Решение № 317 от 20.7.2026 г. на Районен съд - Русе по дело № 49/2026 г.

наказателно дело № 20264520200049 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази следното: Производството е по реда на чл. 59 и сл. от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по жалба на Г. Т. Г. против Наказателно постановление № 25-1085- 003892 от 05.12.2025 г., издадено от Началник Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, с което на жалбоподателя на основание чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП му е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 100 лева за нарушение на разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. В жалбата се ангажират твърдения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното наказателно постановление, доколкото последното е издадено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което се моли същото да бъде отменено, както и да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание жалбоподателят Г. Г., редовно призован, не се явява, като се представлява от адв. Я. П. от Адвокатска колегия-Русе, който поддържа изложеното в жалбата, като в хода на пледоарията си го доразвива от фактическа и правна страна. Моли обжалваното наказателно постановление да се отмени и претендира направените от доверителя му разноски за адвокатско възнаграждение. Административнонаказващият орган, редовно призован, не се явява и не се представлява. Районна прокуратура – Русе, редовно призована, не изпраща представител. Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, по отношение на което е ангажирана административнонаказателна отговорност, подадена е в законоустановения срок – препис от обжалваното наказателно постановление е получен от жалбоподатя на 19.12.2025 г., а жалбата е подадена на 23.12.2025 г., касае подлежащо на обжалване наказателно постановление, поради което се явява процесуално ДОПУСТИМА и следва да бъде разгледана по същество. Съдът, като съобрази ангажираните от жалбоподателя фактически и правни доводи, прецени събраните по делото доказателства и извърши служебна проверка на обжалваното наказателно постановление съгласно изискванията на чл. 314 от НПК във вр. с чл. 84 от ЗАНН, намира за установено от фактическа и правна страна следното: От фактическа страна: Жалбоподателят Г. Т. Г. е водач на МПС, притежаващ правоспособност категории D, C, B, M, Ce, Tkt, A M и В1. Същият е управител на „БОРН ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕООД, като последното е собственик на МПС – лек автомобил, марка и модел Ситроен Берлинго, с рег. номер Р9431КТ. Жалбоподателят Г. ползвал помещение като кантора за медиация в офис в сграда, находяща се в гр. Русе, на ул. „Духовно възраждане“ № 16, по силата на сключен договор за наем. До сградата се намирал входа за задния двор на кооперацията, където били изградени надземни гаражи, а до него била монтирана рампа, водеща до подземните гаражи. Пространството пред сградата и пред вратите на задния двор и подземните гаражи било оформено като тротоар, като до него имали свободен достъп всички преминаващи минувачи. Жалбоподателят Г. бил наясно с това, но доколкото в района местата за паркиране били силно ограничени, поискал от собствениците на имоти в сградата да му осигурят достъп до задния двор, за да може да паркира там. Тъй като те отказали категорично, той започнал да паркира процесното МПС пред входа за подземните гаражи, макар на гаражната врата да били поставени надписи „Гаражът се ползва“ и „Не паркирай – вход-изход гаражи“. По този начин той възпрепятствал достъпа на собствениците до последните. Жалбоподателят Г. мотивирал действията си с обстоятелствата, че подземните гаражи нямали разрешение за ползване и съответно не следвало да се ползват, както и че по сила на сключения договор за наем той имал право да ползва наравно с останалите собственици и ползватели общата етажна собственост, каквото било и мястото, където паркирал. Свидетелката Т. Е. Е., която заедно със съпруга си била съсобственик на надземен и подземен гараж, нееднократно била лишена от възможност да ползва последния, с оглед действията на жалбоподателя Г.. В тази връзка тя се принудила да подаде множество сигнали до правоохранителните органи. На 13.10.2025 г., около 14:01 ч., процесното МПС било паркирано по идентичен начин, възпрепятствайки свидетелката Е. да ползва подземния си гараж. В тази връзка тя го снимала и още същия ден, в 14:22 часа, изпратила на служебната електронната поща на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе от личния си имейл - •••@•••, сигнал, в който посочила, че така паркирания автомобил създава неудобство за собствениците на гаражите и блокира достъпа им до тях, като към него приложила направената по-рано фотоснимка. Във връзка с така подадения сигнал била образувана проверка, която била възложена на свидетеля С. Л. Г.. В хода на същата било установено, че собственик на процесния автомобил е „БОРН ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕООД, управител на което е жалбоподателят Г.. В тази връзка последният бил поканен в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе. След като бил запознат със сигнала и приложената към него фотоснимка, жалбоподателят Г. отказал да попълни декларация по чл. 188 от ЗДвП. Съобразявайки гореизложеното, свидетелят С. Г. приел, че с действията си жалбоподателят Г. е осъществил нарушение на разпоредбата чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, като в тази връзка съставил АУАН бл. № АД 222527/11.11.2025 г., който бил подписан от последния с отбелязване, че има възражения, като подробни такива били представени в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Въз основа на съставения АУАН, Началник Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, в качествто му на АНО, издал оспореното наказателното постановление, като в същото били възприети фактическо описание и правна квалификация на деянието, идентични със съдържащо се в АУАН-а, като на основание чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП на жалбоподателя Г. било наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 100 лева за нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Фактическата обстановка беше установена от съда след преценка на приложените и приобщени към делото по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства и доказателствени средства – АУАН бл. № АД 222527/11.11.2025 г., Наказателно постановление № 25-1085-003892 от 05.12.2025 г., сигнал, ведно с приложена към него фотоснимка, справка, възражение, справка за нарушител/водач, материали от прокурорска преписка № 6870/2025 г. по описа на Районен прокуратура- Русе, писма от Община-Русе, скици, нотариален акт, договор за наем, 2 бр. експертни решения и заповед за финансово подпомагане, както и гласни доказателства, приобщени чрез разпит на свидетелите Т. Е. Е. и С. Л. Г.. Не са налице противоречия в информационните изявления, съдържащи се в събраните в хода на производството доказателства, което да налага да бъдат излагани подробни мотиви кои доказателства съдът кредитира и кои отхвърля, съгласно разпоредбата чл. 305, ал. 3 от НПК. Приобщените доказателства се намират в корелативно единство с приетата за установена фактическа обстановка и безспорно установяват същата. От наличната доказателствена съвкупност по категоричен начин се установяват както времето, мястото и механизма на осъществяване на нарушението на разпоредбата на чл. 98, ал. 2, т. 2 от ЗДвП. Съдът намира за неоснователни наведените възражения за недоказаност на нарушението, доколкото актосъставителят не е възприел непосредствено същото и е извел заключението си само на база наличната по делото фотоснимка. В ЗАНН не е въведено ограничение АУАН да се съставя само от актосъставител-очевидец. Точно обратното, законодателят е уредил възможност за съставяне на АУАН в отсъствие както на свидетели на нарушението, така и на такива на съставянето му, а именно хипотезата, в която АУАН-ът се съставя само въз основа на официални документи /чл. 40, ал. 4 от ЗАНН/. В тази насока следва да се отбележи, че за актосъставителя не е налице пречка установяването на нарушението да стане на база всички възможни доказателства – писмени, гласни и веществени. В случая това е станало на основата на подадения от свидетелката Е. сигнал и приложената към него снимка. Следва да се отбележи, че от показанията на свидетеля С. Г. се установява, че се касае за поредица от идентични сигнали от собственици на подземни гаражи в тази сграда, като в тази връзка той е посещавал и съотвено възприел непосредствено местонарушението. От разпита на свидетелката Е. се установи, че същата е автор на подадения сигнал и приложената към него фотоснимка, като с последната целяла да онагледи възприетото от нея. Съдът акцентира, че жалбоподателят и процесуалният му представител не оспориха автентичността , както и изложената от свидетелката Е. фактология. От правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 във вр. с чл. 84 от ЗАНН във вр. с чл. 314 о т НПК в това производство районният съд следва да провери законността на обжалваното НП, т.е. дали правилно е приложен както процесуалния, така и материалния закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя. Съгласно чл. 189, ал. 1 от ЗДвП актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностни лица на службите за контрол, предвидени в този закон. Съгласно чл. 189, ал. 12 от ЗДвП наказателните постановления се издават от министъра на вътрешните работи, от министъра на отбраната, от министъра на транспорта и съобщенията, от председателя на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ и от кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица съобразно тяхната компетентност. В процесния случай се установи, че актът за установяване на административно нарушение е съставен от компетентен актосъставител – автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, като съгласно Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи полицейските органи в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе са оправомощени да съставят актове за установяване на административни нарушения. Съответно наказателното постановление е издадено от компетентен АНО – Началник на Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе, оправомощен със Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на Министъра на вътрешните работи. Съдът намира за неоснователни наведените възражения, че свидетелят С. Г. не е разполагал с компетентност да състави процесния АУАН, тъй като нарушението било извършено в частен имот. Видно от наличната по делото фотоснимка, както и от приобщените писмени доказателства и доказателствени средства – скици и нотариален акт, е видно, че процесният автомобил се намира на място, което е общодостъпно и има непосредствена връзка с ул. „Духовно възраждане“, която улица е път отворен за обществено ползване по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДвП, доколкото е част от градската пътна мрежа, стопанисвана от Община Русе. Следва да се отбележи, че входът за подземния гараж се явява и „тротоар“ по смисъла на § 6, т. 6 от ДР, а именно изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци. До този извод съдът стигна, вземайки предвид, че мястото, където е паркиран процесния автомобил, има връзка с път, отворен за обществено ползване и достъпът до входа на гаража не е ограничен по някакъв начин – било то физически (с бариери, заграждения и т.н.) или чрез обозначителни табели. Така изложеното означава, че правилата за движение и съотвено за паркиране важат и за така наречения „частен имот“, което обуславя и компетеността на контролните органи. Без значение е обстоятелството, че такова предназначение не е фигурирало в кадастралните схеми и скици, тъй като с последните не се придава изначално характеристика на земна площ като тротоар, а това е изводимо по силата на закона и конкретната фактическа обстановка - разположението на платното за движение и други елементи на пътя. Съдът констатира, че са спазени императивните процесуални правила при издаването и на двата административни акта – тяхната форма и задължителни реквизити, съгласно разпоредбите на чл. 40, 42, 43, ал. 5, чл. 57 и чл. 58, ал. 1 от ЗАНН. В акта за установяване на административното нарушение, въз основа на който е издадено оспореното наказателно постановление, а така също и в самото наказателно постановление, нарушението е описано пълно и ясно, като са посочени всички обективни признаци на състава му, за които е ангажирана отговорността на жалбоподателя. По този начин, била осигурена възможност на нарушителя да разбере за извършването на какво конкретно нарушение е ангажирана административнонаказателната му отговорност, респективно да организира пълноценно защитата си. В конктетния случай административнонаказателното производство е образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН срок от извършване на нарушението, респективно от откриване на нарушителя. От своя страна обжалваното наказателно постановление е постановено в шест месечния срок от съставяне на АУАН-а. Ето защо са спазени всички давностни срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН, досежно законосъобразното ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя от формална страна. По изложените съображения съдът намира, че при съставянето на АУАН-а и издаването на наказателното постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да имат за своя последица отмяна на оспореното наказателно постановление. Във връзка с материалната законосъобразност на оспореното наказателно постановление, съдът намира следното: Разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП въвежда забрана за престой и паркиране на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници от движението пътен знак или сигнал. Съответно относимата санционна разпоредба - чл. 180, ал. 1, т. 1 от НК, предвижда административно наказание „Глоба“ в размер на 100 лева за водач, който наруши правилата за престой или за паркиране, когато в резултат на нарушението е създадена непосредствена опасност за движението. Разпоредбата на чл. 98, ал. 2, т. 2 от ЗДвП въвежда забрана за паркиране на платното за движение и на тротоара непосредствено пред входовете на жилищни сгради и гаражи, когато това затруднява достъпа до тях. От събраната по делото доказателствена съвкупност по категоричен начин се установи, че на посочените в наказателното постановление дата – 13.10.2025 г., и място – гр. Русе, ул. „Духовно възраждане“ № 16, МПС - лек автомобил, марка и модел Ситроен Берлинго, с рег. номер Р9431КТ, е бил паркиран в непосредствена близост до вход/изход към подземни гаражи на жилищан сграда „Стела“. Що се отнася до това, дали по този начин е била създадена пречка за движението, съдът намира, че това не се доказа по категоричен начин, а още по-малко тя да е довела до непосредствена опасност, каквото изискване е предвидено в санкционната разпоредба на чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП. Това обаче не означава, че с установената по делото деятелност не е било извършено нарушение на правилата на престой и паркиране. Видно от наличната по делото фотоснимка и показанията на свидетелката Е. мястото и начинът, по който е бил паркиран процесния автомобил, е направил невъзможно използването на подземните гаражи от техните собственици и ползватели. По този начин е било осъществено от обективна страна нарушение на разпоредбата на чл. 98, ал. 2, т. 2 от ЗДвП. Съдът не споделя наведените възражения, че входа към гаражите и намиращите се под него подземни гаражи не следвало да се използват, с оглед липсата на издадени строителни книжа. От наличните по делото писма от Община Русе е видно, че жилищна сграда „Стела“, с адрес гр. Русе, ул. „Духовно възраждане“ № 16, е построена съгласно Разрешение за строеж № 653/15.08.1997 г. и одобрена проектна документация към него. От архитектурните чертежи се установява, че на кота -2,60 м (сутерен) имало подземни гаражи, достъпът до които се осъществявал посредством рампа с ширина 2,40 м., ограничена със стоманобетонова стена с дебелина 20 см и относителна кота в горния край 0,03 м. Тези гаражи били разположени изцяло в поземлен имот с идентификатор 63427.2.1485. Видно от така изложеното, макар действително да не е налице издадено разрешение за строеж за въпросните подземни гаражи, то такова съществува за цялата сграда, към която са изградени те. Тоест собствениците им не са били лишени от правомощието им да ги ползват. Неоснователно е наведеното възражение, че жалбоподателят Г., в качеството си на наемател, е имал право да паркира на това място, тъй като същото представлявало част от обща етажна собственост. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС собствениците, съответно ползвателите и наемателите, използват общите части на сградата според тяхното предназначение. Дори да се приеме, че мястото, където лекият автомобил е бил паркиран, се явява обща етажна собственост от жилищна сграда „Стела“, то последното не е предназначено за паркиране, доколкото се явява вход към подземните гаражи. Чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС въвежда задължение да не се пречи да се ползват общите части на сградата, а чл. 6, ал. 1, т. 3 от ЗУЕС да не се „завземат“, тоест да се ползват от един собственик без съгласието на останалите такива. Видно от така изложеното процесното паркира не намира опора в ЗУЕС и не може да се разглежда като упражняване на законно право. Колкото до представените от жалбоподателя Г. решения на ТЕЛК, действително от тях безспорно се установява, че същият е с трайна неработоспособност, но това не означава, че може да спира на процесното място, доколкото същото не е обозначено за паркиране от лица с увреждания. Що се отнася до това дали жалбоподателят Г. е имал качеството на водач по смисъла на § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП, доколкото последният е оспорил това обстоятелство, следва да се отбележи, че в процения случай административнонаказателната му отговорност е ангажирана на основание чл. 188, ал. 2 от ЗДвП, а именно в качеството му на законен представител – управител, на дружеството-собственик на процесното МПС - „БОРН ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕООД. Съгласно така цитираната разпоредба когато собственикът на пътно превозно средство, с което е извършено нарушение, е юридическо лице или едноличен търговец и неговият законен представител не декларира на кого е предоставил управлението на превозното средство, предвиденото по този закон наказание се налага на законния представител на собственика. Жалбоподателят Г. не се е възползвал от предоставената му от закона възможност да попълни декларация по чл. 188, ал. 2 от ЗДвП, поради което и той се явява субект на нарушението независимо от това кой е фактическият извършител. За пълнота на извършения анализ следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства, сочещи, че лице, различно от жалбоподателя Г., е управлявало процесното МПС. Отчитайки така изложеното, съдът намира, че процесното МПС е било паркирано в нарушение на правилата за движение, но не разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 от НК, а на чл. 98, ал. 2, т. 2 от НК. Относимата за това нарушение санкционната норма е уредена в чл. 183, ал. 2, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП, която предвижда административно наказание „Глоба“ в размер на 50 лева за водач, който неправилно престоява или е паркирал неправилно. Съгласно дадените задължителни указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ОСС на ВАС, постановено по т. д. № 1/2020 г., и разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4, във вр. с ал. 7, т. 1 от ЗАНН, не е налице пречка районният съд да преквалифицира описаното в наказателното постановление нарушение, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказауемо нарушение, стига това да не е свързано със съществено измение на обстоятелствата на нарушението. Както АУАН-а, така и в НП съдържат фактически обстоятелства, че е осъществено паркиране пред входа за подземни гаражи и това е затруднило ползването им. Съответно наказанията по относимите санкционни разпоредби - чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП и чл. 183, ал. 2, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП, са идентични по вид и уредени в абсолютен размер – първото в размер на 100 лева, а второ в размер на 50 лева. Тоест при преквалифицирането на нарушението би се стигнало до санкциониране с по-ниско наказание. Съобразявайки гореизложеното, съдът намира, че въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна, а обжалваното наказателно постановление се измени касателно правната кфалицикация на нарушението, във връзка с което е била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя Г. от чл. 98, ал. 1, т. 1 от НК с чл. 98, ал. 2, т. 2 от НК, като на основание чл. 183, ал. 2, т. 1, пр. 2-ро от ЗДвП наложеното му наказание се измени в „Глоба“ в размер на 50 лева. По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производството пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В хода на въззивното производство жалбоподателят Г. е бил представляван от упълномощен процесуален представител – адв. Я. П. от Адвокатска колегия-Русе, на който била заплатена в брой сумата в размер на 500 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, видно от приложените по делото адвокатско пълномощно и договор за правна защита. В хода на съдебното производство адв. П. е претендирал присъждането на така направените разноски от доверителя му, като от своя страна АНО е направил възражение за прекомерност, като същото се явява основателно по следните съображения. Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, съобразявайки се с критериите за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съгласно чл. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /преименувана от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатското възнаграждение/ размерът на възнаграждението за оказаната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. При липса на писмен договор възнаграждението се определя от адвокатския съвет съобразно критериите, предвидени в горепосочената наредба /чл. 2, ал. 1 от последната/. Съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа ако административното наказание е под формата на глоба, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а именно върху стойността на наложената санкция. Чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес до 1000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева, тоест в процесния случай при липса на договор възнаграждението би следвало да е в размер на 400 лева, доколкото жалбоподателят е бил санкциониран с административно наказание „Глоба“ в размер на 100 лева. След постановяването на Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22 г. съдът вече не е обвързан с възнагражденията, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. С оглед измененията в Закона за адвокатурата /ДВ бр. 17 от 13.02.2026 г./ този минимум заедно с уредените в чл. 36, ал. 3 от ЗАдв критерии – 1. фактическата и правна сложност на случая; 2. засегантия интерес; 3. условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността за извършването; и 4. квалификацията, опита и специализацията на адвоката;, се явяват ориентирите, на основа които следва да се извърши преценката, в случай на направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В процесния случай участието на процесуалния представител на жалбоподателя се е изразило в участие в две съдебни заседания, в хода на които са били правени доказателствени искания и е пледирано по същество. Отчитайки така изложеното, фактическа и правна сложност на делото, както и размера на материалния интерес, съдът намира, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение следва да се уважи до размера от 200 лева, равняващи се на 102,26 евро. Предвид изхода на делото и съобразно разпоредбите на чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН във вр. с чл. 144 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК претенцията на жалбоподателя Г. следва да се уважи до размера на сумата от 100 лева, равняващи се на 51,13 евро, доколкото наложеното му наказание е било изменено в по-нисък размер. Според легалното определение на § 1, т. 6 от ДР на АПК „Поемане на разноски от административен орган“ е поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Административнонаказващият орган в настоящия случай е Началник Група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР- Русе, който е част от структурата на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-Русе. С оглед изложеното, Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-Русе следва да бъде осъдена да заплати на Г. Т. Г., с ЕГН: ••••••••••, сумата в размер от 100 лева, равняващи се на 51,13 евро, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение.