Решение № 4641 от 5.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10879/2024 г.

Обективно съединени искове на основание чл.422 от ГПК във вр.чл.240 от З3Д във вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.

Предявени от „НОВО ФИНАНС“ ООД – гр.Варна, ЕИК 203806803 против Р. Й. Й., ЕГН •••••••••• от гр.София, жк ••••, М. Т. Й., ЕГН •••••••••• от гр.София, ул.•••• и В. П. Б., ЕГН •••••••••• от гр.София, ул.••••. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ответниците му дължат при условията на солидарна отговорност сумите от 18815,54 евро, равностойни на 36 800лева, ведно със законна лихва, начиная от 26.04.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща възнаградителна лихва за периода 19.05.2022 г. - 18.04.2024 г. на основание чл.2.2, б. ж“ и б.„з“ от сключен между страните договор за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 5250 от 18.09.2020 г. на нотариус С.М., нотариус в района на РС - София, с рег. № 785 на Нот. камара, както и сумата от 784,02евро, равностойни на 1 533,41лева, ведно със законна лихва, начиная от 26.04.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща възнаградителна лихва за периода 19.05.2022 г. - 18.04.2024 г. на основание чл.2.2, б. ж“ и б.„з“ от сключен между страните договор за заем № 852-СФ-17.09.2020 г. от 17.09.2020 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 5249 от 18.09.2020 г. на нотариус С.М., нотариус в района на РС - София, с рег. № 785 на Нот. камара, за които суми на 15.05.2024г е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, поправена с разпореждане № 86410/02.06.2025г, по ч.гр.д.№ 25171/2024 г. по описа на СРС, 26 състав. Претендира разноски, вкл. извършените в заповедното производство.

Ответниците Р. Й. Й., М. Т. Й. и В. П. Б., всички чрез адв. Т. Н. - САК оспорва исковете и молят съда да ги отхвърли. Претендират съдебни разноски, вкл. за проведеното заповедно производство.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

В подадената от ищовото дружество искова молба и уточнена в хода на делото, твърди, че между него и ответниците - Р. Й. като кредитополучател, М. Т. Й. като солидарен длъжник и В. П. Б. като солидарен и ипотекарен длъжник, били сключени два договора за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 96 000лв и № 852-СФ-17.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 4000лв, при Общи условия и при представен предварително Стандартен Европейски формуляр за информация на потребителските кредити. Ответниците не извършили никакви погасявания на дължимите от тях възнаградителни лихви по договорите за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г, за тях ищецът инициирал заповедно производство и се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 25171/2024г. на СРС.

Ищецът посочва, че по договора за заем № 856-СФ-18.09.2020г предоставил на ответниците по посочени от заемополучателя банкови сметки сумата от 96 000лв при фиксиран годишен лихвен процент от 20%, която лихва договорили, в чл.2.2, б.„ж” и б.„з”, да заплащат по Погасителен план към договора, който бил изготвен само за дължимата лихва с месечна вноска от 1 600лв, платима ежемесечно до 18-то число на месеца с дата на първата вноска 18.10.2020г. В договора било посочено, че годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва от 20%. Към датата 18.04.2024г, ответниците не били изплатили дължимите вноски за възнаградителна лихва за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г. по погасителния план и това е и исковата претенция по делото.

Същите обстоятелства са изложени от ищеца и по втория сключен договор № 852-СФ-17.09.2020 г. за сумата от 4000лв при фиксиран годишен лихвен процент от 20%, която лихва договорили, в чл.2.2, б.„ж” и б.„з”, да заплащат по Погасителен план към договора, който бил изготвен само за дължимата лихва с месечна вноска от 66,67лв, платима ежемесечно до 18-то число на месеца с дата на първата вноска 18.10.2020г. В договора било посочено, че годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва от 20%. Към датата 18.04.2024г, ответниците не били изплатили дължимите вноски за възнаградителна лихва за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г. по погасителния план и това е и втората предявена искова претенция по делото.

За сумите ищецът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 25171/2024 г. по описа на СРС, 26 състав, против която ответниците възразили и това определя правния му интерес от предявяване на установителните искове.

С подадения по делото отговор, ответниците не оспорват сключването на двата процесни договора, по които Р. Й. е кредитополучател, М. Т. Й. е солидарен длъжник, а В. П. Б. е солидарен и ипотекарен длъжник. За обезпечаване задълженията по двата договора е учредена ипотека върху недвижимия имот, описан в чл. 7.1 от Договорите и поради това за тях е приложим Закон за кредитите за недвижими имоти на потребителите - чл. 1, ал. 2 от същия.

Договорите били сключени от ответниците като потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП и т. 20 от § 1 ДР от ЗКНИП, а ищецът бил търговец, който предоставял заеми по занятие. Следователно договорите следвало да бъдат определени като потребителски и за тях се прилагали и разпоредбите относно неравноправността на клаузи в потребителски договори по ЗЗП, а също и на основание препращащата разпоредба на чл.40 от ЗКНИП към чл.143 - 148а от ЗЗП. Ответниците считат и двата договора за недействителни в цялост и в този смисъл оспорват дължимостта на сумите.

На първо място твърдят, че не са спазени изискванията, предвидени в чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП за необходимото съдържание на годишния процент на разходите по кредита с подробна информация за всички разходи, включени в него. В договорите за ГПР било посочено, че включва единствено годишния лихвен процент от 20%, но това не бил реално прилаганият ГПР, а освен това при извършено изчисление с онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР за кредит от 96 000лв и годишна лихва от 20%, стойността на ГПР била повисока от 20%. В договорите била уговорена и гаранционна вноска в размер на 20% от предоставената заемна сума, която не била включена в ГПР, но плащането й било задължително условие за усвояване на заемните суми - чл.1.2 от договорите. Следователно тази гаранционна вноска следвало да бъде включена в ГПР, в който смисъл се позовават на Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на Съда на ЕС, съгласно което в ГПР следва да се включи и разход, поставен в тежест на кредитополучателя, който представлява задължително условие за отпускане на кредита. В процесните договори това не било извършено и поради това били нищожни на основание чл. 38, ал. 1 от ЗКНИП.

На второ място твърдят, че не били спазени изискванията, предвидени в чл.24, ал.7 от ЗКНИП - „Когато договорът за кредит позволява промени в лихвения процент, кредиторът информира потребителя най-малко чрез стандартизирания европейски формуляр по приложение № 2 за възможните последици от промените върху дължимите суми и върху ГПР по кредита. При тези договори за кредит кредиторът предоставя допълнителен ГПР, който илюстрира възможните рискове, свързани със значително покачване на лихвения процент по кредита. Когато няма горна граница за размера на лихвения процент по кредита, тази информация се придружава от предупреждение, че общите разходи по кредита за потребителя, показани от ГПР, може да се променят.“ В чл.4.2, б.„б“ и б.„в“ от двата договора била предвидена едностранна промяна на договорната лихва от 5% месечно върху цялата заемна сума, при неизпълнение на задължението за погасяване на месечните вноски и освен, че клаузата била нищожна, тя правила нищожен и целият договор, защото в него не бил посочен размерът на ГПР при повишена месечна лихва с 5% месечно, каквито били императивните изисквания на закона. Освен това, така предвиденото увеличаване на първоначалната договорна лихва от 20%, с 5% месечно означавало, че лихвата по кредита би била 60% годишно и надвишавала с 10 % допустимия лимит на ГПР към датата на сключване на договорите от 50%. След като в договорите не бил посочен реално прилаганият ГПР, това представлявало заблуждаваща

търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП - позовават се на преюдициално заключение по дело С-453/10, в което било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния договор на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

По всичко изложено ответниците твърдят за установено, че е била изключена възможността те да са били информирани, преди или след сключване на договора, за финансовия риск от обвързването с условията по договорите, които не били изготвени на ясен и разбираем език и това било с цел потребителят да бъде въведен в заблуждение и да не осъзнае общия размер на дължимата сума към кредитодателя и съдържанието на договорите не кореспондирало на изискуемото съдържание по чл. 29 ЗКНИП. Според ответниците има противоречие между отделните клаузи по двата договора и погасителните планове към тях и същото съставлявало порок от степен, която изключва валидността на договарянето между страните.

На следващо място ответниците посочват, че в макар в чл. 1.1. от двата договора да било посочено, че се предоставят заемни суми от 96 000лв и от 4 000лв, в чл. 1.2. било посочено, че „Заемът се предоставя само при условие, че Заемополучателят заплати на Заемодателя гаранционна вноска в размер на 20% от стойността на предоставената заемна сума, в срок от 5 дни считано от датата на подписване на настоящия договор“, т.е действително получената сума била 76 800лв, а не 96 000 лева. Тази гаранционна вноска служила за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност - чл. 1.2.1. При тези уговорки, макар заемополучателят да не получавал в пълен размер заемната сума, той заплащал лихви за целия срок на договора върху пълния размер на заемната сума, в продължение на 5 години и това се установявало и от погасителния план. Тази уговорка противоречала на клаузата на чл.4.1 от договорите, че заемът се изплаща в брой, при сключване на договора, като договорите служат за разписка за получените суми. Това противоречие било явно доказателство за недобросъвестността на кредитора.

На следващо място ответниците твърдят, че така извършеното кредитиране е във вреда на потребителя, противоречи на изискванията за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, тъй като потребителят бил прекомерно задължен, а кредиторът – свръх обезпечен. Претендираната от ответника, към м. април 2023г, обща сума по двата договора от ответниците, била в размер на 232995,12лева, от които 130 333,33лева договорни и наказателни лихви и бил образувал против тях три заповедни производства.

През 2022 г. ответникът образувал ч.гр.д.№ 32721/2022г по описа на на 160-ти с-в за възнаградителни лихви по договорите за следните суми и периоди:

• 12 800 лева за период от 18.09.2021 г. до 18.05.2022 г. по Договор за заем № 856- СФ-18.09.2020 г. и - 533,36 лева за период от 19.10.2021 г. до 18.05.2022 г. по Договор за заем № 852- СФ-17.09.2020 г.

През 2024 г. ответникът образувал ч.гр.д.№ 25171/2024 г. на 26-ти с-в за възнаградителни лихви по договорите за следните суми и периоди:

• 36 800 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.05.2022 г. до 18.04.2024 г. върху главница по Договор за заем № 856-СФ- 18.09.2020г;

• 1 533,41 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.05.2022 г. до 18.04.2024г върху главница по Договор за заем № 852-СФ- 17.09.2020 г.;

• двете суми дължими ведно със законна лихва от 26.04.2024 г.

• 3 066,70 лева, представляваща разноски по делото.

През 2024г ответникът образувал ч.гр.д.№ 61180/2024г на 26-ти с-в за възнаградителни лихви по договорите за следните суми и периоди:

• 8000 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.07.2024 г. до 18.09.2024 г. върху главница по Договор за заем № 856-СФ- 18.09.2020г;

• 333,35 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.04.2024 г. до 18.09.2024 г. върху главница по Договор за заем № 852-СФ- 17.09.2020г.;

• двете суми дължими ведно със законна лихва от 15.10.2024 г.

• 966,70 лева, представляваща разноски по делото.

Така общо търсените възнаградителни лихви по двата договора, към момента на образуването на последното ч.гр.д.№ 61180/2024г, били 49608лева по Договор за заем № 856-СФ-18.09.2020г и 2 400,05лв по Договор за заем № 852-СФ-17.09.2020 г. Едва на 05.06.2025г на ответниците било връчено уведомление за предсрочна изискуемост, която не била обявена по-рано именно с цел натрупване на задължения в непосилен за потребителите размер, в резултат на стандартно изготвените неравноправни клаузи. На ответниците не било ясно какви суми дължат по двата договора, както и не можели да установят дали в уведомлението за предсрочна изискуемост са включени суми, за които вече е издадена заповед за изпълнение. При тези твърдения считат договорите за недействителни в цялост на основание чл.38 вр. чл.24, ал.1, т.6 от ЗКНИП – не били ясни нито общите размери на кредитите, нито условията за усвояването им.

В договорите не била посочена и общата дължима по кредита сума, в нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП.

Посочват, че за същите вземания бил предявен и осъдителен иск по гр.д.№ 6211/2024г по описа на СГС, I-5 състав и това правило претенциите още по-неясни и необосновани.

На следващо място твърдят, че при предоставяне на кредитите не бил спазен чл. 14 от ЗКНИП, съгласно който кредиторът имал право да предостави кредит, само когато оценката на кредитоспособността показвала, че потребителят ще може да изпълнява задълженията си, произтичащи от договора за кредит и проверка не била извършена. Били представени предварително изготвени стандартни формуляри за предоставяне на информация с текст, че заемополучателят подлежи на проверка в Централен кредитен регистър, но това не покривало изискванията за проверка на кредитоспособността на кредитополучателя, тъй като трябвало да бъдат установени неговите доходи и задължения и въз основа на тях да се извърши професионална проверка. Ако такава била налице се свеждали до минимум възможностите кредиторът да претърпи вреди от неизпълнение и едновременно потребителят да не изпадне в свръхзадлъжнялост. С неизпълнението на тази проверка, кредиторът прехвърлил риска от неизпълнение изцяло върху потребителя, в противоречие с Директива 2008/48, чл.8, пар.1 и съображение 26, постановяващи за особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин, позовават се в същия смисъл и на Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС.

На следващо място твърдят, че предоставената им преддоговорна информация била изготвена на шрифт по-малък от 12 и това било самостоятелно основание за недействителност на същите - решение №3794 от 25.06.2024 г. на СГС по гр.д. № 5665/2023 г., постановено по идентичен спор.

На следващо място отново се позовават на недействителност на клаузите, определящи лихвата по кредитите, като възнаградителната лихва била в размер, по-висок от този на законната лихва и това противоречало на закона, била изчислявана върху и върху непредоставен в заем паричен размер, била предвидена възможност за едностранна промяна на лихвата, в посока увеличение с 5% месечно и това надхвърлял допустимия размер на ГПР към датата на договорите.

В подкрепа на твърденията си се позовават на съдебната практика - Определение № 330 от 26.08.2021 г. на ОС - Шумен по в.ч.гр.д. № 360/2021г, Определение № 521 от 13.08.2020 г. на ОС - Перник по в.ч.гр.д. № 422/2020г, Решение № 480 от 09.12.2019 г. по гр.д.№ 1154/2019г. на РС – Габрово, Решение от 23.02.2022 г. по гр. д. № 8974/2020 г. на СГС, I-23 с. и др.

На следващо място възразяват, че договорената възнаградителна лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл.9 от ЗЗД, тъй като били третирани неравноправно като икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства за облагодетелстване на икономически по-силната страна в правоотношението и размерът на лихвата до такава степен противоречал на справедливостта, че клаузата се явявала нищожна.

Твърдят и нарушение изискванията на чл.143 от ЗЗП, тъй като клаузите не били уговорени индивидуално с тях, не им давали яснота и предвидимост за аспектите на финансовото им задължение към търговеца и тази неяснота била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му и с това били нарушени императивните разпоредби на чл.147 и чл.146 от ЗЗП. Според тях не бил ясен механизмът за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици, както било прието в Решение от 30.04.2014г по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75.

При условие, че съдът приеме за действителни клаузите, уреждащи договорната лихва, ответниците възразяват, че съгласно договорите, целта на гаранционната вноска е от нея да се прихванат лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност, през първите дванадесет месеца от действието на договорите - пар.3 и чл.1.2.1 от договорите.

Заявяват, че считат за нищожни клаузите, определящи наказателните лихви по кредитите и поради това те се считат за несъществуващи между страните. От това следвало, че ако през първата година от действието на договора е било налице неизпълнение, то с тази гаранционна вноска следвало да се прихванат единствено лихви. Освен това чл.43, ал.1 и 2 от ЗКНИП предвиждали, че обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва, а определената наказателна лихва надвишавала законната лихва за просрочени задължения и се начислявала върху целия размер на главницата. Размерът на законната лихва бил определен с ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта - към момента на сключване на договора основният лихвен процент на БНБ бил 0,00 %. Поради това с процесния размер на наказателна лихва се нарушавали изискванията за еквивалентност на престациите, поради което тя не отговаряла на изискванията за добросъвестност и била неравноправна, съгласно чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП.

На следващо място ответниците твърдят да са нищожни и клаузите, определящи неустойката, падежа на месечните вноски, размерът на неустойката при предсрочно погасяване през първите 12 месеца от договора и това отново сочело на нищожност на процесните договори в цялост.

По така заявеното от страните по делото, съдът изготви проект за доклад, одобрен с протоколно определение като окончателен, като намери предявените искове за допустими на основание постъпилото заповедно производство. По него, издадената заповед за незабавно изпълнение е връчена на ответниците на 18.06.2024г, от тях е подадено общо възражение на 16.07.2024г, в срок, за което ищецът е бил уведомен на 24.09.2024г и той, също в срок, на 20.09.2024г е предявил установителните си искове по настоящото дело. Със същото определение, съдът прие за безспорно по делото, че страните са сключили процесните два договора за заем. Задължи ищеца да уточни дали издадената по ч.гр.д.№ 32721/2022г заповед за изпълнение е влязла в сила или е обезсилена, или е предявен установителен иск. Указа на ответниците, че по делото не се претендира заплащане на неустойка и наказателни лихви, поради които те са извън предмета на настоящото дело и ги задължи да:

посочат заемни суми в какъв размер са получили по двата договора;

посочат от тях заплащани ли са суми по двата договора, в какъв размер и кога, конкретно да уточнят, след издаването на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ 25171/2024г заплащали ли са суми и какви;

пояснят какво имат предвид под твърдението за противоречие с чл. 24, ал. 7 от ЗКНИП, каквато алинея от тази разпоредба липсва;

какво имат предвид под заявеното, че те са свръхзадължени, каквото състояние като легален термин е въведен единствено за юридическите лица;

да посочат конкретно в какво се състои нищожността на клаузата за уговорен падеж в договорите;

за посочените ч.гр.дела.№ 61180/2024г и ч.гр.д.№ 32721/2022г, с изключение на ч.гр.д.№ 25171/2024 г, по описа на СРС ли са; по тях ответниците подавали ли са възражения и предявени ли са установителни искове, каквито съдът при извършената служебна проверка не констатира;

в какво са състои противоречието между текста на договорите и погасителните планове - в това, че фактически на длъжника се предоставя заемна сума, намалена с 20% за гаранционна вноска, а в погасителния план като подлежаща на връщане сума е посочен целият размер на заема,

включително и гаранционната вноска, ако ответниците са имали друго предвид да го пояснят; не се твърди противоречие по уговорките в договора и погасителния план за заплащане на вноски за погасяване на възнаградителната лихва и изплащане на главницата чрез една последна вноска, ведно с последната вноска за възнаградителната лихва;

да посочат конкретните документи, които са им били предоставени като преддоговорна информация;

да конкретизират възражението си за нищожност на предоставената преддоговорна информация, водещо и до нищожност на договорите, тъй като преддоговорната информация е предоставена в шрифт по-малък от 12 - подобно изискване е налице единствено по неприложимия чл. 10, ал. 1 от ЗПК - от нарушение на какво произтича твърдяната нищожност;

да уточнят ищецът препятствал ли е кредитополучателя или солидарните длъжници, да представят пред него данни за доходите и разходите си, както и те декларирали ли са подобни данни;

да пояснят възражението си за недействителност на клаузите в договорите, определящи възнаградителна лихва в по-висок размер от размера на законната лихва, в противоречие със закона - да се посочи забраняващата законовата разпоредба;

Пак с проекта за доклад съдът указа на ответниците, че от тях се сочи грешен номер дело по предявен осъдителен иск - гр.д.№ 6211/2024г на СГС, като делото е по описа за 2025г и поради това настоящото е по-рано образувано и разглеждането му не е обусловено от развитието на гр.д.№ 6211/2025г на СГС. Указа на ответниците, че не представят доказателства, цитираните от тях решения на РС, ОС и СГС да са влезли в сила, поради което те не съставляват съдебната практика в съответствие с разрешенията на т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, докладчик съдиите Симеон Чаначев, Любка Илиева и Светла Цачева.

В изпълнение указанията на съда от страните постъпиха подробни уточнения. Ответниците посочиха, че общата земна сума по двата договора се „усвоявала“ на два транша: първият в размер на 20% от заемната сума, а остатъкът се предоставял на разположение на кредитополучателя едва след като кредитополучателят плати гаранционна вноска в размер на 20%. Поради това реално усвоената сума по Договор № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. била 76 800лв, а по Договор № 852-СФ-17.09.2020 г. от 17.09.2020 г. - 3200 лева. Уточняват, че не са извършвали плащания по договорите за кредит, вкл. и след образуването на ч.гр.д.№ 25171/2025 г. на СРС. Позоваха се отново на чл.24, ал.7 от ЗКНИП - „Когато договорът за кредит позволява промени в лихвения процент, кредиторът информира потребителя най-малко чрез стандартизирания европейски формуляр по приложение № 2 за възможните последици от промените върху дължимите суми и върху ГПР по кредита. При тези договори за кредит кредиторът предоставя допълнителен ГПР, който илюстрира възможните рискове, свързани със значително покачване на лихвения процент по кредита. Когато няма горна граница за размера на лихвения процент по кредита, тази информация се придружава от предупреждение, че общите разходи по кредита за потребителя, показани от ГПР, може да се променят.“. Продължават, че в чл.4.2, б.„б“ и б.„в“ от двата процесни договора била предвидена едностранна промяна на договорната лихва при неизпълнение на задължението за погасяване на месечните вноски, в размер на 5% месечно върху цялата заемна сума, но не било посочено при тази промяна на лихвата, какъв би бил размерът на ГПР по договора.

Уточняват също, че като говорят за „свръхзадлъжнялост“ в отговора са имали предвид, че неравноправните условия на процесните кредитни продукти на ищеца, водели до пълна неяснота и непредвидимост какъв е финансовият риск за потребителите, които се обвързват с предварително и едностранно изготвените от ищеца договори за кредит и така се създавали неясни условия за средния потребител да се задължи със суми в много поголям от първоначално подозирания размер.

Ответниците са уточнили развитието на ч.гр.д.№ 61180/2024 г. и ч.гр.д. № 32721/2022 г.

Възразили са, че условията за усвояване на главниците са неясни и нищожни. Според тях сами по себе си погасителните планове отговаряли на целта на кредитодателя да изиска връщане на пълния размер на сумата, която в договорите била посочена като обща заемна цена, и да начислява в продължение на години възнаградителна лихва върху цялата тази сума, докато платеното за лихва не се изравни с дължимото за главница по погасителен план. Поради това ответниците не твърдят противоречие между погасителния план и договора, а твърдят нищожност на условията за усвояване и връщане на лихва и главница.

Във връзка с преддоговорната информация заявяват, че е в тежест на ищеца да докаже, че такава им е била предоставена на тях, като потребители и същото се отнасяло и за данните за кредитоспособността им.

По отношение на шрифта на представените към исковата молба документи посочват, че нормативните изисквания за тях са регламентирани в чл.23, ал. 1 от ЗКНИП, уреждащ формата за действителност на договора за потребителски кредит, която трябва да е писмена форма, с шрифт не по-малък от 12.

За възнаградителната лихва уточняват, че била уговорена в няколко клаузи от двата процесни договора - веднъж като 20%, а след това се предвиждало увеличение с 5% месечно, което водело до 60%. При първата хипотеза лихвата била равна на двукратния размер на законната лихва, но при едностранно й увеличаване, лихвата ставала равна на шесткратния размер на законната лихва. Едновременно с това процесните договори били обезпечени и с ипотека. Поради това според ответниците възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, тъй като те дължали в общ размер равен на пълния размер на главницата, с включена гаранционна вноска. Това правело оскъпяването по всеки един от договора в размер на поне 100% и тази цена на финансовата услуга била в грубо противоречие с принципите на добросъвестност и справедливост в договорните отношения, особено в хипотезата, в която едната страна в правоотношението е икономически по слаба и без липса на професионални знания и умения в областта на кредитирането. Позовават се и на задължението по чл.7, ал.3 от ГПК и на формираната многобройна практика на националния и наднационалния съд, съгласно които съдът е длъжен да следи служебно за действителността на клаузите от договорите, сключени с потребител.

На последно място посочват, че съгласно разпоредбите на ЗЗП и ЗКНИП, било в тежест на ищеца да докаже, че потребителските договори са сключени в изпълнение на императивните изисквания на закона, че същите са индивидуално договорени, че са действителни както в цялост, така и техните отделни клаузи, тъй като предявява иск за установяване на вземането си за възнаградителна лихва по тези договори.

По повод възраженията на ответниците за наличие на няколко висящи производства между страните, водещи до недопустимост на настоящите искове, с протоколно определение от 10.02.2026г – първото съдебно заседание по делото, съдът указа на страните, че настоящото дело е образувано след приключване на заповедно производство по ч. гр. дело № 25171/2024 г. на СРС, изискано и постъпило делото, въз основа на което съдът с проекта за доклад се е произнесъл по допустимостта на исковете, конкретно основана на приключилото заповедно производсто. На следващо място изиска образуваното против ответниците ч.гр.д.№ 32721/ 2022 г. на СРС, което също постъпи. По него против ответниците, като длъжници, е била издадена заповед за изпълнение, против която те не са възразили, а са направили единствено искане за спиране на изпълнението, което е било оставено без разглеждане от съда и заповедта против ответниците по това дело е стабилизирана. Издадената по това дело заповед за изпълнение е за възнаградителни лихви по двата процесни договора, започващи с № 856 и № 852, но възнаградителните лихви са за период, предхождащ периода по настоящо дело, тоест не е налице идентичност между претенциите на ищеца по ч.гр.д.№ 32721/2022 г. на СРС и настоящите претенции и последните продължават да бъдат допустими.

На следващо място, съдът констатира, че против ответниците, в качеството им на длъжници, е било инициирано и ч.гр.д.№ 32722/2022 г. на СРС, 28 състав, което не можеше да бъде изпратено, предвид неговата висящност, но беше присъединено като електронна папка за запознаване. По него съдът констатира, че то действително е образувано от ищеца против ответниците, но касае техни задължения по два други договора за заем, започващи с № 873 и № 868, тоест претенциите по двете дела са различни и тези по настоящото дело продължават да са допустими.

На следващо място, съдът констатира, че от ищеца против ответниците е предявен осъдителен иск за сумите, които са предмет на настоящото производство и на същите основания. По този осъдителен иск е образувано гр.д.№ 6211/2025 г. по описа на СГС, I-5 състав, като настоящото е първо образувано и разглеждането му следва да продължи. Възражението на ищеца, че предявеният по гр.д.№ 6211/2025 г. осъдителен иск е за главниците, не се установява от текста на предявената по него искова молба.

Предвид всички коментирани позиции и уточнения на страните, съдът намира, че по делото не се спори, че между ищеца като кредитодател и Р. Й. като кредитополучател, М. Т. Й. като солидарен длъжник и В. П. Б. като солидарен и ипотекарен длъжник са били сключени два договора за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 96 000лв и втори договор № 852-СФ-17.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 4000лв. За обезпечаване задълженията по двата договора е учредена ипотека върху недвижимия имот, описан в чл. 7.1 от Договорите и поради това за тях е приложим Закон за кредитите за недвижими имоти на потребителите - чл. 1, ал. 2 от същия. Няма спор между страните, че и по двата договори е предвидено представянето от ответниците на ищеца на гаранционна вноска в размер от 20% от дадената им в заем сума общо от 96 000лв и от 4000лв, като те са разполагали с останалите 80% от заемните суми по двата договора за кредит. Страните договорили и заплащането от ответниците на фиксиран годишен лихвен процент от 20%, в чл.2.2, б.„ж” и б.„з” по изготвените към всеки от двата договора погасителни планове, в които за срока на договора е предвидено заплащането от ответниците на вноска, състояща се от дължимата възнаградителна лихва, а последната вноска по кредитите е в размер на пълната им предоставена заемна сума. В двата договора било посочено също, че годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва от 20%. Ответниците не са извършили погасявания на задълженията по двата договора, вкл. за процесния период 19.05.2022г. - 18.04.2024г., индивидуализирани по погасителния план към всеки от двата договора. От тях плащания не са били извършвани и след издаването на заповедта за незабавно изпълнение, по която са възразили и е основанието за образуването на настоящото производство, нито плащания се твърдят да се извършвани и към датата на приключване на устните състезания по настоящия спор.

От съдържанието на приетите по делото договорите съдът намира за основателно заявеното от ответниците, че те са ги сключили като потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР от ЗЗП и § 1, т.20 от ДР от ЗКНИП, задълженията по които са обезпечени с вписана договорна ипотека, а ищецът е търговско дружество, което предоставя заеми по занятие и към тях

приложение намират разпоредбите чл.143 - 148а от ЗЗП относно неравноправността на клаузи в потребителски договори, по силата на изричната препращаща норма на чл.40 от ЗКНИП и в този смисъл са направили и възражения. За да възприема това, съдът взема предвид разпоредбата на чл. 1 от ЗКНИП, съгласно която този закон урежда изискванията за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, условията и реда за регистрация на кредитните посредници и контрола върху тях. По смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. Съгласно чл. 22 от ЗКНИП, договорът за кредит за недвижим имот е договор за кредит, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит по смисъла на чл. 1, ал. 2 под формата на заем, разсрочено плащане или друга форма на улеснение за плащане. При еднозначно установената приложимост на потребителската закрила, съдът уведоми страните, че и служебно следи за наличието на неравноправи клаузи в договорите.

От двата договора и приложенията към тях съдът установява, че на ответниците първоначално на 04.09.2020г, са били предоставени двата договора за кредит като текстове, оформени като предварителен договор за заем, ведно с примерни погасителни планове и стандартни европейски формуляри за предоставяне на информация за потребителски кредити, съдържащи параметрите на договорите за заем, всички те подписани от ответниците и неоспорени – всички представени на ответниците във вид и шрифт на текста, позволяващ им безпроблемното възприемане на целият техен текст. В предварителните договори за кредит изрично е посочено, че ответниците разполагат с 14-дневен срок да се запознаят детайлно с условията по тях и да заявят дали искат да ги сключат, без предварителните договори да обвързват страните с каквито и да било задължения. Съдържанието на предварителните договори и на примерните погасителни планове е възпроизведено в сключените на 18.09.2020г процесни договори за заем, в § 5 от които изрично е посочена възможността за ответниците, в 14-дневен срок от подписването да се откажат от действието на договора, като уведомят ответника. Следователно ответниците са разполагали с период от 28дни, в който при наличие на пълната договорна информация пред тях да преценят дали да поемат правата и задълженията по договорите за заем, с което съдът намира, че е било гарантирано правото им да вземат спокойно и информирано решение.

На следващо място, съдът намира, че двата процесни договора са изготвени в писмена форма, съдържат пълна индивидуализация на страните, размера на заема, условията за издължаване. Ответникът им е предоставил и преддоговорна информация, чрез предварителните договори от 04.09.2020г. Видно е от съдържанието на раздел II „Индивидуални условия на договора" в окончателните договори, подписани от страните, то съответства на реквизитите по чл. 24, ал. 1, т.т. 5 - 9 и т. 11 от ЗКНИП. Посочен е видът на предоставения кредит; определен е срок на договорите до 18.09.2025 г.; посочени са размери на главниците и условията за усвояването им; приложени са погасителни планове с датите на плащане, оформени в ясен табличен вид, конкретизирани са размерите на всяка месечно дължима вноска, общия им брой, разпределение на частите за лихви и главници и за всеки вид плащане, в последния ред на погасителните планове са посочени крайните дължими суми по всяка от колоните. Нищо от съдържанието на погасителните планове не мотивира съда да приеме, че същите са неясни, заблуждаващи или съставени по начин такъв, че да не могат да бъдат възприети от всеки дееспособен средностатистически потребител, каквито са и ответниците по делото, доколкото твърдения за обратното от тях липсват.

На следващо място, съдът намира, че двата договора отговарят на изискването на чл. 38 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, като съдържат годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Видно е от процесните договори за заем, че в чл. 2. 2., б. „м“ е посочен ГПР на заема - 20 %, който представлява реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, включва договорената лихва и се изчислява на годишна база. Единственият елемент на годишния процент на разходите е уговорената възнаградителна лихва в размер на 20 %, която е фиксирана за целия период на договорите, други разходи, извън възнаградителната лихва, не са включени във формулата на ГПР. Уговорената в процесните договори възнаградителна лихва представлява възнаграждение, което заемополучателят плаща на заемодателя за предоставянето и ползването на парични средства за срока на договора и за нея страните са постигнали съгласие в чл. 2. 2. б. „ж" от двата договора. Същата е предвидена във фиксиран размер от 20 % върху главницата за времето на действие на договорите, който размер съответства на чл. 9 от ЗЗД и не противоречи на повелителни норми на закона и добрите нрави.

От ответниците се възразява, че в ГПР трябва да бъде включен като разход и предвидените по договорите гаранционна вноска от 20%, което не е било направено и това не им е дало възможност за преценят конкретните суми, за които се задължават и договорите били нищожни на основание чл. 38, ал. 1 от ЗКНИП. Няколко са разпоредбите в двата процесни договора, от които може да се извлече правната същност на договорената гаранционна вноска. В §2 е договорено, че настоящия договор се сключва при условие, че заемополучателят заплати на заемодателя гаранционна вноска. В §3 е посочено влаганото за целите на договорите значение на „гаранционната вноска", определена като сума в размер на 20% от стойността заемната сума, която служи да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадесет месеца от неговото действие. Пак там е записано, че гаранционната вноска не е предплатеа лихва, че се дължи от заемополучателя в срок до 5 дни, считано от датата подписване на договора и е посочена банкова сметка на заемодателя, по която следва да бъде заплатена от заемополучателя. След това, в чл.1.2 от договорите е предвидено, че заемът се предоставя само при условие, че заемополучателят заплати на заемодателя гаранционна вноска в размер на 20% от стойността на предоставената заемна сума, в срок от 5 дни считано от датата на подписване на настоящия договор. В три подточки на същата клауза е записано, че гаранционната вноска служи на заемодателя за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност - чл.1.2.1; в чл..1.2.2 е записано, че неизползваната част от тази гаранционна вноска, подлежи на връщане след изтичане на първите 12 месеца от срока на договора и в чл.. 1.2.3 е уредено, че при прекратяване на договора, поради връщане в цялост на заемната сума, преди изтичане на първите 12 от датата на договора, заемодателят има право да прихване от гаранционната вноска, дължимите до датата на връщане на заема лихви, дължимата по чл.2.2. буква „й“ неустойка и дължимата съгласно Общите условия към договорите – такса за заличаване на договорната ипотека, както и други изискуеми вземания, произтичащи от настоящия договор и Общите условия към договорите, свързани с обслужването на кредита и неговото заличаване. В следващия чл.2.13

страните са се споразумели, че заемодателят има право да прихваща от гаранционната вноска дължимите за първите 12 месеца месечни вноски от платената от заемополучателя гаранционна вноска, до изчерпване на нейния размер; в чл.2.13.1 страните се съгласяват, че до изчерпване на размера на гаранционната вноска, от която заемодателят има право да прихваща месечните вноски, заемодателят няма право да начислява наказателна лихва, съгласно чл.2.6.; в чл.2.13.2 - след изчерпване размера на внесената гаранционната вноска, заемополучателят дължи всички дължими по силата на настоящия договор лихви, нак. лихви, неустойки, такси и др. В чл.2.14 е уредена хипотезата на невнасяне на гаранционната вноска от заемополучателя в срок от 5 дни от датата на подписване на договора, което води до автоматично прекратяване на договора и заемополучателят дължи на заемодателя всички произтичащи от договора лихви, такси и неустойки, ведно с предоставената заемна сума, съобразно последиците и неустойките, произтичащи от клаузите на договора и от прекратяването. В чл. 4.1.4. от договора за заем за общата сума от 96 000лв е уговорена и поредността за изплащане на сумата от 11508лв, гаранционната вноска и заличаването на предходни вписани възбрани.

От всички така коментирани действащи клаузи между страните, съдът намира, че уредената гаранционна вноска няма характера на разход по договора за заем, тъй като при точното изпълнение от заемополучателя на задълженията му по договора през първата година, гаранционната вноска ще му бъде върната, т.е. той реално ще разполага и с тази сума и така ще е изпълнена и клаузата на чл.4.1 от договорите, че заемът се изплаща в брой и в този смисъл е законосъобразно предвиденото му задължение да дължи възнаградителна лихва и върху гаранционната вноска. При неизпълнение, обаче, от заемополучателя на задълженията му за редовно погасяване на договорените месечни вноски, което се е случило и в настоящия случай, той се лишава от ползването на внесените от него гаранционни вноски, послужили за погасяване на задълженията му по двата договора за първата една година, за което по делото няма спор. Следователно гаранционните вноски са послужили за погасяване на разход – възнаградителна лихва, който и вече е бил посочен на заемополучателя, че формира посоченият в договорите ГПР. Внасянето на гаранционна вноска е обвързано и от поетото от заемодателя задължение да не начислява наказателна лихва през първата една година от срока на договорите, при неизпълнение от заемополучателя.

За неоснователно съдът намира и възражението на ответниците за нищожност на чл.4.2, б.„б“ и б.„в“ от двата договора, предвиждащ едностранна промяна на договорната лихва от 5% месечно върху цялата заемна сума, при неизпълнение на задължението за погасяване на месечните вноски, която води до нищожност на целите договори. По делото от страните не се твърди ищецът да е предприел увеличаване на първоначално договорения лихвен процент, нито такъв по-висок лихвен процент се претендира по делото, която прави възражението неотносимо към спора. Същите са и мотивите на съда по отношение възраженията на ответниците за размера на наказателната лихва и клаузата за неустойка.

Съдът намира за неоснователно и възражението на ответниците, че така извършеното кредитиране е в тяхна вреда, противоречи на изискванията за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, тъй като потребителят бил прекомерно задължен, а кредиторът – свръх обезпечен. Позовават се на претендираната спрямо тях, към м. април 2023г, обща сума по двата договора в размер на 232995,12лева, от които 130 333,33лева договорни и наказателни лихви и образуваните против тях три заповедни производства. Възразяват, че на основание посоченото договорите са недействителни в цялост на основание чл.38 вр. чл.24, ал.1, т.6 от ЗКНИП – не били ясни нито общите размери на кредитите, нито условията за усвояването им и не била посочена и общата дължима по кредита сума, в нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 11 от ЗКНИП. Наличието на задължения на ответниците е резултат единствено от неизпълнението на поетите от тях първоначални задължения по двата процесни договора, ясно индивидуализирани в предварително предоставените им примерни погасителни планове, възпроизведени и в сключените два процесни договора, за които ответниците не са упражнили правото си да ги прекратят в 14-дневен срок от сключването, напротив, усвоили са заемните суми.

Съдът намира за неоснователно и оплакването на ответниците, че при предоставяне на кредитите не бил спазен чл. 14 от ЗКНИП, съгласно който кредиторът имал право да предостави кредит, само когато оценката на кредитоспособността показвала, че потребителят ще може да изпълнява задълженията си, произтичащи от договора за кредит и проверка не била извършена. По това възражение съдът изиска от ответниците да уточнят, дали те са били препятствани да посочат пред ищеца всички относими към за извършване на преценката обстоятелства, които ищецът да вземе предвид, като конкретен отговор не беше даден. Едновременно с това ответниците не твърдят към момента на сключване на договор ите за заем те да не са били в състояние да погасяват заемните суми, да са уведомили за това ищеца и той въпреки това да е преценил, че те са в състояние да поемат процесните задължения и да ги изпълняват. Ответниците не твърдят и да са възразили по какъвто и да било начин по представените им предварително изготвени от ищеца стандартни формуляри за предоставяне на информация с текст, че подлежат на проверка в Централен кредитен регистър, че същите са непълни, нито че са поискали извършване на конкретни действия от ищеца на проверки ли че са представили пред него конкретни относими писмени доказателства, които той недобросъвестно не е взел предвид, а е задължил ответниците по двата процесни договора.

На последно място съдът намира за неоснователни възраженията на ответниците, че с двата процесни договора те били задължени да заплащат възнаградителна лихва в размер, по-висок от този на законната лихва и това противоречало на закона, а освен това същата противоречала и на добрите нрави по смисъла на чл.9 от ЗЗД, тъй като били третирани неравноправно като икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства за облагодетелстване на икономически по-силната страна в правоотношението и размерът на лихвата до такава степен противоречал на справедливостта, че клаузата се явявала нищожна. Потребителската защита е нормативно регулирана по отношение на дължимите лихви за просрочени задължения, чл.43, ал.2 от ЗКНИП, не и за дължимата възнаградителна лихва, която представлява цената на предоставеният заем от търговец, който по занятие извършва тази дейност с цел печалба. Договореният фиксиран размер на лихвата осигурява еднозначна предвидимост за размера на сумата, подлежаща на плащане от ответниците и съдът намира, че е в размер, обичаен за кредитиране от небанкови институции и без да противоречи на добрите нрави.

В заключение, съдът намира, че процесните договори не нарушават императивни законови норми, поради което не са налице основания за обявяване на сделките за недействителни като цяло. Напротив, по тях страните са поели редовни задължения, като няма спор, че ответниците не са ги изпълнили, като не са заплатили дължимите от тях възнаградителни лихви за процесните периоди по двата договора, а именно месечната вноска от 1600лв по договор за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. и месечна вноска от 66,67лв по договор за заем № 852-СФ-17.09.2020 г. Това прави предявените искове изцяло основателни и съдът следва да признае дължимостта на сумите по тях.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на претендираните от него съдебни разноски по списък, от които 392,01 евро за ДТ и адвокатско възнаграждение от 1175,97 евро в заповедното производство, общо 1 567,98 евро и адвокатско възнаграждение от 1278,23 евро за исковото производство и ДТ от 391,98 евро, както и адв. възнаграждение от 1022,84 евро за производството по в.ч.гр.д.№ 665/2025г по описа на СГС, ЧЖ-VI-Е състав, общо 2 693,05 евро, дължими солидарно от ответниците, доколкото отговорността за разноски е породена от задължения, по които отговорността е солидарна.

Мотивиран от горното, съдът