Решение № 1545 от 1.12.2020 г. на Апелативен съд - София по дело № 2379/2020 г.

производство по изп.д. № 2369/2016 г. и неговата цел е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания на взискателя, което следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото задължено лице по сметката на съдебния изпълнител. Същият от своя страна е длъжен да изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл. 455 ГПК /чл. 508, ал. 3 ГПК/ при спазване на предвидения в чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията. Съдебната практика възприема еднозначно, че запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника. Той обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника, и задължава третото лице да пази запорираните суми /чл. 507, ал. 3/. В случаите, в които третото задължено лице не оспори своето задължение, то внася дължимата от него сума по сметка на съдебния изпълнител /чл.508, ал.3 ГПК/. В казуса запорът върху вземанията на длъжника „Пътстрой“ООД е бил наложен в хода на изп.производство по изп.д. № 2369/2016 г. със запорното съобщение, получено от Община ••• на 29.08.2016 г., от който момент и на последната е било забранено да плаща на „Пътстрой“ООД. Общината е изпълнила задължението си като трето задължено лице по реда на чл.508, ал.3 ГПК след като съдебното решение, въз основа на което „Пътстрой“ООД се е легитимирал като неин кредитор е влязло в сила – т.е. вече не е могла да оспори своето задължение, вкл. – след като се е уведомила от съдебния изпълнител, пред който изп.дело е висящо, за размера на дълга. По този начин същата е изпълнила и съдебно установеното задължение към нейния кредитор „Пътстрой“ООД, чрез плащане. Това е сторено преди общината да бъде уведомена за прехвърляне на съдебно установеното вземане от „Пътстрой“ООД на „Дедакс“ЕООД, което, установи се безспорно в хода на производството, е извършено пет дни след плащането – на 05.07.2017 г. с поканата за доброволно изпълнение по изп.д.№ 2526/2017 г. по описа на ЧСИ М. П., респ. – чрез връчването на нарочно писмо от „Дедакс“ЕООД /вх.№ 10-02-4034/05.06.2017 г./. Съобразно нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Според решаващият състав в настоящия случай въззивникът изобщо не установи надлежно уведомяване на длъжника Община ••• по смисъла на цитираната правна норма, вкл. и към 05.07.2017 г. Законът и съдебната практика по приложението на чл.99, ал.4 ЗЗД установяват, че валидно уведомяване за извършена цесия може да има към длъжника единствено от цедента, като уведомяването от цедента има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Това разбиране съответства на факта, че прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, поради което и логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария цедента. Приема се, че само това уведомяване създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечава точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.1 от ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/. Съдебната практика допуска и уведомяване, което изхожда от цедента, и връчено от цесионера /Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на II т.о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/13 г. на ВКС, I т.о./ чрез прилагане към исковата молба, по която претендира плащане на цедираното вземане. В казуса не се установи да е налице и такова надлежно уведомяване на длъжника. Независимо от изложеното и предвид че според даденото разрешение в Решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК е без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор/цесионер/ установяване на надлежното уведомяване на длъжникът по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му, решаващият състав приема, че в случая ищецът-въззиваем установи безсъмнено в хода на процеса, че както към момента на предявяване на иска, така и към момента, в който ЧСИ П. е връчил поканата за доброволно изпълнение по изп.д. № 2526/207 г. а Община ••• вземането не съществува, т.к. е погасено чрез плащане. В този смисъл и правилно първоинстанционният съд е уважил предявеният от него против въззивника иск по чл.439 ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 ГПК. Отрицателният установителен иск по чл.439 ГПК дава защита на длъжника в изпълнителното производство, който чрез предявяването му може да оспори изпълнението, въвеждайки чрез правопогасяващи, правоотлагащи или правопрекратяващи възражения факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е издадено изпълнителното основание – т.е. непреклудирани от това производство. Твърденият от ищеца-въззиваем и установен в хода на производството факт е именно такъв – плащането на дълга му, след приключване на спора с неговия кредитор с влязло в сила съдебно решение, като плащането не е извършено на самия кредитор, а на негов кредитор, чрез съдебния изпълнител, запорирал спорното вземане по установения в ГПК ред. В този смисъл и няма спор, че се касае за нов факт, довел до последващо отпадане /удовлетворяване/ на вземането. По изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводи на първоинстанционния съд и въззивната инстанция обжалваното решение следва да се потвърди. За пълнота е необходимо да се добави и че са несъстоятелни наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, предвид че всяко едно от приобщените доказателства е било обсъдено от същия, като при установяване на относимите за спора факти са изложени мотиви защо са кредитирани част от доказателствата, а на други не е дадена вяра. Несъстоятелни са и оплакванията, че в първоинстанционното решение не са обсъдени част от въведените възражения на ответника-въззивник в насока, че вземане в конкретния размер, посочен в запорното съобщение, не съществува към 26.08.2016 г. и запорното съобщение било с невярно съдържание. Предметът на настоящето производство е въведен с исковата молба от ищеца и той е установяване на факта, че той не дължи паричното вземане, на което ответникът претендира да е носител, защото го е погасил, чрез плащане в качеството му на трето задължено лице по изп.д. № 2369/2016 г. – факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, въз основа на което ответникът се легитимира като кредитор на ищеца. Съществуването на вземането на кредитора по посоченото изп.д. към момента на връчване на запорното съобщение, вкл. към момента на внасяне на запорираната сума от третото задължено лице по сметка на съдебния изпълнител не са предмет на настоящия правен спор, от една страна. От друга, съобразно тълкувателните мотиви на т.5 от ТР № 3/10.07.2017 по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, запорът върху вземания на длъжника се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Тази невъзможност обаче е обективна и се дължи на несъществуване на вземането, което не е следствие от поведението на длъжника или от извършени от него действия. Отнесено към настоящия казус изложеното предпоставя, че поведението на Община ••• или извършените от него действия, в качеството му на трето задължено лице по изп.д.№ 2369/2016 г., нямат никакво отношение към въпроса относно съществуването или несъществуването на вземането на кредитора спрямо длъжника по същото и последният въпрос е ирелевантен за предмета на настоящия спор. Съобразно изхода от спора и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сторените пред АС София разноски по делото, което налага произнасяне и по редовно въведеното възражение за прекомерност на претендираните от последната такива за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител в размер на 53 718 лв. Съобразно представеният списък по чл.80 ГПК в проведеното открито с.з. от 10.11.2020 г. и приложенията към него – договор за правна помощ, фактура № 990/25.08.2020 г. и извлечение от банкова сметка на Адвокатско дружество „Г. и Б.“, Община ••• е заплатила за оказаната й правна защита и съдействие по настоящето производство от посоченото адвокатско дружество в размер на 53 718 лв. Текстът на чл.7, ал.2, т.6 от Наредба № 1/2004 г. установява, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела с материален интерес от 1 000 000 до 10 000 000 лв. адвокатското възнаграждение е 21 530 лв. плюс 1% за горницата над 1 000 000 лв. Изчислено по посочения начин спрямо материалния интерес, в случая минималния предвиден размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 60 191 лв. – т.е. е в размер, по-нисък от определения от наредбата. Горният факт, отнесен към действителната фактическа и правна сложност на казуса сочи на неоснователност на въведеното възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Ето защо и „Дедакс“ЕООД следва да заплати на Община ••• доказано сторените от нея разноски по настоящето производство за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител, в размер на 53 718 лв. Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав,