Решение № 2198 от 10.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5315/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „СТИК-КРЕДИТ“АД срещу решение № 20023366/21.03.2022г. постановено по гр.д. № 48341/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 171 състав, с което са отхвърлени предявените срещу Ю. Н. Л. обективно кумулативно съединени искове, както следва: -предявен по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че дължи на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗПК вр. чл.6 ЗПФУР сумата от 150, 00 лв. – главница по договор за потребителски кредит №521503/24.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК 0 04.11.2019г. до окончателното й изплащане; -осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за сумата от 150, 00 лв. получена без основание и с която сума се е обогатила. В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите. Счита, че изводът на първоинстанционният съд, че между страните не съществува облигационно правоотношение е несъответен на събраните по делото доказателства – електронни съобщения до електронната поща на ответника с прикачени файлове – СЕФ, общи условия, преддоговорна информация, договор, погасителен план като съгласието за сключване на договора за потребителски кредит е изразено посредством разменени електронни съобщения подписани с обикновен електронен подпис, на който страните са придали силата на саморъчен такъв по изрично съгласие. Счита, че горните доказателства и обстоятелства не са оспорени от ответната страна, поради което и процесуално нарушение на районния съд е установяване на противното. Поддържа, че са представени и надлежни доказателства за предоставяне от ищеца и съответно получаване от ответника на главницата по договора за потребителски кредит в размер на 150, 00 лв., а именно – превеждане на сумата по банковата сметка на ищеца. Твърди, че доколкото е несъмнено установено, че между страните е налице договор за потребителски кредит и ответника не е върнала получената сума на падежа, а и до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, то предявения иск е основателен и следва да бъде уважен. При условията на евентуалност, ако съдът счете установителния иск за неоснователен, моли да уважи предявения при условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване на ответника и получаване на процесната сума без основание. Претендира разноски. Въззиваемата страна Ю. Н. Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените доводи във въззивната жалба, като счита решението за правилно и обосновано. Твърди, че от доказателствата по делото не се установява нито наличие на облигационно правоотношение между страните, нито получаване на процесната сума от ответника. Моли решението на първоинстанционният съд като правилно, законосъобразно и мотивирано да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „СТИК-КРЕДИТ“с обективно кумулативно съединени искови претенции: 1.по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.240 ал.1 вр. чл.9 зпк вр.чл.6 от ЗПФУР и 2. при условията на евентуалност – чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД. Относно иска с правно основание чл.9 вр. чл.6 от ЗПФУР, предявен като главен и по реда на чл.422 от ГПК За да бъдe уважен предявеният иск ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки: наличие действително облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит и неговото съдържание, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне на "СТИК-КРЕДИТ" АД предоставената му в заем сума. Доколкото проецесният договор за кредит се твърди да е сключен на 24.08.2019г., то спрямо него действат разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние- по електронен път чрез използване на интернет страница. Съгласно чл. 9 от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10 ал. 1 ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1 т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5 ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение № 2, а според чл. 5 ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация- едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1 т. 1 от ДР на ЗПФУР- това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние"- в § 1 т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора /ал. 1, т. 1 и т. 3/, като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги - чл.18 ал.2 от ЗПФУР. В настоящия случай, за доказване на възникналото между страните правоотношение са представени неподписани документи - СЕФ, Общи условия, декларация, договор за потребителски кредит и погасителен план към него, представени на хартиен носител, за които се твърди, че са изготвени като електронни документи и са подписани от ответника чрез потвърждаване на заявката за кредит със SMS, както и преводно нареждане от за изплащане на сумата от 150, 00 лв. по банкова сметка с титуляр ответника и посочено основание – процесния договор за кредит. За доказване на електронни изявления, към дата 24.03.20198г. се прилага ЗЕДЕУУ като доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления - Законът за електронния документ и електронния подпис. - чл. 18 ал. 2 и 3 ЗПФУР. Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по- специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията /чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕУУ и на чл. 3 т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран. Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на заявки чрез платформа в интернет страница представляват електронни изявления с възможност за тяхното възпроизвеждане. Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 4 ЗЕДЕУУ/, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/, а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о. Следователно ако посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава- чл. 180 ГПК и чл. 18 ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В настоящият случай, ищецът е предоставил електронни документи на хартиен носител, като твърди, че е налице хипотезата по чл.13 ал.4 ЗЕДЕУУ вр. чл. 180 от ГПК вр. чл.18 ал.8 от ЗПФУР. Предвид изложеното, съгласието на страните в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен, не се презюмира, а подлежи на доказване, като първата предпоставка е установяване на действително разменени електронни изявления между тях. В настоящият случай, както правилно е констатирал първоинстанционният съд от представените на хартиен носител разпечатки на електронни документи – СЕФ, Общи условия, декларация, договор за потребителски кредит и погасителен план към него, по никакъв начин не се установява, че същите са постъпили в електронната поща на ответника, съответно, че същата е подала заявление за отпускане на кредит посредством алгоритъм описан подробно в исковата молба и ОУ и чрез интернет страницата, администрирана от ищеца чрез създаване на профил с въведени лични данни, идентификация чрез въвеждане на ПИН код, който е изпратен на мобилния телефон на ответника и посредством който е извършен вход в профила и достъп до електронните документи описани по – горе. Наличието на лични данни на ответника – ЕГН, лична карта, мобилен телефон и имейл адрес в представените хартиени документи не удостоверят получаването им от ответника, а още по – малко нейно насрещно волеизявление, което обективира съгласие по смисъла на чл.13 ал.4 ЗЕДЕУУ вр. чл. 180 от ГПК вр. чл.18 ал.8 от ЗПФУР. Гореизложеното обосновава правилния извод и на първоинстанционният съд, че ищецът при условията на пълно и главно доказване не е установил наличието на действително облигационно правоотношение сключен по реда на чл.6 ЗПФУР, а посоченото обстоятелство е изрично оспорено от ответника в отговора на исковата молба т.е. не е безспорно и ненуждаещо от доказване в отношенията между страните по смисъла на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК и като не го е обявил за такова първоинстанционният съд е приложил правилно процесуалният закон респ. не е налице соченото от въззивника съществено процесуално нарушение. С оглед неоснователността на предявения иск с правно основание чл.422 отт ГПК вр. чл.9 от ЗПК, се сбъдва вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД. Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание. Следователно в тежест на ищеца по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото. Ищецът твърди, че на 24.03.2018г. по банковата сметка с титуляр ответника е превел, съответно ответника е получила сумата от 150, 00 лв. По делото са представени платежно нареждане за вътрешнобанков превод от 24.03.2018г. – л.44 от делото за превод на сума от 150, 00 лв. от банкова сметка на ищеца към банкова сметка на ответника със статус „одобрен“. Разпечатката на електронното платежно нареждане е заверено единствено от ответника и същото, както правилно е преценил първонистанционният съд не установява плащане на сумата на ответника по смисъла на чл.75 ал.3 от ЗЗД. Представените и приети като доказателства по делото в хода на въззивното производство писмени документи, след разкриване на банкова тайна по смисъла на чл.62 ал.5 от ЗКИ, а именно заверено копие от справка за движение по разплащателна сметка на физическо лице Ю. Н. Л. с ЕГН: •••••••••• в „Първа инвестиционна банка“АД за периода 24.03.2018г. – 24.03.2018г., се установява, че сметката с титуляр ответника е заверена със сумата от 150, 00 лв., по превод с референция 024VBRA180830058, наредител „СТОК-КРЕДИТ“АД т.е. налице е плащане на по смисъла на чл.75 ал.3 от ЗЗД със заверяване на сметката на ответника по превод от ищеца със сумата от 150, 00 лв. Както в отговора на исковата молба, така и в хода на съдебното производство пред първоинстанционният съд, ответника нито е посочила, нито ангажирала доказателства за наличие на правно основание за получаване на процесната сума респ. За задържането й. Предвид посоченото, настоящият състав счита, че са налице материалните предпоставки обуславящи възникнало в правната сфера на ищеца притезателно право да получи изпълнение на вземането си за връщане на 150, 00 лв, като платена при начална липса на основание. Разноски С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя по следния начин: В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер 162, 50 лв. /1/2 от направените разноски в общ размер 325, 00 лв., от които 25, 00 лв. – внесена държавна такса и 300, 00 лв. - платено адвокатско възнаграждение/. -доколкото предявения иск по реда на чл.422 от ГПК е отхвърлен, то не следва да се присъждат разноски за заповедното производство; -на ответника на основание чл.78 ал.3 от ГПК следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от исковете, като в случая се претендира адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв. и такова следва да се присъди на адв. Л.в в размер на половината от определеното от първоинстанционният съд, а именно 150, 00 лв. т.е. решението за разликата над тази сума до присъдения размер от 300, 00 лв. следва да отмени. Във въззивното производство -на въззивника – с оглед частичната основателност на жалбата и на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК – 162, 50 лв./ 1/2 от направените разноски в общ размер 325, 00 лв., от които 25, 00 лв. – внесена държавна такса и 300, 00 лв./ - платено адвокатско възнаграждение/ по списък по чл.80 от ГПК – л.12 от въззивното дело; -на въззиваемата страна на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, но в полза на адвоката осъществил безплатна правна помощ – чл.38 ал.2 от ЗАдв. – 100, 00 лв. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд