Решение № 300 от 8.8.2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 261/2023 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Главна дирекция ••••, с адрес: •••••••, чрез г л. юрисконсулт Д. М., против Решение № 305/10.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1813 от описа на Районен съд – Кюстендил за 2022 г. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон Сочи правни аргументи, като се позовава на нормата на чл. 1 на ЗМВР, уреждащ принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи (МВР) и статута на служителите в него, но в Глава седма - Служители на МВР, в Раздел I. Статут на служителите на МВР в чл.142, ал.1 законодателят разграничавал три групи служители на МВР: 1. полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението със статут по ЗМВР, 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудови правоотношения (ЛРТП). Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР само статутът на служителите по т. 1 се уреждал от специалния ЗМВР. С ал. 4 на чл. 142 от ЗМВР се предвиждало, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител. Счита се, че наличието на специален закон, изключва прилагане по отношение на същото правоотношение на другия специален закон - ЗМВР. Сочи, че с Решение № 8 от 27 юни 2017 г. по конституционно дело № 1 от 2017 г. Конституционният съд констатирал за съответстващ на Конституцията начина на извършеното разграничение по критерия статус на различните категории служители в МВР, и по-конкретно на заемащите т. нар. "административни длъжности" от държавните служители с полицейски функции по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. По преценка за целесъобразност на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, били отнети някои предоставени от законодателя привилегии и произтичащите от това промени в статута им. Със закона за изменение и допълнение на ЗМВР (ДВ бр.81 от 2016г.) било променено служебното правоотношение и на ищеца, така че възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната не се начислявали отделно, а представлявали компонент от получаваното от нея основно възнаграждение, като съгласно ал.6 на §69 и законодателят определил, че в него влиза заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Заради това се твърди, че ищецът няма право на отделно допълнително възнаграждение за храна, извън основното си възнаграждение. В т.см. КРС постановил решението си при нарушаване на материалния закон, тъй като не взел предвид и последното изменение на чл.142, ал.4 от ЗМВР (ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.). Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не била сред изчерпателно изброените разпоредби на ЗМВР, приложими към статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1 т. 2 ЗМВР (от 02.10.2020 г.), поради което било неоснователно искането тази разпоредба да бъде приложена за периода от 02.10.2020г. до 05.10.2022г. Едва след изменението на ЗМВР (в сила от 02.10.2020 г.) статутът на ищцата се регламентирал както със ЗДСл, така и със ЗМВР, предвид разписаните в чл.142, ал.4 конкретни разпоредби на закона. КРС не е взел предвид и това, че формираното възнаграждение на ищцата през 2017г. (като държавен служител с преобразувано правоотношение по § 69 от ПЗР ЗИДЗМВР) е в съответствие и с чл.32, ал. 1 от ЗДСл, съгласно който брутната заплата на държавните служители включва основна заплата и допълнителни възнаграждения, лимитативно изброени в чл.67, ал.7 от ЗДСл. В Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация се определяла структурата на заплатите и в нея никъде не била регламентирана възможност за включване на елементи, извън посочените в Наредбата. С решението си КРС постановявал получаване от ищцата на левовата равностойност на храна, с което поставял служителите с аналогични длъжности в други министерства и администрации на централната изпълнителна власт в дискриминационно положение спрямо работещите в МВР. Същевременно КРС, приемайки, че ищцата като държавен служител в системата на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от МВР има право на храна или нейната равностойност съгласно чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, я поставял в привилегировано и по-благоприятно положение и в сравнение със служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР - полицейските органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чиито правоотношения не се преобразували в служебни по силата на § 69, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР (е сила от 01.02.2017 г. ), тъй като тя вече получила левовата равностойност на храната, като съставна част от основното й възнаграждение, веднъж и втори път, щяла да я получи отделно като допълнително плащане. Едва след изменението на ЗМВР (в сила от 02.10.2020 г.) статутът на ищеца се регламентирал както със ЗДСл, така и със ЗМВР, предвид разписаните в чл. 142, ал.4 конкретни разпоредби на закона. КРС не обсъдил факта, че формираното възнаграждение на ищец през 2017г. (като държавен служител с преобразувано правоотношение по § 69 от ПЗР ЗИДЗМВР) е в съответствие и с чл.32, ал. 1 от ЗДСл, съгласно който брутната заплата на държавните служители включва основна заплата и допълнителни възнаграждения, лимитативно изброени в чл.67, ал.7 от ЗДСл. В Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация се определя структурата на заплатите и в нея никъде не е регламентирана възможност за включване на елементи, извън посочените в Наредбата. Формирането на работната заплата на ищеца като държавен служител със статут по ЗДСл в МВР било съобразено с нормите на цитираната наредба, тъй като статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР, трябвало да отговаря с този на останалите служители в държавната администрация. С решението си КРС поставял служителите с аналогични длъжности в други министерства и администрации на централната изпълнителна власт в дискриминационно положение спрямо работещите в МВР. Същевременно, приемайки, че ищецът като държавен служител системата на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от МВР, ищецът има право на храна или нейната равностойност съгласно чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, го поставял в привилегировано и по- благоприятно положение, и в сравнение със служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 с ЗМВР - полицейските органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чиито правоотношения не са се преобразували в служебни по сила на § 69, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР (е сила от 01.02.2017 г. ), тъй като той вече получил левовата равностойност на храната, като съставна част от основното си възнаграждение веднъж и втори път, щял да я получи отделно като допълнително плащане. Освен това, от приложените като доказателства - фишове за работни заплати на ищеца, се установявала разлика от 164, 54 лева между получената последна брутна заплата през м.01.2017 г. -1333, 46 лв. като служител по ЗМВР и получената през м.02.2017 г. основна заплата вече като служител със служебно правоотношение по ЗДСл - 1498.00 лв., което водело до извода, че основната му заплата е формирана чрез включване в нея на заплата му за длъжност до 31.01.2017г., допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР - в съответствие със закона и отделно от това била по- висока от получаваната преди преобразуване на служебното му правоотношение. С оглед на посоченото решението не съответствало на материалния закон и противоречало на целта и смисъла на приетия ЗИДЗМВР. При развитите доводи иска да бъде отменено Решение № 305/10.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1813 от описа на Районен съд – Кюстендил за 2022 г. Не ангажира доказателствени искания. Претендират се сторените пред тази инстанция деловодни разноски, а при възприета неоснователност на въззивната жалба се поддържа възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК. В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, чрез процесуалния й представител адв. Т. П. от АК-Кюстендил. Сочи се, че макар да е допустима и редовна, въззивната жалба е неоснователна. Изложени са съображения по същество. Твърди се, че ищецът бил на служба в ЗМВР от 1997 г. и до настоящия момент без прекъсване работел в различни структури на ведомството. Във връзка със Закона за Изменение и Допълнение на ЗМВР (ЗИДЗМВР) на основание чл. 9 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и & 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 14 октомври 2016г./ и ПМС № 257 от ЗО.О9.2О16г. /обн. ДВ, бр. 79 от 0/ октомври 2016г.)/ саждата 07.02.2017г. със Заповед № 8121К-2468/07.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи, бил назначен на длъжност ••• при РДГП гр. К., в сектор •••••• към отдел •••••• при ••••••, експертно ниво, с ранг V младши, за неопределено време, считано от 01.03.2020 г. Със Заповед № 8121К-5480/27.03.2020 г. бил повишен в ранг III младши, считано от 01.03.2О20г., а със Заповед 8121К Д)64/15.03.2022г. в ранг II младши, считано от 01.03.2022 г., която изпълнявал и до настоящия момент. Сочи се, че до 07.02.2017г. е получавал левова равностойност на полагащата и се храна на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР, но от 07.02.2017 г. до настоящия момент не му била заплащана полагащата се храна, въпреки че продължавал да има качеството държавен служител на осн. чл. 142, ал. 1, поради което статутът и се уреждал в два закона - в ЗМВР и ЗДСл. Заради това правилно първоинстанционният съд признал правото на заплащане на полагащата му се, но незаплатена храна. Позовава се в тази насока и на неоспорената ССЧ експертиза. За правилни се възприемат изводите на първоинстанционния съд, че правният статут на служителите по чл. 142, ал. 1, в това число и ищецът, се уреждал както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Общите разпоредби относно статута на държавния служител се прилагали по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 само и единствено при липсата на изрично специално правило, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл, 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР, според която на служителите на МВР се осигурявала храна или левовата й равностойност - т. е. на всички служители на МВР. С оглед на това правилно било прието, че ЗМВР се прилага и по отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1 т. 2. Така по отношение и на ищеца се прилагала специалната разпоредбата на чл. 181, ал. 13МВР. В този смисъл били и разпоредбите на специалната Наредба № 81213-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи. В чл. 1 от същата било посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата и равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗМВР. Законът обаче не делегирал на МВР да определя кои лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлагал с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1-3 ЗМВР (ал. 4 на чл. 181 от ЗМВ). В този смисъл за определяне кои лица имат право на безплатна храна или левова равностойност съдът следвало да изходи единствено и само от ЗМВР, както правилно е приел и първоинстанционният съд при постановяване на обжалваното решение. Не се споделят възраженията във въззивната жалба за необходимост от „прилагане по аналогия" на облагодетелстващи норми. ЗНА – чл. 46, ал. 2, предвиждал, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следвало да се приложи общият закон. В този смисъл били задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да нямало законова делегация, препращаща към общия ЗдСл, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото нямало изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намирал приложение ЗДСл, който от своя страна пък препращал към трудовото законодателство. Така, разпоредбата на чл. 67, ал.7 от ЗДСл постановявала, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство. В този смисъл било и Решение № 311/8.01.2019 г. на ВКС по гр. д.№ 1144/2018 г., което макар да имало за предмет заплащане на други допълнителни възнаграждение на държавни служители от системата на МВР, давало принципно разрешение на въпроса за субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР. Неоснователни били и възраженията за нарушение на материалният закон, тъй като съдът не е взел предвид и последващо изменение на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР. Посоченото виждане на законодателя личало именно и от последователното изменение на редакцията на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР от 2020г., което категорично, при уреждане на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР, препращало към правото им по чл. 181, ал. 3 от ЗМВР да получават безплатна храна или левовата й равностойност, както и към други изрично уредени в ЗМВР права и задължения на служителите на министерството. Отговорът на горния въпрос предполагал проследяване на законодателните промени в уредбата на статута на служителите на МВР. Настоящият закон за МВР бил обнародван на 27 06. 2014 год. (бр. 53 на ДВ) и влязъл в сила в тридневен срок след обнародването му. Съгласно & 5, ал 1 от ПЗР на ЗМВР служебните правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратявали, а се преобразували, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните служители се назначавали на длъжностите, които заемали към момента на преобразуване на правоотношенията. В закона били очертани две групи служители: държавни служители, чиито статут се уреждал от ЗМВР и лица, работещи по трудовото правоотношение, чиито статут се уреждал от КТ. В началото на 2015 г. със ЗИДЗМВР, ДВ 14/20.02.2015 г., в сила от 01.04.2015 г., разпоредбата на чл. 142 от ЗМВР била изменена, като с нея ббили създадени три категории служители в системата на МВР: държавни служители- полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чиито статут се уреждал от ЗМВР; държавни служители, чиито статут се уреждал от ЗДСл, и лица, работещи по трудово правоотношение, чийто статут се уреждал от КТ и ЗМВР. С ПЗР на ЗИДЗМВР било предвидено, че служебните правоотношения на държавните служители се преобразуват в служебни правоотношения на държавни служители /§ 84 ал. 1/, като разпоредбите на ЗДС се прилагат за държавните служители по чл. 142 ал. 1 т. 2, чието служебно правоотношение е възникнало след 1 април 2015 год. /§ 85/. За държавните служители в МВР, заемащи длъжности за държавни служители по чл. 142 ал. 1 т. 2, чиито служебни правоотношения не са прекратени към 1 април 2015 год., се прилагали разпоредбите на действащото законодателство за държавните служители по чл. 142 ал. 1 до прекратяване на служебните им правоотношения /§ 86/. С последващо изменение на ЗМвР /изменението е обнародвано в бр. 81 на ДВ от 14. 10. 2016 год./ служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 14 от 2015 год.) и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с виеше образование и притежаващи висше образование, е изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70 ал. 1 т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон /§ 69 ал. 1/. ЗИДЗМВР е влязъл в сила на 01. 01. 2017 год. /§ 102/. От датата на влизането му в сила на измененията /01. 01. 2017 год. / статутът на държавите служители в МВР /тези по чл. 142 ал. 1 т. 2 от ЗМВР/ се уреждал изцяло, изключая разпоредбите на чл. 8, 10, 14 и 356 /§ 69 ал. 7 от ЗИДЗМВР, обн. в бр. 81 от 14. 10. 2016 год. /. С последните изменения на ЗМВР /обн. в ДВ. бр. 85 от 02. 10.2020 год./ било предвидено, че статутът на държавните служители по чл. 142 ал. 1 т. 2 ще се урежда със ЗДС по 142, ал. 1, т. 2 и с чл.56, чл, 151, ал. 1 и 7, чл, 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 185, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР /§ 32 т. 2 от ЗИДЗМВР/. Изложената хронология на законодателните промени не водела до извода, че служителите по чл. 142 ал. 1 т. 2 от ЗМВР са лишени от правото на храна или нейната левова равностойност. Тъкмо обратното, това право принадлежало на всички служители на МВР, съгласно разпоредбата на чл. 181 ал. 1 от ЗМВР. Противното разрешение счита, че би довело до дискриминационно отношение, като постави държавните служители от системата на МВР в неравностойно положение спрямо другите категории служители, което било недопустимо и не съответствало на основните цели и принципи на ЗМВР. Предвид всичко на ищеца, в качеството му на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, се дължала левова равностойност на неосигурената от ответника безплатна храна. Не на последно място храната не следвало да се облага с данък, а след преназначението сумата, получавана от жалбоподателя като брутно трудово възнаграждение, изцяло била обложена с данък. При развитите доводи се иска въззивната жалба да бъда оставена без уважение, а решението на КРС да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и постановено с оглед събраните по делото писмени доказателства от наша страна. Претендират се сторените по делото разноски във втората инстанция, съгласно договор за правна помощ. Не се ангажират доказателства доказателствени искания. В съдебно заседание жалбата и постъпилият отговор към нея, се поддържат. Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. При контрола за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция, намира следното от фактическа страна: Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на И. Х. И., ЕГН: ••••••••••, с адрес: •••••••••, чрез пълномощника адв. Т. П. съдебен адрес: ••••• против •••• при Министерство на вътрешните работи, със седалище и адрес на управление: ••••, представлявано от Главния директор. Поддържано е било искане за присъждане на сумата от 4 320.00 лв., представляваща левовата равностойност на полагащата се храна за периода от 01.10.2019 год. до 01.10.2022 год., ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Заявени са били фактически доводи, че ищецът бил служител на •••• при РДГП - Кюстендил, като заемал длъжността "•••“ в сектор •••••• към отдел „Сигурност на информацията и административното обслужване“. Бил назначен на служба през 1997г. като от този момент и понастоящем заемал различни длъжности в структурата на министерството. Със съответни за това заповеди бил повишен в ранг III младши, считано от 01.03.2020г., а от 01.03.2020г. – в ранг II младши. Твърди се, че в определената със съответните заповеди основна месечна заплата на служителя, не били предвидени за изплащане суми за безплатна храна по см. на чл. 181, ал.1 от ЗМВР и пар. 69, ал.6, вр. с ал. 1 вр. от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 01.02.2017г.). Съгласно посочената разпоредба на служителите на МВР се осигурявала храна или левовата равностойност на същата. Размерът й се определял ежегодно със Заповед на министъра на вътрешните работи (чл. 181, ал.4 от ЗМВР), а редът за предоставянето им – с наредба, издадена от министъра на вътрешните работи (ал. 5 на същата разпоредба). Посочените суми не се облагали с данъци. Посочената разпоредба не правела разграничение досежно лицата, които имали право да получат безплатна храна, респ. левовата й равностойност, предвид което всички служители имали такова право. Поддържано е било, че ищецът получавал левовата равностойност на дължимата безплатна храна до 31.01.2017г. В този смисъл смята, че издавайки Наредба № 8121з- 773 от 01.07.2015г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР /обн. ДВ, 52/10.07.2015г., изм ДВ бр. 9/02.03.2016г./, министърът на вътрешните работи неправомерно ограничил правата на ищеца с оглед възможността му да получава безплатна храна, съотв. левовата й равностойност, като излязъл извън рамките на законовата делегация по чл. 181, ал.5 от ЗМВР и ограничил кръга на правоимащите служители само до тези по чл. 142, ал.1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР и пар. 86 от ПЗР на ЗИДЗМВР. Така, изключил служителите по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, без да има правото на това, доколкото законодателят е този, който бил определил кръга на правоимащите лица, като изрично е посочил в чл. 181, ал.1 от ЗМВР, че това са всички служители на МВР незвисимо към коя от точките по чл. 142, ал.1 ЗМВР спадат. Посоченото противоречало и на предиведното в пар. 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 2017г.), в който текст се предвиждало, че при назначаването на служителите по ал. 1 се определяла индивидуална работна заплата, не по-ниска от определеното към датата на на влизане на този закон в сила възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо: заплата за длъжността, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен, както и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал.1. Служители по смисъла на ал. 1 от пар. 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 2017 г.) били държавни служители в МВР, за което се прилагали правилата на пар. 86 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ бл. 14/2015 г./, а именно - касателно държавни служители с висше образование, каквото имал и ищецът. В отговор на исковата молба ответната страна не е оспорила възникналото и съществувало между страните служебно правоотношение на посочената длъжност. Оспорила е обаче исковете по основание с доводи, че в чл. 142, ал. 1 от ЗМВР са предвидени три категории служители, служебното правоотношение на които е уредено в три различни закона, а именно: държавни служители – полицейски органи и органи на ПБЗН; държавни служители и лица, работещи по ТПО. В чл. 142, ал. 2 от ЗМВР изрично е посочено, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 се урежда със ЗМВР, а съгласно ал. 4 – статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда от ЗДСл. Статутът на ЛРТП се уреждал при условията и по реда на КТ и ЗМВР (чл. 142, ал. 5). С изменението на ЗМВР от 2017 г., служебните правоотношения на държавните служители, за които се прилага § 86 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 14 от 2015 г.), се преобразували в такива по ЗДСл. Законодателят изрично определил режима статута на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР да е по ЗДСл, в който не се предвиждало предоставяне на храна или левовата й равностойност, а съгласно чл. 181, ал. 4 от ЗМВР на тази категория служители се осигурявала безплатна храна при извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда, както и ободряващи напитки при полагане на труд през нощта. За периода до 01.02.2017 г. ищецът имал право да получава и е получавал левовата равностойност на храната, размерът на която се определя със заповед на министъра на вътрешните работи. След този момент не била изплащана левова равностойност за храна, поради това, че същата не се дължи. Формирането на работната заплата за държавните служители със статут по ЗДСл в МВР било съобразено с Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация. При тези доводи е било заявено искане за отхвърляне на исковете като неоснователни. Установено по делото е било, че съгласно Заповед № 8121К-1972/06.02.2017 г., Заповед № 8121К-2064/15.03.2022 г., Заповед № 8121К-5480/27.03.2020 г., Заповед № 8121К-9204/18.08.2022 г., страните са обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността "•••“ при РДГП - гр. Кюстендил в сектор •••••• към отдел •••••• при •••• - МВР. Не е било спорно, че за исковия период ищецът е изпълнявал служебните си задължения при ответната дирекция. Според данните в приложената на л. 15 платежна бележка за месечното възнаграждение за м. 09.2022 г. определената за заплащане основна заплата на ищеца възлиза на сума от 2 636, 00 лв. Приобщени по делото са още и платежни бележки, относно изплатени трудови възнаграждения на ищеца за различни месеци в периода - 01.2017 г. до 10.2022 г. За определяне дължимите на служителите на МВР на осн. чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР парични суми за храна са представени съответните заповеди на министъра на вътрешните работи за годините 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020г., 2021 г. и 2022 г., от които се установява определена левова равностойност на същата от по 120, 00 лв. (сто и двадесет лева) месечно. Според представените заповеди от 06.02.2017 г., 20.03.2018 г., 14.02.2019 г., 12.02.2020 г., 11.02.2021 г., 11.08.2022 г. за определяне на основната месечна заплата за лицето И. И., възнаграждението му е съответно: 1 498, 00 лв., 1 579, 00 лв., 1 737, 00 лв., 1 911, 00 лв., 2 197, 00 лв., 2 636, 00 лв. Според заключението по допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза делото, изготвено от вещото лице С.Т. в платежните бележки няма диференциация на отделните компоненти. До исковия период в основното трудово възнаграждение е била включена сума за храна, която до този момент е била е получавана като отделно период. Считано от 01.02.2017 г. в платежните бележки са отразени следните компоненти: заплата, СУЦ и облекло, но не е отразено плащане за храна. Не е намалена облагаемата сума за ДОД, който съгласно чл. 181, ал. 6 от ЗМВР не се облагат с данъци. Отразено е в екпертизата, че стойността на неизплатеното възнаграждение за храна за периода 10.2019 г. - 09.2022 г. е в размер на 4320 лв. – по 120 лв. месечно. В устно изложение пред съда вещото лице е пососочило, че след преобразуването на заплатата през 2017 г. заплатата на ищеца е повишена, но с повече от 120 лв. Изяснено е, че храната не следва да се облага с данък, а след преназначението сумата получавана от ищеца като БТВ е изцяло обложена с данък. При тези установени факти исковата претенция е била възприета за основателна. С оглед изхода на спора първостепенният съд е разпределил и отговорността за разноски, възлагайки ги на ответника, в чиято тежест са възложени следващите се държавни такси и разноски. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства. Проверявайки постановения съдебен акт в пределите на въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема следното от правна страна: В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо. По правилността на решението: Решението е неправилно. С исковата молба са наведени фактически обстоятелства, че поради изпълняваната длъжност на ищцата се следва осигуряване на храна или левовата й равностойност, а т.к. работодателят не изпълнил това си задължение в исковия период се иска именно осъждането му да й заплати сумата от 4320 лв., представлява левовата равностойност на храна, която не й е била предоставена за времето от 05.10.2019 г. – 15.10.2022 г. При тези данни правното основание на претенцията е това по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. В този смисъл неприложима е нормата на чл. 142, ал. 1, т.2 от ЗМВР, респ. и без значение за предмета на спора дали при преобразуването на служебното правоотношение в заплатата на ищцата е включена получавана до този момент равностойност на храна. Извън това, по делото е безспорно установено, че страните са обвързани в служебно правоотношение за исковия период. Установено е още, че за исковия период на жалбоподателя не е осигурявана храна, нито е изплащана левовата й равностойност. Спорно по делото дали такава привилегия му се следва по закон. Че такова право служителите на МВР имат е установено с нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. С нея законодателят е предвидил, че на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно ал. 2 – на държавните служители се осигуряват работно и униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение, а на неносещите униформа се изплаща ежегодно парична сума за облекло. Редакцията на алинея 3 на същия текст от ДВ бр. 97/2017 г., предвижда подобна уредба, предписвайки, че за извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 3, се осигурява безплатна храна. От логическото и систематично тълкуване на тези разпоредби може да се направи извод, че левовата равностойност на безплатна храна се осигурява на всички служители на МВР, работещи по служебно или трудово правоотношение, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда. НО, служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 от ЗМВР, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се определят от приложимата към процесния период Наредба за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата се безплатна храна на служителите на Министерството на вътрешните работи за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на служителите на Министерството на вътрешните работи, полагащи труд през нощта от 22, 00 до 6, 00 ч. (обн. ДВ бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г., изм., бр. 21 от 9.03.2018 г., в сила от 9.03.2018 г., бр. 77 от 1.10.2019 г., в сила от 1.10.2019 г., изм. и доп., бр. 69 от 4.08.2020 г., в сила от 4.08.2020 г.; отм. с Решение № 7741 от 19.08.2022 г. на ВАС на РБ - бр. 3 от 10.01.2023 г., в сила от 10.01.2023 г.). По делото обаче, подобни доводи не са заявени, нито установени. Не се установиха данни на ищеца да са възложени специфични дейности и за същия да е предвидено предоставянето на безплатна храна с нарочна заповед. И доколкото тези служители имат съвсем различни задължения и трудови функции по ЗМВР и други нормативни актове, то не може да се изхожда от идея за приравняване на правата им по отношение на заплата, права на храна или нейната равностойност в пари, облекло, социално осигуряване и пр.; респ. и да се твърди „дискриминация“, необходимост от „прилагане по аналогия“ на облагодетелстващи норми и т.н. Освен това съгласно нормата на § 69, ал. от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн., ДВ, бр. 53 от 2014 г.; изм., бр. 98 и 107 от 2014 г. и бр. 14, 24, 56 и 61 от 2015 г.), при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. Следователно, самият закон определя начина, по който се формира основната заплата на служителя по служебното правоотношение и в нея нормативно е включено, както допълнителното възнаграждение за прослужено време, така и левовата равностойност на храната. С ежегодни заповеди, издавани от Министъра на вътрешните работи, на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР, какъвто е и ищецът преди преназначаването му считано от 01.02.2017 г., е определена левовата равностойност на храна в размер на 120 лева месечно. Ето защо, считано от 01.02.2017 г., когато ищецът е преназначен по посочения ред, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната не се начисляват отделно, а представляват компонент от получаваното от него основно възнаграждение. При това положение следва да се приеме, че служителят няма право на отделно допълнително възнаграждение за храна извън основното си възнаграждение. Не може да се сподели тезата за приложимостта на общата норма на чл. 1 от ЗМВР. Чл.1 от Наредба №8121з-773 от 01.07.2015 г за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на МВР не противоречи на чл. 181 от ЗМВР, защото чл. 142, ал. 4 от ЗМВР препраща към статут на ищеца по ЗДСл, а там не е предвидено изплащане на равностойност на храна. Нещо повече, след като изрично е изключил служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР от уредбата по ЗМВР чрез нормата на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР - общо или чрез изрично изброяване на норми в различните редакции, то повторното им включване по отношение на право на храна/левовата равностойност на храна може да стане само с нова изрична норма, а не чрез разширително тълкуване на норма, която е останала в стара редакция от 2015 г. В противен случай ищецът би получавал храна, респективно равностойността й, веднъж като съставна част от основното му възнаграждение и втори път, отделно като допълнително плащане, каквато не е целта на закона. От изложеното следва, че претенцията е неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне. Като е достигнал до извод в обратен смисъл първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който подлежи на отмяна и вместо него следва да бъде постановен друг, с който исковата претенция се остави без уважение. По разноските: При възприетия изход на спора на въззивника се следват деловодни разноски. Претендират се единствено такива по списък - за юрисконсултско възнаграждение, както и заплатена такса по въззивната жалба. Доказани са разноски за платена такса в размер на 86, 40 лв., които ще бъдат възложени в тежест на ответната по жалбата страна. Досежно юрисконсултското възнаграждение: Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8, изр.второ от ГПК, размерът му не би могъл да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Съгласно чл.37 от ЗПП, заплащането е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на МС. Въз основа на този разпоредба е приета и Наредбата за заплащане на правната помощ. Следователно размерът на юрисконсултско възнаграждение следва да се определи от съда, според вида на делото и в размерите, определени в НПП. Изхождайки от тези правила съдът намира, че следва да приложи разпоредбата на чл.25 от НПП и да определи възнаграждението в размер от 100.00 лева за първата инстанция и 50 лв. за въззивната таква, като изхожда и от това, че макар ограничен до определените в Наредбата суми с оглед техния максимум, не е обвързан от конкретен минимум съгл. чл. 25а, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ (приложим по аналогия), а и от и обстоятелството, че макар производството да е пренесено пред въззивната инстанция, това само по себе си не е довело до затруднения в осъществяване на процесуалната защита на ответника – тук въззивник, за разлика от действията му в първата инстанция, където защитата е значително по-интензивна. Дължимата държавна такса и разноските за вещо лице следва да останат за сметка на бюджета на съдебната власт, с оглед указанията в т. 23 от ТР № 6/12 от 6 ноември 2013 година по т. д. № 6/2012 година на ОСГТК. По обжалваемостта: Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 от ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдът