Решение № 10835 от 22.6.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 10176/2022 г.

производството по делото е било прекратено в частта относно предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 676, 12 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за левова равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от ответника храна, начислена за периода от 01.03.2019 г. /първо число на месеца, следващ този, за който плащането се дължи/ до 24.02.2022 г., поради което предмет на разглеждане са останали посочените по-горе искове, по които съдът дължи разглеждане и произнасяне по същество с настоящия съдебен акт. По иска с правно основание по чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период, по силата на което е работил при него като държавен служител; основанието за дължимост на претендираната сума; нейния размер. С определение от 29.09.2022 г. съдът е отделил за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно наличието на служебно правоотношение между Е. С. и предпочитания ответник С...., в рамките на което през процесния период тя е заемала длъжността „старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси- районни управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, както и че е полагала труда си. За безспорно е отделено още обстоятелството, че в рамките на исковия период в нейна полза не е заплащана левовата равностойност на храна, както и ежегодна еднократна сума за пътни разходи по време на ползването на платен годишен отпуск. Нещо повече, така отделените за безспорни факти следват и от данните, удостоверени в писмените доказателства по делото – заповед за назначаване № 8121К-1127/02.02.2017 г., заповед за преназначаване № 8121К-7365/09.10.2017 г., и двете издадени от министъра на вътрешните работи, както и кадрова справка на ищцата. В случая, при съблюдаване на данните, удостоверени в обсъдените по-горе писмени доказателства, съдът прави извод, че пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове се явява именно посоченото като предпочитан ответник лице - С..... За да достигне до този извод съдът съобрази разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ, съгласно която за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по- горестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Тя е приложима по аналогия и при действието на ЗДСл и другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго такова - в този смисъл са решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др. С исковата молба от страна на ищцата са наведени твърдения, че в считано от 09.10.2017 г., а с това и в рамките на исковия период, между нея и СДВР съществува служебно правоотношение, по силата на което тя заема длъжността „старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси - районни управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, което обстоятелство е било отделено за безспорно по делото, като в тази насока са и представените заповед за назначаване № 8121К-1127/02.02.2017 г., заповед за преназначаване № 8121К-7365/09.10.2017 г., издадени от министъра на вътрешните работи и кадрова справка на Е. С.. Предвид това, съдът намира, че в настоящия случай орган по назначението на същата като държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а предприятието, в което са заеманите от нея длъжности е С...., която на основание чл. 61, ал. 2 КТ се явява и надлежен ответник по предявените искове, а това означава, че понастоящем легитимирано лице да отговаря по предявените искове е именно посочената като предпочитан ответник по делото дирекция, а не посоченият като евентуален такъв –, ..... На следващо място, както вече се посочи по-горе, по делото не се спори, че в рамките на исковия период ответната дирекция не е заплащала на ищцата левовата равностойност на храната, което обстоятелство също е било отделено за безспорно. Следователно, спорните по делото обстоятелства касаят основно две групи обстоятелства, имащи правен характер, а именно: 1/ че в процесния период ищцата е била държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл означава ли, че статутът й се урежда единствено от ЗДСл или ЗДСл се прилага единствено, доколкото в специалния ЗМВР не са предвидени изключения, касаещи статута на лицето, заемащо служебно правоотношение и 2/ съобразно правната уредба на ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г./ и подзаконовите нормативни актове относно прилагането на ЗМВР на кои служители на МВР се следва храна или левовата ѝ равностойност. В случая, съдът приема, че правният статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в т. ч. и на ищцата Е. С. се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Действително в чл. 142, ал. 4 ЗМВР се посочва, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, но тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с изричния текст на специалния закон, а именно: чл. 1 ЗМВР, който има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват за закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него. Посочената разпоредба представлява общо положение, като дава основание останалите текстове в него да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо, разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, според която статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, също следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР. Следователно, общите разпоредби относно статута на държавните служители ще се прилагат и по отношение на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗДСл само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би било в противоречие с основните принципи на управление на държавната служба в МВР, посочени в чл. 141 ЗМВР. Разпоредбата на чл. 181 ЗМВР предвижда, че на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а доколкото тя не съдържа изрично разграничение, то следва да се приеме, че такова право имат всички служители на МВР. В случая, този извод не се опровергава и от уредбата в специалната Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, която в чл. 1 предвижда, че определя условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР. Това е така, тъй като законът не делегира на Министъра на вътрешните работи да определя кои лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1-3 ЗМВР /ал. 4 на чл. 181 ЗМВР/. В този смисъл за отговор на въпроса кои лица имат право на безплатна храна или левовата й равностойност следва да се изходи единствено и само от ЗМВР. Нещо повече, дори и да се приеме, че е налице противоречие между разпоредбата на чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и специалния ЗМВР, до какъвто извод съдът не достигна, то следва да се приложи разпоредбата на акта от по-висока степен, т. е. чл. 181, ал. 1 ЗМВР. На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената разпоредба следва да бъдат съобразени и принципите на управление на държавната служба в МВР и най-вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо другите служители на МВР, които са назначени по трудово, респ. по служебно правоотношение по ЗМВР. Не би отговаряло на принципите и духа на закона тълкуване, при което за сходни длъжности на лицата по трудови правоотношения се осигурява храна или се изплаща левовата й равностойност, а на тези по служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – не. Нещо повече, според § 69 от ПЗР на ЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./ служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР, и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образоване, с изключение на тези от Медицинския институт на МВР и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане на този закон в сила. Следователно, на служителите, чиито правоотношения по силата на закона се преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също им се дължи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Или, изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова следва да бъде разрешението и и при сключването на служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и с оглед справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на МВР. Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че ищецът е имал качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР поражда правото на същия да получи от работодателя си храна или левовата й равностойност, предвидени в специалните разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата на МВР. Несъмнено по делото се установява, че през процесния период действащи са били Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и заповеди съответно № 8121з-1716/28.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г., № 8121з- 1464/31.12.2019 г., в сила от 01.01.2020 г., № 8121з-1410/30.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г. и Заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г., в сила от 01.01.2022 г., издадени от министъра на вътрешните работи, отнасящи се единствено за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР. Доколкото обаче се достигна до извод, че предпочитаният ответник С.... дължи левовата равностойност на неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, каквото качество несъмнено има и ищцата, и предвид липсата на правна уредба относно нейния размер, то по аналогия съответно приложение следва да намерят правилата именно на посочените подзаконови нормативни актове. Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на МВР в това число и на Е. С., се определят ежегодно със заповед на Министъра на вътрешните работи. В случая, последните – съответно от 28.12.2018 /отнасяща се за 2019 г./, от 31.12.2019 г. /отнасяща се за 2020 г./, от 30.12.2020 г. /отнасяща се за 2021 г., както и от 31.12.2021 г. /отнасяща се за 2022 г./ са представени и приети като писмени доказателства /л. 63-78 от делото/, като същите несъмнено установяват размера на полагащата се сума за непредоставената безплатна храна, а именно: по 120 лв. месечно за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. Следователно, дължимото обезщетение за неосигурена храна за процесния такъв от 01.02.2019 г. до 31.01.2022 г. /общо 36 пълни месеца/, се равнява на сумата от общо 4 320 лв. По делото не се твърди, а и не се доказва ответникът да е предоставил на ищеца храна или да е заплатил левовата равностойност на същата за процесния период, поради което предявеният иск за сумата от 4 320 лв. се явява доказан по основание и размер. При този извод на съда следва да се разгледа и своевременно заявеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, което съдът приема за неоснователно. Това е така, тъй като задължението за заплащане на левовата равностойност на храната на служителите на МВР е срочно - за всеки календарен месец, поради което и приложим към същото е краткият 3-годишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В случая, претенцията за парична равностойност на хранaта е заявена за периода от 01.02.2019 г. до 31.01.2022 г., а исковата молба е подадена в съда на 25.02.2022 г., поради което извън погасителната давност са всички вземания, чиято изискуемост настъпва след и на 25.02.2019 г. Доколкото изискуемостта на най-ранното от процесните вземания – това за м. февруари 2019 г., настъпва на 01.03.2019 г., т. е. след 25.02.2019 г., то нито, нито последващите такива, включени в рамките на исковия период, не са обхванати от изтекла погасителна давност. При това положение, предявеният главен иск с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за заплащане на сумата от 4 320 лв. се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло, като тя се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното плащане. По иска с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД: Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: главен дълг, изпадане на ответника в забава и размера на обезщетението за забава. В случая, с оглед извода на съда относно съществуването на главното вземане, в правната сфера на ищцата е възникнало и акцесорното такова за мораторна лихва. Както вече се посочи по-горе, паричното задължение за заплащане на левовата равностойност на храната на служителите на МВР е срочно - за всеки календарен месец, поради което изискуемостта му настъпва считано от 01-во число на месеца, следващ този за който се дължи. Следователно, считано от 01.03.2019 г. ответникът С.... е изпаднал в забава в плащането на най-ранното месечно задължение, включено в рамките на исковия период – това за м. февруари 2019 г. Определен по реда на чл. 162 ГПК, с помощта на електронен онлайн калкулатор, размерът на мораторната лихва върху главното вземане в общ размер на 4 320 лв., се равнява на сумата от 671, 99 лв., колкото е и заявеният от ищеца такъв, поради което предявеният акцесорен иск за мораторна лихва за периода от 01.03.2019 г. до 24.02.2022 г. също се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло. По иска с правно основание по чл. 189, ал. 8 ЗМВР: Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период, по силата на което е работил като държавен служител при него; основанието за дължимост на претендираната сума; нейния размер. В случая, с оглед вече посоченото по-горе, по делото се установява наличието на служебно правоотношение между ищцата Е. С. и предпочитания ответник С...., в рамките на което през процесния период тя е заемала длъжността „старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси-районни управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, както и че е полагала труда си. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 8 ЗМВР ежегодно на служителите в МВР се изплаща еднократно сума за пътни разходи по време на платен годишен отпуск при условия и в размер, определени със заповед на министъра на вътрешните работи. Условията и размера на дължимата сума по чл. 189, ал. 8 ЗМВР са определени със заповеди съответно № 8121з-636/30.09.2014 г. и № 8121з-842/14.11.2014 г., издадени от министъра на вътрешните работи, които също са представени и приети като писмени доказателства /л. 79- 81 от делото/, съгласно които размерът на еднократната сума за пътни разходи възлиза на 35 лв. В тях е регламентирано и задължението за заплащане на сумата веднъж през календарна година при използване на платен годишен отпуск от служителя. На следващо място, от данните, удостоверени в представената справка за използван платен годишен отпуск от ищцата през 2019 г., 2020 г., 2021 г. /л. 238 от делото/, неоспорена от страните, се изяснява, че Е. С. е упражнила правото си да ползва платен годишен отпуск през всяка една от трите календарни години, включени в процесния период – 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Предвид това и доколкото по делото безспорно се установи наличието на служебно правоотношение между нея и предпочитания ответник С...., по силата на което е работила като държавен служител при последния, съдът намира, че в нейна полза действително е възникнало паричното вземане за еднократно платимата сума за пътни разходи по време на платен годишен отпуск, дължима на основание чл. 189, ал. 8 ЗМВР за периода 2019 г., 2020 г. и 2021 г., или общо за сумата от 105 лв. /3 х 35 лв./, която не се твърди, а и не се доказва да е била заплатена. При това положение, предявеният главен иск с правно основание чл. 1189, ал. 8 ЗМВР за заплащане на сумата от 105 лв. се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло, като тя също се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното плащане. В случая, с оглед вече формираните по-горе горни правни изводи, че пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове се явява именно посоченото като предпочитан ответник лице, а именно: С...., а не посоченият като евентуален такъв, ...., то съдът приема, че не се е сбъднало вътрешното процесуалното условие за разглеждане на предявените срещу него при условията на евентуалност искове, поради което и не дължи произнасяне по тях с настоящия съдебен акт. По отговорността за разноски: При този изход на спора – цялостна основателност на предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 600 лв. – за адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане съдът прие за доказано с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2022 г. и разписка от 30.03.2022 г. /л. 231-232 от делото/, от които се установява, че същото е заплатено в брой на 2 равни вноски от по 300 лв. всяка. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът С.... следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 203, 88 лв., представляваща дължима държавна такса по предявените искове. Така мотивиран, съдът