Решение № 1386 от 28.9.2026 г. на Районен съд - Плевен по дело № 1898/2026 г.

Настоящото производство е образувано по искова молба от П. Б. П., от гр.Плевен, чрез адв.В. П. от ПАК, против Художествена галерия „Илия Бешков“ гр.Плевен, представлявана от директора д-р Ц.К., с предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. В исковата молба се твърди, че ищцата е работила при ответника, като считано от 01.07.2020 г. е заемала длъжността „•••“, код по НКПД 2621-6005. Със Заповед № ЧР-01-99/15.04.2026 г. на директора на Художествена галерия „Илия Бешков“ трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от 16.04.2026 г., на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ - поради липса на необходимо образование и професионална квалификация за изпълняваната работа. Ищцата оспорва законността на уволнението. Твърди, че притежава висше образование, образователно-квалификационна степен „магистър“, специалност „История и география“, а след назначаването си на длъжността „•••“ е придобила и висше образование, образователноквалификационна степен „магистър“, по специалност „Идентификация, автентификация и оценяване на културни и художествени ценности“, с професионална квалификация „Експерт и оценител на културни и художествени ценности“. Поддържа, че работодателят през целия период на трудовото правоотношение е разполагал с документите относно нейното образование и квалификация, а въпреки това многократно е потвърждавал заемането от нея на длъжността „•••“. Сочи, че не е настъпила промяна в нормативните изисквания за длъжността, която да обоснове прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в заповедта основание. Моли уволнението да бъде признато за незаконно и отменено, да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „•••“ и ответникът да бъде осъден да й заплати обезщетение по чл.225 от КТ, ведно със законната лихва и направените по делото разноски. С определение от 05.07.2026 г. съдът е приел направеното от ищцата уточнение на периода и размера на претенцията по чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и е допуснал събирането на допълнителни доказателства, включително съдебно-икономическа експертиза. В последното проведено по делото съдебно заседание процесуалният представител на ищцата поддържа предявените искове. След приемане на основното и допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза и предвид установеното започване на работа от ищцата при друг работодател от 04.05.2026 г., е поискано изменение на паричната претенция. С протоколно определение съдът е допуснал на основание чл.214, ал.1 от ГПК изменение на иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, като същият се счита предявен в общ размер от 972,73 евро, от които 517,96 евро - обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода 16.04.2026 г. - 04.05.2026 г., и 454,77 евро - обезщетение по чл.225, ал.2 от КТ за периода след започване на работа при друг работодател до 15.10.2026 г. В с.з. - в хода по същество, проц.представител на ищцата - адв.П., моли предявените искове да бъдат уважени, като акцентира върху обстоятелството, че ищцата е изпълнявала длъжността „•••“ години наред при известни на работодателя образование и квалификация и че след назначаването й не е установена промяна на изискванията за заемане на длъжността, която да обоснове прекратяването на трудовото правоотношение. Поддържа, че не е налице нов юридически факт, настъпил след възникване на трудовото правоотношение. В представената писмена защита, депозирана в дадения от съда срок, ищцовата страна доразвива тезата, че изискването, на което работодателят се е позовал при уволнението, не представлява нововъзникнало нормативно изискване. Акцентира се върху сключените между страните допълнителни споразумения от 10.06.2025 г. и 17.03.2026 г., с които правоотношението е продължило именно за длъжността „•••“, независимо че към тези моменти работодателят е разполагал с документите за образованието на ищцата. Сочи се още, че придобитата от нея магистърска степен по „Идентификация, автентификация и оценяване на културни и художествени ценности“ е пряко свързана с естеството на извършваната работа. В срока по чл.131 от ГПК ответникът, чрез адв. Н. Д. от ПАК, е депозирал писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените искове. Поддържа, че ищцата не притежава изискуемото за заемане на длъжността образование, като се позовава на чл.37 от Закона за културното наследство, Класификатора на основните музейни длъжности и изискванията за тяхното заемане, утвърден със Заповед № РД09-302/25.03.2021 г. на министъра на културата и допълнен със Заповед № РД09-777/25.07.2025 г., както и на действащата към момента на уволнението длъжностна характеристика. Според ответника тематичният обхват на Художествената галерия предполага образование от област „Изкуства“, професионално направление „Изобразително изкуство“, каквото образование ищцата не притежава. Моли исковете да бъдат отхвърлени и претендира разноски. Процесуалният представител на ответника моли исковете да бъдат отхвърлени. Поддържа, че заповедта е законосъобразна, тъй като ищцата не притежава нормативно изискуемото образование за длъжността „•••“ в художествена галерия, като подробни съображения излага в представените в дадения от съда срок писмени бележки. В писмените бележки на ответника се поддържа, че изискванията не са произволно въведени от работодателя, а произтичат от нормативната уредба на музейната дейност, в частност от чл.37 от ЗКН и утвърдения от министъра на културата Класификатор. Според ответника, с оглед тематичния обхват на Художествената галерия, съответното образование следва да бъде от област „Изкуства“, професионално направление „Изобразително изкуство“, а притежаваните от ищцата специалности попадат в други области на висшето образование. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и съобрази становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение, възникнало с Трудов договор № ЧР-01-107/30.08.2019 г., за длъжност „екскурзовод“, като по силата на допълнително споразумение от 23,07,2020 г., считано от 01.07.2020 г. ищцата е изпълнявала длъжността „•••“. С Допълнително споразумение от 10.06.2025 г. страните отново са уредили отношенията си при запазване на заеманата от ищцата длъжност „•••“, код по НКПД 2621-6005. С Допълнително споразумение № ЧР-01- 74/17.03.2026 г., в сила от 01.01.2026 г., също е запазена същата длъжност, като е договорено основно месечно трудово възнаграждение от 751,60 евро. Към този момент в личното трудово досие на ищцата са се намирали документите за придобитото от нея образование. Освен висше образование със специалност „История и география“, същата е придобила на 14.02.2023 г. образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Идентификация, автентификация и оценяване на културни и художествени ценности“, с професионална квалификация „Експерт и оценител на културни и художествени ценности“. Със Заповед №ЧР-01-99/15.04.2026 г. директорът на ответната Художествена галерия е прекратил трудовото правоотношение с ищцата, считано от 16.04.2026 г., на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ. Като фактическо основание в заповедта е посочено, че съобразно длъжностната характеристика за длъжността „•••“, за заемането й е необходимо образование и квалификационно ниво 7 - средно специално по изкуствата, за предпочитане висше по изобразителни изкуства, степен „магистър“, а ищцата не притежава необходимото образование. От представеното по делото писмо на Министерството на културата се установява, че през периода 2019 - 2020 г. е действал Класификатор на основните музейни длъжности и изискванията за тяхното заемане, утвърден със Заповед № РД09-102/23.03.2010 г. на Министъра на културата, според който за длъжността „••• в галерия“ е била предвидена минимална образователна степен „бакалавър“, като областта на висшето образование е следвало да се определи съобразно Класификатора на областите на висшето образование и професионалните направления и тематичния обхват на музея. Със Заповед № РД09-302/25.03.2021 г. е утвърден нов Класификатор на основните музейни длъжности и изискванията за тяхното заемане, впоследствие допълнен със Заповед № РД09-777/25.07.2025 г. При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.328, ал.1, т.6 от КТ, работодателят може да прекрати трудовия договор с писмено предизвестие, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. В тежест на работодателя по спор за законността на уволнението е да установи пълно и главно наличието на фактическия състав на посоченото в заповедта основание - в случая не само наличието на определено образователно изискване, но и че именно това изискване е приложимо към заеманата от ищцата длъжност и че същата не отговаря на него. По приложението на чл.328, ал.1, т.6 от КТ е постановено Тълкувателно решение № 4/01.02.2021 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че основанието по чл.328, ал.1, т.6 КТ не е налице, когато още при сключването на трудовия договор работникът не отговаря на въведените от самия работодател изисквания за образование или професионална квалификация. Различно е разрешението, когато изискванията са нормативно установени - тогава първоначалното назначаване на лице, което не ги притежава, не лишава работодателя от възможността впоследствие да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ. Това разграничение обаче не освобождава работодателя във втория случай от доказването на конкретното нормативно изискване и несъответствието на работника с него. Именно в тази част съдът намира възраженията на ответника за неоснователни. Действащият Класификатор действително представлява акт, издаден въз основа на законова делегация, и съдът не възприема тезата, че работодателят може изцяло да игнорира установените в него изисквания. Но от това не следва автоматично изводът, че всяко изискване, включено в длъжностната характеристика на конкретния работодател, има характер на нормативно установено изискване. В процесната заповед основанието е обвързано с изискването по длъжностната характеристика за образование „средно специално по изкуствата, за предпочитане висше по изобразителни изкуства, степен магистър“. Това изискване не е тъждествено по съдържание с изискванията на Класификатора. Класификаторът не въвежда като безусловно и единствено допустимо за длъжността „•••“ образование именно по „Изобразително изкуство“. Той обвързва професионалното направление и специалността с тематичния обхват на съответния музей или художествена галерия. Преценката за наличието на такава връзка следва да се извърши конкретно, а не чрез механично съпоставяне на наименованието на специалността с наименованието на една област или професионално направление в Класификатора на областите на висшето образование. В случая ответникът не доказва, че притежаваното от ищцата образование по специалност „Идентификация, автентификация и оценяване на културни и художествени ценности“, с професионална квалификация „Експерт и оценител на културни и художествени ценности“, е несъвместимо с тематичния обхват на художествената галерия и с конкретно изпълняваните от нея трудови функции. Напротив, от представената длъжностна характеристика се установява, че трудовите функции на •••а са свързани с художествения фонд на галерията, приемането, описването, инвентаризирането и опазването на художествени произведения, подготовката на изложби, научноизследователска, популяризаторска и експертна дейност. Съдът не намира основание при тези функции специалност, чийто предмет са именно идентификацията, автентификацията и оценяването на културни и художествени ценности, да бъде приета априори за професионално неотносима към тематичния обхват на работодателя. Безспорно работодателят има право в рамките на предоставената му организационна и работодателска власт да конкретизира изискванията за съответната длъжност. Когато обаче уволнението е извършено на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ и се твърди, че липсва нормативно изискуемо образование, съдът не може да замести нормативното изискване с по-тясно такова, формулирано във вътрешна длъжностна характеристика. От особено значение в случая е и развитието на трудовото правоотношение между страните. Класификаторът, на който ответникът се позовава, е утвърден през 2021 г. Ищцата е придобила втората си магистърска степен през 2023 г. Въпреки това на 10.06.2025 г., т.е. повече от четири години след приемането на новия Класификатор и след придобиване на специализираната квалификация от ищцата, ответникът е сключил с нея ново допълнително споразумение при запазване на длъжността „•••“. Още по-съществено е, че на 17.03.2026 г., по-малко от месец преди процесното уволнение, между същите страни отново е подписано допълнително споразумение, с което заеманата длъжност е запазена. По делото не се установява между 17.03.2026 г. и 15.04.2026 г. да е настъпила каквато и да било промяна в нормативните изисквания относно образованието или професионалната квалификация за длъжността. Следователно процесното уволнение не е обусловено от нов нормативен факт, настъпил непосредствено преди прекратяване на правоотношението. Работодателят фактически е извършил нова преценка на едни и същи документи за образование, с които е разполагал и към 17.03.2026 г., когато е потвърдил продължаването на трудовото правоотношение на същата длъжност. Това обстоятелство само по себе си не би било достатъчно да опорочи уволнението, ако безспорно бе установено, че ищцата не отговаря на нормативно определено изискване. Такова несъответствие обаче в настоящия процес не е доказано. В този смисъл е и разрешението в Решение № 107/12.05.2022 г. по гр. д. № 3553/2021 г. на IV г. о. на ВКС, в което, при приложението на ТР № 4/2021 г. на ОСГК, е прието, че работодателят не може чрез последващо изменение или тълкуване на собствените си изисквания да използва основанието по чл.328, ал.1, т.6 от КТ в нарушение на принципа за добросъвестност, като във всеки конкретен случай подлежи на преценка действителният източник и съдържание на изискването. Следва да бъде отбелязано и че включването, считано от 01.01.2025 г., в Националната класификация на професиите и длъжностите на длъжността „Експерт по културни ценности и художествени произведения“ не означава, че ищцата автоматично отговаря на всички изисквания за заемане на длъжността „•••“. Това доказателство обаче има значение при преценката дали придобитата от нея квалификация е напълно чужда на дейността в областта на културните и художествените ценности. Очевидно такъв извод не може да бъде направен. Ето защо съдът намира, че ответникът не е доказал по несъмнен начин наличието на основанието по чл.328, ал.1, т.6 от КТ, посочено в Заповед №ЧР- 01-99/15.04.2026 г. Поради това предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, като извършеното уволнение бъде признато за незаконно и заповедта бъде отменена. Основателен е и обусловеният от него иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ. По делото не се твърдят и не се установяват други обстоятелства, които да препятстват възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „•••“ при Художествена галерия „Илия Бешков“ Плевен. По отношение на иска по чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ От представените писмени доказателства и от приетите основно и допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза, които съдът кредитира като компетентно изготвени, обективни и непротиворечащи на останалия доказателствен материал, се установява, че последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение, служещо като база за определяне на обезщетението, е 941,75 евро. Установява се също, че след прекратяването на трудовото правоотношение с ответника ищцата е останала без работа за периода от 16.04.2026 г. до постъпването й на работа при друг работодател на 04.05.2026 г. За този период размерът на обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ възлиза на 517,96 евро. От 04.05.2026 г. ищцата е започнала работа при Регионален исторически музей Плевен, където е получавала по-ниско брутно трудово възнаграждение. Съгласно допълнителното заключение разликата между възнаграждението, което би получавала при ответника, и получаваното при новия работодател е в размер на 16,96 евро за периода от 04.05.2026 г. до 31.05.2026 г., 378,45 евро за м.юни 2026 г., по 16,96 евро за м.юли и м.август 2026 г. и 16,96 евро за целия м.септември 2026 г. При разпита си в съдебно заседание вещото лице разяснява, че по-голямата разлика за месец юни 2026 г. се дължи на обстоятелството, че при новия работодател ищцата е ползвала осем дни отпуск поради временна неработоспособност и поради това начисленото й трудово възнаграждение за месеца е било по-ниско. Това разяснение не опровергава заключението, а обяснява начина на формиране на сумата. Съдът обаче съобрази, че шестмесечният период, за който е предявена претенцията по чл.225 от КТ, изтича на 15.10.2026 г., докато съдебното дирене по настоящото дело е приключило на 14.09.2026 г. Към този момент не е изтекъл целият период, за който вещото лице е извършило изчисленията си. Обезщетението по чл.225, ал.2 от КТ се дължи за времето, през което вследствие на незаконното уволнение работникът действително е работил на по-нископлатена работа, поради което на обезщетяване подлежи само вече настъпилата към момента на приключване на съдебното дирене вреда. За времето след тази дата не може да се приеме за установено, че ищцата ще продължи да работи при същия работодател, при същото трудово възнаграждение и съответно че разликата между двете възнаграждения ще продължи да съществува в изчисления от вещото лице размер. В този смисъл е и практиката на ВКС, съгласно която, когато към приключване на съдебното дирене шестмесечният срок по чл.225 от КТ не е изтекъл, обезщетението се определя до този момент, а настъпилите след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция обстоятелства до изтичане на шестмесечния период могат да бъдат съобразени като новонастъпили факти във въззивното производство. Ето защо обезщетението по чл.225, ал.2 от КТ следва да бъде определено за периода от 04.05.2026 г. до 14.09.2026 г. При определяне размера му съдът съобрази възприетия от вещото лице начин на изчисляване на обезщетението за непълен месец съобразно броя на работните дни. За м.септември 2026 г. вещото лице е посочило разлика между двете брутни трудови възнаграждения в размер на 16,96 евро при 20 работни дни за целия месец. За периода от 01.09.2026 г. до 14.09.2026 г. включително са изминали 9 работни дни, поради което относимата за този период разлика възлиза на 7,63 евро. Така общият размер на дължимото обезщетение по чл.225, ал.2 от КТ за периода от 04.05.2026 г. до 14.09.2026 г. възлиза на 436,96 евро. След допуснатото в последното съдебно заседание изменение общият предявен размер на претенцията по чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ е 972,73 евро. Искът следва да бъде уважен до размер на 954,92 евро, от които 517,96 евро на основание чл.225, ал.1 от КТ и 436,96 евро на основание чл.225, ал.2 от КТ, а за разликата над 954,92 евро до пълния предявен размер от 972,73 евро, представляваща обезщетение по чл.225, ал.2 от КТ за периода след 14.09.2026 г. до 15.10.2026 г., следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По отношение на законната лихва съдът намира, че същата следва да бъде присъдена върху дължимото обезщетение от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Обстоятелството, че при прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата са изплатени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ, не води до намаляване на обезщетението по чл.225 от КТ. В този смисъл е и последователната практика на ВКС, включително Решение № 18/08.07.2013 г. по гр. д. № 1211/2012 г., IV г. о., според която изплатеното обезщетение за неспазено предизвестие и обезщетението за неизползван платен годишен отпуск не се приспадат от дължимото обезщетение по чл.225 от КТ. При този изход на спора, като съобрази, че исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са уважени изцяло, а паричната претенция е отхвърлена единствено за незначителна част, касаеща ненастъпил към момента на приключване на съдебното дирене период, съдът намира, че на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищцата направените и доказани по делото разноски съобразно представения списък по чл.80 от ГПК в размер на 600,00 евро. На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд Плевен и дължимата държавна такса върху уважения осъдителен иск, от заплащането на която ищцата е освободена по закон, в размер на 38,20 евро, както и направените от бюджета на съда разноски за съдебно-икономическата експертиза в размер на 260,00 евро. Воден от горното, съдът