Решение № 4796 от 10.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6705/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20068169 от 22.11.2022г., постановено по гр. дело № 24890/2021г. по описа на СРС, 72-ри състав е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът Ю. Т. Ц. дължи сумата от 2684,17 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 25.11.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 419,11 лева, мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 16.11.2020г., сумата от 12,02 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 25.11.2020г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед от 16.12.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 58534/2020г. по описа на СРС като са отхвърлени исковете за признаване съществуването на вземанията до пълния им предявен размер при условията на солидарност с другия ответник, както следва: за топлинна енергия за разликата над 2684,17 лева до 5684,26 лева и за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2017г., за лихва за забава над 419,11 лева до 905,35 лева, иска за цена на дялово разпределение над 12, 02 лева до 25,29 лева и за периода м. 10.2017г. и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 5,22 лева за периода от 01.12.2017г. до 16.11.2020г. С решението е признато за установено, по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът Х. Г. Ц. дължи сумата от 2684,17 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 25.11.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 419,11 лева, мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 16.11.2020г., сумата от 12,02 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 25.11.2020г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед от 16.12.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 58534/2020г. по описа на СРС като са отхвърлени исковете за признаване съществуването на вземанията до пълния им предявен размер при условията на солидарност с другия ответник, както следва: за топлинна енергия за разликата над 2684,17 лева до 5684,26 лева и за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2017г., за лихва за забава над 419,11 лева до 905,35 лева, иска за цена на дялово разпределение над 12, 02 лева до 25,29 лева и за периода м. 10.2017г. и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 5,22 лева за периода от 01.12.2017г. до 16.11.2020г. С решението е осъден Ю. Т. Ц. да заплати в полза на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 368,15 лева, разноски в исковото производство и сумата от 85,83 лева, разноски в заповедното производство. С решението е осъдена Х. Г. Ц. да заплати в полза на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 368,15 лева, разноски в исковото производство и сумата от 85,53 лева, разноски в заповедното производство. С решението е осъдена „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 29,46 лева, разноски по делото. С решение № 20081049 от 27.02.2023г. е отхвърлена молбата на Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. за допълване на решението по делото. Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от Х. Г. Ц. и Ю. Т. Ц., с която се обжалва Решение № 20068169 от 22.11.2022г., постановено по гр. дело № 24890/21г. по описа на СРС, 72-ри състав в частта, с която предявените от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове по чл. 422 ГПК са уважени. В жалбата са изложени съображения, че по образуваното заповедно производство липсва доказана активна процесуална легитимация на заявителя и процесуална представителна власт на процесуалния му представител. Сочат, че липсвали доказателства за качеството „потребители на топлинна енергия“ на двамата ответници. Оспорват законосъобразността на учредяването и на извършваните промени, в това число преобразувания и правоприемства и останалите подлежащи на регистрация пред съда и пред АВ промени в дружествата на ищеца и на третото лице-помагач. Поддържат, че изпълнителният директор на дружеството няма право да упълномощава юрисконсулти или други лица да представляват „Топлофикация София“ ЕАД. Оспорват представителната власт на юрисконсултите на дружеството, както и пълномощните на юрк. М.Ш. и юрк. Ц.П.. Твърдят, че правосъдието в СРС било основано на противоконституционни и несъответни на ПЕС Правила за разпределение на делата в СРС, приети на ОС от 01.11.2016г. Сочат, че предварителното формиране на тричленни съдебни състави било незаконно. Оспорват като невярна изложената от ищеца в исковата молба фактология като твърдят, че ищецът не бил имал право да доставя топлинна енергия, че не бил доставял такава, че не бил придобил/не ползвал на годно правно основание/ абонатната станция, находяща се в ЕС на ул. ••••, не я бил построил законно и не я бил пуснал в експлоатация, не я бил оборудвал с необходимото за доставка и отчитане на топлинна енергия оборудване; че не бил отчитал, осчетоводявал и остойностявал законосъобразно доставената топлинна енергия, не бил давал информация на ответниците за дължимите от тях суми и не им бил изпращал съобщения, фактури и други документи с описание на потребената топлинна енергия. Твърдят, че не са в договорни отношения с ищеца, нито били страна по Договор № 1927/18.09.2002г. и същият не бил произвел правно действие за тях, тъй като не били поканени и не били взели участие в проведеното на 23.08.2002г. ОС на ЕС. Сочат, че в радиаторите им не влизала топлинна енергия. Обстоятелството, че ответниците не ползвали доставяна от ищеца топлинна енергия се установявало и от формулярите за отчет на „Бруната“, в които било записано „проверка на пломбирани радиатори“, „отопление на ток“, „радиаторите са спрени- кранове пломбирани“, „отопление на ел. енергия“. Твърдят, че били оспорили действието на ОУ, като евентуално заявяват, че ако съдът приемел, че са обвързани от тях, то договорът бил прекратен поради неизпълнение от страна на ищеца на негови основни договорни задължения, посочени в чл. 5 и чл. 3083 от ОУ от 2016г. Изложени са съображения, че по делото не били представени доказателства за вида на ползвания от ищеца счетоводен софтуер и доказателства, че бил разработен при спазване на изискванията на ЗСч, както изисквала разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗСч. По делото не били представени доказателства за изпълнение от страна на ищцовото дружество на изискванията на чл. 16, ал. 1 ЗСч, като по делото не били представени нито акта на изпълнителния директор за утвърждаване на индивидуалния сметкоплан на предприятието по чл. 16, ал. 1 ЗСч, нито заповедта му за организиране текущото счетоводно отчитане в съответствие и за утвърждаване формата на счетоводството съобразно изискванията на чл. 16, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗСч. Поддържат, че в мотивите на решението съдът не бил посочил защо приема заключението на СТЕ и ССчЕ. Оспорват като неавтентични и неверни представените с исковата молба писмени доказателства за договорни отношения между ищеца и фирмата за дялово разпределение. Искането към съда е да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендират разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който се оспорва жалбата. Изложени са съображения, че решението на СРС е мотивирано и обосновано, както и че е постановено съобразно константната съдебна практика. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Претендират разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД- „Далсия“ ООД /с предишно наименование „Бруната“ ООД/. На 06.02.2023г. е постъпило допълнение към въззивната жалба, с което е поискано да бъде прогласена нищожността на Заповед № АС- 203/24.08.2009г. на председателя на СРС, с която са въведени за пръв път разпределяне на установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК на съдебния състав, който е издал заповедта за изпълнение чрез „ръчно разпределяне“; на Правила за разпределение на делата в СРС, приети на ОС от 01.11.2016г.; чл. 80, ал. 9 ПАС и чл. 86, ал. 6 ПАС; пар. 2, ал. 1, т. 1 от ПЗР на Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването. С допълнението към въззивната жалба е отправено искане да бъде прогласена нищожността на обжалваното решение, евентуално същото да бъде отменено като неправилно. По делото е постъпила и въззивна жалба от 24.03.2023г., подадена от Х. Г. Ц. и Ю. Т. Ц. срещу Решение № 20081049 от 27.02.2023г., постановено по гр. дело № 24890/21г. по описа на СРС, 72-ри състав по реда на чл. 250 ГПК. Изложени са съображения, че в молбата за допълване били направили надлежно обосновано и аргументирано искане по две основни групи въпроси, по които съдът преднамерено не се бил произнесъл, а именно: принципни процесуални въпроси, касаещи основните принципи на правото и конкретни императивни процесуални норми на ГПК, които били погазени преднамерено от незаконно назначения съдия на СРС. Твърдят, че с отказа да бъде допълнено решението се демонстрирало беззаконие и били поставени в невъзможност да разберат логиката и волята на съда в съдебното му решение. Отказът да се допълнело решението било пречка за изготвяне на пълноценна и ефективна касационна жалба и на практика препятствало правото на защита пред ВКС. Искането към съда е да отмени решението и да задължи съда да допълни решението си като изложи надлежни мотиви по всеки един от въпросите, които били изложени в молбата им за допълване на решението. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че решението на СРС е правилно и законосъобразно, както и че било постановено с оглед на събрания доказателствен материал по делото. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач „Далсия“ ООД. Решение № 20068169 от 22.11.2022г., постановено по гр. дело № 24890/2021г. по описа на СРС, 72-ри състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД срещу Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. за признаване за установено съществуването на вземанията до пълния им предявен размер при условията на солидарност с другия ответник, както следва: за топлинна енергия за разликата над 2684,17 лева до 5684,26 лева и за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2017г., за лихва за забава над 419,11 лева до 905,35 лева, иска за цена на дялово разпределение над 12, 02 лева до 25,29 лева и за периода м. 10.2017г. и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 5,22 лева за периода от 01.12.2017г. до 16.11.2020г., като необжалвано е влязло в сила. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. С оглед доводите във въззивната жалба и съображенията, изложени в проведеното съдебно заседание на 21.05.2026г., първо следва да бъде посочено следното: С разпоредбата на чл. 9 ЗСВ е въведен принципът за случаен подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване, като с нея се цели да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав (съдът). Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. Изразът „създаден в съответствие със закона” включва не само правното основание за самото съществуване на съда, но и спазването от съда на конкретните правила, които го регламентират, включително относно разпределението на делото/преписката на определен съдия. Следователно, съдът, който е постановил съдебен акт в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата/преписките, е незаконен. Това заключение в гражданския процес следва да се съобрази със спецификата на производството и характера на съдебния акт, възможността за обжалване пред друг съд и правомощията на последния, за да се определи вида на порока – незаконосъобразност, недопустимост или нищожност на съдебния акт. По общото правило съдебен акт, постановен в гражданския процес от незаконен съдебен състав, е нищожен (в този смисъл са решение № 15/26.01.2015 г., по гр. д. № 3298/2014 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о.). В действащата към релевантния период разпоредба на чл. 9 ЗСВ разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им при спазване изискванията на чл. 360б, а съгласно ал. 2 от същия „Принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията, а в прокуратурата и Националната следствена служба - в рамките на отделите“. Нещо повече, за ефективно приложение на този принцип Висшият съдебен съвет е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, админинстративните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015г., изменена с решение на СК на ВСС по Протокол № 1/10.01.2017г., в чл. 1, б. „а“ – б. „в“ от която също се урежда редът за разпределение на съответното дело по електронен път, като приложението на същия се лимитира до избора на съдия - докладчик по делата съобразно поредността на постъпването им, по материя и видове дела, в рамките на съответните отделения, когато в съдилищата има обособени такива. Съгласно чл. 360б, ал. 1 ЗСВ, органите на съдебната власт използват информационни системи, одобрени от пленума на Висшия съдебен съвет съгласувано с министъра на правосъдието и министъра на електронното управление. В конкретния случай видно от протокола за разпределение от 26.11.2020г. за докладчик по заповедно дело- ч.гр. дело № 58534/2020г. по описа на СРС, 72-ри състав, е избрана съдия Б.С.Ш.-С.. От протокола се установява, че разпределението е извършено между всички съдии в СРС с изключение на един съдия, отсъстващ в конкретния период поради Заповед № АС- 474/03.11.2020г. на председателя на СРС. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че делото е разпределено на съдия Ш.-С. в приложение на принципа за случайно разпределение на делата и не се установява нарушение при образуването и разпределянето на делото. По отношение на довода, че по заповедното дело не бил издаден нарочен съдебен акт- разпореждане, с което се уважава искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 – 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България – следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба № Н-2 от 18.02.2020г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Настоящият състав не споделя тезата, че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението – извод, който произтича от погрешното схващане на заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно постановление – разпореждане за издаване на заповедта. Както беше посочено съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. В този смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт – разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлява онова съдебно постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, след преценка, че са налице всички законови изисквания за това. Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г и др.). По отношение на доводите на въззивниците, че липсвала активна легитимация на заявителя, както и доказателства за процесуална власт на юрк. Шуплинкова и останалите процесуални представители на „Топлофикация София“ ЕАД, въззивният съд намира същите за неоснователни. Това е така, доколкото пълномощникът се легитимира като такъв с представянето на писмено пълномощно, отговарящо на изискванията на чл. 33 ГПК, което се прилага към исковата молба, респ. към заявлението по чл. 410 ГПК. Въз основа на това пълномощно съдът извършва проверка за наличието и обема на представителна власт на предявилия иска пълномощник, като тази проверка е ограничена само до установяващото се от съдържанието на пълномощното, но не и дали удостовереното с него изявление на упълномощителя действително е направено. Доколкото извършените от пълномощника процесуални действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по отношение на нея, интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за обвързано от тях. Поради това за насрещната страна не съществува правен интерес да оспорва съществуването на упълномощителната сделка чрез оспорване на съдържанието на пълномощното или на положения от упълномощителя подпис. Още повече, да оспорва обстоятелството дали посоченото в пълномощното лице, заемащо длъжност „юрисконсулт“ при ищцовото дружество, действително е завършило висше юридическо образование. Единствено в допълнение следва да бъде посочено, че по делото „Топлофикация София“ ЕАД е била задължена от СРС и е представила допълнително споразумение от 21.02.2019г. към трудов договор от 14.12.2018г., сключен с И.Г. на длъжност юрисконсулт; трудовият договор от 14.12.2018г.; допълнително споразумение с Ц.П. към трудов договор от 16.04.2013г., с което е назначена на длъжност юрисконсулт; заповед за прекратяване на трудов договор с М.Ш., заемаща длъжността юрисконсулт, трудов договор от 07.12.2018г., с който е назначена на длъжност юрисконсулт- л. 141- 155 от първоинстанционното дело. На следващо място, в проведеното съдебно заседание на 27.04.2022г. процесуални представители на „Топлофикация София“ ЕАД са заявили, че потвърждават всички извършени до момента производствени действия, както по заповедното производство, така и по исковото производство. В това число депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение, искова молба, уточнителни молби и всички други изявления, които са сторени в откритите съдебни заседания, проведени по делото. По отношение на довода, че заявлението по чл. 410 ГПК било неясно, въззивният съд намира същият за неоснователен. Подаденото заявление съдържа всички необходими реквизити, посочени са размерите и периодите на претендираните суми, както и че същите представляват цена на доставена, но незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение за имот, находящ се в гр. София, ул. ••••, ет. •••, инсталация № 400021•••2/аб. № 129434, както и мораторна лихва върху тях. Идентични твърдения са изложени и в исковата молба. С оглед на което въззивният съд намира, че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. По отношение на оплакването, че са били налице основания за отвод от страна на съдията, разглеждащ делото по смисъла чл. 22 от ГПК и ненаправен такъв, настоящият съдебен състав намира, че горните обстоятелства не обуславят нищожност на постановения съдебен акт, а следва да бъдат преценявани в хода на инстанционния контрол на съответния акт. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2023 от 21.11.2023г., с което е отклонено искането за постановяване на тълкувателно решение, е посочено, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Изрично е посочено, че съдът следва да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. Това разбиране съответства на практиката на Европейския съд по правата на човека, създадена във връзка с чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В решение на Европейския съд по правата на човека от 24. 05. 1989 г. по делото Hauschildt срещу Дания, решение на Европейския съд по правата на човека от 06. 05. 2003 г. по делото Kleyn и други срещу Нидерландия, решение от 18. 10. 2000 г. по делото Morel срещу Франция и др. се приема, че при решаването дали в даден случай има основателна причина страната да се опасява, че изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд не са изпълнени, позицията на страната е важна, но не и решаваща. По отношение на доводите за нищожност на правилата за разпределение на дела в СРС и заповедта на председателя на СРС въззивният съд намира следното: На първо място следва да бъде посочено, че с определение № 20203253 от 26.10.2021г. СРС, 72-ри състав не е приел за съвместно разглеждане предявеният от ответниците инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на правилата за разпределение на дела в СРС, приети от ОС от 01.11.2016г.- л. 76 и сл. от първоинстанционното дело. Съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният ръководител може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС изхожда от разбирането, че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение съобразно чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разпределено в съответствие с този принцип, като се има предвид тясната процесуална връзка между заповедното и исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Предвид едностранния характер на заповедното производство и обстоятелството, че при издаване на заповедта за изпълнение заповедният съд извършва преценка единствено за неравноправност на клауза в договор, сключен с потребител, а не оценява събрани доказателства, не се касае за осъществяване на последващ контрол върху собствен акт в исковото производство. С оглед доводите на въззивниците следва да бъде посочено, че не се касае за последваща преценка от страна на исковия съд върху издадената заповед за изпълнение. Напротив, целта на заповедното производство е да провери единствено дали вземането е спорно като заповедният съд не извършва преценка дали претендираното вземане е дължимо въз основа на събрани доказателства. След като длъжникът възрази по чл. 414 ГПК и при образуване на исково производство заявителят- ищец следва да докаже основателността на претенцията си при условията на пълно и главно доказване чрез ангажиране на съответните доказателства и доказателствени средства, които биват преценявани от исковия съд при постановяване на решението по същество по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК. С оглед гореизложеното въззивният съд намира, че действащите правила в СРС, допускащи искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде разпределен на съдията, издал заповедта за изпълнение, не водят до нарушение на принципа за случайно разпределение и не обуславят нищожност на атакувания съдебен акт, нито представляват допуснато процесуално нарушение. По отношение на доводите за сформиране на незаконен състав във въззивното производство, настоящият съдебен състав намира следното: Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено със Закона за съдебната власт от 1994 г., отм., считано от 12.05.2006 г., с новия чл. 12а /ДВ, бр. 39/2006 г. /. То е доразвито в чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт /обн., ДВ, бр. 64 от 07.08.2007г. /. Както беше посочено целта на разпоредбата е да се избегнат възможности за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да се изключат предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав. Единната методика регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа на случаен подбор само до съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение /чл. 1, б. "а" – б. "в"/. Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, прието от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен подбор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. Разпределението на въззивното дело в Софийски градски съд е подчинено на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, Единната методика, утвърдена от ВСС и Правила, утвърдени от административния ръководител при отсъствие на съдия-докладчик, при отвод на съдиядокладчик, съответно определяне на друг съдия, който да поеме тяхната работа, вкл. по вече разпределените му преписки и дела, както и с оглед организацията на работата, съвместима с обучението на младшите съдии. В СГС действат Правила за образуване, разпределение, заместване и произнасяне по вече образувани граждански и търговски дела, които са публикувани и на сайта на съда. Съдебните състави в гражданско отделение – председател и членове, се определят със заповед на председателя. Извършва се случаен подбор само на докладчика по въззивното дело, като другите двама съдии от съдебния състав са тези, с които докладчикът заседава според заповедта на председателя на съда. Персонални промени в съставите се извършват също със заповед на председателя, като относно младшите съдии е възприет ротационен принцип при разпределението им в отделенията, както и между съставите в самите отделения, с оглед пълноценната им подготовка за бъдещото назначаване като районни съдии. В този смисъл е и Определение № 1012 от 05.03.2025г., постановено по гр. дело № 2608/2024г. по описа на ВКС, Четвърто гражданско отделение. В конкретния случай определянето на съдебния състав, разглеждащ делото в СГС, е извършено при спазване на изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗСВ и Единната методика, утвърдена от ВСС и Правилата, утвърдени от административния ръководител. Следва да бъде посочено, че всеки от членовете на състава, разглеждащ в.гр. дело № 6705/2023г. по описа на СГС е определен съобразно горецитираните правила. Същевременно членовете на състава не заседават в постоянно определен въззивен състав, напротив, както е докладвано в проведеното открито съдебно заседание по делото, докладчикът е определен с протокол от избор на съдия-докладчик от 30.09.2025г., председателят на състава е определен с протокол от избор на член на състава от 02.06.2025г., а младшият съдия е определен за член на състава с протокол от избор на член на състав от 04.12.2025г., като нито към момента на разпределяне на делото, нито в предходен или последващ момент членовете на състава са били част от конкретен въззивен състав с постоянни членове. По отношение на доводите, касаещи редовността на исковата молба въззивният съд намира, че същите са неоснователни. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК като са изложени ясни и конкретни твърдения, че се претендира цена на доставена топлинна енергия за конкретен период. Съдът намира, че не е необходимо в исковата молба да се посочват по пера дължимите суми за цена за отопление на имота, за БГВ и за сградна инсталация, доколкото същите представляват именно доставена топлинна енергия. С оглед на всичко гореизложеното следва да бъде посочено, че нито заявлението по чл. 410 ГПК, нито исковата молба страда от посочените от въззивниците пороци. Същите са редовни и отговарящи на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Предвид което първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при разглеждането им. На следващо място по делото не се установява на ответниците да не са връчени преписи от документите, приложени към исковата молба, каквото твърдение е било изложено в отговора на исковата молба и във въззивната жалба. Видно от изпратените съобщения, намиращи се на л. 49 и следващите от първоинстанционното дело, до ответниците са изпращани препис от исковата молба, ведно с приложенията. В допълнение следва да бъде посочено, че не са посочени кои конкретни документи не са им били връчени. На последно място, при разглеждане на делото същите са имали възможност да вземат становище по документите, приложени към исковата молба и своевременно са оспорили същите. С оглед на което не е налице твърдяното от въззивниците процесуално нарушение. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не са нарушени и императивни материалноправни норми. По правилността му настоящият съдебен състав намира следното: За уважаването на предявените искове ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането. Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярът на вещното право на ползване. Извън този кръг от лица, свободата на договаряне позволява страни по облигационното правоотношение да бъдат и трети за собствеността лица по съглашение с доставчика на топлинна енергия, каквито в настоящата хипотеза не се установяват. Настоящият съдебен състав приема, че правилно СРС е приел, че въз основа на събраната по делото доказателствена съвкупност между страните е налице облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия за процесния имот и период. Това е така, доколкото по делото е приет препис от Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 53, том Първи, рег. № 3457, дело № 49 от 2020г. на нотариус С.С., от който се установява, че на 24.02.2020г. Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. са прехвърлили на сина си – Г.Ю. Ц., срещу задължението на Г.Ю. Ц. да поеме издръжката и гледането на баща си Ю. Т. Ц. и на майка си Х. Г. Ц. като им осигури спокоен и нормален живот, какъвто са водили досега, докато са живи, следния свой, придобит по време на брака недвижим имот, представляващ съпружеска имуществена общност, а именно: апартамент № 55, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. •••• в сградата на ЖСК „Звезден салют“- София, вх. В, на първи етаж с предишен адрес: ул. ••••. В т. 2 от нотариалния акт е посочено, че прехвърлителите Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. си запазват заедно и поотделно пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху 2/3 идеални части от прехвърления недвижим имот, както и че владението върху 1/3 идеална част от прехвърления недвижим имот се предава от прехвърлителите на поемателя в деня на изповядване на сделката. По делото е приет и препис от Нотариален акт за собственост на жилище, строено върху държавно място от ЖСК № 1, том XXXXXIV, дело № 7817/90г., от който се установява, че на 11.12.1990г. Ю. Т. Ц. е придобил правото на собственост върху апартамент № 55, находящ се във вход В на първи етаж, ул. ••••, гр. София. Между страните не е спорно обстоятелството, че Ю. Т. Ц. и Х. Г. Ц. са съпрузи, което се установява и от приетото удостоверение за граждански брак № 844/26.08.1979г.- л. 158 от първоинстанционното дело. Във връзка с наведените възражения за неприложимост на общите условия и възникване на облигационна връзка по силата на същите и с публикуването им, настоящият състав намира следното: Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая, съдът изпълнявайки служебните си задължения – чл. 7, ал. 3 от ГПК, не установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3 т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Съгласно чл. 150, ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно между страните са възникнали действителни договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично - чл. 150, ал. 2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал.3 ЗЕ. По изложените съображения въззивният съд счита, че е правилен изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, т.е. същите са материално легитимирани да отговарят по предявените искове и следва да заплащат цената на доставената топлинна енергия в имота в процесния период съобразно сроковете и по реда, предвидени именно в цитираните ОУ. С оглед на което ответниците в качеството им на собственици на имота в процесния период /гореописаната сделка, с която са прехвърлили в полза на сина си процесния имот е сключена на 24.02.2020г., т.е. след процесния период/ са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за задълженията за заплащане на топлинна енергия. Необходимо е да се изясни, че съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 2- 5 от ЗЕ само по решение на собствениците на обекти в сграда в режим на ЕС и то с квалифицирано мнозинство /2/3/ може да се вземе решение за спиране на топлоподаването – за ТЕ и/или за БГВ, което решение се представя пред топлофикационното и което е задължено да прекъсне същото до 15 дни, но до момента на прекъсване на топлоподаването всички лица от ЕС титуляри на вещно право на собственост/ползване върху топлоснабдените имоти остават клиенти на топлинна енергия. Разпоредбата на чл. 153, ал. 5 от ЗЕ е императивна и не позволява клиентите в сграда - етажна собственост, да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация през отоплителния период, респективно каквото и да е друго физическо въздействие, а това следва да се извърши от топлофикационното дружество по съответния ред, като дори и в този случай те остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата /чл. 156, ал. 6 от ЗЕ/. Предвид доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че е неотносимо обстоятелството дали процесната Етажна собственост, в която се намира топлоснабденият имот е била регистрирана по реда на ЗУЕС. Горното обстоятелство не е свързано с предмета на спора, а именно доставка на топлинна енергия. По отношение на доставената топлинна енергия настоящият съдебен състав намира следното: От приетите от „Бруната“ ООД писмени документи се установява, че формулярите за отчет от 23.05.2018г. и от 04.06.2019г. са издадени на името на Ю. Т. Ц. и са подписани от клиент. В същите е посочено, че радиаторите са спрени- крановете били пломбирани и отоплението било на ел. енергия- л. 98-99 от първоинстанционното дело. От приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че количеството топлинна енергия за абонатната станция на адрес: ул. •••• и ул. •••• се измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване- общ топломер, монтиран в абонатната станция. Топломерът в АС се отчита от служители на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД в началото на всеки месец по електронен път чрез преносим „терминал“, с който се снема показанието на ТЕ в 0.00 часа на първо число от месеца. Експертът е посочил, че технологичните разходи на ТЕ от работата на АС се определят по реда на чл. 58, ал. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. и формулата, посочена в приложение към чл. 61, ал. 1, т. 4.1 от НТ, от техническата характеристика на съоръжението съгласно данни на производителя и били за сметка на топлопреносното предприятие- собственик. Сградата се топлозахранвала от една абонатна станция. През исковия период АС в СЕС била от индиректен тип с пластинчати подгреватели тип Брутерм 450/225 kW. Вещото лице е посочил, че при направени изчисления е установил, че технологичните разходи в АС за целия процесен период били изчислявани ежемесечно по Наредбата и били отчислявани от ТЕ преди нейното разпределение между абонатите съгласно действащите разпоредби. От заключението се установява, че дяловото разпределение било извършено от „Бруната България“ ООД след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС. За процесния период от 01.05.2017г. до 30.04.2019г. фирмата за дялово разпределение била отчитала водомера в имота. По време на отчетите били попълнени документите за главен отчет, които били подписани от потребител. Отчетите били коректно отразени в изравнителните сметки. От заключението се установява, че по данни на фирмата за дялово разпределение в процесното жилище имало 3 монтирани отоплителни тела, но без монтирани топлоразпределители. За периода 2017-2019г. бил изчислен служебен разход на максимална мощност на отоплителните тела съгласно чл. 61, т. 6.5 от НТ. Вещото лице е посочило, че радиаторите били пломбирани, но не били демонтирани от инсталацията. „Пломбирано отоплително тяло“ било отоплително тяло, към което било спряно топлоподаването чрез затваряне и пломбиране на спирателната арматура с пластмасова пломба, а не чрез физическо отделяне от сградната отоплителна инсталация. В този случай отоплителното тяло можело да се ползва, но нямало измервателно средство, което да измерва отоплението. В имота се ползвала и топла вода, отчитана чрез водомер. Експертът е посочил, че процесният имот имал отопляем обем по проект 241 куб.м. съгласно Акт за разпределение на кубатура в жилищна сграда и на база на този обем се разпределяла енергия, отдадена от сградна инсталация. Вещото лице е посочило, че общият размер на дължимите суми за процесния период съгласно издадените изравнителни сметки бил 5849,31 лева, от които 423,79 лева за сградна инсталация; 3671,61 лева за отопление на имот; 1753,91 лева за БГВ. В проведеното съдебно заседание на 09.03.2022г. експертът е посочил, че в конкретния имот имало отоплителни тела, които били присъединени, пломбирани към сградната инсталация като трябвало да има уред, който да измервал, че няма потребление. В случая такива уреди нямало, не били физически отделени от сградната инсталация и поради тази причина за процесния имот се начислявала служебно топлинна енергия за отоплителните тела. От приетата допълнителна съдебно-техническа експертиза от 14.04.2022г. се установява, че сградната отоплителна инсталация в СЕС на ул. „Нишава“ ••• е открит тип, двутръбна,с един отоплителен кръг. В процесния имот имало 4 броя отоплителни тела, чугунени радиатори. Те били монтирани в помещения- кухня, хол, спалня и детска стая. В тях били монтирани електрически нагреватели с възможност за регулиране температурата на водата, с която били запълнени радиаторите. На радиаторите нямало монтирани индивидуални разпределители за разхода на отоплението за отчитане на потребената топлинна енергия. При огледа в имота е установил, че в помещение баня отоплителното тяло лира било демонтирано. В другите помещения радиаторите били свързани с отоплителната инсталация, а затворените радиаторни вентили били пломбирани. Това изключвало възможността да се ползва топлинна енергия от сградната инсталация на СЕС за отопление в процесния имот. Всеки радиатор се явявал локална отоплителна система в кухнята, хола, спалнята и детската стая. Предвид доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139– чл. 148 и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г./, отменена, но действаща в процесния период. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 от ЗЕ/. Съгласно чл. 143, ал. 3 от ЗЕ топлинната енергия отдадена от сградна инсталация и топлинната енергия за отоплението на общите части на сградата се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект, като сумите са дължими дори и абоната да не ползва топлинна енергия за отопление на имота. В пар. 2, ал. 1, т. 1 от ПЗР на Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. /отм./ е регламентирано, че собствениците и/или титулярите на вещно право на ползване в сградаетажна собственост са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на пломбираните отоплителни тела в имотите си. Съгласно чл. 62 от Наредбата в сградаетажна собственост /каквато е процесната/, в която се въвежда системата за дялово разпределение, клиентите са длъжни да инсталират средства по реда на чл. 52, а клиентите в сграда- етажна собственост, в която вече е въведена система за дялово разпределение, са длъжни да комплектуват имотите си със средства по реда на чл. 52. В чл. 52 от Наредбата е посочено, че за дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сградиетажна собственост, се използват средства, монтирани след средството за измерване за търговско плащане, както следва: индивидуални разпределители на топлинна енергия, инсталирани върху всички отоплителни тела и/или индивидуални топломери за имотите, съответстващи на действащите в страната стандарти и нормативни актове; общ водомер за студена вода пред подгревателя за БГВ и индивудални водомери за топла вода на всички отклонения от сградната инсталация за битово горещо водоснабдяване към имотите на клиентите; допълнителен контролен топломер. Съгласно пар. 1, т. 12 от ДР на Наредбата пломбирано отоплително тяло е отоплително тяло, към което е спряно топлоподаването чрез затваряне и пломбиране на спирателната арматура, а не чрез физическо отделяне от сградната отоплителна инсталация и което не е оборудвано със средствата по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Анализът на действащата за процесния период нормативна уредба налага извод, че е вменено задължение на собствениците на имоти- в случая на ответниците, да оборудват имотите си с гореописаните средства по чл. 52 от Наредбата. При неизпълнение на задължението на собствениците пломбираните радиатори се приравнят на отоплителни тела без уреди, респ. в приложение на т. 6. 5 от Методика за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради-етажна собственост приложение към чл. 61 от Наредба № 16-334 за сгради – етажна собственост, в които има отоплителни тела без уреди за индивидуално отчитане, се прилага екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. В конкретния случай безспорно по делото се установява, че радиаторите в имота на ответниците са били пломбирани, но на тях не е бил поставен уред за отчитане. Горното е видно от приетите отчети от 23.05.2018г. и от 04.06.2019г., в които е посочено, че четирите радиатора са без уред и са пломбирани. Предвид гореизложеното е правилен изводът на СРС, че приложение намира разпоредбата на чл. 61 от Наредбата и т. 6.5 от Методиката към нея и следва да се начисли служебна топлинна енергия за отоплителни тела без уреди. Правилно СРС е приел, че ответниците не са се възползвали от правото им по чл. 70, ал. 6 от Наредбата да направят възражения за неправилно отчитане и изчисляване на потребената топлинна енергия. С оглед гореизложеното доставката на топлинна енергия за горепосочения период и имот се установява от събраната по делото доказателствена съвкупност. В частност от приетите документи и от заключението на съдебно-техническата експертиза. По отношение на възражението, касаещо цената на услугата дялово разпределение, въззивният съд намира следното: По делото е приет в оригинал договор № 1927 от 18.09.2002г. за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ чрез система за индивидуално отчитане и разпределяне на топлинната енергия, сключен между Етажната собственост, находяща се в гр. София, ж.к. ••••, бл. ••• и бл. ••• и „Бруната България“ ООД, както и отчети, извършени от фирмата за дялово разпределение за процесния имот и период. От приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че „Бруната България“ ООД са изготвили информация за дялово разпределение на разхода на топлинна енергия след края на всеки отоплителен период след отчитане на уредите за дялово разпределение в имотите на абонатите. В чл. 36, ал. 1 от приложимите общи условия на ищеца е уредено задължение на потребителите да заплащат стойността на тази услуга на топлопреносното предприятие. По отношение на цената на услугата дялово разпределение същата се установява от приетата СсчЕ, която въззивният съд кредитира като пълно и компетентно изготвена. В таблица № 3 на л. 4-5 от заключението е посочено, че цената на услугата дялово разпределение е в размер от 25,29 лева. С оглед доводите на въззивниците следва да бъде посочено, че по делото са изискани и представени в оригинал Договор № 1927 от 18.09.2002г. от 18.09.2002г., сключен между „Топлофикация София“ ЕАД и „Бруната България“ ООД, нотариално заверена декларация от О.Л. и Д.Х.-М., с която е заявено, че подписите на приложения списък са поставени в тяхно присъствие от лицата, фигуриращи в списъка, както и от упълномощени от тях лица, както и протокол от 23.08.2002г. от проведено ОС на ЕС, находяща се в гр. София, ж.к. ••••, ул. Нишава №№ •••-•••. В списъка фигурират имената на Ю. Т. Ц., както и негов подпис, както и отбелязването, че разпределителите са затапени. Предвид което правилно СРС е приел, че е доказана претенцията за цена на услугата дялово разпределение. Относно претенцията за мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия съдът намира следното. Според чл. 32, ал. 3 ОУ от общите условия на ищеца от 2016г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки, а съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се начислява при неплащане на задължението в определения срок. Следователно при действието на общите условия от 2016г., задължението за плащане на сумата за топлинна енергия е с определен падеж и вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана. Следователно ответниците са изпаднали в забава за плащане на главницата по двете общи фактури, поради което дължат мораторна лихва за процесния период. На последно място, правилно СРС е съобразил, че при действието на общите условия от 27.06.2016г., давността започва да тече от падежа на вземанията - в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, както и че с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията за цена на доставена топлинна енергия имат периодичен характер и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. В този смисъл в съответствие с приложимите разпоредби е приел, че погасени по давност са вземания за период от 05.2017г. до 09.2017г., респ. лихвите върху тях. По делото не се твърди и не се установява сумите да са били погасени чрез плащане, предвид което правилно СРС е уважил претенциите по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размерите, установени от съдебно-техническата експертиза след отчитане на погасените по давност вземания. В приетата ССчЕ е посочено, че при проверка по съдебната сметка при ищцовото дружество не са установени данни за плащания на процесните суми. По отношение на изложените доводи, касаещи липсата на доказателства за вида на ползвания от „Топлофикация София“ ЕАД счетоводен софтуер, както и акт за утвърждаване на индивидуалния сметкоплан на предприятието по чл. 16, ал. 1 ЗСч, въззивният съд намира същите за неотносими към предмета на спора. Ирелевантни за основателността на претенциите са също изложените доводи, че липсвала периодична информация от ищеца към ответниците за дължимите месечни суми, както и че не били връчени фактури с изписани дължими месечни суми с конкретно посочване на всяка една от трите вида ползвана топлинна енергия. Предвид гореизложеното двете инстанции са достигнали до едни и същи изводи, поради което на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. По отношение на въззивната жалба срещу решението от 27.02.2023г. по чл. 250, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. В случая СРС се е произнесъл по целия спорен предмет. Неоснователно в молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК и във въззивната жалба срещу решението по чл. 250, ал. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допълване на решението, тъй като било немотивирано, неясно, както и тъй като съдът не се бил произнесъл по заявените от страните оспорвания. Съгласно константната практика на съдилищата необсъждането на всички възражение и доводи на страните би могло да обуслови неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила на чл.12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и непълнота на решението. С оглед на което правилно СРС е приел, че молбата е неоснователна. Предвид което следва да бъде потвърдено и постановеното от първоинстанционния съд решение по чл. 250 ГПК. По разноските: При този изход от спора право на разноски има единствено въззиваемото дружество „Топлофикация София“ ЕАД, което претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на сумата от 100 лева с оглед ниската фактическа и правна сложност на спора. Предвид датата на постановяване на решението и датата на въвеждане на еврото в Република България, определена в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото в Република България, сумата следва да бъде изчислена в евро съгласно фиксирания валутен курс на лева към еврото, а именно 51,13 евро. С оглед на цената на предявените искове и обстоятелството, че претендираните суми от „Топлофикация София“ ЕАД са били първоначално заявени при условията на солидарност решението подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът