Решение № 54 от 7.2.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 681/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс. С решение № 49 от 10.03.2025 г., постановено по гр. дело № 1361/2023 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин са отхвърлени исковете на Н. П. Т., ЕГН •••••••••• чрез пълномощника си адв.К. Р. със съдебен адрес: гр.С., район К. с., бул. “М.“ № .., сграда вътрешен двор, ет.4 срещу ответника „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК ....... със седалище и адрес на управление гр.Варна, район Одесос, бул. „Цар Иван Страцимир“ № 2А чрез адв.Д. Т. с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, чл.43, ал.1 и ал.2 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители и чл.143, т.5 от ЗЗП за обявяване на Договор за заем с клиентски номер № ........... г. от ......... г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4720 от ......... г. по регистрите на нотариус Садифе Мехмедова рег. № 785 в рег. на НК и Договор за заем с клиентски номер № ............ г. от .......... г. с нотариална заверка на подписите рег. № .......от........... г. по регистъра на нотариус Садифе Мехмедова рег. № 785 в рег. на НК за нищожни, както и иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД за осъждане на „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК ....... да заплати на Н. П. Т., ЕГН •••••••••• сумата от 10149,00 лева неоснователно заплатени суми по Договор за заем с клиентски номер № ........... г. от ......... г. и сумата от 1846,04 лева платени по Договор за заем с клиентски номер № ............ г. от .......... г. или сума в общ размер от 11995,04 лева, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на завеждане на иска в съда, до окончателното изплащане на задължението. Н. П. Т., ЕГН •••••••••• е осъдена да заплати на „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК ....... със седалище и адрес на управление гр.Варна, район Одесос, бул. „Цар Иван Страцимир“ № 2А направените по делото разноски в размер на 2800,00 лева /две хиляди и осемстотин лева/. Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Н. П. Т., чрез пълномощника й адв. К. Р. с доводи за неправилност и незаконосъобразност. В жалбата се излагат подробни съображения, че РС-Елин Пелин не разгледал искането за обявяване нищожност на чл. 2.6 и чл. 4.2 б. „б“ и б. „в“ от процесните договори, поради противоречие с императивните разпоредби на чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от ЗКНИП. Излага, че в случай, че има забава на вноска по договора, обезщетението трябва да се начислява само върху нейния размер, а не както е посочено в договорите за заем „върху остатъчната заемна сума“. Посочва, че неустойка за забава в размер на 5% месечно, начислявана върху остатъчната заемна сума, както е посочена в чл. 2.6 от двата договора за заем и по чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“ представляват нарушение на императивна норма от ЗКНИП. Излага подробни съображения, че се предвижда начисляване на неустойка за забава, която се кумулира с предвидените в чл. 2.6 и чл. 2.7 неустойки. Излага, че договорните клаузи на чл. 2.6 и чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“ са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Излага подробни съображения и за основателност на осъдителният иск до размера от 8042, 02 лева. По същество прави искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемата страна „Ново финанс“ ООД, чрез пълномощника си адв. Д. Т. от ВАК е подала писмен отговор на въззивната жалба и е взето становище за неоснователност. Излага подробни съображения относно претенциите на ищеца и правилността на атакуваното решение, което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение от насрещната страна. Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и против обжалваем съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. Решението в частта, в която е отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за горницата над 8048.02 лева до пълния предявен размер от 11995,04 лева не е обжалвано от ищцата и е влязло в законна сила. Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. С оглед на така приетата за установена фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В случая обжалваното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗКНИП "кредити за недвижими имоти" са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. Понеже по делото няма данни ищцата да е сключила двата договора за заем във връзка с упражнявана от нея търговска или друга професионална дейност, следва да се приеме, че тя има качеството "потребител" съгласно дефиницията на пар. 1, т. 13 от ДР към Закона за защита на потребителите. Договорите имат за предмет парични заеми обезпечени с ипотека върху недвижим имот и са сключени при действието на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, поради което в отношенията им приложение намират установените в този закон разпоредби, а с оглед препращането в чл. 40 ЗКНИП и нормите за потребителска защита по чл. 143- чл. 148а ЗЗП. Приложението на ЗПК е изключено съгласно изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1, т. 2, регламентираща че от обхвата му са изключени договори за кредит или заем, обезпечени с ипотека, каквито са процесните договори. Поради това по възраженията за недействителност на договорите и отделни клаузи съдът следва да извърши преценка въз основа правната регламентация, съдържаща се в ЗКНИП и ЗЗП. В настоящия случай съдът намира, че двата договора за заем са сключени в изискуемата от чл. 23, ал. 1 ЗКНИП писмена форма за действителност и имат необходимото съдържание, предвидено в чл. 24 ЗКНИП. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съобразно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че търговецът едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието "добросъвестност", съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. По отношение на действителността на идентичните разпоредби на чл. 2. 6 от двата договора за заем, регламентираща че при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената в погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен процент /"Наказателна лихва"/ в размер на 5 % месечно, начислена върху остатъчната заемна сума, съдът намира следното: Така уговорените клаузи са нищожни, доколкото са уговорени в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 43, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП постановяващи, че при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата и то не може да надвишава законната лихва. Гореописаните разпоредби са в пряко противоречие с цитираната правна норма, доколкото предвиждат задължение за потребителя да заплаща по-висок размер от нормативно определения, както и уговарят обезщетението да се начислява не върху забавените от кредитополучателя вноски, а върху остатъка от заемната сума, която към момента на забавата не е била падежирала, респ. за нея кредитополучателя не е изпаднал в забава. Наред с това описаните клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Предвиденият размер от 5% месечно е значително повисок от определения в ПМС № 426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по просрочени парични задължения /чл. 86, ал. 2 ЗЗД/ и се начислява, както беше посочено, не върху размера на просрочената сума, а върху цялата остатъчна заемна сума. По този начин обезщетението обхваща и вреди от задължение за плащане, чиято изискуемост не е настъпила, което като резултат води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и в този смисъл до значително неравновесие между правата и задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Съдът намира, че определеният начин на начисляване на наказателна лихва съгласно който потребителят е длъжен да заплаща наказателна лихва и върху суми, чиято изискуемост не е настъпила, води до създаване на необоснована тежест на задълженията на заемополучателя. С оглед на което предявените установителни искове за прогласяване за нищожни на клаузите на чл. 2. 6 от договорите за заем са основателни и следва да бъдат уважени. По отношение на действителността на разпоредбата на чл. 4. 2, б. "б" и б. "в" от договорите за заем, даваща право на кредитодателя да увеличи лихвата по договорите при забава или непълно изпълнение на задълженията по договора от страна на кредитополучателя съдът намира следното: В атакуваните разпоредби не са определени обективни обстоятелства, при чието проявление би възникнало потестативното право на кредитодателя едностранно да промени договорения лихвен процент, единствено е посочено, че за заемодателя възниква право да увеличи с 5% месечно лихвата върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените лихви, не се погасява в сроковете определение в договора, съответно дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се изъвршват частични плащания на лихва. Цитираните разпоредби не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, доколкото предвиждат като последица от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за заем /независимо дали същото е съществено или се касае за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от договорените/, възможност на търговеца да увеличи съществено размера на договорената лихва /с 1/4/. На следващо място следва да бъде посочено, че с така описаната клауза се предвижда допълнителна неустойка за забава, доколкото увеличението на лихвения процент е свързано единствено с неизпълнението на задължението на кредиполучателя да заплаща дължимите суми в договорения размер и в сроковете, определени в договора. Така се предвижда допълнително начисляване на неустойка за забава, която се кумулира с предвидените в чл. 2. 6 и чл. 2. 7 неустойки, като същата е в противоречие и с горецитираните разпоредби на чл. 43 ЗКНИП. С оглед на което предявените искове за прогласяване за нищожни на клаузите на чл. 4. 2, б. "б" и б. "в" от договорите за заем са основателни и следва да бъдат уважени. Доводите изложени във въззивната жалба са основателни и настоящият състав ги споделя. Поради несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на РС-Елин Пелин решението следва да бъде отменено в тази част. По предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът намира следното: Доколкото съдът прие, че клаузите на чл. 2. 6 от процесните договори за заем са нищожни, предявения осъдителния иск също е основателен. При това положение заемателят следва да върне само чистата стойност на кредита. Представена е референция изх. № 53/31.05.2022 г. изходяща от „НОВО ФИНАНС“ ООД, от която се установява, че размерът на задължението на Н. П. Т. по Договор за заем с клиентски номер № ........... г. и Договор за заем с клиентски номер № ............ г. към 25.06.2022 г. възлиза на 28 355,66 лева от които 13 313,29 лева главница, 14 592,37 лева лихви и неустойки по договорите за заем и 450.00 лева такса за заличаване на ипотеки, съгласно ОУ към договорите за заем. Отбелязано е също така, че ако до 25.06.2022 г. заемополучателят преведе сума в размер на 26355,66 лева по сметка на „НОВО ФИНАНС“ ООД ипотеката, произтичаща от двата договора за заем ще бъда заличена в 7 дневен срок. От заключението на приета съдебно-счетоводна експертиза се установява, че платените парични средства за погасяване на задълженията по двата договора за кредит от Н. П. Т. възлизат на общ размер от 31 904,36 лева. Видно от представено по делото платежно нареждане с дата 14.06.2022 г. Н. П. Т. е превела по сметка на “НОВО ФИНАНС“ ООД сума в размер на 26 355,65 лева с основание погасяване на задължение с клиентски номер .............. Чистата стойност по двата договора възлиза в размер на 15 000 лева и при заплатени от Н. П. Т. в общ размер от 31 904,36 лева, ответникът й дължи връщане на сума в размер на 16904,36 лева. При това положение въззивната жалба се явява основателна и искът следва да бъде уважен до претендирания размер от 8042, 02 лева, ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 01.09.2022 г. до окончателното изплащане. С оглед несъвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и постановено друго, с което исковете бъдат уважени. По разноските: За първоинстанционното производство на ищцата се следват разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер на 1395,83€, респ. 2730 лева, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. За въззивното производство на въззивника се следват разноски в размер на 902,43€, респ. 1765 лева, от които 766,94€– адвокатски хонорар и 135,49€ заплатена държавна такса. От пълномощника на въззиваемата страна „НОВО ФИНАНС“ ООД – адв. Т. е релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. Минималният размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г., вр. с чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1, е в размер на 1126,99€, поради което претендирания хонорар от 766.94 € е под минимума и не подлежи на намаляване. Воден от горното, съдът