Решение № 72 от 30.7.2026 г. на Районен съд - Царево по дело № 474/2025 г.

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управлението гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, представлявано от А. Ч. Д. и Н. Г. С., изпълнителни директори, чрез пълномощника юрк. С. С., против: Д. Д. Г. ЕГН ••••••••••, адрес за призоваване: гр. Ц., п.к.•••••••, кв. „В.“, ул. „П.“ ••••, с която се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено спрямо ответника, съществуването в полза на ищеца на вземане по ч. гр. д. № 176/2025 г. на Районен съд-Царево, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 105 от 16.04.2025 г., въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката и произтичащо от договор за потребителски кредит № 7200312143066 от 12.06.2024 г., сключен между ищеца и ответника, както следва:

1. Сумата в размер на 2075.19 (две хиляди и седемдесет и пет лева и 19 ст.) лева, представляваща главница, ведно със законна лихва за период от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.04.2025 г. до изплащане на вземането;

2. Сумата в размер на 384.75 (триста осемдесет и четири лева и 75 ст.) лева, представляваща договорна лихва за периода от 25.09.2024 г. до 05.03.2025 г. и 3. Сумата в размер на 32.65 (тридесет и два лева и 65 ст.) лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.09.2024 г. до 03.04.2025 г.

В исковата молба се твърди, че на 12.06.2024 г. между ищеца „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД и ответника Д. Д. Г. ЕГН •••••••••• бил сключен Договор за потребителски кредит № 7200312143066. На основание така сключения Договор, „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД е предоставил сума в размер на 2100.00 лева. Общото крайно задължение по Договора възлизало на 4694.18 лв., която сума била разсрочена на 60 погасителни месечни - 59 вноски в размер на 78.24 лв., ведно с последна изравнителна вноска в размер на 78.02 лв. Между страните бил уговорен лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на 37.73 %. Така предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща 2 /два/ компонента: главница и договорна лихва.

Сочи се, че длъжникът преустановил плащането по договора, считано от 25.09.2024 г. за повече от три месеца, съгласно погасителния план – вноски с падежи 25.09.2024 г., 25.10.2024 г. и 25.11.2024 г., поради което на 05.03.2025 г. настъпила предсрочната изискуемост на задължението.

Излага се, че в договора било предвидено автоматичната му предсрочна изискуемост при невнасяне на три поредни месечни вноски, но независимо от това длъжникът бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост. Уведомлението било получено от майката на ответницата.

Предвид неизпълнението на договорното задължение, ищецът е депозирал заявление по чл. 417 от ГПК пред Районен съд - Царево, по което било образувано е ч.гр.д. № 176/2025 г. и издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: Сумата в размер на 2075.19 (две хиляди и седемдесет и пет лева и 19 ст.) лева, представляваща главница, ведно със законна лихва за период от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.04.2025 г. до изплащане на вземането; Сумата в размер на 384.75 (триста осемдесет и четири лева и 75 ст.) лева, представляваща договорна лихва за периода от 25.09.2024 г. до 05.03.2025 г. и Сумата в размер на 32.65 (тридесет и два лева и 65 ст.) лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.09.2024 г. до 03.04.2025 г.

С оглед указанията на Районен съд Царево, дадени по ч.гр.д. № 176/2025 г. и подаденото възражение от страна на длъжника Д. Д. Г., за ищеца възникнал правния интерес от предявяване на иска по чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземанията му по Договора за потребителси кредит срещу ответницата до размера на сумите по издадената заповед за изпълнение.

С исковата молба са ангажирани писмени доказателства. Направено е и доказателствено искане за присъединяване на ч. гр. д. № 176/2025 г. по описа на Районен съд-Царево.

Претендира се и присъждане на направените от ищеца в исковото и заповедното производство разноски.

Съдът е приел за разглеждане исковата молба и е разпоредил препис от нея и приложените доказателства да бъде връчен на ответника.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника по делото Д. Д. Г..

С отговора, с който впоследствие ответницата уточнява, че предявява и насрещен иск, ответницата поддържа, че процесният договор е нищожен поради нарушение на императивните изисквания на ЗПК. На първо място, се сочи нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като договорът не съдържал изискуемото съдържание относно погасителния план, не ставало ясно как отделните вноски се разпределят между главница, лихва, застраховка и други плащания, поради което за потребителя не било разбираемо какво точно погасява с всяка вноска, както и какво е погасил до момента. Соченото водело до недействителност по арг. на чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, т. 11 и т. 12 от ЗПК. На следващо място, се поддържа, че в договора не е конкретизирано кои компоненти са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира, поради което, според ответницата, ГПР е посочен бланкетно и в нарушение на изискванията на ЗПК - чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че в общия размер на кредита са включени допълнителни услуги, застрахователни премии или други разходи, които представляват скрито оскъпяване и водят до заобикаляне на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда се, че допълнителните услуги представляват разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Сочи, че сключената застраховка противоречи на чл. 115, т. 1 от КЗ и чл. 116, ал. 1 от КЗ, а уговорката е нищожна. Посочва се, че ответницата не е била надлежно информирана за застрахователни продукти, нито е могла реално да избере или откаже такива. Излага и доводи, че не й е била предоставена достатъчна информация за евентуална застраховка, за нейните условия, стойност и права по нея, както и че не е ясно как точно се формира общата сума, дължима по договора. Навежда, че сключването на застраховката е задължително условия за предоставяне на кредита, поради което следва да бъде включена в ГПР по договора, като неспазването на това изискване води до извод, че договорът е недействителен по чл. 22 от ЗПК, поради което и потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Твърди, че договорът не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не ставало ясно какъв е точно размерът на договореното възнаграждение по ДПК. Навежда, че предоставянето на два кредита в един и същи ден поражда съмнения в добросъвестността и правилността на процеса по одобрение на кредитодателя. Излагат се съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. От съда се иска да бъде прието за установено в отношенията между страните, че договорът е нищожен, респективно недействителен. С отговора са направени доказателствени искания, включително допускане на за допускане на съдебно-счетоводна експертиза с въпроси относно формирането на ГПР, евентуалното включване на застрахователни премии и други разходи, размера на извършените плащания, възможността за отказ от допълнителни услуги, както и за задължаване на ищеца да представи документи по кандидатстването, идентификацията и евентуално сключените допълнителни услуги, разпит на служител на банката и представяне на застраховката или друга допълнителна услуга, ако такава е налице. Претендират се разноски.

С отговора на исковата молба е предявен по реда на чл. 212 от ГПК инцидентен установителен иск. Въпреки дадената с Разпореждане № 1557/16.12.2025г. квалификация на иска като насрещен, съдът намира, че по същество се касае за инцидентен установителен иск по смисъла на чл. 212 от ГПК, тъй като с него се иска установяване недействителността на процесния договор за потребителски кредит - обстоятелство, което е преюдициално за основателността на предявените установителни искове по чл. 422 от ГПК. Искът е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока за отговор на исковата молба, а разглеждането му в настоящото производство не затруднява процеса, поради което са налице предпоставките на чл. 212 от ГПК за съвместното му разглеждане.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД по инцидентния установителен иск. Ответникът по предявения инцидентен иск поддържа, че същият иск е недопустим, тъй като разглеждането му в настоящото производство би затруднило събирането на доказателства и би довело до удължаване на процеса по първоначалния иск. При условията на евентуалност, ако съдът приеме иска за допустим, го оспорва като неоснователен. Сочи се, че договорът е сключен от разстояние по реда на ЗПФУР чрез мобилното приложение на банката, като процесът е изцяло иницииран от потребителя и в него последният може сам да избере дали да сключи допълнителна застраховка или да продължи без такава. Поддържа се, че още на първоначалния екран за кандидатстване изрично е посочено, че сключването на застраховка не е условие за получаването на кредита при договорените финансови параметри. Твърди, че процесният договор е електронен документ, визуализиран в приложението и впоследствие изпратен на електронната поща на потребителя, като е възможно увеличаване и намаляване на шрифта, а договорът е съставен с размер на шрифта 12. Оспорват се твърденията за липса на изискуеми реквизити, като се поддържа, че договорът е сключен без общи условия и съдържа всички задължителни елементи по чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че в чл. 7 е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му, в случая общия размер на кредита е формиран от предоставената на потребителя сума за ползване - 2 467.20лв., респ. 1395,83 евро. Поддържа се, че в чл. 9 от договора е посочен размерът на лихвата и начинът на нейното прилагане - лихвата се начислява върху общия размер на кредита, посочен в чл. 7, а в чл. 9.3. е посочено и как се изчислява на ден - 1/360та част от лихвения процент по чл. 9.1. Сочи се, че в чл. 10 от договора освен стойността на ГПР /43,92%/ е посочена и общата сума, дължима от потребителя – 4694.18 лв. /2410.10 евро. Твърди се и че в чл. 11 е посочен погасителният план с размера на главницата, размера на лихвата, броя, падежите и размера на месечните вноски, както и разпределението им между главница и лихва. Ответникът изрично поддържа, че по конкретния договор не е сключвана застраховка и не са начислявани допълнителни такси, поради което възраженията на ответницата в тази насока са неоснователни. Моли се за допускане на съдебно-счетоводна експертиза с поставени въпроси. От съда се иска да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца по инцидентния иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения по делото на хартиен носител Договор за потребителски кредит № 7200312143066 от 12.06.2024 г., се установи, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние. Представеният договор не съдържа саморъчен подпис на потребителя, тъй като договорът е сключен от разстояние чрез електронни изявления, което обстоятелство се поддържа от ищеца и не се оспорва от ответника по първоначалния иск. На мястото на подписа е налице отбелязване с отразена дата на електронно потвърждение от ответницата на 12.06.2024 г. от посочено мобилно устройство.

От съдържанието на договора се установява, че кредиторът е предоставил на ответницата кредит в размер на 2100.00 лв., формиран само от един компонент. Съгласно чл. 7.2.1 от договора сумата за ползване следва да бъде преведена по банкова сметка на потребителя, открита в „Ти Би Ай Банк“. От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните ССчЕ се установи, че предоставената сума е усвоена от ответницата на 12.06.2024 г. Както от съдържанието на Договор за потребителски кредит № 7200312143066 от 12.06.2024 г., така и от заключението на вещото лице се установи, че по процесния договор кредитополучателят не е пожелал да сключи застраховка или да се присъедини към застрахователни програми, както и че към него не са начислявани такси или други допълнителни разходи.

В чл. 9 от договора е уговорен годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 37,73 %, като е предвидено, че лихвата се начислява ежедневно върху непогасената главница по метода на простата лихва, а дневният лихвен процент представлява 1/360 част от годишния лихвен процент. Съгласно чл. 10 от договора годишният процент на разходите (ГПР) е определен на 43,92 %, а общата сума, дължима от потребителя, възлиза на 4694,18лв. В чл. 11.2. от договора е заложен погасителния план, съгласно който кредитът следва да бъде погасен на 60 месечни погасителни вноски с падеж на всяко 25-то число от месеца. Всяка месечна вноска е в размер на 78.24 лева, а последната в размер на 78.02 лева. В чл. 19 от договора за кредит е записано, че при сключването на договора за кредит потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и усмотрение той може да сключи някоя застраховка или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключване на договора за кредит. Както бе посочено по-горе по делото не се установи кредитополучателят да е сключвал застраховка.

Съгласно приложения по делото Стандартен европейски формуляр/СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителските кредити от „Ти Би Ай Банк“ общия размер на кредита е 2100.00 лева. Сред посочените в СЕФ условия за усвояване на кредита е отбелязано, че кредиторът превежда средствата по кредита по един от двата начина, избрани от потребителя - по сметка в банката или на каса в офис на „Изипей“ АД, както и че в случаите когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, съответната част от средствата по кредита се превеждат от кредитора по сметка на застрахователя. В СЕФ е отбелязано, че сключването на застраховката не е задължително условие за отпускане на кредита.

По делото са представени още заявление-декларация за установяване на договорни отношения с отразена дата на електронно потвърждение от 12.06.2024 г. от мобилно устройство, с което потребителката е декларирала, че заявява желанието си за сключване на застраховка, предлагана от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, действащо като застрахователен агент на "Кардиф

Животозастраховане" - клон България КЧТ и "Кардиф Общо Застраховане" - клон България КЧТ. По делото не са представени доказателства за присъединяване на кредитополучателя към някоя от предлаганите от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД застрахователни програми.

Изяснява се от представеното уведомление за предсрочна изискуемост и приложената обратна разписка, кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем, считано от 05.03.2025 г., като уведомлението е получено на адреса на ответницата от нейната майка.

От представения по делото договор, както и от останалите документи от кредитното досие се установява, че процесният договор е сключен от разстояние чрез мобилното приложение на ищцовото дружество. В приложените документи са обективирани данни относно самоличността на кредитополучателя и избраните параметри на кредита. Представените по делото документи удостоверяват още, че всички те, включително и договорът са потвърдени от ответницата чрез използваното от нея електронно устройство - Samsung SM-••••••••••••••••••••••

Следователно от представените по делото доказателства се установява, че процесният договор е сключен чрез средства за комуникация от разстояние посредством електронната платформа на ищеца, поради което по отношение на него намират приложение разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от организирана система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР доставчикът следва да установи изпълнението на задълженията си за предоставяне на преддоговорната информация, както и получаването на съгласието на потребителя за сключването на договора. По силата на чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ писмената форма е спазена, когато е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. В случая доколкото

кандидатстването за кредита е извършено изцяло по електронен път, чрез мобилното приложение на банката, идентификацията на потребителя е осъществена посредством въведените от него лични данни и последващо потвърждение на договора чрез използваното мобилно устройство. В тази връзка следва да се отбележи, че в хода на производството ответницата не е оспорила авторството на извършените електронни изявления, нито е твърдяла, че договорът е сключен от друго лице без нейно знание или съгласие. Напротив, защитата й е изградена изцяло върху твърдения за неговата недействителност поради неспазване на императивните изисквания на ЗПК.

При така установените обстоятелства съдът приема, че на 12.06.2024 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, по който ответницата е усвоила заетата сума, който извод се потвърждава и от заключението на вещото лице. Според заключението на вещото лице,

неоспорено от страните, което съдът кредитира, като обосновано и компетентно изготвено, ищецът е предоставил сумата по договора от 2100.00 лв. на 12.06.2024 г., на датата на сключването му. Въз основа на представените по делото доказателства и извършените справки в счетоводството на ищеца, вещото лице е установило, че по процесния договор към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК ответницата е извършила плащания в общ размер на 24.81 лева. По повод на процесния договор за кредит вещото лице е посочило, че не са сключвани допълнителни акцесорни съглашения, в това число договори за застраховка или за предоставяне на поръчителство. Вещото лице е констатирало, че годишният процент на разходите, изчислен въз основа на компонентите, посочени в договора, възлиза на 43,92 %. В проведеното открито с.з. вещото лице заяви, че ГПР е 44.98%, който надвишава с по-малко от 1 % посоченият в договора размер, но изчислен и по този начин не надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК към момента на сключване на договора.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 176/2025 г. по описа на Районен съд - Царево, образувано по депозирано от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена Заповед № 105/16.04.2025 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК - извлечение от счетоводни книги на банката. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 от ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълна идентичност между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените първоначални искове са допустими.

Допустим се явява и предявеният от Д. Д. Г. инцидентен установителен иск по чл. 212 от ГПК вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 22 от ЗПК, доколкото с него се цели установяване недействителността на договора, от който ищцата извежда претендираните вземания, а разрешаването на този въпрос е преюдициално за основателността на исковете по чл. 422 от ГПК.

По основателността на предявените искове:

При така установените факти съдът намира, че следва най-напред да обсъди предявения инцидентен установителен иск за недействителност на договора за потребителски кредит, доколкото разрешаването на този спор е преюдициално за основателността на предявените установителни искове по чл. 422 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира наведените доводи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК за неоснователни. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа условията за издължаване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Когато различни лихвени проценти или разходи са приложими при различни обстоятелства, законът изисква и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. В случая процесният договор съдържа погасителен план, в който са индивидуализирани броят на погасителните вноски, техният размер, падежите им, както и общата сума, която потребителят следва да заплати. Посочени са още общият размер на кредита, размерът на възнаградителната лихва, размерът на годишния лихвен процент и общата дължима сума.

Неоснователно е възражението, че договорът следва да съдържа подробно разпределение на всяка отделна вноска между главница и лихва. Законът не съдържа подобно изискване, когато договорът е с фиксиран лихвен процент и не предвижда различни режими на олихвяване. В случая от приложения погасителен план се установи, че освен общия размер на съответната погасителна вноска, като отделни суми са посочени както главницата, така и лихвата, поради което и потребителят може без затруднение да установи броя, размера и падежите на всички погасителни вноски, както и общия размер на задължението си.

Неоснователно е твърдението на ищцата по ИУИ за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. В чл. 9.1 от договора е уговорен годишен лихвен процент в размер на 37.73 %, като съгласно чл. 9.2 лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита, при база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а съгласно чл. 9.3 дневният лихвен процент представлява 1/360 част от годишния лихвен процент. Следователно договорът съдържа както размера на годишния лихвен процент, така и условията и начина за неговото прилагане. Обстоятелството, че лихвеният процент не е определен изрично в договора като „фиксиран“, не обосновава извод за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото договорът не предвижда прилагането на индекс или референтен лихвен процент, нито съдържа клаузи относно периоди, условия или процедура за изменение на уговорения лихвен процент. Освен това в СЕФ лихвеният процент изрично е посочен като фиксиран

Възражението на ищцата по ИУИ за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК съдът намира за неоснователно. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора, като бъдат посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му съгласно приложение № 1 към закона. По смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато

сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В ГПР, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по кредита. Следователно стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

От приетите по делото доказателства и от приетото и неоспорено от страните заключение по изслушаната ССчЕ не се установи посочения в договора ГПР да се различава съществено от реално приложимия между страните, доколкото от страна на кредитора не са начислявани скрити такси и неустойки, нито е трупан разход по кредита под формата на застрахователни премии. Единственият разход е възнаградителната лихва, който е отразен в договора и според данните от експертизата е намерил коректно отражениe при посочването на процента на оскъпяване. Посочения в договора ГПР не надвишава рамера, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предвид горизложеното при сключване на процесния договор не е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК

По отношение на предявените установителни искове по чл. 422 ГПК, съдът намира следното:

За уважаване на исковата претенция ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване своето вземане на претендираното договорно основание и в претендирания размер, а именно - наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит, който обвързва страните и по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума – 2100.00 лева, като установи и настъпването на изискуемостта на вземанията по договора за кредит – настъпването на падежа на договора. Следва да докаже и конкретния размер на дълга, който се претендира, за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава.

Сключването между страните - ищецът като кредитодател, и ответника като кредитополучател, на процесния Договор за потребителски кредит от 12.06.2024 г. не е спорно. Същото се установява и от представените с исковата молба писмени доказателства, а именно подписан екземпляр от договора, ведно с приложенията към него, вкл. и извлечението от счетоводните книги на банката, явяващо се документ по чл. 417 от ГПК. Договорът е сключен за сумата от 2100.00 лева, при лихва от 37.73% и посочени в договора ГПР от 43.92%, а по заявеното от в.л. в съдебно заседание, проведено на 29.06.2024 г. в размер на 44.98%, и обща дължима сума от 4694.18 лв., която е следвало да бъде възстановена в срок до 25.06.2029 г. В текста на договора е обективиран и погасителния план по кредита. Представен е още стандартен европейски формуляр, в който параметрите по сделката са ясно посочени. По повод на процесния договор за кредит, както бе посочено по-горе не са сключвани допълнителни акцесорни съглашения, в това число договори за застраховка или за предоставяне на поръчителство.

По делото е прието и заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда като пълно и компетентно изготвено. От същото се установява, че заемната сума в размер на 2 100.00 лева е преведена по банкова сметка с титуляр Д. Г.. Отразено е, че размерът на платеното от ответницата в полза на ищеца по процесния договор към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК е в общ размер на 178.24 лева, в т. ч.: 24.81 лева – главница, 152.89 лева – договорна лихва и 0.54 лева – обезщетение за забава за периода 25.09.2024 г. – 05.03.2025 г. Установено е, че размерът на незаплатените месечни вноски от ответницата по процесния договор към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК по компоненти и периоди, възлизат на 2 492.59 лв., в т. ч.: 2075.19 лева – главница; 384.75 лева – договорна лихва за периода 25.09.2024 г. – 05.03.2025 г.; 32.65 лева – обезщетение за забава за периода 25.09.2024 г. – 03.04.2025 г. Вещото лице сочи, че посочените суми съответстват в пълна степен на размера на исковата претенция.

Няма съмнение, че сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на „потребител“, от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.

В тази връзка при съобразяване със съдържанието на договора и приложенията към него и предвид възраженията на ответната страна за недействителност на процесния договор за кредит на специалните основания по чл. 22 от ЗПК, съдът намира тези възражения за неоснователни.

Не се установява посочения в договора ГПР да се различава съществено от реално приложимия между страните, доколкото от страна на кредитора не са начислявани скрити такси и неустойки, нито е трупан разход по кредита под формата на застрахователни премии. Единственият разход е възнаградителната лихва, който е отразен в договора и според данните от експертизата е намерил коректно отражениe при посочването на процента на оскъпяване. В чл. 9.1 от договора е записано, че годишният лихвен процент е в размер на 37.73%, който в приложения към исковата молба СЕФ е определен изрично като фиксиран. В чл. 9. 2 и чл. 9. 3 от договора, изрично е посочено, че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като за нуждите на договора, лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360-та част от лихвения процент по чл. 9.1. Съдът намира, че в достатъчна степен е конкретизиран както годишният лихвен процент – в размер 37.73%, така и начинът на прилагането му, като и в тази част не се констатира порок на договора, водещ до неговата недействителност. Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата, че от процесния договор за кредит не се разбирал остатъчния размер на главницата. В инкорпорирания в договора погасителен план ясно е разписано с всяка месечна вноска каква част от главницата и от договорната лихва се погасява. Неоснователно се явява и възражението на ответницата Г., с което се твърди, че от съдържанието на договора не можело да се изведе ясно

възнаграждението за кредитодателя. Договорът за кредит е възмезден договор, като за предоставената в заем сума на заемодателя се дължи възнаграждение под формата на договорна лихва. Отново в погасителния план напълно ясно са посочени, както главницата, така и крайния размер на дължимото възнаграждение за заемодателя под формата на договорна лихва.

Други конкретни възражения относно валидността на разглеждания договор за кредит не са въведени от ответника. Не се констатират и от съда при осъществена служебна проверка на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК.

При доказателствена тежест за ответната страна, по делото не се установи да са извършвани плащания по кредита в такъв размер, че да покрие всички начислени суми. Напротив, видно от заключението по ССчЕ, кредитополучателят е заплатил единствено сумата от 178.24 лева, като непогасеният остатък от главницата и от възнаградителната лихва е съответно в размер на 2075.19 лева и на 384.75 лева. Ищецът безспорно доказа и, че е обявил предсрочната изискуемост на вземането, като с исковата молба е представено уведомление за предсрочна изискуемост, адресирано до ответника, както и доказателства за връчване на това известие на дата 05.03.2025 г.

С оглед горното, предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителни искове за посочените претенции, следва да бъдат доказани по основание и размер ще бъдат уважени.

Предвид липсата на последващи плащания, то на основание чл. 86 от ЗЗД кредитополучателят е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва. Видно от заключението по ССчЕ обезщетението за забава за процесния период е в размер на 32.65 лева.

Основателна се явява и претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 15.04.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, като законна последица от уважаване на иска за главница.

Сумите ще се присъдят в евро, съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски. Същият претендира и е представил доказателства за направени такива в заповедното производство в размер на 49.85 лева/25.49 евро – държавна такса и в настоящото производство – 133.55 лева/68.28 евро – заплатена държавна такса и 488.96 лева/250.00 евро – депозит за ССчЕ.

На страната се дължи и юрисконсултско възнаграждение. Разноските за юрисконсултско възнаграждение следва да бъдат определени, съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПрП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което се дължи такова от 200.00 лева/102.26 евро за исковото производство и 50.00 лева/25.56 евро/ – за заповедното производство, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото. Така мотивиран, съдът