Решение № 286 от 29.6.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 579/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 293/16.12.2025 г., постановено по гр.д. № 44/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин (ЕПРС) е отхвърлил иска на Н. И. П., ЕГН ••••••••••, град С. З., ул. "С. С." № ., ет.., ап..., представлявана от адвокат А. И. А. от КАК, със съдебен адрес: гр. К., ул. "Г." № . срещу "АБС ГРУП" ООД, ЕИК .............., със седалище и адрес на управление: гр.Елин Пелин, ул. "Витоша" № 10, вх.А, ет.6, ап.15, с правно основание чл.422 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника "АБС ГРУП" ООД, ЕИК .............., че дължи на ищцата Н. И. П., ЕГН •••••••••• следните суми, произтичащи от запис на заповед, издаден на 22.02.2010 г. с падеж 26.03.2010 г.: 5500.00 евро (пет хиляди и петстотин) евро, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК пред съда - 09.11.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по ч.гр.д № 1191/2023 г., по описа на РС - Елин Пелин. С решението си ЕПРС, на основание чл.78, ал.3 от ГПК е осъдил ищцата Н. И. П. да заплати на ответника "АБС ГРУП" ООД сумата от 1237,33 евро / 2420.00 лева, представляващи сторени по делото разноски пред районния съд. В установения от закона срок по чл. 259, ал.1 от ГПК, ищцата и настоящ въззивник Н. И. П., чрез адвокат А. И. А. от КАК обжалва решението, като моли същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а предявения иск да бъде уважен изцяло. В жалбата са изложени редица доводи във връзка с направените оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон. Счита, че приетото по делото съдебно решение № 12428/03.12.2020 г., на САС, постановено по ГД № 3845/2019 г., което е окончателно и влязло в сила със СПН за страните, повелява, че вече не е налице даването вместо изпълнението по процесния запис на заповед, което означава, че той е освободен от обстоятелството да е изпълнен между същите две страни, защото по него между тях по висящия съдебен процес е имало даване вместо изпълнение, a от 03.12.2020 г. de jure вече нямало такова даване вместо изпълнение, т.е., по него се следвало изпълнение от ответната страна, което не било реализирано в давностния тригодишен срок, поради и което същият запис на заповед бил предявен пред заповедния съд – ЕПРС, на 09.11.2023 г. Претендира разноски пред ЕПРС и пред СОС. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна и първоначален ответник "АБС ГРУП" ООД, чрез адвокат Н. Д. Р. от САК оспорва въззивната жалба, като неоснователна, моли атакуваното съдебно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно, излага мотиви и съображения в тази насока, претендира присъждане на разноски, сторени пред въззивния съд. След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Софийски окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното : Въззивната жалба се явява процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество. Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното решение не се явява нищожно. Същото е постановено от съдия от Районен съд – Елин Пелин, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма. При проверка по реда на чл. 269 от ГПК - за процесуалната допустимост на решението, което е обжалвано изцяло, съдът намира, че то се явява процесуално допустимо: налице е гражданскоправен спор между процесуално правоспособни и дееспособни правни субекти, като компетентен да се произнесе съобразно правилата за родова и местна компетентност се е явявал ЕПРС. Налице са били положителните процесуални предпоставки за предявяването на иска и не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, водещи до погасяване правото на иск. Съдът се е произнесъл именно по предявения иск. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от ЕПРС, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното: Видно от представените по делото доказателства се установява, че по ч.гр.д. № 1191/2023 г., по описа на Районен съд Елин Пелин, въз основа на подадено заявление по реда на чл.410 от ГПК от заявителя Н. И. П. е била издадена Заповед № 761 за изпълнение на парично задължение от 20.11.2023 г., с която длъжникът „АБС Груп“ ООД е бил осъден да заплати на заявителя Н. И. П. сумата от 5500.00 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 22.02.2010 г. с падеж на 26.03.2010 г., ведно със законната лихва считано от 09.11.2023 г. до изплащане на вземането и разноски в заповедното производство - 215,15 лева заплатена държавна такса и 687.00 лева адвокатско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е била надлежно връчена на длъжника „АБС Груп“ ООД, като в срока по чл.414 от ГПК е постъпило възражение от длъжника за недължимост на вземането. В дадения едномесечен срок п о чл.415, ал.4, вр. ал.1, т.1 от ГПК заявителят е предявил настоящия иск по чл.422 ГПК за установяване на вземанията по процесния запис на заповед. О т запис на заповед, издаден на 22.02.2010 г. от „АБС Груп“ ООД в полза на Н. И. П. за сумата от 5500.00 евро е видно, че длъжникът се е задължил неотменимо и безусловно, без протест и разноски, срещу представянето му, да заплати паричното задължение на датата на падеж а - 26.03.2010 година. Според предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.03.2010 г. се установява, че „АБС Груп“ ООД – продавач, се е задължил да продаде на купувача Н. И. П. недвижим имот, находящ се в гр. С., представляващ апартамент № . на подпокривно ниво, находящ се на ул. „П.“ № ..-.., кв.“М. л.“, със застроена площ от 37 кв.м. и тераса от 10,5 кв.м., ведно с общи части от сградата. В раздел II чл.3 от Договора е уговорено, че купувачът е заплатил продажната цена съгласно запис на заповед между страните сключен на 22 февруари 2010 г. за сумата от 5500.00 евро. Съгласно приемо - предавателен протокол от 25.10.2023 г. процесният оригинал на запис на заповед от 22.02.2010 г. ие бил върнат на ищцата от СГС. При така установеното от фактическа страна, настоящият състав възприе следните правни изводи: Предявен е иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК. Предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на паричното вземане, за което ищецът-кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ, в случая – запис на заповед. Записът на заповед е абстрактна сделка, т. е. договореното по нея задължение не е свързано с определена кауза (основание, причина). По дефиниция от чл. 535, т. 2 ТЗ записът на заповед материализира само безусловно обещание на издателя за плащане. Основанието за плащане при този вид сделки не е елемент на съдържанието. Несъмнено, записът на заповед се издава във връзка с конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума, но тези каузални отношения се намират извън съдържанието на ценната книга и не са условие за действителност на менителничния ефект. 3атова в производството по чл. 422 ГПК ищецът - заявител в заповедното производство, на първо място е необходимо и достатъчно да установи редовността на записа на заповед от външна страна. За да удостовери валидна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане, записът на заповед трябва да има формата и реквизитите по чл.535 ТЗ. Поради това, независимо дали е сезиран с доводи за съществуване на вземане по запис на заповед, при разглеждането на иск по чл. 422 ГПК, съдът следва да съобрази доколко представения от кредитора документ отговоря на формалните изисквания, които го правят действителен и източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. В случая, процесният запис на заповед се явява редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Неоснователно е възражението относно нередовности на ценната книга с правно основание чл. 535 и чл. 496, ал. 2 ТЗ, водещи до нейната нищожност. Документът съдържа всички предвидени в чл. 535 ТЗ реквизити – наименованието "запис на заповед" " се съдържа и в текста на самия документ; безусловно и неотменимо задължение да се плати определена парична сума; лицето, на което следва да се плати; дата и място на издаване на записа на заповед и падеж на задължението съгласно чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ- на определен ден, от който момент задължението за плащане се счита за изискуемо, като е налице и положен подпис за издателя. Оспорване на автентичността на подписа и ръкописно попълнените дати на падеж и предевяване в записа на заповед от страна на ответника не е надлежно проведено и доказано. Също така остана и недоказано оспорването от страна на ответни ка на автентичността на подписите в предварителния договор за продажба на недвижим имот по развилото се производство пред СГС и САС, съгласно приложените съдебни решения в тадзи насока от ищцата. Неоснователно се явява възражението на ответника – въззиваем, че по процесния запис на заповед липсвало фактически предадена сума от 5500 евро, тъй като нямало представен банков превод в тази насока. Действително, в чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой е постановено, че плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лева, но това ограничение по никакъв начин не се отразява на действителността на сделката, която обективира задължение на плащане. Ако евентуално бъде реализирано плащането на такава сума в брой, това би било основание за налагане на административна отговорност на лицата, но не води до недействителност на записа на заповед. Следва да се отбележи, че Законът за ограничаване на плащанията в брой забранява/ограничава извършването на плащания в брой, а не забранява договарянето на заплащане на суми в размер на 10 000 лева. Ако ответникът счита, че с изпълнението на така поетото задължение с плащането в брой би нарушил тази разпоредба на закона, би могъл да плати по банков път, но това не е основание да откаже изцяло изпълнение на поетото със записа задължение. Съдът следва да обсъди липсата на възражение, касаещо връзката между процесния запис на заповед и наличието на конкретно каузално правоотношение. Съгласно т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, само когато страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, като в настоящия случай такова не е въведено от ответната страна. Безспорно е, че записът на заповед е ценна книга, която материализира парично вземане и едностранна абстрактна сделка, от която се поражда задължение за издателя, като основанието за плащане (каузалното правоотношение) не е елемент от менителничния ефект, нито е условие за действителността на записа на заповед. В този смисъл - когато записът на заповед е редовен - формата е спазена и съдържанието отговаря на определените от закона реквизити на основание чл. 535 ТЗ, поемателят-кредитор разполага с правото да събере вземането си на основание ценната книга. Правото на пряк менителничен иск - осъдителен или установителен срещу издателя по запис на заповед се погасява по давност, съгласно правилото на чл. 531, ал. 1 ТЗ и в хипотезата на релевирано възражение от ответника, съответно твърдения от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. В случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. В тази връзка следва да се посочи, че относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ или установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, а не общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗ. Тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ тече от датата на падежа на записа на заповед, уговорен на определен ден - 26.03.2010 г. и изтича на 26.03.2013 г., а тъй като заявлението по реда на чл.417 от ГПК е било депозирано на 09.11.2023 г. пред Районен съд Елин Пелин, вземането се явява погасено по давност, поради което и направеното в тази насока възражение в тази насока от въззивника се явява неоснователно. Давността е предвидена като настъпваща принудителна правна последица в облигационните отношения между лицата за внасяне на яснота в един обозрим срок, в който и кредиторът да има обективната възможност да предприеме действия по събиране на вземането си и длъжникът да разполага с достатъчен срок да плати задължението си или да го оспори. Имайки предвид, че записите на заповед се използват преимуществено в търговския оборот, с цел ликвидност и бързина, е предвиден и по-краткия три годишен давностен срок за защита на кредитора и длъжника, в отклонение от общата петгодишна давност. Неоснователни се явяват оплакванията на въззивника , че докато пред СГС и САС е текло производството по чл.19, ал.3 от ЗЗД - за обявяване на предварителния договор за окончателен, погасителна давност не е текла и е налице сила на пресъдено нещо по отношение на претендираните вземания със записа на заповед. Според съдебно решение, постановено по гр.д. № 3845/2019 г., по описа на Апелативен съд София е видно, че процесният запис на заповед, макар и да е представен като доказателство по тези дела не е сочен като основание, с което е заявено искане за заплащане на сумите по него и в съдебното решение липсва диспозитив за заплащане на процесните суми по него. В хода на тези дела ищцата не е формулирала и насочила претенция за заплащане на сумата по издадения запис на заповед, а го е сторила с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред ЕПРС. В съдебните производства по чл.19, ал.3 от ЗЗД е била изследвана единствено автентичността на положения подпис на продавача в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот, този на настоящия въззиваем и първоначален ответник - “АБС Груп“ ООД, по негово оспорване касателно автентичността, а искът за обявяване на договора за окончателен е бил отхвърлен. Правилно в тази насока ЕПРС е приел, че обсъждането в мотивите на САС, дали записът на заповед е подписан от настоящия ответник е неотносимо към процесния казус и не касае възражението за давността. Наред с горното, в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД ищцата е могла в условията на евентуалност или алтернативност, или в своевремонно заведено отделно исково производство да иска връщане на сумата от 5500 евро, платена по предварителния договор, вместо реалното му изпълнение. Като не го е сторила в предвидените давностни срокове, настоящото притезание не попада в някоя от хипотезите на чл.115 ЗЗД и/или чл.116 ЗЗД, касаещи спиране или прекъсване на давността. За да постанови решението си, първостепенният съд задълбочено и аналитично е изследвал фактическите и правни аспекти на казуса, като прав илно и законосъобразно е отхвърлил иска и е възложил разноските съобразно изхода на спора. В случая, на основание чл.272 от ГПК въззивният съд обосновава своето решение, като препраща и към мотивите на първоинстанционния съд ебен акт, които споделя изцяло, като изложени последователно, подробно и аргументирано. Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, поради което решението на районния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно. С оглед изхода по спора пред въззивния съд, в полза на въззивникът не следва да бъдат присъждани съдебни разноски, но на осн.чл.78, ал.3 ГПК такива се следват на въззиваемия, сторени за един адвокат в размер на платената сумата от 1227,00 евро. На осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението подлежи на касационно обжалване. Воден от горното, СЪДЪТ