Решение № 981 от 13.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6973/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. Производството по делото е образувано след отменително решение на ВКС, постановено по гр.д. № 605/2022г. по описа на ВКС, Първо ТО, с което е отменено решение от 11.11.2021г., постановено по в.гр.д. № 1642/2019г. по описа на СГС и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд със задължителни указания по приложението на материалния закон. С решение от 30.01.2018г., постановено по гр. дело № 71005/2014 год. по описа на СРС, ГО, 47 състав, са уважени предявените от А. Л. П. срещу „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД искове за прогласяване нищожността на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 от ЗЗП на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34640 от 03.04.2008г. и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010г. Със същото решение са отхвърлени предявените от А. Л. П. срещу „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8 186, 46 швейцарски франка, получени без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от 03.04.2008г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010г. за периода от 10.01.2009г. до 10.11.2014г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане; при условията на евентуалност – иск за заплащане на сумата от 8 186, 46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на банката за променя едностранно лихвените нива; втори главен иск за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1 634, 52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка – главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008г. Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата А. Л. П.. В същата са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа необоснованост на приетото от съда, че едва с писмо изх. № 0501/0006 от 02.12.2014г. на ответното дружество, с което то оспорва изявлението на въззивницата за извънсъдебно прихвашане, са настъпили правните последици на цесията от 25.04.2008г., като е счел за недоказано проявлението на правния й ефект преди датата 02.12.2014г. Излага, че СРС е изградил вътрешното си убеждение без да обсъди всички приобщени доказателства и доказателствени средства по делото. Сочи, че с исковата молба е представила Допълнително споразумение към договора за кредит от 13.09.2010г., което ищцата е сключила с цесионера, а не с банката - цедент. С отговора на исковата молба, въззиваемата страна била представила и второ допълнително споразумение от 16.07.2012г., сключено между нея и ищцата, както и многобройни други доказателства, което според въззивницата е косвено доказателство, че е налице сключен договор за цесия между ответника и „Юробанк България“ АД, гьй като „БРС“ АД разполага с документи, получени на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Във въззивната жалба се оспорва прието от първоинстанционния съд, че ответното дружество оспорва пасивната си материална легитимация да отговоря по предявените осъдителни искове. Сочи, че повдигнатият от „БРС" АД спор касае единствено получаването на исковите суми, без дружеството да е оспорило сключването на договор за цесия. Твърди, че въззиваемата страна не е оспорила и автентичността на изпратеното до въззивницата уведомление за цесия от 25.04.2008г. Поддържа, че ако между страните по делото не се оспорва съществуването на процесния договор за цесия, то той следва да се приеме за съшествуващ /така Решение № 248 от 15.11.2016г. по гр.д. № 784/2016г. на ВКС, Четвърто ГО/. На следващо място, развити са съображения, че по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършеното предаване на някакво имуществено благо, а върху ответника лежи тежестта да установи наличието на основание за получаването му. Навежда съображения, че първоинстанционният съд е следвало да укаже на ответника, че той носи тежестта да установи наличието или липса на основание, т.е. на валидно сключен договор за цесия и да докаже датата на извършеното уведомление на ищцата, съгласно изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат. Въззиваемата страна „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че в хода на съдебното производство не се доказва ищцата да е извършила в полза на ответното дружество процесните плашания, с оглед на което счита, че не е изпълнен фактическият състав на чл. 55 от ЗЗД. Оспорва се и пасивната процесуална легитимация на дружество по съображения, че същият е цесионер по процесното вземане, а не и страна по кредитното правоотношение. По предявения отрицателен установител иск релевира възражение, че пасивното процесно вземане не е ликвидно и изискуемо. Поддържа и релевираното в първоинстанционното производство възражение за погасяване на вземанията по давност. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваните му от ищцата части. По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност на оспорените клаузи от процесния договор за кредит. На първо място навежда възражения, че не е процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като не е страна в процеснотото кредитно правоотношение. Счита, че исковите претенции са недопустими и неоснователни, тъй като с тях косвено се цели недопустима промяна в съдържанието на договора и постигнатата воля и съгласие между страните, както по отношение на лихвата по договора, така и по отношение на валутата на кредита. Излага,че претенции, които да искат съдът /пряко или косвено/ с акта си да замести волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото първоначално съдържание, е допустимо от закона само и единствено в изрично предвидените хипотези - член 299 ТЗ, член 300 ТЗ, член 307 ТЗ, които са различни от процесната, поради което и необходимите за това предпоставки не са налице. Сочи се още, че процесните договорни клаузи били индивидуалио уговорени съобразио исканията и възможностите на кредитополучателя. Оспорва да е налице и твърдяното “значително неравновесие“ между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение, което е един от кумулативно дадените елементи на член 143 от ЗЗП. Твърди още, че в процесния договор няма уговорки, които да са във вреда на кредитополучателя, доколкото той е в правото си да се запознае със съдържанието на договора и да уговори с банката желаните от него условия за ползване и погасяване. Аргументира становище, че допълнителното споразумение следва да се цени като извънсъдебно признание от страна на ищеца на дължимите от него суми към датата на споразумението. Поддържа, че не е налице нито една от хипотезите на член 143 от ЗЗП, включително, че не са налице условията за прилагане на хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, съгласно която би могла да бъде определена като неравноправна договорна клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Въззивникът-ответник поддържа, че не са налице предпоставки за прилагане на тази законова хипотеза, тъй като основанието за промяна на лихвите по анюитетните месечни вноски било предвидено и договорено от страните в процесния договор. Оспорва да е налице неравноправност и по смисъла на член 143, т. 12 от ЗЗП, според която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на тьрговеца или доставчика и потребителя, като предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. В конкретния случай, обаче, не било договорено завишаване, а промяна поради настъпването на обективни обстоятелства и по изначално постигнато взаимно съгласие на страните. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Въззиваемият-ищец А. Л. П. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения, включително изводими от съдебна практика на ВКС, постановена по идентични казуси. Сочи, че въз основа на тази практика се формират изисквания, съобразно които промяната на първоначално yговорената лихва е допустима съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗКИ при спазване па условията на чл. 144, ал. 3 и 4 от ЗЗП, но само ако уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелства/лихвообразуващите показатели, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изричпо уговорени в договора или в общите условия; 2) тези обстоятелства следва да са обективии, т.е. да не зависят от волята на кредитора, тяхното опреД.е или приложение да не е поставено под неговия контрол. Те следва да се определят от свободното въздействие на пазара или от публичиа институция/външен за доставчика орган; 3) информацията за лихвообразуващите компоненти трябва да е публично достъпна; 4) да е налице методика за промяна па лихвата, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата. В случая тези кумулативни изисквания не били налице, поради което оспорените клаузи от процесния договор са нищожни. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответното дружество част. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Исковете на ищцата първоначално са били насочени срещу „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД в качеството му на цесионер по договор за цесия от 25.05.2008г., по силата на който банката-кредитополучател е прехвърлила вземанията си по процесния договор за кредит. В хода на въззивното производство по в.гр.д. № 1642/2019г. по описа на СГС поради преобразувания и вливане, първоначалният ответник „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД е бил заместен по реда на чл. 227 от ГПК от своя универсален правоприемник – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД. По предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗд, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 143 от ЗЗП: Повдигнатите от първоначалния ответник възражения за недопустимост на производството поради ненадлежна пасивна процесуална легитимация са разрешени с постановеното по т.д. № 605/2022г. по описа на ВКС решение, поради което същите не следва да се разглеждат от настоящия съдебен състав. По делото е установено, че между ответникът „Юробанк България“ АД, с предишно наименование „Юробанк И Еф Джи България“ АД, като кредитор, и ищеца А. Л. П., като кредитополучател, бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640/03.04.2008г., по силата на който банката се задължила да предостави на ищеца П. кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата 70 000 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 17 650 евро по горния курс в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот – ап. 7, находящ се в гр. София, местн. „Югоизточен градски район 4“, зона 5, с административен адрес ж.к. „Младост 4“, бл. ••••, подробно описан, и равностойността в швейцарски франкове на 52 350 евро по горния курс в деня на усвояване на кредита за други разплащания, а ищецът П. поела задължение да върне сумата, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора - чл. 1, ал. 1. Крайният срок за издължаване на кредита е уговорен на 420 месеца, считано от датата на усвояването му. Кредитополучателят поел задължение да погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план към договора. В клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1, 15 пункта. Посочено е, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4, 5 %. Съгласно чл. 3, ал. 3 от процесния договор за кредит, е уговорено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, определена в ал. 1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Според чл. 3, ал. 5 от същия договор, действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, а в чл. 6, ал. 3 е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент на "Юробанк И Еф Джи България" АД за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор е дал своето неотменяемо и безусловно съгласие. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от договора, банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които същата прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20. Уговорено е в същата разпоредба, че измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор. На 13.09.2010г. страните /първоначалния ответник и цесионер „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и ищцата/ сключили допълнително споразумение към процесния договор за кредит, с което били предоговорени съществуващите към датата на подписването му задължения на кредитополучателя. Със споразумението страните постигнали съгласие, че кредитополучателят ще ползва дванадесет месечен период на облекчено погасяване на дълга, през който период се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 5, 61 %. Съгласно чл. 6 от същото споразумение, след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху общия размер на дълга след натрупване на лихвата, се начислява годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата Базов лихвен процент /БЛП/ на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна лихвена надбавка в размер на 0, 10 пункта. Посочено е още, че действащият базов лихвен процент на кредитора за жилищни кредити в съответната валута не подлежи на договоряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. По делото не е спорно обстоятелството, че отпуснатият кредит е бил усвоен на 10.04.2008г. от ищцата в швейцарски франкове. Към договора бил подписан и анекс от 16.07.2012г. във връзка с извършено от кредитополучателя предсрочно погасяване на главница в размер на 2 500 швейцарски франка, предвид на което бил съответно променен и погасителният план към договора. По своята същност сключеният между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640/03.04.2008г. и допълнителните споразумения към него, представлява потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП . Ищцовата страна – кредитополучател е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като е сключил договора за кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност. Следователно, приложим е ЗЗП и конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Въззивникът-ищец счита, че клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 3 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от процесния договор и чл. 6 от допълнителното споразумение от 13.09.2010г. са неравноправни, поради което и нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Оспорените клаузи по същество предоставят възможност на банката-ответник да промени едностранно БЛП, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски. Уговорена е едностранна промяна на възнаградителната лихва от банката, без да са установени обективни критерии за същата. Въззивният съд счита, че оспорените клаузи не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП , тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването на спорната клауза в договора е в резултат на изричното й предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на нейното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП . В този смисъл кредитополучателят може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите н а Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона. Съгласно константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. дело № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, критериите за опреД.е, че една договорна клауза, включително клаузата за едностранно изменение на договорената възнаградителна лихва, е неравноправна, са следните: 1./ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2./ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/. да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП , тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните оспорени договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за опреД.е на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП . В решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Законът за кредитните институции /ЗКИ/, при действието на който е сключен процесния договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита. Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по силата н а чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП , която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на опреД.е на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора". Всяко "основателно съображение" по смисъла на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата. В разглеждания случай предвиденото в оспорените клаузи обстоятелство за едностранна промяна на възнаградителна лихва не зависи от волята на банката, тъй като представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс. Същевременно прилагането на това обстоятелство е обусловено от изричен акт на банката, а не е налице автоматизъм на промяната. В процесния договор обаче не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката и математическия алгоритъм /начинът на формиране на едностранно променената лихва за съответния период и отделните компоненти в тази формула/, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора закон, тъй като Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди изменението – ДВ, бр. 59/2016 г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор от 03.04.2008г./. Следователно процесната клауза от договора, която въвежда правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/ – цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, е неравноправна. В процесния договор не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян. Ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били оповестени и предоставени "правила", по които ще се определи или е определен конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния кредит, без същевременно в оспорените клаузи /а и в други клаузи на договора и общите условия/ да е предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен процент при намаляване на базовия лихвен процент. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Приложението на тази норма е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП. В разглеждания случай не е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП , на което се позовава жалбоподателят – сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен регулатор/. В Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар. В Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е прието, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за опреД.е на възнаградителната лихва – методиката за изчисляване на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитора след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Прието е, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да променя цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП . В този смисъл е и Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК, според което, когато кредиторът се позовава на обективни фактори, които са извън волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под негов контрол, защото отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП , който извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя "методът на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора". Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променяна е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП . То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП /, респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4 от закона/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице /както е в частност/, същият не може да се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Трябва да се посочи също така, че в Решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11 е прието, че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /Решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10/, но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи от договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 ЗЗП /. А дори и да са налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП , валидността на клаузата позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора, е обусловена от добросъвестността на последния, като изискване за поведение по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП /Решение № 201 от 2.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2780/2015 г., II т. о., ТК/. В процесния случай не е налице и фактическият състав на изключението п о чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП . Посочената разпоредба изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя, да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина, а на потребителя е обезпечено правото на изразено несъгласие чрез едностранно прекратяване на договорната връзка /безусловно/. От това следва обаче задължението за кредитора да установи в договора, респ. в Общите условия, по ясен, недвусмислен и разбираем начин, всички обективно съществуващи обстоятелства, т. е. такива, които са извън контрола на търговеца и които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в т. ч. и възнаградителната лихва. Или следва да бъде договорно очертана методиката за опреД.е на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти, като съответно всеки от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитора за едностранна промяна на лихвения процент. При липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на базовия лихвен процент /както е в частност/, изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложено – в този смисъл Решение № 165 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК. В процесния договор за кредит и в оспорените клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения например в съответния финансов индекс или валутен курс или други обективни причини, ще се формира новият базов лихвен процент. Липсата на посочена конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, или правила, определящи начина и факторите, по които БЛП ще бъде променян, създава възможност банката – кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. При липсата на данни за начина на изменение на БЛП кредитополучателят не би могъл да направи прогноза или самостоятелни изчисления, което е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, създава значително неравновесие между правата и задълженията на банката – кредитодател и потребителя – кредитополучател във вреда на последния, който е икономически по-слабата страна по договора. В този смисъл, доколкото опреД.ето на БЛП може да бъде извършено въз основа на методика на кредитодателя, която не е публично известна и достъпна и не е известна и на кредитополучателя по процесния договор, то клаузите на чл. 3, ал. 3 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, както и чл. 6 от допълнителното споразумение, са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015 г., т. е. към момента на сключване на договора/ – допускат търговецът или доставчикът едностранно да промени условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Следователно банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП в посока само на увеличение със ставка, която тя счете за целесъобразна /право на автономна преценка/, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план. В този смисъл, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, и то само като я увеличава, при неустановени конкретни показатели, при все че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви и пр., които по своето естество представляват компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД, при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП (процесната клауза е уговорена във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя – банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП със стойност, която счита за целесъобразна), поради което следва да се приеме, че оспорените клаузи са неравноправни, поради което и нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. По въпросите относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към договора за банков кредит, които са неразделна част от тях и нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е формирана практика на ВКС, намерила израз в решение № 98 от 25.07.2017г. на ВКС, Първо ТО, решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д. № 848/2017г. на ВКС, Първо ТО, решение № 141 от 27.02.2020г. по т.д. № 2245/2018г. на ВКС, Първо ТО, в които е прието, че спогодбата, основана на неравноправна клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са уговорени индивидуално – чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП , като преценката за неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора. Възможно е при действието на договор, съдържащ неравноправна клауза, между страните да възникне спор, за разрешаването на който да се сключи спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално уговорени клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна. Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. ОпреД.ето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Когато в допълнителното споразумение липсва предоговаряне на съдържанието на спорни и установими като неравнопрани по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клаузи на основния договор, а напротив изрично се запазва действието на останалите разпоредби на основния договор, незасегнати от предмета на допълнителното споразумение, за правния спор няма значение качеството на уговорките в допълнителното споразумение като индивидуално или неиндивидуално уговорени. Предоговарянето на условията на кредита относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така установения размер. По изложените съображения съдът приема за неоснователни наведените от въззивника-ищец доводи относно характера на сключеното между страните допълнително споразумение от 13.09.2010г. Задължението на съда, закрепено в чл. 7, ал. 3 ГПК да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в потребителските договори, с оглед на диспозитивното начало в процеса изключва правомощието му да обяви недействителността на потребителския договор, когато предмет на исковата защита, инициирана от потребителя са само конкретно оспорени като неравноправни клаузи, по отношение на които е формулиран петитум. Този извод следва и от мотивите към тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС - принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. И при предявен от потребителя иск съдът е задължен да не приложи неравноправна клауза, но това негово задължение е различно от правомощието му без да е сезиран с искане (очертано с фактически твърдения и заявен петитум), да прогласи недействителността на целия договор. Когато ищецът предявява иск за установяване за недействителна поради неравноправност на част от договорна клауза обявяването от съда на нищожността на договора в неговата цялост би било недопустимо - чл. 6 ГПК. Именно поради обстоятелството, че иск за прогласяване нищожността на целия договор за кредит за покупка на недвижим имот HL34640/03.04.2008г. не е предявен, извън предмета на настоящото дело е приложимостта на даденото в определение от 18.10.2023г., постановено по дело С-117/2023 на СЕС, тълкуване на член 3, параграф 1 и чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146 от ЗЗП и чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 от ЗЗП. По предявения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД: Изложените в исковата молба фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване. Според ищците, ответната банка е получила без основание процесната сума /разлика в размера на месечните погасителни вноски за процесния период/, тъй като правото на банката едностранно да променя договорения лихвен процент /което не почивало на обективно заложени критерии/ е установено в оспорените неравноправни клаузи. Ищците се позовават на изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото. При предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да установи, че тази сума е получена от него при наличие на правно основание /валидно задължение за плащането й от страна на ищците/. Предвид изложените от съда съображения по предявените искове за прогласяване нищожност на оспорените клаузи от процесния договор, предвиждащ право на банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва и то само в посока увеличение, се налага извод, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за процесния период е в размера по чл. 3, ал. 1 от договора – 5, 65 %. Първоначалният размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора за кредит е достатъчно ясен – чл. 3, ал. 1 от договора – 5, 65 %, формиран от БЛП в размер 4, 5 %, увеличен с 1, 15 пункта, като при неравноправност на клаузите за едностранна промяна на БЛП кредитополучателят – потребител не е обвързан от променения от банката за съответния период на начисляване на лихвата БЛП, а само от първоначалния размер на уговорената лихва. Платеното от ищцата в повече, в резултат на едностранното изменение на договорната възнаградителна лихва от страна на банката, има за последица връщане на полученото по тях при липса на основание. При преценка за последиците от неравноправните клаузи на чл. 3, ал. 3 и ал. 5, чл. чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит и чл. 6 от допълнителното споразумение, настоящият съдебен състав съобразява практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП . Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори между потребители и продавачи или доставчици, не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване на недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В редица свои решения СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход /в този смисъл решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU: C: 2019: 207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/1751, и C-179/17, EU: C: 2019: 250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С- 453/10, EU: C: 2012: 144, т. 32/. В решението по дело С-26/13 /т. 83 и 84 от мотивите и т. 3 от диспозитива/ СЕС признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици. В действителност последицата от такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по кредита в размери, които вероятно биха превишили финансовите възможности на потребителя и по този начин биха поставили в понеблагоприятно положение потребителя, отколкото кредитодателя. Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на сключване на договора размер в проценти и посочената договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, II т. о. Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП , тъй като договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без оспорените клаузи. Следователно в хипотезата на неравноправност на договорните клаузи, предвиждащи възможност банката да промени едностранно, без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за изменение на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, приложимата договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер – БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата /4, 5%/ плюс договорна надбавка от 1, 15 пункта, т.е. 5, 65 %. Нищожността на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при сключване на договора размер – 5, 65 %. От експертното заключение по назначената от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и следва да се кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че вследствие на едностранното изменение на лихвения процент от страна на банката, ищцата е платила недължимо сума за възнаградителна лихва по кредита в общ размер на 8 8 186, 46 швейцарски франка за периода от 10.01.2009г. до 10.11.2014г. С оглед на това съдът намира, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – извършено плащане и начална липса на основание за плащането вследствие на нищожност на посочените по-горе договорни клаузи. Неоснователно е и поддържаното от въззивника възражение за изтекла погасителна давност. Оплакването на въззивника, че тъй като се касае за месечни вноски по договора за кредит, претенцията за връщането им следва да се погасява с изтичане на кратката тригодишна давност съгласно чл. 111 ЗЗД, е неоснователно. Вземането на ищеца не произтича от договора за кредит, а от извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 7 от ППВС № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. С оглед на засилената защита на потребителя като икономически послабата страна, предвидена в директивата и разяснена в практиката на Съда на Европейския съюз, изключването на действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, поражда съответния реституционен ефект за връщането им, какъвто е разглежданият казус. Основната цел е възстановяване на правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липса на тази клауза. В практиката на СЕС са дадени насоки относно приложението на правния институт на погасителната давност при реституционни претенции на потребителя, който по правило се урежда от националното законодателство. В този смисъл установените от националните законодателства ред и условия не следва да бъдат по-неблагоприятни от тези относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) или да бъдат уредени по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност) – така в решение от 26.10.2006 г. по дело C-168/05 , Mostaza Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C- 259/19, т. 83; решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19 , т. 52. СЕС приема, че противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер, предявени от потребител с цел претендиране на права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива (така в решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 92; решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27). Счетено е, че давностен срок може да бъде съвместим с принципа на ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си, преди този срок да започне или да изтече (в този смисъл решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C- 782/19, т. 46; решение от 9.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 , т. 67; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 , т. 91). В решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21 , т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че давностният срок по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21 . Това разрешение е възприето от касационната инстанция в Решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., според което началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му. В допълнение към този анализ, следва да се съобрази и развитото в практиката на СЕС разбиране, за съдържанието на релевантното знание на потребителя, за неравноправност на договорни клаузи - решения по съединени дела С-810/21 и С-813/21: за да бъдат условията за прилагане на даден давностен срок в съответствие с принципа за ефективност, не е достатъчно да предвиждат, че потребителят трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорната клауза, без да отчитат от една страна обстоятелството, дали той е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13 и от друга страна обстоятелството, дали разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото на защита пред съд, за да предяви тези права / също в решение по съединени дела С- 776/19 и С- 782/19 /. В решения по дело С- 484/21 и С-561/21 е възприето за недопустимо давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребител, да започне да тече от датата на която националният върховен съд е постановил по друго дело решение, с което е обявена за неравноправна клауза от договор с общи условия, съответстваща на клаузата от потребителски договор, респ. че не може да се счита, че от наличието на трайно установена национална съдебна практика относно нищожността на подобни клаузи следва, че съответният потребител е знаел за неравноправността на идентична клауза от собствения му договор и за произтичащите от нея правни последици. С оглед изложеното се налага извод, че меродавен за опреД.е началния срок на погасителната давност за реституционните вземания на ищците би бил момента на плащанията, съгласно приетото в ППВС № 1/1979г., стига към този момент същите да са знаели или разумно да са могли да узнаят за неравноправността на клаузи от сключения с ответника договор за кредит и споразумение към същия. Ако това условие не е налице, изискуемост по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме настъпила от установен последващ плащанията момент на знание или разумно предположена от обстоятелствата възможност за узнаване неравноправността на договорените клаузи, но което знание не се изчерпва със знание за проявленията /последиците/ от приложението на неравноправните клаузи, каквито се явяват значителното завишение в размера на дължимите по договора за кредит плащания, вкл. в резултат на значително завишения курс на швейцарския франк спрямо лева, предвид поемането на валутния риск изцяло от ищците, а следва да е знание за произхода на неравноправността – фактите на които се основава, правното й обосноваване, вкл. с последиците на нищожност и възможностите за ефективна защита срещу същата. От даденото в решенията на СЕС по дела С-484/21 и С-561/21 тълкуване на принципа за ефективност при потребителската защита, досежно подлежащия на установяване релевантен факт – условие за опреД.е началния момент на давността, съгласно приетото в ППВС 1/1979г., и прилагайки общия принцип за разпреД.е на доказателствената тежест в процеса – чл. 154, ал. 1 ГПК - следва, че в тежест на ответника е доказване действителния момент на узнаването, като позитивен факт, от който единствено той черпи правни последици, по противопоставеното от него възражение за изтекла погасителна давност. Твърденият от ищците момент на узнаване е логично благоприятен за тяхната, и неблагоприятен за позицията на ответника, поради което от неговото доказване или недоказване от ищците не следват каквито и да било правни последици за последния. Доколкото, без възражение за изтекла погасителна давност установяването на такъв момент е ирелевантно, не би могло да се приеме, че носят каквато и да било доказателствена тежест за него. В конкретния случай ответникът не е провел такава защита и не е установил поранен момент от датата на изпращане на изявлението за прихващане /м.11.2014г./, поради което следва да се приеме, че това е момент на узнаване от ищците, за неравноправността на клаузите от сключените с ответника договор за кредит и споразумение към същия, при приложима спрямо вземането - независимо от формалното правно основание на което е настъпило имущественото разместване /заплащане на главница, лихви или такси за управление / – 5 годишна погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД вр. с ППВС № 1/1979г., като дадено при начална липса на основание. В този смисъл е решение №26 от 29.01.2026г. по т.д. № 1405/2023г. по описа на ВКС, Първо ТО. Наведените от ответника правопогасяващи възражения са неоснователни, доколкото исковата молба е предявена на 19.12.2014г. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е основателен за пълния претендиран размер от 8 186, 46 швейцарски франка. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде отменено в посочената му част и вместо него да се постанови друго, с което претенцията да се уважи. По предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК: Относно предявения отрицателен установителен иск и възражението на ищеца за прихващане следва да се има предвид съдебната практика, вкл. застъпена в решение № 240 от 15.12.2012г. по гр.д. № 1438/2011г., ІІІ г. о. на ВКС, съобразно която един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. Ето защо, както за ответника по положителен установителен (или осъдителен) иск за парично вземане, така и за ищеца по предявен от него отрицателен установителен иск, който и в двата случая е в положението на длъжник в спорното материално правоотношение, съществува правната възможност да въведе в процеса като защитно възражение срещу твърдението на кредитора за съществуващо в негова полза вземане, възражение за прихващане на длъжника със свое вземане срещу кредитора. Ето защо за ищеца съществува правен интерес от прихващането независимо дали ответникът е насочил срещу нея искове за плащане на суми по договора, прихващането е допустимо, а възраженията на въззивника в противен смисъл са неоснователни. Опора за този извод е Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС - когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право, като при отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Съобразно решението по гр.д. № 391/2012г. на IV г.о. на ВКС, отрицателен установителен иск винаги може да бъде предявен, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. При твърдение на ищеца за погасяване на вземания по договор за кредит чрез извършено извънсъдебно прихващане, предмет на делото е отрицателен установителен иск за несъществуване на сочените вземания на банката, за които се поддържа, че са погасени извънсъдебно чрез компенсация. Посочването на причината за несъществуването на вземането на кредитната институция – извънсъдебно волеизявление за прихващане с вземания на ищеца не означава, че предмет на спора е фактът на прихващането. Налице е правен интерес от воденото на иска предвид сключения договор за кредит, по който банката ще търси изпълнение на вземанията, за които се твърди, че са погасени чрез прихващане /в този смисъл е определение № 2801 от 29.10.2024г. по т.д. № 877/2024г. по описа на ВКС, Първо ТО, постановено по спор между същите страни въз основа на същия договор за кредит/. Ищецът в случая извършва прихващане на платените суми през периода от 10.08.2008г. до 10.12.2008г., вкл., въз основа на неравноправните клаузи за едностранното увеличение на договорната възнаградителна лихва в установения от експертизата размер със задължението й към банката за главница по договора за кредит. Неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че съдът не следвало да допуска прихващането, тъй като то имало за цел заобикаляне на правилата на погасителната давност. Именно съобразно закона - чл. 103, ал. 2 ЗЗД, прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. За целта е необходимо пасивното вземане - вземането на банката за главница по договора за кредит, да е възникнало и да е изпълняемо, без да е изискуемо (така и мотивите на т. 1 от ТР № 2 от 18.03.2022 г., по тълк. дело № 2/2022 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г., по тълк. дело № 2/2020 г., на ОСГТК на ВКС, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Прието е, че обстоятелството кога е настъпила ликвидността е без значение. В случая вземането на ищеца за платените през периода от 10.08.2008г. до 10.12.2008г. въз основа на процесните неравноправни клаузи е възникнало и съществувало, като по делото се установява и пасивно вземане на банката за главница към 10.12.2008г., поради което извършването на прихващане е възможно. Следователно, отрицателният установителен иск за недължимост на главница по договора за кредит за сумата от 350, 92 швейцарски франка е основателен. Решението в тази част следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи до посочения размер. Първоинстанционният съд е постановил решение, с което е отхвърлил предявеният отрицателен установителен иск за пълния предявен размер от 1 634, 52 швейцарски франка, без да съобрази обстоятелството, че с протоколно определение 14.11.2017г. е прекратил поради отказ от иска производството по делото в частта по този иск за сумата от 1 283, 60 швейцарски франка за периода от 10.01.2009г. до 10.12.2009г. Въззивният следи служебно за валидността и допустимостта на първоинстанционния акт, който се обжалва пред него, и без да са наведени оплаквания за това във въззивната жалба. Това задължение е условие за постановяване на валидно и допустимо въззивно решение, поради което настоящият съдебен състав следва да съобрази, че първоинстанционният съд е бил десезиран относно частта от предявения иск, предмет на заявения отказ от иск. Ето защо и предвид обстоятелството, че първоинстанционният съд се е произнесъл в нарушение на принципа на диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 от ГПК/ извън рамките на заявения за защита правен спор, се налага извод, че решението следва да бъде обезсилено в посочената част на основание чл. 270, ал. 3, предл. 1 ГПК. След частичното обезсилване на съдебното решение, относно отклонението от диспозитивното начало, производството в тази част следва да бъде прекратено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора в полза въззивника-ищец следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 2 000 лева, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие пред настоящата инстанция. Общият размер на дължимите разноски възлиза на 1 022, 58 евро /с левова равностойност на 2 000 лева/. Настоящата съдебна инстанция следва да се произнесе и по направените разноски по в.гр.д. № 1642/2019г. по описа на СГС за заплатена държавна такса в размер на 333 лева и 1 030 лева адвокатско възнаграждение, или сума в общ размер на 696, 89 евро /с левова равностойност от 1 363 лева/. В полза на ищцата следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от още 645, 64 лева за държавна такса; 200 лева за възнаграждение за вещо лице и 415 лева адвокатско възнаграждение, или общият размер на допълнително дължимите разноски възлиза на сумата от 644, 55 евро /с левова равностойност от 1 260, 64 лева/. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество съдебни разноски за сумата над 300 лева. На основание чл. 294, ал. 2 от ГПК съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд. Касаторът е направил следните разноски: 523 лева за държавна такса и 2 000 лева адвокатско възнаграждение. Общият размер на дължимите разноски възлиза на 1 289, 99 евро /с левова равностойност от 2 523 лева/. Така мотивиран, Софийски градски съд