Решение № 2920 от 7.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12288/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 20159898 от 19.07.2021г., постановено по гр.дело № 16440/ 2021г. по описа на СРС, 164 състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, вр. с чл.357 от КТ уволнението на И. И. Д., извършено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ със заповед № ЗД- 45/01.02.2021г. и Заповед № ЗП-13/03.02.2021г. на Директора на ЦСМП – София; ищецът И. И. Д. е възстановен, на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, на длъжността заемана преди незаконното уволнение- „шофьор на линейка“ при ЦСМП – София и на основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ ответникът Ц.С.М.П. – София /при допусната очевидна фактическа грешка в наименованието на ответника- погрешно посочено като МЗ чрез Ц.С.М.П./ е осъден да заплати на ищеца И. И. Д. сумата от 5 267, 76лв.- обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за времето на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода 03.02.2021г.- 11.06.2021г. С решението е отхвърлен искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ за разликата над уважения размер от 5 267, 76лв.- до пълния предявен размер от 18 819, 42лв. и за периода 12.06.2021г.- 01.08.2021г. С решението ответникът Ц.С.М.П. – София /при допусната очевидна фактическа грешка в наименованието на ответника - погрешно посочено като МЗ чрез Ц.С.М.П. / е осъден да заплати на ищеца И. И. Д. сумата от 1 200, 00лв.- разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, а на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът Ц.С.М.П. – София /при допусната очевидна фактическа грешка в наименованието му - погрешно посочено като МЗ чрез Ц.С.М.П./ е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 310, 71лв.- дължима държавна такса, съразмерно на уважените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК. Срещу така постановеното решение са подадени жалби от двете страни по делото. Въззивникът-ищец И. И. Д. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ за разликата над уважения размер от 5 267, 76лв.- до пълния предявен размер от 18 819, 42лв. и за периода 12.06.2021г.- 01.08.2021г. Въззивникът- ищец заявява искане за отмяна на решението в обжалваната от него част, като се позовава на нов правно-релевантен факт, настъпил след края на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, обосноваващ основателността на иска в пълния му заявен размер. А именно- фактът, че и през остатъка от исковия период 03.02.2021г.- 11.06.2021г., е продължил да е без работа в резултат на незаконното уволнение. Твърди, че незаконосъобразно от първата инстанция е определен и размерът на присъденото обезщетение за времето на оставане без работа, като не е съобразено представеното по делото доказателство- фиш за заплата от м.01.2021г., от което е видно, че размерът на начислената му и изплатена заплата е 3 136, 57лв. Ето защо, намира, че предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ се явява доказан и основателен в пълния му заявен размер, като поддържа, че необосновано и неправилно от първата инстанция е прието, че размерът на брутното му трудово възнаграждение е от 1 207, 20лв. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване фактът, че размерът на брутното му трудовото възнаграждение е 1 207, 20лв., при наличие на представено от него доказателство за по-висок размер на същото. Моли настоящата инстанция да съобрази факта, че отработените от него 12 работни дни през м.01.2021г. са за пълен отработен месец, тъй като съобразно длъжността му той отработва всеки месец 12 дежурства, които са с различна часова продължителност. С изложените доводи въззивникът – ищец мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната отхвърлителна част и вместо него - постановяването на друго, с което предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ да бъде уважен в пълния му заявен размер и за целия исков период. Претендира присъждане на разноските по делото. Въззивникът- ответник Ц.С.М.П.- София /ЦСМП-София/ обжалва първоинстанционното решение в частта на уважените претенции по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, с искане за отмяната му в посочената част. Намира за правилен извода на първата инстанция, с който е прието, че основният спор между него и ищеца е основно по въпроса - достатъчно тежко нарушение на служебните задължения ли е извършеното от ищеца нарушение н а Етичния кодекс на служителите на ЦСМП-София, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – дисциплинарно уволнение. Поддържа, че правно ирелевантен е фактът, как е възприето поведението на ищеца от страна на старшия член на екипа- д-р Х.ва, тъй като правно значение има единствено фактът, че това поведение на ищеца е било неетично, неколегиално и уронващо престижа на лекаря от екипа. Твърди, че отправените от ищеца реплики към лекаря в екипа в присъствието на трети лица следва да се преценяват обективно въз основа на приетите и утвърдени в рамките на ЦСМП –София морални и етични норми на колегиално общуване, а не спрямо личните възприятия на лекарят в екипа-д-р Х.ва, към която са били отправени. Поддържа, че отправените от ищеца към д-р Х.ва обидни, неприятни и „сексистки“ реплики представляват нарушение на задължението на ищеца по т.19 от длъжностната му характеристика, във вр. с чл.14 от Етичния кодекс на служителите в ЦСМП - София. Намира, че това нарушение при съобразяване на критериите по чл.189 от КТ обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, , тъй като представлява недопустима намеса в работата на лекаря и представлява заплаха за нормалната работа на всеки друг медицински екип, в който ищецът е включен да работи. Намира, че този извод се потвърждава и от показанията на д-р Х.ва относно установения от нея факт, че при дежурства с ищца често се е случвало той да й прави забележки как си върши работата, както и да й отправя упреци, че отделя твърде много време на пациентите. Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че след като от поведението на ищеца не са настъпили неблагоприятни за него /ответника-работодател/ последици, то наложеното най-тежко дисциплинарно наказание не е съответно на нарушението. Напротив, твърди, че такива неблагоприятни последици са настъпили и те са свързани със създаденото от ищеца затруднение в организацията на работата, наложило в оперативен порядък по средата на дежурството да се разформирова екипът, в който участва ищецът и да се формират други екипи, в които отделно да работят ищецът и д-р Х.ва до края на дежурството. С оглед спецификата на работа – оказване на спешна медицинска помощ, твърди, че горепосоченото затруднение от страна на ищеца е особено съществено и от него биха могли да настъпят сериозни неблагоприятни последици, свързани с живота и здравето на хора, нуждаещи се от медицинска помощ при спешност, особено в ситуация на продължаваща криза свързана с разпространението на Covid-19. Намира, че при преценка тежестта на нарушението следва да бъде отчетена и липсата на всякаква самокритичност от страна на ищеца към поведението му. На последно място поддържа, че неправилно от първата инстанция е прието, че ищецът има чисто дисциплинарно минало, тъй като предходното му дисциплинарно наказание- „забележка“ е заличено на основание чл.197, ал.1 от КТ. Твърди, че заличаването на наказанието има правно значение само за преценка на наличието или липсата на „системност“ на дадено нарушение по смисъла на чл.190, ал.1, т.3 от КТ, но не и при преценката по реда на чл.189 от КТ. В подкрепа на последния довод се позовава на съдебна практика- Решение № 108/ 27.04.2015г. по гр.дело № 5516/2014г. на ІІІ ГО на ВКС и Решение № 227 от 29.06.2012г. по гр.дело № 1417/2011г. на ІІІ ГО на ВКС. Предвид изложените доводи, въззивникът – ответник моли настоящата инстанция да уважи жалбата му, като отмени решението на първата инстанция в атакуваната от него част и вместо него- постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Заявява искане за присъждане на разноски. При условията на евентуалност поддържа възражение по чл.78, ал.5 от ГПК– за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца. Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна, с искане тя да бъде оставена без уважение като неоснователна Оспорванията на жалбата на ищеца са развити от ответника в подаден от него отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивните жалби по реда на чл.269 от ГПК, приема за установено следното: Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ. С решението на СРС исковите претенции са уважени, като третата претенция по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ е уважена до приетия за доказан от СРС размер от 5 267, 76лв. и за периода 03.02.2021г.- 11.06.2021г., за който е приета за основателна, предвид фактите, настъпили в рамките на първоинстанционното производство - до приключване на съдебното дирене. За разликата над посочената сума от 5 267, 76лв. – до пълния предявен размер от 18 819, 42лв. и за останалата част от исковия период 12.06.2021г. - 01.08.2021г., претенцията по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ е отхвърлена. С обжалваното решение съдът е приел, че в конкретния случай издадената заповед за налагане на дисциплинарното наказание- уволнение, е мотивирана, спазена е процедурата по чл.193, ал.1 от КТ, установяват се извършените от ищеца деяния, описани в заповедта, но те не представляват тежко нарушение на трудовата дисциплина, поради което и не обосновават налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание- уволнение. Поради несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание не съответства на тежестта на извършеното от ищеца нарушение на трудовата дисциплина, първоинстанционният съд е приел, че спорната заповед за дисциплинарно уволнение е издадена в нарушение на разпоредбата на чл.189 от КТ. Като незаконосъобразна заповедта за уволнение е отменена. При така установената незаконосъобразност на уволнението, първоинстанционният съд е уважил претенцията по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и обусловените от нея претенции по чл.344, ал.1, т.2 от КТ и тази по чл.344, ал.1, т.3 от КТ – до доказания размер от 5 267, 76лв. и за периода 03.02.2021г.- 11.06.2021г., като за разликата над този размер – до пълния предявен размер от 18 819, 42лв. и за периода 12.06.2021г.- 01.08.2021г. последната искова претенция е отхвърлена. При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав приема, че допуснатата от първата инстанция очевидна фактическа грешка в обжалваното решение, касаеща наименованието на ответника в частта на уважените искове по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, не се отразява на допустимостта на съдебния акт. Погрешно в обжалваното решение ответникът е посочен с наименование - Министерство на здравеопазването чрез Ц.С.М.П. – София, вместо правилното наименование - Ц.С.М.П. – София. Нормата на чл.35, ал.1, вр. с чл.5, ал.1 от Закона за лечебни заведения, изрично установява статута на Центъра за спешна медицинска помощ като отделно и самостоятелно юридическо лице, което е работодател на ищеца по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ. В случая като страна по делото е призоваван Центърът за спешна медицинска помощ- София, като работодател на ищеца, от ЦСМП- София е депозиран отговор на исковата молба и надлежно упълномощен представител на същия се е явил в първото по делото съдебно заседание, като наименованието на същия е правилно посочено в диспозитива на обжалваното решение в частта на уважените претенции по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. Т.е. като надлежна страна по делото е участвал именно работодателят на ищеца - Ц.С.М.П.- София и постановеното съдебно решение е спрямо него, поради което допуснатата от първата инстанция очевидна фактическа грешка в наименованието на същия в частта на уважената претенция по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, не се отразява на допустимостта на съдебния акт, доколкото тази очевидна фактическа грешка подлежи на изправяне от СРС по реда на чл.247 от ГПК. При така установената валидност и допустимост на съдебния акт, настоящият съдебен състав приема, че дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК. По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ: Между страните по делото няма спор, а и от представения по делото трудов договор № ТД 86 от 27.05.2016г. и допълнително споразумение към него № 146/ 17.02.2020г. се установява, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, в рамките на което ищецът е заемал длъжността „шофьор на линейка“. Трудовото правоотношение е прекратено с атакуваната заповед, с която е наложено дисициплинарно наказание – уволнение. Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява поведението /действията на ищеца, описани в заповедта за дисциплинарно уволнение, а именно: 1/ съвет, отправен към лекаря в екипа за медикиране на лице от посетен по спешност адрес, в присъствие на това трето лице и 2/ отправени нетолерантни, неуважителни и обидни / сексистки/ реплики с повишен тон към лекаря в екипа. Действията, изброени в т.2 по-горе, правилно и законосъобразно от първата инстанция са квалифицирани като неизпълнение на трудовото задължение на ищеца по т.19 от длъжностната характеристика, доколкото с тях е реализирано нарушение предписанието на чл.14 от Етичния кодекс, към което препраща т.19 от длъжностната характеристика - за проява на уважение, коректност и толерантност в отношенията с колегите/ и забраната по същия член на Етичния кодекс- за недопускане на поведение, което накърнява достойнството и правата на отделната личност. Настоящият съдебен състав приема, че първото действие, с което е мотивирано налагането на дисциплинарното наказание- уволнение, а именно: отправен съвет от ищеца към лекаря в екипа в присъствие на трето лице, се установява както от показанията на св. Х.ва, /която е била адресат на репликата на ищеца, свързана със препоръка за състоянието на майката на починалия пациент/, така и от извънсъдебното признание на този неблагоприятен за ищеца факт от него самия в обясненията му, дадени по реда на чл.193, ал.1 от КТ. Настоящият съдебен състав приема, обаче, приема, че това деяние на ищеца не може да бъде квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина, произтичащо от твърдяното от ответника неизпълнение на трудовото задължение по т.19 от длъжностната характеристика, във връзка с т.14 от Етичния кодекс. В тази връзка, съдът съобразява доказания по делото факт, че самият адресат на репликата на ищеца- св.Х.ва, не е възприела тази реплика като такава, целяща да урони професионалното й достойнство и авторитет. Напротив, от показанията на свидетелката се установява, че тази реплика е била отправена от ищеца като израз на чисто човешката му загриженост за здравословното състояние на майката на починалия пациент. Неоснователно и възражението на ответника, че ирелевантен е фактът как репликата е била възприета от нейния адресат- свидетелката по делото – лекар в екипа. Напротив, в конкретния случай, доколкото свидетелят по делото е адресат на репликата, той установява нейния характер и правна стойност – не като обида, целяща да урони професионалния авторитет и достойнство на адресата, а като израз на човешка загриженост на ищеца към здравословното състояние на друг човек, доколкото свидетелят изрично уточнява, че тази реплика не е била отправена като упрек към него. По отношение на второто деяние, описано по-горе в мотивите, за което на ищеца е наложено дисциплинарното наказание: Настоящият съдебен състав приема, че то се установява от показанията на св.Х.ва. Отправените от ищеца реплики с повишен тон към лекаря в екипа съдът намира за обидни, нетолерантни и сексистки. С тях е засегнато както професионалното достойнството и авторитет на лекаря-колега на ищеца, /с репликата, че не знае как се работи и че той /ищецът/ ще й казва какво да прави на адресите, които се посещават по спешност/, така и личното й достойнство на жена, / с репликата, че не крещи и ако му е била жена /на ищеца/ какво щяло да й се случи/. На работното място и при изпълнение на служебните задължения ищецът дължи уважение, коректност и толерантно отношение към колегите си не само по силата на нормата на чл.125 от КТ, на основание длъжностната характеристика и предписанията на Етичния кодекс, но и по силата на неписаните правила на морала. Именно и поради настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че отправените от ищеца реплики са израз на манталитет, присъща на част от „балканските мъже“ и не са целели непременно да уронят авторитета и достойнството на колегата на ищеца- лекар в екипа, както и достойнството на лекаря като жена. Всеки човек дължи по силата на закона и правилата на морала в отношенията си / лични и професионални/ с другите хора, независимо от техния пол - уважение и зачитане на личното им достойнство. С горепосочените реплики, отправени от ищеца към негов колега- лекар в екипа и жена, настоящият съдебен състав приема, че безспорно от ищеца е реализирано нарушение на трудовата дисциплина, произтичащо от неизпълнението на нормативното задължение по чл.125 от КТ- за точно и добросъвестно упражняване на трудовите задължения, както и поради неизпълнението на конкретното му трудово задължение, установено с чл.19 от длъжностната характеристика, във вр. с чл.14, ал.1 от Етичния кодекс. Настоящият съдебен състав намира за правилен и споделя като такъв извода на първата инстанция, с който е прието, че така доказаното поведение на ищеца, /което е в противоречие с цитираните по-горе законови норми и трудови задължения, установени с длъжностната характеристика/, не може да бъде квалифицирано като тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, т.7 от КТ и като последица от това, при съобразяване на критериите по чл.189 от КТ - не може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение. На първо място, с оглед неизчерпателно изброените критерии на нормата на чл.189 от КТ и тези, доразвити в константната съдебна практика /цитирана в обжалваното решение/, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде отчетен правно-релевантния факт, че нарушението, реализирано от ищеца, не е свързано с изпълнението на преките му и непосредствени служебни задължения – като шофьор на линейка, а представлява нарушение на етичните правила. В тази връзка, съдът съобразява, че това нарушение не е рефлектирало върху оказаната медицинска помощ в конкретната ситуация, тъй като такава е била предоставена адекватно на нуждаещите се лица, включително и със съдействието на ищеца. На следващо място, доводът на ответника, че нарушението на етични правила от страна на ищеца е довело до затруднение на режима на работа в конкретния случай, / с което ответната страна обосновава налагането на най-тежкото наказание/, настоящият съдебен състав намира за неоснователен. Не се доказа по делото в конкретния случай режимът на работа на спешния център да е бил нарушен или затруднен в резултат на извършената персонална промяна в състава на дежурните екипи в процесния момент, като последица от отправена молба на лекаря в екипа и с оглед неговото емоционално състояние - резултат от нарушението. Не се установява режимът на работа на екипите да е бил прекъснат или в определен момент да не е бил обезпечен. Действително, екипността в дейността на ответника има съществено значение, но в конкретния случай съдът приема, че не се установява отправените от ищеца обидни реплики към старшия член от екипа да са били с такъв характер, острота и тежест, че да доведат до такава степен на засягане на емоционалното му състояние, което би направило невъзможно да продължи да изпълнява служебните си задължения и в рамките на същия екип. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за сериозни евентуални вредни последици, които биха настъпили за дейността му в резултат на поведението на ищеца при хипотетична невъзможност за смяна в екипа в конкретната ситуация, с които евентуални вредни последици е обоснована тежестта на наказанието. На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че при отчитане съответствието между тежест на нарушението и тежест на наказанието не следва да бъде зачитано наложеното на ищеца предходно наказание- забележка, предвид факта, че към момента на реализиране на настоящото нарушение, това наказание е било заличено, на основание чл.197, ал.1 от КТ. При тази хипотеза, настоящият съдебен състав приема, че доколкото законовата норма на ал.2 на чл.197 от КТ установява изрична фикция за в бъдеще – работникът се счита като ненаказван, то наложеното, но заличено дисциплинарно наказание не може да бъде съобразявано като критерии при определяне на тежестта на наказание за нарушение, реализирано след заличаване на предходното наказание. Настоящият съдебен състав споделя в тази връзка съдебната практика, приемаща това разрешение- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 263/ 24.11.2015г. по гр.дело № 2892/2015г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 267 от 17.03.2021г. по гр.дело № 390/2020г. на ІV ГО на ВКС и др. Що се отнася до субективното отношение и твърдяната от ответника липса на критичност на ищеца към нарушението, настоящият съдебен състав приема, че не се установява такава да е налице. Напротив, самият ищец признава част репликите, отправени от него към старшия член на екипа, както и признава за нерегламентирани практики за сътрудничество между служители на ЦСМП и траурни агенции, за които „практики“ правилно с обжалваното решение е прието, че от ответника следва да бъдат извършени дължимите проверки и да бъдат предприети съответните законови действия за пресичането на тези „практики“, в случай, че действително бъде установено наличие на такива. С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че при съобразяване на критериите по чл.189 от КТ и в частност –при зачитане на правно-релевантния факт, че реализираното от ищеца нарушение не е свързано с изпълнението на преките му и непосредствени трудови задължения, от него не се установи в конкретния случай за ответника- работодател да са настъпили вредни последици и при липсата на предшестващи други дисциплинарни наказания, наложеното на ищеца най- тежко дисциплинарно наказание със спорната заповед не съответства на тежестта на реализираното от него нарушение, тъй като е прекомерно. Като последица от това, като противоречаща на нормата на чл.189 от КТ, спорната заповед за налагане на дисциплинарно наказание- уволнение, се явява незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена, както правилно е постановено с обжалваното първоинстанционно решение. Правило и в съответствие с константната съдебна практика /Решение № 43 от 10.02.2014г. по гр.д. № 4082/2013г. на ІV ГО на ВКС; Определение № 1099 от 23.11.2017г. по гр.д.0 3858/2017г. на ІV ГО на ВКС, Определение № 672 от 17.07.2018г. по гр.дело № 1021/2018г. на ІV ГО на ВКС и др./ с обжалваното решение е отменена и обусловената от заповедта за дисциплинарно уволнение - втора констативна по своята правна същност заповед – за прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото двете заповеди представляват и следва да се разглеждат като единен акт на работодателя по прекратяване на трудовото правоотношение. По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ Така доказаната основателността на претенцията по т.1 на чл.344, ал.1 от КТ, обуславя основателността и на исковете по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ. На основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ ищецът следва да бъде възстановен на длъжността му, заемана преди незаконното уволнение. Искът по чл.344, ал.1, т.3 от КТ се явява основателен, като по отношение на размера му настоящият съдебен състав намира за частично основателна жалбата на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта на отхвърлянето на тази претенция. Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде зачетен, на основание чл.235, ал.3 от ГПК, настъпилият в хода на въззивното производство правно-релевантен факт - на изтичане на остатъка от 6 месечния срок по чл.225, ал.1 от КТ в хода на въззивното производство - преди приключване на съдебното дирене от въззивния съд. При извършена от въззивния съд констатация по оригинала на трудовата книжка на ищеца в съдебното заседание на 22.02.2022г. е установено, че за този остатък от 6 месечния срок, в рамките на периода от време 12.06.2021г.- 01.08.2021г., ищецът не е започнал работа при друг работодател. Дължимото на ищеца обезщетение по чл.344, т.2, вр. с чл.225, ал.1 от КТ за този период от време /12.06.2021г.- 01.08.2021г./ възлиза на сумата от 2 329, 60лв. За тази допълнителна сума настоящият съдебен състав приема, че искът се явява основателен. Неоснователно е твърдението на ищеца за необоснованост на извода на първата инстанция, с който е прието, че размерът на последното му брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец е 1 207, 00лв. Този размер се установява от представения от ищеца фиш за изплатено трудово възнаграждение за м.01.2021г. Законосъобразно – в съответствие с разпоредбата на чл.17 и чл.18 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и нормата на чл.228 от КТ, от първоинстанционния съд при определяне размера на дължимото обезщетение за времето на оставане без работа, не са включени допълнителните възнаграждения, изплатени на ищеца, които нямат постоянен характер. Такова е изплатеното възнаграждение за Covid-19, както и изплатеното за положения извънреден труд и извънреден график в последния отработен месец преди уволнението. Законосъобразно от първоинстанционния съд при определяне размера на обезщетението по реда на чл.228 от КТ, са включени нормативно установените елементи от възнаграждението на ищеца, изброени в нормите на чл.17, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от Наредбата, при съобразяване на договореното работно време с представения по делото трудов договор, а именно: размер на основната работна заплата, размер на възнаграждението за трудов стаж и професионален опит, размер на възнаграждението за бърза помощ и размер на възнаграждението за нощен труд. Конкретният им размер на тези възнаграждения се установява от представения по делото фиш на л.21 от делото на СРС. С оглед гореизложените мотиви настоящата инстанция приема, че и за останалата част от исковия период, а именно – за периода 12.06.2021г.- 01.08.2021г. предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ се явява основателен, като същият е доказан за този период до размера на сумата от 2 329, 60лв., която е допълнително дължима на ищеца. За разликата над сумата от 7 597, 36лв. /общо дължимото обезщетение, включващо присъденото с обжалваното решение от 5 267, 76лв. и допълнително присъденото с настоящото решение от 2 329, 60лв./ - до пълния предявен размер от 18 819, 42лв. искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, съответно- решението на СРС в обжалваната част на отхвърляне на претенцията за тази разлика- потвърдено като правилно. По разноските: При този изход на делото въззивникът – ответник дължи на въззиваемата страна – ищец направените по делото разноски във въззивното производство, съразмерно на уважената част от жалбата му от 85, 95лв.- адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Съдът намира за неоснователно заявеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца, тъй като размерът му от 500, 00лв. е под минимално установения с чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. Дължимите на ищеца разноски за първоинстанционното производство, съразмерно и на допълнително уважената част от иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ възлизат на сумата от 484, 43лв. Доколкото, обаче, с обжалваното решение е присъден пълният размер на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение от 1 200, 00лв. и при липса на заявено от ответника искане по реда на чл.248 от ГПК, настоящият съдебен състав при съобразяване на разпоредбата на чл.271, ал.1, изр.2 от ГПК, приема, че решението на СРС в частта на присъдените на ищеца разноски следва да бъде потвърдено. Съответно, на ответника се дължат разноски за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата на ищеца от 82, 80лв., на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Ответникът дължи допълнително държавна такса, на основание чл.78, ал.6 от ГПК върху допълнително уважената част от иска по чл.344, ал.1, т.3 от ГПК, която е в размер на 93, 18лв., вносима по сметка на СРС, както и държавна по въззивната жалба на ищеца, съразмерно на уважената част от нея от 46, 59лв., вносима по сметка на СГС. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд