Решение № 75 от 28.2.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 634/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на П. И. Р. срещу Решение № 82/11.05.2023г. по гр.д. 2280/2022г. по описа на РС – гр. Ботевград, с което са отхвърлени предявените от ищцата искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ, както и е отхвърлен искът с правно основание чл. 226, ал. 3 от КТ за разликата над сумата от 322, 56 лв. до пълния предявен размер от 4193, 28лв. В жалбата се изтъква, че изводът на районния съд за законосъобразност на дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № 67/15.11.2022г. на управителя на „Н.-Г.“ ЕООД, е неправилен и необоснован. Позовава се на съдебна практика, съгласно която, при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по- рано, което в конкретния случай е прекратяването от служителя на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Счита, че прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на 16.08.2022г., когато изявлението на жалбоподателката, че няма да се яви на работа, е достигнало до работодателя. Счита, че ако горната теза не бъде споделена, то следва да се приеме, че дисциплинарното уволнение е било незаконосъобразно, защото към датата на неговото налагане – 15.11.2022г. – е бил изтекъл срокът на отправеното от нея предизвестие. Намира за необоснован извода на районния съд, че уволнението е законосъобразно, тъй като дисциплинарното производство било започнало в срока на предизвестието. Вместо това според жалбоподателката за релевантен момент следва да се приеме момента на връчването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. На следващо място, жалбоподателката твърди, че дисциплинарното наказание е наложено след изтичане на преклузивния срок по чл. 194 от КТ. Счита, че искът й по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен, а неговата основателност води и до основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. Поддържа вече изразената теза, че трудовото правоотношение следва да се счита прекратено на 16.08.2022г., когато работодателят е бил уведомен за неспазването на срока на предизвестието. Сочи, че трудовата книжка е била върната на 22.12.2022г., във връзка с което оспорва извода на БРС, че на 23.11.2023г. била поканена да получи трудовата си книжка, тъй като нямало отбелязване върху поканата, кой е нейният издател. Постъпил е отговор на въззивната жалба от „Н. Г.“ ЕООД, в който въззиваемият излага съображения за неоснователност на жалбата. Позовава се на съдебна практика в смисъл че, ако работникът реално не е заплатил на работодателя заместващата престация по чл. 220 от КТ, прекратяването на трудовия договор не е настъпило, поради което в рамките на срока на предизвестието той върши нарушение на трудовата дисциплина, което може да бъде санкционирано по съответния ред. Намира, че конкретният случай е именно такъв, тъй като не се спори, че ищцата не е заплатила на работодателя обезщетение по чл. 220 от КТ, а същевременно е спряла да се явява на работа. Подчертава, че не е спорно също, че за срока на предизвестието – от 21.07.2022г. до 09.08.2022г. – ищцата не се е явявала на работа, с което е извършила дисциплинарно нарушение. Също така, въззиваемият счита, че ищцата е упражнила правото си на прекратяване на трудовия договор с предизвестие в нарушение на принципа на чл. 8, ал. 1 от КТ. Твърди, че упражняването на това право е извършено единствено с цел да се избегне налагането на дисциплинарно наказание за извършените от нея нарушения на трудовата дисциплина. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката, редовно призована, се представлява от адв. П., която поддържа въззивната жалба и моли, решението на районния съд да бъде отменено по изложените в нея съображения. Претендира разноски, за които представя списък по реда на чл. 80 от ГПК. В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от адв. Д., който поддържа депозирания отговор. Моли съда да остави в сила обжалваното решение, като претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. І. По валидност В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия. ІІ. По допустимост Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове. ІIІ. По същество Първият довод на жалбоподателката касае неправилната според нея констатация на районния съд за неосъществяване на фактическия състав на чл. 326, ал. 1 от КТ във връзка с чл. 220 от КТ. Позовава се на молбата си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в която е посочила, че, ако желанието за прекратяване на ТПО по този начин не бъде удовлетворено, да се счита, че предизвестява работодателя си за прекратяване на договора, като, в случай на неспазено предизвестие от нейна страна, дава съгласието си, обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие да бъде удържано от трудовото възнаграждение и от обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Настоящият съдебен състав споделя констатацията на БРС, че предложението за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие не е прието от работодателя, но и че то не съдържа цялото изискуемо съдържание за неговата редовност, а именно – посочване на датата, от която служителят предлага да настъпи прекратяването. Същевременно, в останалата си част молбата не може да се счита за уведомление за прекратяване при неспазване на предизвестието поради обстоятелството, че не съдържа изрично и недвусмислено волеизявление в такъв смисъл. Наистина, с нея жалбоподателката е декларирала, че в случай на неспазено предизвестие от нейна страна, дава съгласието си, обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие да бъде удържано от трудовото възнаграждение и от обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Това изявление, обаче, урежда само имуществените последици от евентуално неспазване на предизвестието, но не изразява воля за самото неспазване, а без такава последиците не биха могли да настъпят. По делото не са събрани доказателства за осъществяването на този правнорелевантен факт, поради което следва да се приеме, че единствената валидно изразена от жалбоподателката воля е била, трудовото правоотношение да се прекрати с изтичане на срока на предизвестието. Противно на поддържаното във въззивната жалба, не може да се приеме, че в писменото обяснение, депозирано на 16.08.2022г., Р. е изразила такава воля. Видно от точния текст на обяснението, с него тя препраща към подадената на 20.07.2022г. от нея молба за напускане, а в последната (както се обоснова по- горе), е изразена само воля за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие или с предизвестие, но не и за неспазване на срока на предизвестието. Не може да се тълкува като такава воля изявлението й в даденото обяснение, че не може да продължи работа, първо, защото то е направено почти един месец след като тя вече е престанала да се явява на работа, и второ, защото то е единствено в контекста на причините, които са я мотивирали да инициира прекратяване на ТПО. В никаква своя част, обаче, това изявление не може да се тълкува като отстъпление от вече изразената от Р. воля за прекратяване с предизвестие (още повече, че се препраща към молбата, с която е отправено предизвестието), нито като заявка за неспазване на неговия срок. По тези съображения, съдът намира, че трудовото правоотношение между страните не е било прекратено на 16.08.2022г. при неспазване на срока на даденото предизвестие от страна на жалбоподателката. Във връзка с горното е безпредметно обсъждането на въпроса, дали заплащането на обезщетението по реда на чл. 220 от КТ е предпоставка за прекратяването по реда на чл. 336 от КТ (каквито доводи изтъква въззиваемият), тъй в случая не е налице хипотеза на неспазено предизвестие. С оглед гореизложеното, съдът намира, че с молбата си от 20.07.2022г. ищцата е поставила началото на 90- дневното предизвестие за прекратяване на ТПО между нея и „Н.-Г.“ ЕООД. При това следва да се сподели извода на първоинстанционния съд, че срокът на това предизвестие е започнал да тече от момента, в който искането е достигнало до работодателя – нещо, което не се оспорва от страните. Такова тълкуване налага в практиката си и ВКС – арг. от Решение № 222 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 1388/2018 г., ГК, ІІІ-то Г.О. Следователно, съгласно подневното отброяване на срока по правилата на чл. 72 от ЗЗД, той е изтекъл на 18.10.2022г., т.е. правоотношението би се считало за прекратено на 19.10.2022г. През периода на предизвестието, обаче, е било инициирано производство по налагане на дисциплинарно наказание на ищцата, което е приключило с обжалваното в настоящото производство дисциплинарно уволнение. Единственият довод за претендираната от ищцата негова незаконосъобразност касае неспазването на сроковете по 194 от КТ. По този въпрос съдебната практика трайно и непротиворечиво приема, че двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 от КТ започва да тече в момента, в който съществените признаци на осъщественото нарушение достигнат до знанието на субекта на дисциплинарна власт. Приема се също, че извършените нарушения на трудовата дисциплина следва да се считат открити от органа на дисциплинарна власт след приключване на възложените от работодателя на специални комисии проверки, вкл. по повод направени в писмените обяснения на служителката възражения и довеждане до знанието на работодателя на констатациите от възложените проверки (Решение № 60202/10.11.2021г. по гр.д. № 3965/2020г. на ВКС и цитираните в него Решение № 547 от 3.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 918/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 256 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 93 от 18.04.2003 г. на ВКС по гр. д. № 2753/2001 г., III г. о.). Изложеното налага извода, че в конкретния случай районният съд правилно е констатирал, че срокът за налагане на наказанието е започнал да тече от момента, в който на работодателя е бил съобщен докладът на специалиста от отдел „Човешки ресурси“, а именно - 19.09.2022г., като от тази дата до датата, на която е наложено дисциплинарното наказание (15.11.2022г.), не е изтекъл двумесечният срок по чл. 194 от КТ. Поради това твърдените пороци на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание не са налице, а тя – сама по себе си – е не е опорочена. При тези данни е налице колизия между две основания за прекратяване на трудово правоотношение – по чл. 326, ал. 1 от КТ и по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. При наличието на такива две конкуриращи се основания за прекратяване на ТПО, конститутивно действие има това от тях, чийто фактически състав е настъпил по- рано (арг. от Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК, Определение № 109 от 28.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5955/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 110 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 149 от 15.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 416/2022 г., III г. о., ГК). В случая изтичането на срока на предизвестието (18.10.2021г.) предхожда налагането на наказанието дисциплинарно уволнение (15.11.2021г.), поради което трудовото правоотношение следва да се счита прекратено от 19.10.2022г. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Следователно, обжалваното в настоящото производство дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно, тъй като е извършено при вече прекратено ТПО, а това го лишава от предмет. Не обосновава обратен извод цитираната от БРС и от въззиваемия съдебна практика, обективирана в Решение № 617 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 34 от 24.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2016 г., IV г. о., ГК. Тя е неприложима към настоящия случай, тъй като е формирана в хипотеза на налагане на дисциплинарно наказание преди изтичане на срока на предизвестието (и при незачитане на волеизявлението на работника да не го спази), т.е. при все още съществуващо ТПО. За разлика от тази хипотеза, в процесния казус заповедта за налагане на атакуваното дисциплинарно наказание е издадена и връчена след като срокът на предизвестието е изтекъл, а правоотношението между страните вече е било прекратено. Неоснователен е и доводът на въззиваемия, че прекратяването на трудовото правоотношение с предизвестие съставлявало злоупотреба с право и било предприетото от жалбоподателката с цел предотвратяване налагането на наказание за извършено от нея дисциплинарно нарушение. От съпоставка между датата на предизвестието и датите на извършеното дисциплинарно нарушение се установява, че предизвестието е отправено преди нарушението, което изключва претендираната от въззиваемия връзка между тях. С оглед гореизложеното, искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, като дисциплинарното уволнение на ищцата бъде признато за незаконно и – съответно – отменено. Доколкото исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ са обективно кумулативно съединени и се намират в съотношение на обуславящ и обусловен, уважаването на първия от тях води до уважаване на иска за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка, стига такова вписване действително е било извършено. В случая се установи, че в трудовата книжка на ищцата като основание за прекратяване на трудовото правоотношение е вписана нормата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Поради това претенцията на ищцата за поправка на основанието за уволнение е основателна и следва да бъде уважена, като на мястото на вписаното дисциплинарно уволнение бъде отразено, че правоотношението е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 19.10.2021г., т.е. с изтичане на срока на предизвестието, отправено от ищцата. За уважаване на предявената имуществена претенция по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ е необходимо да бъдат доказани прекратено трудово правоотношение, незаконно задържане на трудовата книжка на работника или служителя, причинени вреди и причинна връзка между задържането и вредите. С решението си районният съд е приел, че горният фактически състав на правото на обезщетение е реализиран, като единствената част, в която то се атакува в рамките на настоящото производство, е относно установения от районния съд момент на прекратяване на правоотношението, който е определящ за размера на дължимото обезщетение. Същевременно, в отговора на въззивната жалба въззиваемият не е взел становище по произнасянето на съда по този иск, поради което въззивният съд не може служебно да формира собствени изводи по въпроси, по отношение на които не е сезиран с оплакване, какъвто в случая би бил напр. въпросът за основателността на иска. Така, единственият спорен въпрос във въззивното производство, относим към иска по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ, касае момента на прекратяване на ТПО. Той беше разгледан по- горе, като съдът достигна до извода, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено, считано от 19.10.2022г. Поради това този иск следва да бъде уважен за периода от 19.10.2022г. до 23.11.2022г. (когато жалбоподателката е получила поканата за връщане на трудовата й книжка), който включва 25 работни дни. Във връзка с това, съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателката, че върху поканата за получаване на трудовата книжка не бил отбелязан нейният издател, тъй като е видно, че такъв е дружеството- работодател, а тя не оспорва нейното получаване. Следователно, от 23.11.2022г. тя е имала възможност да получи трудовата си книжка, а по- късното й фактическо получаване не може да бъде вменено във вина на работодателя, за което той да носи отговорност и да дължи обезщетение. За определяне на размера на обезщетението, съдът кредитира заключението по експертизата, прието от районния съд, съгласно което брутното подневно трудово възнаграждение на ищцата е 43, 99лв. Следователно, общият размер на дължимото обезщетение за задържането на трудовата книжка е в размер на 25•43, 99=1099, 75лв. Доколкото първоинстанционният съд с решението си е присъдил обезщетение за периода от 15.11.2022г. до 23.11.2022г. в размер на 322, 56лв., в полза на ищцата следва да бъде присъдена допълнително разликата над 322, 56лв. до 1099, 75лв. в размер на 777, 19лв. за периода от 19.10.2022г. до 14.11.2022г., ведно със законната лихва върху нея до окончателното ѝ изплащане. IV. По разноските Обективното кумулативно съединяване на имуществени и неимуществени претенции в настоящото производство налага диференцираното разглеждане на разноските, направени за защита на различните блага. Доколкото, обаче, няма данни за адвокатското възнаграждение за защита по всяка една от претенциите поотделно (което важи както за адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателката, така и за това, заплатено от въззиваемия), съдът приема, че на всяка от претенциите съответства равна част от общо заплатеното възнаграждение. Поради това разноските на страните в производството се изчисляват, както следва: За жалбоподателката: При наличие на доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1420лв., следва да се приеме, че за имуществената и за неимуществените претенции е платено поравно или по 710 лв. Тъй като претенциите по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 4 КТ са били уважени, в полза на ищцата следва да бъде присъдена цялата сума, заплатена за тяхната защита, която е и под минималния размер на работната заплата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие (27.11.2023г.), установен с Постановление № 497/29.12.2022г. (арг. от чл. 7, ал. 1, т. 1 от НМРАВ). За защитата по имуществената претенция с правна квалификация чл. 226, ал. 2 от КТ, следва да бъде заплатено възнаграждение съобразно уважената част от жалбата, изчислено като [(1099, 75 - 322, 56)•710]/(4193, 28- 322, 56)=142, 56лв. За въззиваемата страна: Адвокатското възнаграждение, заплатено в полза на процесуалния представител на въззиваемия, е в общ размер от 1000лв. Поради липсата на доказателства за това, каква част от него е уговорена за защита по всеки един от исковете поотделно, съдът намира, че за имуществената и за неимуществените претенции е заплатено еднакво възнаграждение от по 500лв. Обстоятелството, че жалбата е била уважена и обжалваното решение е отменено в частта, в която исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ са били отхвърлени, изключва възможността, в полза на въззиваемия да бъдат присъдени разноски за защитата му по тези искове. Същевременно, обаче, имуществената претенция за присъждане на сумата от 4193, 28лв. е била отхвърлена за горницата над 1099, 75лв., поради което и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемият има право на разноски, изчислени като [(4193, 28- 1099, 75)•500]/(4193, 28-322, 56)= 399, 61лв. За съда: На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, въззиваемият следва да заплати в полза на Софийския окръжен съд държавни такси от по 30 лв. за разглеждане на двата уважени неоценяеми иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, както и държавна такса в размер на 15, 54 лв., пропорционална на допълнително уважената част от иска с правна квалификация чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ. Така мотивиран, съдът