел да не дава издръжка на малолетния си син, сам се е поставил в невъзможност да дава такава за периода на регистрацията. Това поведение на родителя е укоримо, поради което въззивникът не може да черпи права от него. Отделно от това, дори да се приеме, че същият е останал без работа за периода на регистрацията в Дирекция „Бюро по труда“, същият период не се отличава със значителна продължителност, като още в хода на първоинстанционното производство, въззивникът е започнал работа. Също така, следва да се отбележи, че участието на въззивника в издръжката на малолетния му син е негово алиментно задължение и се ползва с приоритет пред поети от него облигационни задължения, както и пред задължението му за издръжка на неговите възрастни родители, в случай, че последните се нуждаят от такава. Предвид това, съдът не счита за необходимо да обсъжда липсата на доказателства за необходимостта на родителите на въззивника от издръжка, платима им от него, каквито не са представени и пред двете съдебни инстанции. Описаното процесуално поведение на въззивника, включително и обстоятелството, че същият не представя доказателства за своите актуални брутни доходи, обуславя като възможен единствено извода, че същият разполага с материалната възможност да заплаща така увеличената издръжка на малолетния си син, считано от датата на исковата молба. Допълнително, въззивният съд намира за необходимо да обоснове, че изводите на първоинстанционния съд за основателност на исковата претенция са правилни, кореспондират на доказателствената съвкупност, и се споделят от настоящият съдебен състав. Съгласно разпоредбата на чл. 150 от СК, за да бъде уважен предявеният иск за изменение на дължимата издръжка, като в настоящият случай се иска увеличението й, е необходимо да настъпи изменение в някое от обстоятелствата, въз основа на които е бил определен размерът й-нуждите на лицето, имащо право на издръжка, или доходите на задълженото за издръжката лице, като не е необходимо тези обстоятелства да съществуват в кумулативна наличност. Според нормата на чл. 142 от СК този размер се обуславя от съотношението между нуждите на лицето, имащо право на издръжка и възможностите на задълженото лице-величини, които не са константни, а търпят промяна във времето. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът в първоинстанционното производство е следвало, посредством пълно и главно доказване, да изясни основния факт на доказване, а именно, че след влизане в сила на решението, с което е определена издръжката му, е настъпила промяна в обстоятелствата по чл. 142, ал. 1 от СК-нарастването на собствените му потребности и/или нарастване на материалните възможности на родителя, от когото се търси издръжката. Следва да се отбележи, че липсва законово изискване тези изменения в потребностите на имащия право на издръжка и възможностите на задълженото за издръжка лице да бъдат установени кумулативно. Достатъчно за уважаването на иска по чл. 150 от СК е да се установи изменение само на едно от тези обстоятелства. В случая по делото са установени трайни и съществени изменения в потребностите на правоимащото лице. На първо място, е установено нарастване на обичайните потребности на въззиваемия. Несъмнено е, че от определянето на първоначалната издръжка с посоченото решение, тя останала непроменена в продължение на почти шест години. Следва също да се отчете, че към момента на първоначалното определяне на издръжката, въззиваемия бил на ниска възраст, на четири години, докато понастоящем е навършил 12-годишна възраст, като продължава да подлежи на задължително обучение. Горното е достатъчно да се приеме, че нуждите му съществено и трайно са се изменили и като ученик в основната степен на своето образование нуждите на малолетния не могат да бъдат задоволени с присъдената в тежест на бащата издръжка. Ноторно известно за съда, а поради това и неподлежащо на отделно доказване е, че като ученик обичайните нужди на малолетния въззиваем се променят, той има нужда от съответно облекло за училище, включително спортно такова, отговарящо на определени от училищната управа изисквания, учебни помагала, налагат му се транспортни разходи, а също и такива за участието му в културни и социални събития, свързани с обучението му, както и въобще със социализацията му. Същевременно, нуждите му от храна, облекло, медицинско обслужване, културни мероприятия и прочее, са значително променени в сравнение с времето, когато е бил четиригодишен. Противно на посоченото в жалбата, за настоящият съдебен състав е несъмнено, че поради израстването на детето са налице трайни и съществени изменения в потребностите му (за задоволяване на базисните му нужди от храна, облекло, транспорт, медицинско обслужване, образователни, социално - културни и други), както и на необходимите за задоволяването им средства. Тези факти (изменените потребности на детето и необходимите за задоволяването им средства), както се посочи и по-горе, настоящият съдебен състав намира за ноторно известни и неподлежащи на доказване. Предвид изложеното, налага се извода, че са налице трайни и съществени изменения на нуждите на въззиваемия, обуславящи основателност на исковата му претенция. Несъстоятелни са оплакванията за липсата на професионална квалификация и образование на въззивника, принудили го работи като шофьор на тежкотоварни автомобили за да задоволява нуждите си и да заплаща издръжка на малолетния си син. За настоящия съдебен състав, както и за всички, ползващи интернет, е известно, че безработица в сектора на превозвачите понастоящем няма, като обявите на работодателите предлагат стартови възнаграждения, вариращи в широки граници от 933 лева до 7500 лева. Съобразно това, и предвид липсата на представени от въззивника доказателства за актуалните му брутни доходи, при условията на чл. 162 от ГПК, въззивният съд също приема, че за въззивника няма пречки да реализира средната работна заплата за района на София-град в размер на не по-малко от 2500 лева месечно. С оглед обстоятелството, че доходът на въззивника е по-висок от минималната работна заплата за страната, не е оправдано даваната от него издръжка за малолетният му син да е в размер на или близък до определения законов минимум (понастоящем в размер на 233, 25 лева), обичайно дължим от родители, останали трайно без доходи или реализиращи такива в минимален размер. Ето защо настоящият съдебен състав, намира, че са налице предпоставките на чл. 150 от СК, в частност налице са трайно изменени нужди на малолетния, както и материална възможност на въззивника да престира посочената сума за издръжката на ищеца. Също така, следва да се отбележи, че предоставяната от въззивника издръжка следва да е в такъв размер, който да обезпечи оптимални условия за развитието на детето, като кореспондира и на сумите, които той би предоставял, ако обитава едно домакинство с детето, на които условия присъдената първоначална издръжка от 120 лева, респективно друг размер по-нисък от увеличения размер на издръжката на 250 лева не отговаря. Заплащаната от въззивника първоначална издръжка не би могла да обезпечи самостоятелно най- елементарни нужди на детето. В хода на въззивното производство не се събраха такива доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не констатира противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд. Решението е мотивирано, като правните изводи кореспондират на установените фактически обстоятелства. Събраните доказателства са обсъдени в своята съвкупност и с оглед относимостта си към предмета на доказване. Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната част. По подадената частна жалба по чл. 248 от ГПК: Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи. Първият развит в нея довод се основава на твърдението, че в последното проведено пред първоинстанционния съд съдебно заседание на 23.03.2023 г., ищцовата страна изрично е заявила, че не претендира разноски, което твърдение не отговаря на действителното положение по делото. В съставения за това съдебно заседание протокол, процесуалния представител на ищеца пледирал за уважаване на исковата претенция. Съгласно разпоредбата на чл. 152 от ГПК протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия, като неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени. С оглед доказателствената сила на протокола от посоченото съдебно заседание и доколкото соченото в жалбата изявление на ищцовата страна не е удостоверено в него, същото следва да се счита за неизвършено. Същевременно, в исковата молба своевременно е направено искане за присъждане на сторените деловодни разноски, като тази претенция не е оттеглена. Съобразно това, съдът дължал произнасяне по това искане. Неоснователно е и оплакванията за липсата на списък на разноските, както и за липсата на доказателства, че разноските за адвокатско възнаграждение са действително сторени от ищцовата страна. На първо място, съгласно актуалната редакция на чл. 80 от ГПК, както и съобразно константната практика на ВКС, липсата на списък на разноските по чл. 80 от ГПК не е пречка за тяхното присъждане и не обуславя неоснователност на тази претенция. Липсата на списък по чл. 80 от ГПК преклудира единствено възможността на страната, пропуснала да представи такъв, да иска изменение на решението в частта относно разноските, когато същите не са й присъдени в цялост или е допусната грешка при определянето им. Също така, следва да отбележи, че въззиваемият е доказал сторените от него разноски за процесуалното му представителство пред първоинстанционния съд в размер на 600 лева, предвид представения на лист 18 от делото договор за правна защита и съдействие, сключен от майката на малолетния за процесуалното им представителство. Съгласно същия за завеждане на делото, явяване и процесуално представителство на малолетния, е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, което е платено изцяло и в брой при подписване на договора. Съобразно това, същият договор служи като разписка за извършеното плащане. Ето защо тези разноски, предвид осъждането на въззивника, правилно са възложени в негова тежест, като не са налице основания за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта относно разноските, присъдени на ищеца. По разноските: Претенции за присъждане на сторените деловодни разноски има ш от двете страни по спора, като с оглед изхода на делото само претенцията на малолетния въззиваем се явява основателна. Съобразно представените списък на разноските и договор за правна защита и съдействие, въззиваемата страна е сторила 500 лева разноски за процесуалното си представителство по делото, като тази сума следва да се възложи в тежест на въззивника. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IІ - ри брачен въззивен състав, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК