Решение № 105 от 30.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1963/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 27.03.2023г по гр.д. № 569/2020г Окръжен съд-Перник, ГО, е отхвърлил предявения от „Ново финанс“ ООД иск за осъждане на М. С. М. да заплати сумата от 72 683.83лв, представляваща задължения по два договора за заем- главници, лихва, наказателна лихва, договорна неустойка и законна лихва. С определение от 29.05.2023г съдът, по реда на чл.248 от ГПК, е допълнил решението си в частта за разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски по делото в размер на 1800.00лв. Решението на Окръжен съд- Перник се обжалва с въззивна жалба от ищеца „Ново финанс ООД” представлявано от адв. Т., с оплакване за неправилност. Въззивникът оспорва извода на съда, че вземането му не е предсрочно изискуемо, като поддържа, че е налице договорено основание за обявяване на договорите за предсрочно изискуеми, както и отправено до ответницата и получено изявление за настъпила предсрочна изискуемост. Възразява още, че вземането му следва да се приеме за обявено като предсрочно изискуемо с исковата молба. Счита, че предявените искове са доказани по основание и размер. Моли въззивният съд, след като съобрази изложеното в жалбата, да отмени решението на ПОС и да постанови ново, с което да уважи предявените осъдителни искове изцяло. Ответникът по жалбата, ответник пред ОС-Перник, М. М., представлявана от адв. Х., е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна поддържа възраженията си за нищожност на договорни клаузи поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби и нарушена защита на потребителя, както и поради нарушаване на добрите нрави, за нищожност на договора поради нарушение на разпоредби на ЗКНИП. Навежда възражение за нищожност поради неравноправие на клаузата за договорен годишен лихвен процент от 20%. В о.с.з. въззивникът- ищец не се представлява. Депозира писмена молба от 20.09.2023г, в която заявява, че поддържа въззивната жалба. Въззиваемата страна се представлява в о.с.з. от адв. Х., която моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено по съображения, изложени в отговора на въззивната жалба. Възразява, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с разпоредбата на чл.24, ал.1, т.11 от ЗКНИП. Възразява, че съдът не следва да обсъжда обстоятелството, че срокът на договора е изтекъл в хода на процеса. Претендира разноските, направени по делото, за които представя списък по чл.80 от ГПК. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е задължителното тълкуване на закона дадено с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат, първоинстанционното решение е частично неправилно по съображения изложени във въззивната жалба. С оглед развитите въззивни съображения съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: С депозираната искова молба и уточнения към нея от 16.02.2021г и 28.04.2021г ищецът предявява против ответницата осъдителни искове за реално изпълнение на договорни задължения, породени от сключени договори за заем. Ищецът сочи, че е инициирал заповедно производство за установяване на задълженията на ответницата по тези договори, но издадената заповед за изпълнение е била обезсилена, поради което предявява осъдителни искове против ответницата. Поддържа, че до ответницата е изпратено изявление за предсрочна изискуемост на договорните задължения. Счита, че с оглед договореното между страните ответницата дължи връщане на заемната главница, ведно с договорна лихва, наказателна лихва, мораторна неустойка и законна лихва. В отговора на исковата молба ответникът прави възражение за нищожност на договорите за заем, че същите попадат под регулацията на ЗПК, ЗКНИП и ЗЗП. Възразява, че договорите за заем нямат съдържанието, изискуемо по чл. 24, ал.1, т.9 и т.11 от ЗКНИП, в частност, че ГПР не е включва разходите по кредита с подробна информация за тях, че не е посочена общата сума дължима се от потребителя и на осн. чрл.39 и чл.39 от ЗКНИП следва да се приеме, че договорите за нищожни. Възразява по размера на претендираните задължения от ищеца. Прави възражение за нищожност поради неравноправие на клаузи от договора, касаещи 5% месечна наказателна лихва. Прави възражение за нищожност на договорената неустойка. Възразява да е била обявена предсрочна изискуемост на вземанията на ищеца по договорите. Възразява на задължението за заплащане на законна лихва. С определението си по чл.267 от ГПС съдът е указал на страните, че ще провери служебно за евентуална нищожност поради неравноправие посочени договорни клаузи, както и ще провери договорните клаузи за противоречие със закона и добрите нрави. С молба от 15.0.2023г, депозирана пред настоящата инстанция, ответницата прави възражение за погасяване на част от вземанията на ищеца по давност. В о.с.з. на 26.10.2023г ответницата, чрез своя процесуален представител, уточнява, че прави пред въззивната инстанция за първи път възражение за давностно погасяване на част от вземането на ищеца, тъй като за първи път се поставя въпроса за дължимост на отделни падежирани вноски. По делото са представени в заверен препис договори № 194/12.07.2018г и № 197/13.07.2018г за заем, сключени между Ново финанс ООД като заемодател и М. М., като заемополучател, съгласно които дружеството предоставя в заем на ответницата 2000лв и 39 000лв при договорено заплащане на гаранционна вноска в посочен размер, за срок от 60 месеца, с крайна дата на договорите 13.07.2023г и при фиксиран годишен лихвен процент по заема 20%, дължим ежемесечно. Договорено е в чл. 2.2.з, че размерът на месечните вноски от 33.33лв и 650лв е изчислен на база дължимата лихва. Договорено е /чл.2.2.и/, че през целия срок на заема заемополучателят погасява само дължима лихва, а главницата се дължи в края на срока. Посочен е /чл.2.2.м/ ГПР в размер на 20%. Договорено е /чл. 2.6/, че при забава в погасяването на вноска заемодателят начислява наказателен лихвен процент в размер на 5% върху остатъчната заемна сума. Договорено е в чл.2.7, че при забава повече от 30 дни цялото вземане става предсрочно изискуемо, като в такъв случай заемополучателят дължи неустойка в размер на 60% от пълния размер на заемната сума. Посочено е още/чл.7.1/ че заемът по договора се обезпечава с договорна ипотека. Договорите са двустранно подписани, подписите не са оспорени. Представени са погасителни планове към договорите с посочени размер на кредита, лихвен процент, ГПР, месечни вноски и общ размер на задължението при редовно погасяване и изтичане на срока на договора. Плановете също са двустранно подписани. Представени са предварителни договори от 28.06.2018 между страните за сключване на процесните договорите за заем, подписани от страните, попълнен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация на М. М. за договорите за потребителски кредит, подписан м.06.2018г.. Видно от разписки от 22.10.2019г М. М. е получила от Ново фенанс ООД уведомително писмо № 79 и № 80, с което дружеството я уведомява, че прекратява едностранно действието на договорите за заем. В о.с.з. на 12.09.2022г е изслушано заключение на ССчЕ, изготвено от в.л. И., която сочи размерите на задълженията на ответника, съобразно твърденията на ищеца в исковата молба Пред настоящата инстанция ищецът представя преписи от договори за заем сключени с други потребители за установяване на индивидуалния характер на договорките с ответницата В о.с.з. на 07.12.2023г е изслушано заключение на ССчЕ, изготвено от в.л. С., който изчислява в различни варианти и към различни падежи задълженията на ответницата по договорите за заем. Вещото лице сочи, че ГПР по двата договора е по- малък от 5- пъти законната лихва към момента на предсрочната изискуемост или изтичане срока на договора. Останалите събрани по делото доказателства не са необходими за изясняване на фактите, относими към спора, предмет на делото. При така предявените осъдителни искове за изпълнение на договорни задължения в тежест на ищеца е да докаже валиден договор за заем, получаването на кредита от заемополучателя, а ответникът следва да доказва заплащане на заемните вноски или друг способ за погасяване на задължението му, включително и изтичането на погасителен срок на вземането на ответника. Между страните не се спори, че страните са в договорни отношения, породени от сключени договори за заем от 12.07.2018 и 13.07.2018г. Не се спори също, че заемните суми са предоставени на ответника и че той дължи връщане на заетото за потребление при условията на договорите или разпоредбите на закона, които обвързват страните. По делото ответникът се позовава на недействителност на договорите поради несъобразяване на Закона за потребителския кредит, ЗКНИП и ЗЗП. Няма спор по делото, че страните по процесните договори за заем са търговец и потребител по смисъла на пар.13, т.т.1 и 2 от ДР на ЗЗП. Съгласно дефиницията на пар. 13, т. 1 ДРЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Съдът намира, че при подписване на договорите за заем на 12/13.07.2018г ответницата заемополучател е физическо лице, за което няма данни да е действала в рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. Няма твърдения и доказателства по делото ответницата да е ползвала заема за своя професионална или търговска дейност. Следва да се приеме, че длъжник- заемополучател по сделката се явява физическото лице, действащо в личен интерес. Ето защо, според настоящата съдебна инстанция заемополучателят има правата на потребител, влизайки в договорните си отношения с търговеца–ищец, доколкото действа непрофесионално и за собствени нужди. Следователно регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между банката и тези страни. Както се установява от договорите за заем между страните задължението на ответницата е обезпечено с ипотека, поради което и на осн. чл. 4, ал.1, т.2 от ЗПК регламентацията на този закон не се прилага по отношение на процесните договори. Приложими са разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП. Съгласно чл.22 и сл. от ЗКНИП договора за кредит/ в случая наречен заем/ следва да е сключен писмено да е изготвен на разбираем език и с посочено в закона съдържание. Съгласно чл.37-39 и сл. от ЗКНИП всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот, която противоречи на закона или има за цел заобикаляне на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 41, ал. 3 от закона, е нищожна. Когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен. Когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В разглеждания случай според съдебният състав договорите за заем между страните имат нужните форма и съдържание и предоставят на потребителя информация по чувствителните за него въпроси. Постигнати са договорки относно срока на договора, посочен е общия размер на кредита и условията за усвояването му, условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, с изискуемото съдържание- съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, посочен е фиксиран лихвен процент по кредита, както и годишен процент на разходите по кредита заедно с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и обща сума, дължима от потребителя по кредита. Както се установява от изслушаната пред настоящата инстанция вещо лице размера на ГПР по договора е коректно посочен в договорите за заем и съобразен с ограниченията на чл.29, ал.9 от ЗКНИП. С оглед изложеното следва да се приеме, че договорите за заем имат съдържанието и формата, изискуеми по закон и следва да се провери дали договорните клаузи обвързват валидно страните ли страдат от пороци, водещи до тяхната нищожност. Съгласно действаща към момента на сключване на договорите за банков кредит нормативна уредба- чл. 143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключван с потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл.146 от З З П неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи, че клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена. Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл. 147 и чл.145, ал.2 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се прилагат правилата на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи. Както е посочено от съдебният състав в определението по чл. 267 от ГПК съдът дължи да провери за неравноправие клаузата за предсрочна изискуемост на вземанията, придобити от ищеца по двата процесни договора за заем. Възможността длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска изпълнение предсрочно е предвидена в чл.71 от ЗЗД. Съгласно чл. 60, ал.2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски. При обсъждане на валидността на договорната клауза за обявяване на предсрочна изискуемост на вземане на заемодател или кредитополучател съдът следва да съобрази решение № 82/2022г по т.д. № 871/2021г на IТО на ВКС, с което е посочено, че при преценка на евентуално неравноправния характер на клаузата за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител следва да се съобрази произнасяне на СЕС по въпроса за неравноправието на клаузата за предсрочна изискуемост по дело С-421/2014г. В цитираното решение СЕС е посочил, че при преценката на националния съд относно твърдян неравноправен характер на клауза з а предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задълженията на кредитополучател за част от периода на договора, следва да се съобрази дали възможността на банката да обяви целия кредит за изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно задължение в договорното отношение, дали неизпълнението е незначително, дали договорната клауза съответства на приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. С оглед така дадените разяснения при преценката на неравноправието на клаузата за предсрочна изискуемост, обективирана в чл.2.7 от договорите съдът приема, че същата не отговаря на националното законодателство, уреждащо правото на кредиторът да търси предсрочно своето вземане. Това е така, защото видно от обсъдените по-горе договори за заем, задължението за заплащане на месечни вонски на заемополучателя касае погасяването само на договорната лихва по заема. Плащането на главницата не е разсрочено, а е отстрочено- същата се дължи в пълен размер на една, единствена вноска- последната. Т.е. смисълът на договорката за предсрочна изискуемост, съобразно договорите за заем между страните, е че при неизпълнението независимо на каква част и за какъв срок на задължението на заемополучателя да погаси разсрочената лихва по заемите води до предсрочна изискуемост на цялото вземане. Задължението за заплащане на договорна лихва не е част от съществено изпълнение на основното задължение за конкретния договор- връщане на заемната сума. Дори и в посочената разпоредба на чл.60, ал.2 от ЗКИ е предвидена възможност за обявяване на вземане по банков кредит за предсрочно изискуемо при непогасяване на вноски, като се има предвид такива съставени суми за погасяване на главница и лихви. Посочената договорна клауза предвижда поради неточно изпълнение на неглавното задължение по договорите за заем да настъпи предсрочна изискуемост на цялото вземане на ищеца- заемодател, като по този начин се уврежда интереса на по- слабата страна в договорното правоотношение. Договорката нарушава баланса между правата и задълженията на равноправните страни в облигационното отношение и е недобросъвестна. Не се установява по делото договорите между страните да са резултат на индивидуално договаряне. Напротив, ползвани са типизирани договори, което се установява и от представените пред настоящата инстанция договори за заем с трети лица. Действително лихвените проценти варират, както и погасяването чрез разросчване само на задължението за лихва и съответното отсрочване на плащането на главницата, но логиката на договорите за заем сключвани от заемодателя- ищец е еднообразна, стандартна. С оглед изложеното съдебния състав приема, че клаузата в двата договора, уреждаща възможността на заемодателя да обяви договорите за предсрочно изискуеми е нищожна, поради неравноправие и съответно не поражда действие При тази хипотеза е безпредметно обсъждането на обстоятелството дали е настъпила предсрочна изискуемост преди предявяването на исковата молба или с връчването на препис от исковата молба на ответницата. И в двата случая няма основание да се търси предсрочна изискуемост на задължението на заемополучателя, поради неприложимост- нищожност- на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Съдебният състав приема, че по делото следва да се съобрази изтичането на срока на действие на договора в хода на процеса, на осн. чл. 235, ал.3 от ГПК. Това е така защото решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е в момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, защото го пораждат или защото го погасяват / в този смисъл по сходен казус решение по т. д. № 16/2019 г на II ТО на ВКС, като съставът се е позовал на мотивите на ТР № 8 по тълк. д. № 8/2017 г на ОСГТК на ВКС/. В цитираното ТР е прието, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Задълженията на ответницата се пораждат от сключения договор за заем, а твърдението за предсрочна изискуемост не е правопораждащо и съобразяването на падежирани, а не на предсрочно изискуеми задължения, не съставлява недопустимо произнасяне, такова извън сезирането. Ето защо съдът следва да съобрази обстоятелството, че срокът на действие на договорите между страните е изтекъл и ответницата дължи връщане на получаните в заем суми на ищеца. По отношение на размера на дължимите се суми от ищцата: По делото няма спор, че ответницата е получила двете заемни суми в размер на 2000лв и 39 000лв. От изслушаната пред настоящия състав ССчЕ се установява, че ответницата е погасила по договор 194 сума в размер на 412.20лв, а по договор 197- сума в размер на 8687.80лв. Според настоящия съдебен състав тези суми следва да се отнесат към погасяване на дължимата се заемна главница от ответницата по двата договора, поради нищожност на клаузите уреждащи останалите търсени от ищеца вземания от заемополучателя по двата договора. Вземането за лихва по чл.2.2.ж от договорите в размер на 20% на годишна база съдът намира за нищожно поради неравноправие. Това е така, защото се установява, че вземането, договорено от ищеца като лихва е в общ размер, равен на дължимата се главница. Лихвата представлява граждански плод, цена, която се дължи за ползването на парите за договорения период. В случая договорения период е две години. Прави впечетление, че е договорено с погасителните вноски да се погасява само задължението за лихва. По този начин ищецът е постигнал получаване на по-голям размер на вземането си за лихва, тъй като се олихвява все една и съща главница, главницата не намалява. На следващо място съдът следва да съобрази обстотяелството, че процесните договори за заем са двойно обезпечени- с договорен залог, наречен гаранционна вноска и чрез учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот. Всичко това- краткия срок на договорите, тяхната сигурна обезпеченост, заплащането само на лихвени вноски и като краен резултат получаването в двоен размер на предоставения заем навеждат на извод за недобросъвестно поведение на търговеца, който поставя потребителя – икономически по-слаба и зависима страна в неизгодно положение. Нарушен е баланса между правата и интересите на старните по договора доколкото ответникът заплаща само лихви, в завишен размер и ненамаляващи, задължението за главница е константно и дължимо се на едно плащане, което безспорно е затруднително обстоятелство- ответникът следва да заплати на една вноска цялата главница/ по единия договор 39 000лв/, като при точно изпълнение на своите задължения вече е заплатил сума, равна на тази главница. В същото време ответникът е предоставил обезпечения за интереса на заемополучателя, но е поставен в по-неблагоприятно положение от търговска практика която противоречи на добросъвестността.Ищецът като заемодател е договорил условия при които получава икономическа изгода, но затруднява по-слабата страна, което е нарушаване на добросъвестността и води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните. Както беше посочено по-горе липсват доказателства за индивидуално договаряне на договорните клаузи между страните, както и за възможност на ответника да влияе на съдържанието на договора, така че да бъде достигната добросъвестност и баланс в техните отношения. По отношение на претенциите за заплащане на наказателна лихва и неустойка /чл.2.6 и чл.2.7/ от договорите- тези клаузи са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави и неравноправие. Съгласно чл.43 от ЗКНИП при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В разглеждания случай в клаузите на чл.2.6 е договорено начисляване на 5% месечно върху остатъчната заемна сума, което е различно от предвиденото в закона задължение за заплащане на обезщетение за забава за просрочената сума. Клаузата противоречи на императивна материалноправна разпоредба и е нищожна. В същото време договорената неустойка е договорена по начин, накърняващ добрите нрави. Договорянето на 60% неустойка при разваляне на договора, на първо място не се дължи поради това, че договорът не е развален, а срокът му е изтекъл. На следващо място- договорката е в противоречие с разпоредбите на чл. 41, ал.3 и чл. 43 от ЗКПНИ. Договарянето на такава неустойка върху пълния размер на заемната сума, независимо от това дали има погасяване, води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Договарянето на неустойка в размер, независещ от погасяването на главното вземане и съответно независещ от претърпените от заемополучателя вреди/ вредите са различни в зависимост от това дали развалянето е настъпило поради неплащане на първа или последна вноска/, при условие, че е договорено и обезпечаване на задължението на заемополучателя чрез залог и ипотека води до извод, че договорените неустойки нямат за цел обезпечаване изпълнение на задължението и обезщетяване на вредите на заемодателя, а уговорките излизат извън присъщите на неустойката фунции. Съгласно дадените разяснения с ТР №1/2010г по т.д. № 1/2009г на ОСТК на ВКС договорката за неустойка следва да се приеме за нищожна, ако целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед така установеното съдът пирема, че и исковете за заплащане на наказателна лихва и неустойка при разваляне на договора са неоснователни, поради нищожност на договорните клаузи, въз основа на които ищецът претендира изпълнение. С оглед изложеното съдът приема, че заплатените от ответницата суми следва да се приспаднат от задължениета й за връщане на заемните главници, поради недължимост на изпълнение на останалите претендирани от ищеца плащания. При така възприетото съдът приема, че ответницата дължи на ищеца заплащане на сумата от 1587.80лв по договор 194 и сумата от 30 132.20лв по договор 197, съобразно заключението на вещото лице, п рието в о.с.з. на 07.12.2023г, вариант 2. Недопустимо, по същество- неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца по посочените два договора за главница. Възражението е заявено несвоевременно. Съгласно чл.131 от ГПК възражението за давност следва да бъде заявено с отговора на исковата молба, като в противен случай се преклудира. Липсват основания да се приеме, че ответникът е бил възпрепятстван в противоречие с процесуалния закон да упражни своето право да възрази за изтекла погасителна давност, което прави възражението преклудирано. Независимо от това съдът следва да отбележи, че същото е и неоснователно. Вземането на ищеца за главница е с падеж от 13.07.2023г. Исковата молба е депозирана на 27.07.2020г. Давностният срок за погасяване на вземания за главница по договор за заем е 5-годишен /чл.110 от ЗЗД/, поради което вземането на ищеца за двете главници по делото не е погасено по давност. Върху така посочените суми ответницата дължи законна лихва от момента на предявяването на иска до окончателното изплащане на главниците. Искането за присъждане на законна лихва от прекратяване на договора е неоснователно, видно от гореизложените мотиви договорите за заем не са прекратени, а са действали до изтичането на договорения срок в тях. Предявен е по делото осъдителен иск, а не се разглежда такъв по чл.422, ал.1 от ГПК- установителен след развито заповедно производство.Ето защо претенцията за заплащане на законна лихва от момента на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК се явява неоснователна. С оглед изложените мотиви съдът приема, че предявените искове за реално изпълнение на договорни задължения- заплащане на суми по договори за заем- са доказани и основателни за сумата от 1587.80лв по договор 194 и сумата от 30 132.20лв по договор 197, до които суми исковете следва да бъдат уважени, а над тях – отхвърлени като неоснователни. Изводите на двете съдебни инстанции частично не съвпадат. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил предявените искове за заплащане на сумите от 1587.80лв по договор 194и сумата от 30 132.20лв по договор 197 и така предявените искове следва да бъдет уважени. В останалата обжалвана част решението на ПОС следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: Доколкото производството не е по чл.422 от ГПК разноски за заповедното производство не се присъждат. За исковото производство разноски претендират и двете страни. Ищецът доказва разноски в размер на 8460лв заплатени за държавна такса, адв. възнаграждение и депозит за ССчЕ. С оглед изхода от спора – исковете са уважени за сумата от 31720лв от претендирана сума от 72683лв следва, че на ищеца се дължат разноски от 3692лв. Ответникът доказва разноски от 6487лв- заплатено адв. възнаграждение и депозит за вещо лице. С оглед изхода от спора на ответника се дължат разноски в размер на 3655лв, направени пред двете съдебни инстанции или сумата от още 1855лв. Предвид изложените съображения, състав на Софийски апелативен съд