Решение № 3181 от 11.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13799/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №15731 от 16.08.2024г., постановено по гр.дело №37467/2023г. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, са отменени на основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, по иск на А. И. Ш., с ЕГН: ••••••••••, всички решения на общото събрание на етажните собственици в сграда с адрес: София, кв. „Кръстова вада", ул. ••••, комплекс „София гардънс", вход F, проведено на 31 май 2023 г. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответниците. Жалбоподателите поддържат, че поканата за провеждането на общото събрание на 31.05.2023г. е поставена на входната врата и на информационното табло на сградата на 23.05.2023г. и на същата дата е изпратена до всички собственици на предоставените от тях електронни адреси, включително и на ищцата. Твърдят, че други доказателства в тази връзка не са необходими. Твърдят също така, че ищцата не е уведомила писмено представителите на управителния съвет за местонахождението си и за електронната си поща, поради което за нея следва да се приложи правилото касаещо поставянето на уведомление на входната врата и на информационното табло. Излагат, че гласът на ищцата не бил решаващ за взетите от общото събрание решения. Молят решението на СРС да бъде отменено, а искът- отхвърлен. Претендират разноски. В подадения в срок отговор на въззивната жалба ищцата оспорва същата като неоснователна. Твърди, че многократно заявявала устно исканията си до управителя на етажната собственост да бъде вписана в книгата на етажните собственици, но това не било сторено. От години получавала на същата електронна поща кореспонденция относно имота, но покана на 23.05.2023г. за провеждане на общо събрание на 31.05.2023г. не била получена. Ответниците не оспорили знанието си за постоянното и пребиваване в Швейцария, поради което следвало да я уведомяват по реда на чл.13, ал.2 и 3 от ЗУЕС. Навежда доводи за правилност на обжалваното решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно. Претендира разноски. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Предявеният иск е с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. В тежест на ищеца е да установи с позволените от закона доказателствени средства, че е собственик на самостоятелен обект в етажната собственост, вземането от Общото събрание на етажната собственост на оспорените решения и предявяването на иска в законоустановения преклузивен срок. В тежест на ответника е да установи спазването на всички императивните изисквания на закона относно свикването, провеждането и вземането на решения от Общото събрание. Между страните не се спори относно правото на собственост на ищцата върху обект в сградата на етажната собственост, провеждането на общо събрание от 31.05.2023г. и вземането на оспорените решения. Доколкото исковата молба е заведена на 05.07.2023г., а протоколът с обжалваните решения е изготвен на 07.06.2023г., преклузивният срок за предявяване на иска е спазен. Исковете по чл.40, ал.1 от ЗУЕС са конститутивни и имат за свой предмет субективното потестативно материално право на отмяна на незаконосъобразно решение на общо събрание на етажни собственици. Решенията на общото събрание на етажните собственици се формират от успоредни волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени към постигане на определена цел. След влизането им в сила решенията на общото събрание са задължителни за всички етажни собственици, включително и за тези, гласували "против" на общото събрание, както и за неучаствалите лица. Предмет на отмяна по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС могат да бъдат само приети позитивни решения, свързани с някаква промяна в правния мир, неблагоприятно засягаща било ищеца, било друг етажен собственик. Без значение е дали етажният собственик е гласувал за или против атакуваното решение. От друга страна, в правомощията на съда, сезиран с иск за проверка на законосъобразността на решението, не влиза възможността той да замести решението на общото събрание на етажните собственици. Основание на исковете по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС са конкретните твърдени закононарушения, допуснати при свикването и провеждането на общото събрание, стига тези основания да са заявени в процесуално-преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. За да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че ищцата не е била редовно уведомена за провеждането на общото събрание на 31.05.2023г. в законовоопределения срок, а именно- не по-късно от 23.05.2023г., по реда на чл.13, ал.3, вр.ал.2 ЗУЕС. Настоящият състав не споделя така направените от първостепенния съд изводи. Редът за свикване на общо събрание на собствениците в сгради в режим на етажна собственост е регламентиран в разпоредбата на чл.13 ЗУЕС. Законът е предвидил поканата подписана от лицата, които свикват общото събрание да се постави на видно и общодостъпно място на входа на сградата не по-късно от 7 дни преди датата на събранието, а в неотложни случаи - не по-късно от 24 часа, като върху поканата се отбелязват датата и часът на поставянето й, за което се съставя протокол. За да гарантира правото на участие в общото събрание на собствениците или ползвателите, които не ползват самостоятелния си обект или ще отсъстват повече от 1 месец, законът е предвидил възможността същите да уведомят за това писмено управителя или председателя на управителния съвет, като посочат електронна поща и адрес в страната, на които да им бъдат изпращани поканите за свикване на общото събрание, както и телефонен номер - чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗУЕС. При изпълнение на това условие за лицата, свикващи общото събрание, се поражда задължение да уведомят собственика за свикването на посочения адрес или устно по телефона. Когато обаче собственикът или ползвателят не са се възползвали от тази възможност, законът презюмира, че същите са били уведомени за свикване на общото събрание по реда на чл. 13, ал. 1 ЗУЕС чрез поставената на видно и общодостъпно място покана, което означава, че те не могат да възразяват, че не са били редовно уведомени. По делото не са ангажирани доказателства, а и самата ищца не е направила такива твърдения, да е уведомила изрично и писмено управителя на етажната собственост, че не ползва самостоятелния си обект в сградата, или че ще отсъства повече от един месец и да е отправило искане на посочена електронна поща да бъдат изпращани съобщенията за свикване на общото събрание, съобразно изискванията на чл. 13, ал. 2 и 3 ЗУЕС, както и да и бъдат изпращани съобщения по реда на чл.16, ал.7 от ЗУЕС. От представените електронни писма, разменени между страните е видно, че действително е налице актуален електронен адрес за кореспонденция на ищцата. Липсва обаче писмено волеизявление с изискуемото по чл.13, ал.2 от ЗУЕС съдържание, а твърденията на самата ищца за устно уведомяване и знание на управителя на етажната собственост на тези обстоятелства не следва да се тълкуват като уведомление и искане с правните последици на цитираната разпоредба. С оглед изложеното се налага извод, че спрямо ищцата в качеството и на етажен собственик в процесната сграда е неприложима нормата на чл.13, ал.2 и ал.3 от ЗУЕС относно задължението за изпращане на поканата за провеждане на общото събранието на 31.05.2023г. на посочена електронна поща. Следователно приложима е разпоредбата на чл.13, ал.4 ЗУЕС- когато лицето по чл.13, ал.2 ЗУЕС не е посочило електронна поща или адрес в страната, на които да се изпращат покани за свикване на общо събрание, както и телефонен номер, то се смята за уведомено за свикване на общото събрание по реда на чл.13, ал.1 ЗУЕС- чрез покана, подписана от лицата, които свикват общото събрание, която се поставя на видно и общодостъпно място на входа на сградата не по-късно от 7 дни преди датата на събранието. Между страните не се спори, че такава покана е поставена на входа и на информационното табло на сградата на 23.05.2023г. и ищцата следва да се счита за редовно уведомена за провеждането му. Останалите доводи на ищцата за незаконосъобразността на взетите от общото събрание на етажната собственост решения от 31.05.2023г. също са неоснователни. Процесните решения са в рамките на компетентността на общото събрание на етажната собственост, съгласно чл.11 от ЗУЕС, според който текст общото събрание решава само въпроси отнасящи се до обекти, представляващи общи части на сградата. В чл. 17, ал. 3 от ЗУЕС е предвидена възможност общото събрание да приема решения за управление на общите части на етажната собственост, извън случаите посочени в чл. 17, ал. 2 от ЗУЕС. Именно и поради това е предвиден и друг кворум. Настоящата инстанция приема, че съгласно тази норма, общото събрание на етажната собственост може да взема и други решения за общите части. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗУЕС, съгласно която общото събрание не може да откаже приемане на решение за извършване на разходи, които са необходими за поддържането или за възстановяването на общите части на сградата. Доводите на ищцата всъщност не касаят законосъобразността, а целесъобразността на взетите решения, което е извън компетентността на съда и изцяло в прерогативите на общото събрание. Предвид гореизложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск се отхвърля изцяло. При този изход на спора на въззивниците и ответници в производството следва да се присъдят всички направени в производството пред двете инстанции разноски. В първата инстанция ответниците са поискали да им бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, но въпреки посоченото в отговора на исковата молба, списък по чл.80 от ГПК и доказателства за размера и заплащането на адвокатско възнаграждение не са представени до приключване на устните състезания. Във въззивната инстанция също е направено искане за присъждане на разноски и е представен разходен касов ордер за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. Ето защо съдът намира, че на ответниците следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на общо 511,29 евро или 1000 лева. На основание чл.280, ал.3, т.2 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът