Решение № 538 от 18.7.2026 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 704/2026 г.

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Б. Д. Х., с ЕГН ••••••••••, адрес гр. Б••• чрез адвокат А. Д. срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр. С•••, представлявано от З•••.

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласен за недействителен Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025, сключен между Б. Д. Х. ЕГН: •••••••••• в качеството и на Кредитополучател и "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК 202393458 в качеството му на Кредитодател на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 и 20 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.

При условие, че се отхвърли иска с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 и 20 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, да се прогласи за недействителна клаузата на т.3 от Споразумение във вр. условия на Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025, сключен между Б. Д. Х. ЕГН: •••••••••• в качеството и на кредитополучател и "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК 202393458 в качеството му на кредитодател, на основание чл.10а ал.2 от ЗПК и чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК във вр. с чл.26 ал.1, предложение първо ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал.4 ЗЗД.

При условие, че се отхвърли иска с правно основание чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, да се прогласи за недействителна клаузата уреждаща възнаградителната лихва в Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025, сключен между Б. Д. Х. ЕГН: •••••••••• в качеството и на кредитополучател и "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК 202393458 в качеството му на кредитодател, на основание чл. 26, ал.1, предложение трето ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД

Иска се да се осъди "ВИВУС.БГ" ЕООД, ЕИК 202393458 да заплати на Б. Д. Х. ЕГН: •••••••••• сумата от 147.25 евро, представляваща сума, платена без основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Претендират се сторените разноски.

На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК е посочена банкова сметка IBAN: BG••• Титуляр: А. Д..

Твърди се в исковата молба, че на 18.10.2025 г. между ищцата и ответното Дружество е сключен Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025, в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Посочва се, че процесният договор по същество съдържа само условията на кредита и общите условия на ответното дружество. Съобразно условията по договора, на ищцата е предоставена сумата от 1 200 лв. със срок на връщане 30 дни. Лихвен процент за срока на кредита е 40.99%. Лихвата по кредита е 40.43 лева. Годишният процент на разходите е 49.70%. Сочи, че в извлечение № 9828962007 към Договора става ясно, че е налице такса за бързо разглеждане в размер на 247.57 лева. В договора е посочено, че общата дължима сума по кредита е 1240.43 лева. Поддържа се, че от извлечението и споразумението към Договора обаче, става ясно, че реално дължимата сума от потребителя е 1488.00 лева. Към договора е налице и Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от дата 18.10.2025.

Сочи се, че съгласно т. 1 от Споразумението е уговорено следното: „Кредиторът предоставя на Кредитополучателя допълнителна услуга за бързо разглеждане на подаденото от него Искане за отпускане на кредит. С подписването на това Споразумение Кредиторът се задължава:

1) да разгледа подаденото от Кредитополучателя Искане за отпускане на кредит и да предостави отговор на Кредитополучателя в рамките на 15 (петнадесет) минути от подписването на това Споразумение;

2) ако Искането за отпускане на кредит постъпи извън работното време на Кредитора, в неработен ден или на официален празник, се допуска забавяне в обработката извън посочените 15 (петнадесет) минути, но при всички случаи се гарантира приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2 (два) часа от началото на първия следващ работен ден.“

Съгласно т.3 от Споразумението „Кредитополучателят се задължава да заплати на кредитора възнаграждение в размер на 247.57BGN / 126.58EUR със срок до 17.11.2025.“, че от извлечение № 9828962007 е видна и общо дължимата сума - 1488 лева, 760.80 евро.

Твърди се, че към момента на входиране на исковата молба, ищцата е погасила сума в размер на 1488 лева / 760.80 евро, но не разполага с платежни и не може да се снабди с такива.

Твърди се, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски кредит е действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, приложимият нормативен акт е Законът за потребителския кредит (ЗПК).

Поддържа се, че Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025 е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, поради следните причини:

1) Таксата за бързо разглеждане не е включена в ГПР, което води до неправилно посочване на ГПР. Поддържа се, че изискваната от ищцата такса за бързо разглеждане на кредита представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не е извършено тъй като таксата се явява 20.63 % от главницата, с което ГПР би нараснал над посочения в договора размер, а оттук следва, че по този начин императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишава. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Сочи се, че всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Сочи се, че към момента на сключването на процесният договор / 18.10.2025 г./ законната лихва за забава е 11.81 %, поради което максималният размер на ГПР е 59.05 %. Съобразно легалните дефиниции в чл.19 ал.1 от ЗПК и пар. 1 т.1 от ЗПК, разглежданата клауза трябва да се включи в ГПР, понеже представлява разход по кредита. Ако въпросната такса се добави към ГПР, то същия ще надхвърли нормативно уреденият максимум от 59.05 %, което води до нищожност на целия договор.

Твърди се, че таксата за бързо разглеждане се явява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включат в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР.

Позовава се и на съдебна практика, включително и на такава по дело С- 714/22, по дело C-453/10.

С оглед изложеното се поддържа, че нищожен се явява целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11 т.10 от ЗПК.

2) На следващо място се твърди, че е налице бланкетно посочване на ГПР. Позовава се на съдебна практика. Поддържа, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе.

Твърди се, че в процесният договор е нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не е посочено кои разходи формират ГПР. Същото представлява нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

3) На следващо място се твърди, че няма посочен лихвен процент на ден и е налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като нито в договора нито ОУ, има посочен лихвен процент на ден. Посочени са лихвени проценти, но те са на годишна база, и за нито един от тях не е посочен лихвен процент на ден. А чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвижда при посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя от договора, да е посочен лихвения процент на ден. Това в случая не направено. Поради това се твърди, че е налице недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.

С оглед горното и предвид липсата на посочен конкретен лихвен процент на ден в процесния договор се твърди, че на основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, същият се явява недействителен.

По отношение на евентуалните искове

Твърди се, че уредената таксата за бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредита представлява установено задължение на заемодателя, свързано с предоставянето и управлението на кредита. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадени от всеки потенциален клиент. Сочи се, че съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за бързо разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране, поради което се твърди недействителност на клаузата по т.3 от Споразумението във вр. условия на Договор за кредит № 9828962007 / 18.10.2025, поради противоречие с Чл.10а ал.2 от ЗПК във вр. с чл.26 ал.1, предложение първо ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал.4 ЗЗД.

Сочи се още, че така определеният размер на таксата - 247.57BGN / 126.58EUR е непропорционален спрямо получената услуга и размера на кредита, с оглед на което води и до значителна неравноправност между правата и задълженията на страните по процесния договор, поради което и клаузата, предвиждаща нейното заплащане е нищожна.

По отношение на иска за недействителна клаузaта в Договора за кредит, предвиждащ Лихвен процент за срока на кредита в размер на 40.99%. Сочи се, че така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата няма императивни разпоредби, които да определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Позовава се на правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. Сочи се, че след справка в електронната страница на БНБ се установява, че към датата на сключване на договора - 18.10.2025 г., основният лихвен процент е 1.81 %, от което следва, че размерът на законната лихва е 11.81 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава три пъти законната лихва. Твърди се, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40. 99 % годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. В тази връзка се поддържа, че клаузата в Договора, която урежда възнаградителната лихва по договора, накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 26. ал.4 ЗЗД.

По отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД:

Твърди се, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Сочи се, че чистата стойност на кредита възлиза на 1200.00 лв./ 613.55 евро (главницата), като се твърди, че ищцата е заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 760.80 евро. В тази връзка се поддържа, че ищцата е надплатила 147.25 евро.

С Разпореждане № 1858/27.03.2026 г. съдията-докладчик, след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.

Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 02.04.2026 година.

В указания от съда едномесечен срок на 27.04.2026 г. ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който оспорват предявените искове като неоснователни.

Претендират се сторените в производството разноски. Сторено е възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение, респ. възражение за прекомерност.

Сочи се в писмения отговор, че на 18.10.2025 г. между „ВИВУС.БГ“ ЕООД („Дружеството“), с ЕИК 202393458 като Кредитодател и Б. Д. Х. като Кредитополучател, е сключен Договор за кредит № 9828962007 в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С подписването на процесния Договор, Кредитодателят предоставя на Кредитополучателя сума в размер на 1200 лева / 613,55 евро, представляваща главница по кредита. Кредитът е за период от 30 дни, с падежна дата 17.11.2025 г. Начислена е била договорна лихва в размер на 40,43 лева / 20,67 евро. Така общият размер на кредита, който Кредитополучателят е трябвало да погаси на падежната дата, е бил на стойност 1240,43 лева / 634,22 евро. Поддържа се, че между страните е било сключено и Споразумение за предоставяне на допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане от дата 18.10.2025 г., по силата на който е уговорено, че проверката на кредитоспособността на заявите ще се извърши в срок до 15 минути. Във връзка със сключената уговорка ищцата се е задължила да заплати в полза на кредитора сума в размер на 247,57 лева / 126,58 евро — такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане, дължима в срок до 17.11.2025 г.

Твърди се, че сумата по кредита е отпусната и наредена в полза на ищцата по посочената в Специалните условия сметка.

Посочва се, че задължението е погасено на 28.11.2025 г. Заплатена е била сумата в размер на 1488 лева / 760,80 евро , с която са погасени следните задължения: 1200 лева / 613,55 евро — главница; 40,43 лева / 20,67 евро — договорна лихва и 247,57 лева / 126,58 евро — такса по Споразумение за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане.

Сочи се, че редът и условията, по които в полза на Кредитополучателят е отпуснат кредит, се уреждат в Специалните условия на всеки Договор и Общите условия към него. Запознаването с последните е задължителен етап от кандидатстването за кредит, императивно поставен от ЗПФУР. Като задължителна стъпка в процеса по кандидатстване и за да бъде завършена заявката за кредит, кредитоискателят задължително се запознава с избраните специални параметри и Общите условия по кредита. Предоставянето в собственост на посочената в Договора сума, от Кредитодателя на Кредитополучателя, съставлява изпълнение на задължението на Кредитодателя - да предостави поисканата от Кредитополучателя сума и създава задължение на същия - да заплати на Кредитодателя посоченото задължение така, както е уговорено между страните и спрямо формалната природа и задължителни реквизити на договора за потребителски кредит.

Поддържа се, че в общия случай, Кредиторът извършва проверка на кредитоспособността на кандидата и предоставя отговор в рамките на до 7 календарни дни от момента на подаване на искането. Преди да бъде одобрена или отказана заявката за кредит, дружеството извършва оценка на кредитоспособността на заявителя, в това число съответните справки в регистрите на БНБ, проверка на ЦКР, справки в НОИ, НАП, МВР и други. Още в начален етап от процеса по кандидатстване и одобрение, а именно на етап посочени от кредитоискателя конкретни параметри, клиентът може да заяви желание заявката за получаване на заемна сума да бъде разгледана в пократък от стандартния 7-дневен срок за проверка, сключвайки Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за Бързо разглеждане, с което се гарантира проверка на заявлението и получаването на отговор спрямо резултата от извършената проверка на кредитоспособност в рамките на до 15 (петнадесет) минути, което ангажира допълнителен финансов и човешки ресурс. Именно този факт обуславя начисляване на такса. Преди сключване на договора, се предоставя Стандартен европейски формуляр (СЕФ), който съдържа всичката относима по договора информация — размер на заявена за отпускане сума, дължима договорна лихва, размер на такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане по Споразумение, ако такова е било сключено, общ размер на задължението и падежна дата и др. Това се случва в момента, в който Кредитоискателят е влязла в сайта www.vivus.bg и е избрала сумата и срока, за които кандидатства. На този етап ищцата е била задължена внимателно да се запознае със съдържанието на Стандартния европейски формуляр, като е имала възможността да откаже ползване на допълнителни услуги, да пожелае да измени срока на Договора или да откаже заявката за кредит.

Поддържа се, че допълнителната услуга за Бързо разглеждане не е задължително условие за получаване на заявените суми и не повишава шансовете на Кредитополучателя да получи Кредит. Същата е дължима във връзка с краткият срок, в който е направена кредитна оценка на лицето и преценка за кредитоспособността му посредством съответните справки, които стандартно отнемат 7 дни и е съобразена с принципа за свобода на договаряне (чл. 9 ЗЗД), тъй като се уговаря, начислява и дължи единствено по изрично заявено желание на кредитополучателя и не е задължително условие за възникване на кредитно правоотношение. След сключването на Договора за кредит вътрешната система на Дружеството автоматично изпаща в PDF формат Договора за кредит заедно с общите условия към него на посочената от Кредитополучателя e-mail поща за контакт с него, а именно: •••@•••. Срокът по Договора за кредит започва да тече от датата на превеждане на сумата по него по сметка на Кредитополучателя.

Твърди се, че твърденията в исковата молба са изцяло неоснователни, недоказани и противоречащи на установените по делото факти.

Поддържа се липса на законово основание за прогласяване на нищожност на спорното кредитно правоотношение

Сочи се, че основното изискване по чл. 11, т. 9 от ЗПК е в договора да е посочен приложимият в отношенията между страните лихвен процент по кредита — договорната лихва. В процесния случай, видно от текста на Специалните условия по процесния договор, така и в предоставената на ищеца преддоговорна информация (СЕФ), недвусмислено и изрично е посочено, че Годишният лихвен процент по кредита е ФИКСИРАН и не подлежи на промени. Лихвата не включва различни компоненти, в това число каквито и да е пазарни индекси и/или индикатори. Така уговореният размер на договорна лихва не подлежи на промяна и не зависи от никакви движения на референтни индекси. Твърди се, че доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент на годишна основа за целия период на Договора, не е необходимо посочването на методика за изчисляване на лихвения процент на ден, поради което е достатъчно да бъде посочен размера му. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за определянето му. От представената в т. 9.1. от приложимите Общи условия е видно посочен начина на изчисляване на годишния лихвен процент, който е фиксиран и определен на база 365 дни в годината. Тази информация е напълно достатъчна и всеки потребител би могъл лесно и еднозначно да определи и лихвения процент на ден, като раздели посоченият в Специалните условия процент (40,99%) на общия брой дни в годината (365).

С оглед посоченото се твърди, че са спазени всички законови изисквания, поради което изложените в исковата молба твърдения за противоречие със законовите предписания са неоснователни.

Сочи се, че в процесния Договор са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определената в Приложение № 1 формула — т. 7.1 от Общите условия (неразделна част от Договора), съгласно които ГПР не включва разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на Кредитополучателя по негово искане.

Поддържа се, че при съобразяване на горното, след като кредиторът изрично е посочил, че единственият разход, който е включен при формиране на посочения в Договора за кредит ГПР, е договорната лихва, то посочените размери на ГПР и ГЛП, при прилагане на законоустановената формула са правилно изчислени спрямо използваните от кредитора разходи. В допълнение, съгласно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. От изложеното следва, че съгласно "Методика за определяне на основен лихвен процент", приета с Решение № 149/16.12.2004, в сила от 1 февруари 2005 година, изм. с Решения № 118/26.11.2015 г. и № 37/16.03.2017 г. на Управителния съвет на БНБ, в сила от 1 юли 2017 г., допустимият максимален размер на ГПР, приложим към момента на сключване на Договорите, не е бил превишен.

Твърди се, че видно, от условията на задълженията елементите на дълга са ясно, точно и константно дефинирани, а процесният Договор не съдържа възможност за промяна на ГПР. Посочването от кредитора на непроменливите параметри на лихвения процент и годишния процент на разходите по прозрачен и недвусмислен начин, ведно с фиксирането им в Специалните условия, е именно действие по избягване на всякакви съмнения на потребителя, че би възникнало каквото и да е изменение или увеличение на първоначално уговорения лихвен процент. Видно от представените Договори за потребителски кредит, е посочен фиксиран такъв, от където следва, че твърденията на ищцата за допуснати нарушения на разпоредбата на чл. 11 , ал. 1, т. 10 ЗПК са неоснователни, недоказани и не комуникират с обективната действителност и факта на изрично посочени в приложимите Общи условия елементи и допускания, използвани при изчисления на приложения по Договора ГПР. Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изисква ГПР изобщо да не е посочен, и не може да бъде тълкуван разширително, още повече, че в ЗПК съществува правилото на чл. 19, ал. 5, съгласно който клаузите, с които се надвишава посочения размер на ГПР, са нищожни, но не влекат със себе си нищожност на целия Договор.

Сочи се, че Решение от 21.03.2024 г. по дело C 714/22 на СЕС посочва, че разходите за допълнителни услуги, попадат в обхвата на ГПР само когато тяхното ползване, респективно заплащане е задължително условие за получаване на кредит, както и че тези такси по принцип не спадат към основния предмет на Договора.

Твърди се, че услугата за Бързо разглеждане не е задължително условие за отпускането на сумата по заявения кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя да получи такъв. Поисканата услуга, респективно поемането на задължение за заплащане на такса, обвързана с нея, е гарантирала на ищцата единствено разглеждане и оценка на платежоспособността й в рамките на 15-минутен срок, вместо стандартният 7- дневен такъв. Заявката на последната не е поставена като задължително условие за получаване на заявената заемна сума и няма причинно- следствена връзка между заявката и одобрението на кредита.

Поддържа се, че с оглед на гореизложеното в настоящата хипотеза неприложимо се явява изискването на §1, т.1 от ЗПК - към общия разход по кредита за потребителя да се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Сочи се, че видно от събраните по делото писмени доказателства се установи, че заявяването на допълнителна услуга, каквато се явява и процесната, не представлява условие за сключването на договора и отпускането на заявената сума от кредитора, а е предвидена допълнителна възможност в полза на кредитополучателя, за относително кратко по своята продължителност време, да получи отговор на заявлението си от кредитора. В допълнение, ОУ - неразделна част от процесния договор за потребителски кредит, предвиждат и начина, по който се формира размера на тази такса, като в конкретната хипотеза е посочен и конкретния й размер.

Сочи се, че отношенията между страните са частноправни и като такива същите се подчиняват на принципа на свобода и равнопоставеност. Съгласно принципа за свобода на договаряне, всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определи и се съгласи със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар.

волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Твърди се, че с оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля ищцата, с подаване на искането за кредит и сключване на Споразумение за допълнителна услуга, е изявила ясно и недвусмислено съгласието си, че желае да ползва услугата за бързо разглеждане, при отразената в Споразумението информация. Поради това счита, че няма основание за недействителност на клаузата относно таксата за бързо разглеждане. Възнаграждението за кредитора за предоставяне на услугата е дължимо за реално извършена услуга — проверка на кредитоспособността на ищцата в изключително кратък срок.

Изразява се становище, че ищцата, ако не е била съгласна с предложените й условия, е имала пълното право да не ги приема, да провери какви са условията при други финансови институции или да потърси финансиране от частни лица. Тя не е била непременно длъжна, имайки нужда от кредитиране, да ползва опцията за бързо разглеждане, нито да заяви получаване на кредит от Дружеството, ако не е била съгласна с условията. Точно обратното, ищцата сама е поискала да се възползва от опцията за бързо разглеждане, което е обусловило и необходимостта от сключване на Споразумение между страните. Т.е. налице е индивидуална уговорка за това, че ищцата желае да ползва услугата бързо разглеждане, като в подписаното между страните е постигнато съгласие за нейната стойност, платима от ищцата.

Предвид изложеното се поддържа, че исковите претенции са неоснователни и недоказани, а и вероятно недопустими, тъй като таксите за допълнителните незадължителни услуги не представляват изискуеми по основните Договори престации и не са договорни клаузи, а са предмет на самостоятелни Споразумения. Услугата е заявена съобразно принципа на чл. 9 ЗЗД, респ. дължима и заплатена на годно правно основание.

Поддържа се и че е налице системно ползване на идентични допълнителни услуги по повод десетки отпуснати в полза на Б. Х. кредити.

Сочи се, че при преценка на твърденията относно спорното правоотношение съдът следва да съобрази и серийния, повтаряем и системен характер на действията на ищцата при ползване на потребителско кредитиране, който изключва всякаква възможност да се приеме липса на информираност, заблуда или неразбиране на договорните условия.

Сочи се, че Б. Д. Х. е ищец по общо осем идентични съдебни производства, образувани срещу ответното дружество, в които се оспорва една и съща допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане, използвана именно от самата ищца многократно в рамките на различни договори за кредит, сключени в рамките на половин година. Тази фактическа обстановка се твърди, че категорично опровергава поддържаната в исковата молба теза за липса на предоставена информация, неразбиране на условията, наличие на заблуждаващи клаузи или неравноправност на договорните разпоредби.

Изразява се становище, че не може да бъде прието, че лице, което системно и многократно кандидатства за кредит, многократно заявява допълнителна незадължителна услуга и последователно сключва еднотипни договори, е било поставено в положение на икономическа или информационна слабост. Напротив, поведението на ищцата разкрива добра информираност, предвидимост на последиците и съзнателно упражняване на правото на избор.

Поддържа се, че съгласно утвърдените принципи в практиката на националните съдилища и правото на Европейския съюз, защитата, предоставена на потребителя, има за цел да компенсира информационното и икономическо неравновесие между търговеца и обикновения, неопитен потребител. Когато обаче едно лице многократно, системно и професионално участва в идентични договорни отношения, то фактически престава да бъде типичният „слаб потребител“, за чието предпазване е създадена засилената законова защита. В конкретния случай поведението на ищцата разкрива характеристиките на т.нар. „професионален потребител“ — лице, което многократно използва еднотипни финансови услуги, придобива значителен практически опит и натрупва задълбочено познаване на условията по кредитния продукт.

Сочи се, че допълнителната услуга за бързо разглеждане във всички случаи е била ясно обозначена като незадължителна и посочена в абсолютна парична стойност в договора и в СЕФ, респективно е заплатена доброволно с оглед получаване на по-бързо административно обслужване. Следователно не може да се поддържа, че ищцата е била въведена в заблуждение относно реалната стойност на кредита или че е поела задължение без съзнание за неговото съдържание. Напротив, множеството идентични правоотношения и повтаряемото използване на услугата сочат на утвърден модел на поведение, при който ищцата целенасочено се е възползва от предимствата на ускореното разглеждане на заявленията си.

Поддържа се, че защитата по ЗЗП и ЗПК не може да служи като средство за последващо освобождаване от доброволно поети задължения, след като услугата вече е била заявена, предоставена и използвана многократно при идентични условия. Множеството договори и повтаряемото използване на допълнителната услуга за бързо разглеждане доказват наличие на устойчив модел на съзнателно поведение, при което ищцата целенасочено се е възползвала от ускореното разглеждане на заявленията си, а едва впоследствие оспорва същата услуга в серия от идентични съдебни производства.

Налице са достатъчно данни, че чрез предявяване на серия от идентични искове се цели ретроспективно освобождаване от доброволно поети задължения, което по същество представлява опит за преразглеждане на свободно договорени условия след като услугата вече е била предоставена и използвана. Подобно поведение противоречи на принципите на добросъвестност и лоялност в гражданския оборот и следва да бъде преценено и през призмата на злоупотреба с процесуални права.

Твърди се във връзка с изложеното, че ищцата е била напълно запозната както с кредитния продукт, така и с характера на допълнителната услуга, която е заявявала и използвала многократно, поради което твърденията за липса на валидно съгласие, неравноправност или заблуда са лишени от фактическа и правна основа.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява, не се явява и процесуален представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържат предявените искове, по същество на делото се пледира за уважаване на предявените искове. Представен е списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:

Няма спор по делото, не се оспорва в писмения отговор от ответника и е обявено за ненуждаещо се от доказване, като е видно и от представения и приет договор, че между на 18.10.2025 г. между „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с ЕИК 202393458 като Кредитодател и Б. Д. Х. като Кредитополучател, е сключен Договор за кредит № 9828962007, със следните параметри : вид на кредита - потребителски; сума на кредита - 1 200 лв. /613, 55 евро/, със срок на връщане 30 дни; стандартен лихвен процент - 40,97%; лихвен процент за срока на кредита – 40, 99 %; сума на лихвата за срока на кредита – 40, 43 лева (20, 67 EUR); годишен процент на разходите (ГПР) - 49,70 %; обща дължима сума по кредита – 1240, 43 лева (634, 22 EUR); дата на получаване на кредита - 18.10.2025 г. и дата на връщане на сумата 17.11.2025 г. Посочено е, че договорът е сключен при специални условия, които се съдържат в него и приложимите общите условия на договора за кредит, които

кредитополучателят е получил, съгласил се е с тях и ги приема като обвързващи, приложими и представляващи неразделна част от договора за кредит. Посочено е също, че изчисления ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане.

Представено по делото като писмено доказателство е и Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от 18.10.2025г., съгласно което кредиторът предоставя на кредитополучателя допълнителна услуга за бързо разглеждане на подаденото от него искане за отпускане на кредит, с която кредиторът се задължава да разгледа подаденото искане за кредит и да представи отговор на кредитополучателя в рамките на 15 минути от подписване на споразумението, ако в случай, че искането постъпи извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален празник се допуска забавяне на обработката на искането извън този срок, но при всички случаи гарантира приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден. Посочено е, че кредитополучателят се задължава да заплати на кредитора възнаграждение в размер на 247, 57 лева (126, 58 EUR) със срок до 17.11.2025 г. Посочено е също, че предоставяне на услугата за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит не е условие за сключването на договор за кредит.

Представени по делото са Общи условия на договора за кредит, одобрени от Управителя на "Вивус. БГ" ЕООД на 10.01.2016 г. и влизат в сила на 17.12.2016 г., изм. и доп. на 25.11.2020 г. със Заповед № 263 от 12.11.2020 г., доп. на 22.08.2022 г. със Заповед № 352 от 18.08.2022 г., изм. на 18.11.2024 г. със Заповед № 442 от 18.11.2024 г. и влизат в сила на 21.11.2024г., изм. на 21.01.2025 г. със Заповед № 484 от 21.01.2025 г.

По делото е прието и извлечение № 9828962007 във връзка с процесния договор, в което е отбелязано, че следва да се заплати в срок до 24.11.2025г. главница в размер на 1200, 00 лв. /613, 55 евро; услуга за бързо разглеждане- 247, 57 лв. /126, 58 евро/; лихва в размер на 40, 43 лв. /20, 67 евро/ или обща сума за плащане в размер на 1488, 00 лв. /760, 80 евро/.

Обявено е за ненуждаещо се от доказване по делото, че задължението е погасено на 28.11.2025 г. Заплатена е била сумата в размер на 1488 лева / 760,80 евро , с която са погасени следните задължения: 1200 лева / 613,55 евро — главница; 40,43 лева / 20,67 евро — договорна лихва и 247,57 лева / 126,58 евро — такса по Споразумение за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно съединяване следните искове:

• с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 1, 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на недействителен договора за кредит поради противоречие със закона ;

• В условията на евентуалност са предявени искове за нищожност на клаузи от договор за предоставяне на потребителски кредит - правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 и предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП, чл.143, т.9 от ЗЗП.

-Предявен е и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на получено без основание.

В тежест на ищеца е да докаже, че договора за паричен заем е нищожен на посочените основания-противоречи на закона, както и че посочените в исковата молба клаузи от Договора са нищожни на посочените основанияпротиворечи на закона и добрите нрави, доколкото от тези факти извличат изгодни правни последици, че е погасил задължението си по договора за потребителски кредит, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението. В тежест на ответника е да докаже в процеса, че договора е валидно сключен, да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че сключването й е при съобразяване на императивните материални норми. Да се установи,че при скл. на договора не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.

• По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД:

Ищецът следва да докаже, че е заплатил претендираната сума на ответника по него, а последният следва да докаже наличието на правно основание за плащането.

Ищецът е физическо лице и при сключване на процесния договор за кредит не е действал в рамките на своята професионална и търговска дейност, предвид което същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Ответникът от своя страна е търговец по смисъла на § 13,т.2 от ДР на ЗЗП. Взаимоотношенията им се основават на сключен договор за кредит, по който на ищеца е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т.1 ДР на ЗПП следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗД.

Сключеният между страните Договор за кредит № 9828962007 от 18.10.2025 година има правната характеристика на договор, сключен от разстояние по смисъла на ЗПФУР, поради което неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон. Съгласно легалната дефиниция дадена в чл.6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Разпоредбата на чл.18, ал.1 от ЗПФУР регламентира подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата. По делото не се спори между страните, че процесният Договор за кредит е сключен на 18.10.2025 година.

Предвид гореизложеното, следва да бъдат разгледани доводите на ищеца за нищожност на договора поради неспазване на императивни разпоредби на ЗПК и направените от ответника възражения в тази насока. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Независимо, че чл. 4, ал. 1, т. 6 от Закона сочи, че той не се прилага за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи, съдът намира, че в случая не е налице кумулативно наличие на двете предпоставки за неприлагане изискванията на ЗПК – реално срока на този договор е 30 дни, но предвидените 40. 99% лихвен процент и 49. 70% ГПР, както и таксата за експресно разглеждане /която съдът намира, че представлява разход по кредита/ не представляват незначителни разходи по отпуснатия кредит. Поради горното, съдът разглежда сключения договор при условията на ЗПК, като констатира, че в неговите уговорки са налице такива, противоречащи на императивните изисквания на ЗПК.

Съдът намира, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен общият размер на кредита, уговорен е фиксиран лихвен процент за срока на договора, изпълнено е и изискването да съдържа погасителен план, доколкото продължителността на договора е един месец, както и на анекса към него. Спазено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, като в чл. 8 от общите условия е уредено правото на потребителя да се откаже от договора, както и срока и другите условия за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден.

Основателни са възраженията на ищеца относно неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легалната дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т.1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо и задължително, защото предоставя на потребителя възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и по този начин да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи или не. Нарушение е налице, тъй като в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,70%. Посоченият лихвен процент по договора не е ясно как точно се съдържа в ГПР и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Годишният процент на разходите представлява величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Такава методика не се съдържа и в общите условия. В чл. 7 от ОУ е указано, че ГПР представлява процент, отразяващ общите разходи по кредита за кредитополучателя, настоящи и бъдещи, известни на кредитора и дължими от кредитодателя. Нито в договора, нито в ОУ се съдържат данни за параметрите на формиране на ГПР. Освен това не са посочени и допълнителни допускания, взети предвид при изчисляването му, съобразно нормата на чл.19, ал.2 ЗПК. При липсата на данни за наличие на конкретни разходи по кредита, които се включват в ГПР, не става ясно как е формиран същият от 49,70%. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР, както и общото посочване, че изчисления ГПР не включва разходите, които

кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Следва да се посочи, че в договора липсва дори препращане приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК, съгласно което следва да бъде изчислен ГПР.

Целта на цитираната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, не включена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Съгласно практиката на СЕС, за съда съществува задължение да провери дали посоченият в договора размер на ГПР е изчислен правилно, съобразно императивното правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР, залегнала и в самата директива. Това е така, защото неправилното изчисляване и посочване на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора. Приема се още, че изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Много често се получава така, че неправилното изчисление има за цел и да заобиколи изискването на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което на това основание така формулираната клауза също би била нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, като в този случай съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед на изложеното, съдът намира, че процесния Договор за кредит № 9828962007 от 18.10.2025 година е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и доколкото посочения ГПР в размер на 49, 70% не съответстват на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения – за заплащане на "такса за бързо разглеждане" със споразумението, сключено в същия ден. Ответникът сочи, че поисканата услуга, респ. поемането на задължение за заплащане на такса "бързо разглеждане" за нея е гарантирала на ищеца разглеждане на платежоспособността му в рамките на 15-минутен срок, вместо стандартния 7-дневен срок и че заявката на такава услуга не е предвидена като задължително условие за получаване на заявената сума. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно сочения текст, да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение, възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочената услуга, в случая "такса за бързо разглеждане", е свързана с усвояването и управлението на кредита. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят винаги ще е принуден да избере опция приоритетно разглеждане, като начисляваната такса е в размер над 20 % от главницата по процесния договор. Следователно сочената клауза заобикаля изискванията на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, поради което е нищожна, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Съдът намира, че изключването на допълнителната услуга от ГПР представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения за допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита. В резултат ГПР по договора не съответства на действителния такъв, определен, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като при включването в ГПР на посочената такса, размерът на разходите нараства. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Предвид изложеното, процесния договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 от ЗПК.

Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. С допълнителното плащане на "такса за експресно разглеждане" се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителната лихва. Ето защо е налице неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до неоснователно обогатяване за кредитора.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя

недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

Предвид изложеното, съдът намира, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, т. е. предявеният първи главен иск е основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

Предвид уважаването на първия главен иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално предявения от ищеца иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи от същия договор.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на договор за кредит, наличието на основания за нищожност, плащане на процесната сума.

В тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е платена на годно правно основание.

Договорът за кредит е приет за нищожен на основание чл. 22 ЗПК и следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, която е в размер на 1200, 00 лв. /613, 55 евро, равняваща се на получена главница от заема.

По делото е обявено за ненуждаещо се от доказване, че задължението е погасено на 28.11.2025 г. Заплатена е била сумата в размер на 1488 лева / 760,80 евро , с която са погасени следните задължения: 1200 лева / 613,55 евро — главница; 40,43 лева / 20,67 евро — договорна лихва и 247,57 лева / 126,58 евро — такса по Споразумение за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане.

С оглед установената по-горе в мотивите недействителност на договора за кредит, заплащането на сумата над 613, 55 евро-чистата стойност на кредита в размер на 147, 25 евро е недължимо и лишено изначално от основание.

Предвид изложеното осъдителния иск е изцяло основателен, като сумата се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ищецът:

От същата е направено искане за присъждане на сторените по делото разноски, както и е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца - адв. А. Д. да се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга.

Видно от данните по делото ищецът е сторил разноски в размер на 63 евро държавна такса.

В случая обаче цената на предявения иск за нищожност на договор за кредит се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и т. 1 ГПК, съобразно установената последователна практика на ВКС /в т.ч. Определение № 1912/08.07.2024г. по ч.т.д. № 1076/2024г. по описа на ВКС, Iт.о., включително ч. гр. д. № 4590/2021 г., IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под., обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с договора задължения). Следователно в случая цената на главния иск за нищожност е 634, 22 евро и дължимата държавна такса е в размер на 25, 56 евро, а държавната такса на осъдителния иск също е 25, 56 евро или общо действително дължима държавна такса по делото е в размер на 51, 12 евро и именно посочената сума следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата.

В производството по делото ищцата е представлявана от адвокат А. Д. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е. на материално затруднено лице.

От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност.

На първо място следва да се отбележи, че при претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА не се касае до възражение за прекомерност. Искането за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност може да има за предмет само заплатено от страната възнаграждение, като служебно произнасяне по съответствието между направените разноски и фактическата и правна сложност на делото е изключено без изрично сезиране. В случаите на присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на безплатно процесуално представителство, насрещната страна не разполага с възражение за прекомерност, но това не изключва правото да оспори определения от съда размер на възнаграждението по реда за изменение на решението в частта за разноските. Съдът не е обвързан както от претендирания от адвоката размер на възнаграждението, така и от минималните размери, предвидени в приетата наредба, тъй като те могат да служат единствено като ориентир. Размерите на възнагражденията подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В тази насока Определение № 1857 от 8.04.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 77/2026 г., IV г. о., ГК.

Съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият състав намира, че установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд.

Настоящата инстанция извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото, на предприетите от страните действия, като несъмнено отчита и размерите в Наредбата за възнаграждение на адвокатската работа, които следва да бъдат обсъждани в случая само като ориентир.

При своята преценка съдът констатира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност . касае за претенции за недействителност на облигационно правоотношение, които от една страна не предполагат, а в действителност и не разкриват, особености, които да ги отличават с фактическа и/или правна сложност спрямо друг подобен тип дела. Подобен вид претенции са масови, в тях не се забелязват индивидуални специфики /доколкото и самите договори за кредит не са индивидуално уговорени/, които да предполагат необходимостта от завишен обем на адвокатския труд. Действията и по двата иска, както по подготовка на делото, така и като мотиви в исковата молба са почти идентични, като осъдителния иск е обусловен от действията и доказването по иска за нищожност. Не без зачение и факта, че материални интерес, особено по осъдителния иск е сравнително нисък. Настоящата инстанция след като съобрази изложените по-горе обстоятелства и като отчете, че реално участие на страните в проведените съдебни заседания няма, намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да е в размер на 306, 78 евро общо по двата иска, като следва да се съобрази, че адвокатът е регистриран по ЗДДС или следва да се присъди възнаграждение в размер на 368, 14 евро с ДДС. Съдът намира, че посоченият размер адвокатско възнаграждение се определя от съда, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА и след съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства и условия, имащи отношение към определянето му и изрично сочени в § 1а ал. 2 от Допълнителните разпоредби на НАРЕДБА № 1 от 07. 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и приема еднозначно, че този размер на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА напълно е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, със защитавания материален интерес, и в пълнота отразява изискването за високо качество на адвокатския труд като краен резултат се явява и справедлив и обективно обоснован.

Неоснователни са и доводите за злоупотреба с процесуални права. Злоупотребата по смисъла на чл. 3 ГПК не може да се презумира само от обстоятелството, че една страна е предявила повече от един иск срещу същия ответник или че процесуалният представител е водил и други сходни дела. За да се приеме превратно упражняване на процесуално право, е необходимо по конкретното дело да се установи, че процесът не е използван за защита на твърдяно материално право, а за цел, несъвместима с предназначението на съдебната защита.

В настоящия случай такъв извод не следва от данните по делото. Предявените искове са уважени. С решението е прогласена нищожност на договор за потребителски кредит поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. Следователно ищцата е упражнила право на съдебна защита по реален спор, свързан с потребителско правоотношение, а не е инициирала процес без защитим интерес или с очевидно неоснователна претенция. Наличието на други дела, основани на сходни договорни клаузи, не заличава самостоятелността на всяко отделно облигационно правоотношение и не лишава потребителя от правото да търси съдебна защита за конкретния договор, по който е страна. Не може да се приеме и че самото присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. превръща производството в средство за неоснователно обогатяване. Разноските са законова последица от изхода на делото. Когато искът е уважен, ответникът по правило отговаря за разноските, защото с неоснователното си извънсъдебно поведение е обусловил необходимостта от съдебна защита. В случая именно договорната практика на кредитора е предмет на успешно проведена съдебна проверка за съответствие с императивните изисквания на потребителското право. При тези данни отказът от присъждане на разноски като санкция за злоупотреба би бил неоправдан.

Водим от горното, съдът