Решение № 2077 от 26.8.2026 г. на Административен съд - Кърджали по дело № 311/2026 г.

Производството е административно, по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./ от АПК, във вр. с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/. Образувано е по жалба от Н. Е./N. E., с [ЕГН], гражданин на [държава], роден на [дата], притежаващ Разрешение за пребиваване №[рег. номер], издадено от МВР - София, валидно до 17.07.2028 год., с постоянен адрес - [населено място], [улица], [община], [област], подадена чрез адвокат Д. Е. И., член на ••• адвокатска колегия, против Заповед Peг.№292з-1163 от 28.04.2026 год., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която, на жалбоподателя Н. Е., на основание чл.44, ал.1 във вр. с 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на постоянно пребиваване в Р. България“ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за доброволно напускане на страната - 15 дни. Жалбоподателят заявява в жалбата, че в законоустановения срок, на основание чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, обжалва посочената заповед, като счита същата за незаконосъобразна - издадена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Излага съображения за това, като най-напред твърди, че във връчената му Заповед Рeг.№292з-1163 от 28.04.2026 год., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, липсват последните символи на всеки един от редовете в дясната част на текста, т.е. липсва част от текста на всяка от страниците и освен че понякога се губи смисъла, в някои случаи липсата на текст представлява липса на точните разпоредби от закона, които административния орган твърди, че са нарушени от доверителя ми. Сочи, че конкретни примери могат да се видят на стр.1, ред 16 („обстоятелството по чл.40, ал.1, т....“); стр.1, ред 27 („съгласно чл.4...“); стр.3, ред 9 („съгласно чл.25, ал.“); стр.3, ред 12 („Съгласно чл.2...“); стр.3, ред 17 („въз основа на виза по чл.9а, ал.2, т.3 и ....“); стр.3, ред 39 („семейство на чужденец по чл.25, ал. ...“); стр.4, ред 41 („на основание чл.40, ал.1, т....“). Сочи също, че на стр.5, в т.2 от диспозитива на акта е посочено, че на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, на жалбоподателя е определен срок за напускане на страната „1 дни“, а цитираната разпоредба гласи следното: „В заповедта за налагане на принудителна административна мярка по чл.39а, ал.1, т.1 и 2 се определя срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да изпълни доброволно задължението за връщане.“. Твърди се, че в резултат на горепосоченото, жалбоподателят бил в невъзможност да установи кои точно разпоредби на действащото законодателство са нарушени от негова страна, което го възпрепятства да упражни пълноценно правото си на защита и е налице напълно неясно волеизявление на административния орган (неразбираем диспозитив и липса на мотиви), което представлява съществен порок. Сочи се ,че съгласно АПК, ако административният акт е неясен и не позволява да се разбере действителната воля на органа, той е незаконосъобразен и следва да бъде отменен от съда. На следващо място в жалбата се твърди, че в обстоятелствената част на процесната заповед, административният орган не е посочил на какво основание е преценил, че жалбоподателят не принадлежи към категорията на уязвимите лица и че органът не е събрал достатъчно доказателства и не е извършил задълбочена справка преди да достигне до своите изводи, че той не попада в кръга на уязвимите лица. Твърди се, че в случая, възрастта и здравословните проблеми, които имал жалбоподателя, са били причина да не може да пребивава на територията на Република България. Излага се довод, че административният орган е бил длъжен да съблюдава законовите си задължения и ако има нарушения, да ги констатира и да предприеме действия, както и че самото бездействие на административния орган може да се квалифицира като процесуално нарушение, водещо до лишаване от адекватна защита и реализиране на законово право, от страна на жалбоподателя. На следващо място, в жалбата се твърди, че в оспорената заповед не е описана фактическата обстановка и предвид кои обстоятелства е приложена принудителна административна мярка, както и че липсват посочени доказателствата, въз основа на които са установени фактите, като бланкетно били цитирани и правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Според изложеното в жалбата, процесната заповед не съдържа изискуемите от нормата на чл.59, ал.2 от АПК реквизити, както и са допуснати груби и съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до ограничаване на правото на защита. Твърди се също, че не са изпълнени и изискванията на чл.44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган не е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба и че изложеното в процесната заповед тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната. С оглед на изложеното, жалбоподателят счита, че не са налице материалноправните предпоставки за налагането на процесната принудителна административна мярка, както и че при прилагането й, в нарушение на чл.35 от АПК, административният орган не е взел предвид относимите към случая факти и обстоятелства и следователно, допуснатото съществено нарушение на административнопроизводственото правило по чл.35 от АПК е довело до неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят моли, след като съдът разгледа настоящата жалба, да отмени изцяло Заповед Рeг.№292з-1163 от 28.04.2026 год., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с произтичащите от това правни последици. В съдебно заседание, жалбоподателят Н. Е./N. E. – гражданин на [държава], с [ЛНЧ], постоянно пребиваващ чужденец в Република България, с постоянен адрес в страната - [населено място], [община], [област], редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът по жалбата – директорът на ОД на МВР - град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание, не се явява, представлява се от редовно упълномощен процесуален представител – гл.юрк. М. П., която оспорва жалбата и я счита за неоснователна. Счита, че атакуваният административен акт е законосъобразен и че са налице материалноправните предпоставки за издаването му, а освен това, актът е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, както и с предвиденото съдържание и мотиви. Сочи, че не са допуснати процесуални нарушения, в това число - посочени са правни и фактически основания и същият е съобразен и с целта на закона, поради което моли съда да го потвърди, а жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР – Кърджали, а при условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение (!?! – присъждане на адвокатско възнаграждение въобще не се претендира от жалбоподателя, а освен това, по делото няма и никакви доказателства такова да е било заплатено от него). В съдебно заседание представям и писмени бележки с изложени по-подробни съображения относно законосъобразността на административния акт. Административен съд - Кърджали, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна: По допустимостта на жалбата: Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите за налагане на принудителни административни мерки, т.е. заповедите по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България”, по отношение на жалбоподателя Н. Е./N. E., видно от оформената към нея разписка/л.30/, му е връчена на датата 18.05.2026 год., с изписан текст: „Запознат съм с настоящата заповед на език, който владея“, срещу подпис и в присъствието на заклет преводач, който също се е подписал. Жалбата против Заповед №292з-1163 от 28.04.2026 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, естествено, не е подадена по предвидения в АПК ред, т.е. чрез административния орган, чиито акт се оспорва, а е депозирана направо в Административен съд – Кърджали, регистрирана в деловодната система на съда с Вх.№1950 на 29.05.2026 год., видно от положения върху жалбата и попълнен щемпел/л.2/. От горното следва, че жалбата е подадена на 11-ия/единадесетия/ ден след съобщаването на заповедта, т.е. спазен е предвидения 14/четиринадесет/-дневен срок за обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена от лице - адресат на индивидуалният административен акт, чрез пълномощник – правоспособен адвокат и за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни права и интереси, като същата е подадена и в предвидената писмена форма и с изискуемото се съдържание, макар и не по предвидения в закона ред, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Административният съд, след като извърши анализ и преценка на писмените и гласните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена следната фактическата обстановка по спора: С оспорената в настоящото производство Заповед №292з-1163 от 28.04.2026 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали/л.26-л.30/, на основание чл.40, ал.1, т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на Н. Е./N. E., гражданин на [държава], роден на [дата], [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт №[рег. номер], постоянно пребиваващ чужденец в Р. България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната - 15 дни. В мотивите към заповедта е посочено, че в група „Миграция” – Кърджали към ОДМВР - Кърджали е постъпило заявление с Вх.№40/27.02.2026 год., за издаване на удостоверителен документ, от E. N./Е. Н., гражданин на [държава], роден на [дата] в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт [рег. номер], постоянно пребиваващ чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ/л.61/. Посочено е също, че по повод подаденото заявление за издаване на удостоверителен документ, е направена справка в АИС на МВР от 27.02.2026 год./л.59/, от които е установено обстоятелството по чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България, а именно - че в едногодишен срок от получаване на разрешението за пребиваване ••• гражданин не се е установил и не пребивава на територията на страната, което е предпоставка за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“. Отразено е, че E. N./Е. Н. има разрешено постоянно пребиваване в Република България от 27.02.2023 год., на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ (чужденци, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната), но към момента не се е установил трайно в Република България и не пребивава на територията на страната. Прието е, че констатираното е основание за отнемане на постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, съгласно която, „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната.”. В мотивите към заповедта е описано, че предвид изложеното и на основание чл.26, ал.1 от АПК, при провеждането на интервю, регистрирано с УРИ 292р-8591/26.03.2026 год./л.49-л.51/, E. N./Е. Н. е уведомен, че срещу него е образувано производство по налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, като на чуждия гражданин е осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с административното производство, до 02.04.2026 год. и че започването на процедурата по налагане на ПАМ и уведомяването за възможността да представи обяснения и възражения и допълнителни документи по преписката са сведени до знанието на E. N./Е. Н., което той удостоверил с подписа си. Посочено е, че обясненията на E. N./Е. Н., във връзка с административното производство по налагане на ПАМ, са необходими на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Описано е, че в интервю с УРИ 292р-8591/26.03.2026 год. чуждият гражданин E. N./Е. Н. е заявил, че има разрешено постоянно пребиваване в Република България от 2023 год. и е потвърдил, че до момента не се е установил на територията на страната, а заедно със семейството си живее в [населено място], [държава], както и е заявил също, че работи в [населено място], в собствената си [фирма] и няма възможност да посещава Република България. Посочено е, че в хода на административното производство, от E. N./Е. Н. е представена справка, издадена на 23.03.2026 год. от отдел „Гранични контролно-пропускателни пунктове“ при Областна дирекция на МВР – [населено място], на ••• език и в легализиран превод на български език/л.52-л.57/ и че при изследване на посочения документ е установено, че E. N./Е. Н. има 8 краткосрочни влизания на територията на Република България, през [ГКПП] (ГКПП на [държава] с Република България), което само потвърждава извършените справки в АИС „Граничен контрол“ и факта, че E. N./Е. Н. не се е установил и не пребивава на територията на страната. В мотивите към заповедта е посочено, че на основание чл.30, ал.1, т.6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), на 07.04.2026 год., от служители на Районно управление - [община] при ОДМВР – Кърджали, е била извършена проверка на адрес: [населено място], [улица], [община], [област], за който имот E. N./Е. Н. е представил доказателства за осигурено жилище, респективно, че към момента на получаване на разрешението за пребиваване той има реална възможност и годно правно основание да обитава жилището и че при проверката E. N./Е. Н. е установен на адреса и с него е проведен разговор, в който той е потвърдил, че от получаването на постоянно пребиваване в Република България - 27.02.2023 год. до момента, е пребивавал на адреса около 5 - 6 пъти през летния сезон. Отразено е, че за извършената проверка е изготвена докладна записка рег.№318р-4852/08.04.2026 год. по описа на РУ – Кирково/л.43-л.44/, като е прието, че заявеното от чуждия гражданин потвърждава извода, че в едногодишен срок от получаване на разрешението за пребиваване, ••• гражданин не се е установил и не пребивава на територията на страната. По-нататък в мотивите е описано, че във връзка с административното производство по налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“, на 31.03.2026 год. е отправено запитване до директора на ТД на НАП - Пловдив, офис [област], с искане за информация относно регистрирани трудови договори на територията на страната и платени здравноосигурителни вноски от E. N./Е. Н./л.48/ и че с писмо изх.№05-09-41#1/03.04.2026 год./л.46-л.47/, ТД на НАП - Пловдив, офис [област], уведомява, че към 03.04.2026 год., за чуждия гражданин няма подадени уведомления по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда за регистриране на трудови договори и че от лицето са били извършени плащания за здравноосигурителни вноски, на основание чл.40, ал.5, т.1 от Закона за здравното осигуряване, за периода от 27.02.2023 год. до 28.02.2026 год., като парите били внесени еднократно, на 10.03.2026 год., т.е. плащането на здравноосигурителните вноски не е било извършвано периодично, а са били платени наведнъж, тъй като лицето се е нуждаело от документ за липса на задължения при кандидатстване за българско гражданство. В мотивите на следващо място е отразено, че за да получи право на постоянно пребиваване в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, E. N./Е. Н. е подал заявление и му е била издадена виза за дългосрочно пребиваване и че съгласно чл.9, ал.1 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, „виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни се издава на чужденец, който желае да се установи продължително или постоянно в Република България на едно от основанията, посочени в Закона за чужденците в Република България“, а съгласно чл.25, ал. 1, т.9 от ЗЧРБ, чужденецът би следвало да се установи трайно на територията на страната. В мотивите към заповедта е пояснено, че пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната и че съгласно чл.23, ал.1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок, като пребиваването се осъществява въз основа на виза по чл.9а, ал.2, т.3 и 4; международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим; актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България или разрешение на службите за административен контрол на чужденците. Описано е, че от своя страна, разрешение за постоянно пребиваване по смисъла на чл.23, ал.1, т.4 от ЗЧРБ се предоставя при наличие на основанията, регламентирани в чл.25, ал.1 от закона и че освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца да се установи постоянно на територията на страната. Посочено е, че законът не дава легално определение на понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание и че под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи. Прието е, че в този смисъл, инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване и че изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да се установи в Република България. На следващо място в мотивите е посочено, че съгласно чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 и че в нормата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, които да не са причина за отнемане или загуба на статута. Отбелязано е, че с последните две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка - отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, като е прието, че в конкретния случай нито една от посочените хипотези на изключение не е налице. На следващо място, в мотивите е посочено, че от данните в преписката на E. N./Е. Н. не е установено същият да принадлежи към категорията на уязвимите лица и че органите за административен контрол на чужденците са компетентни относно производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, така че това е факт, които е служебно известен на административния орган, както и че за E. N./Е. Н. не са налице такива производства. На следващо място, в мотивите е посочено, че при проверка в АИС на МВР е установено, че за E. N./Е. Н. не са налични производства по Закона за убежището и бежанците и че от извършена проверка в информационните фондове на МВР е установено, че срещу E. N./Е. Н. няма производство по АПК. По-нататък в мотивите е описано, че E. N./Е. Н. е семеен и в интервю УРИ 292р-8591/26.03.2026 год. същият е заявил, че заедно със съпругата си живее постоянно в [държава], на адрес: [населено място], [община], [адрес], [улица], в собствено жилище и че работи в собствената си [фабрика] в [населено място] и месечният му доход е ••• [парична единица], а съпругата му П. Е. е пенсионерка и получава пенсия, в размер на ••• [парична единица], както и че от брака си съпрузите имат родени три деца – О., на [години]; Х., на [години] и Д., на [години], които живеят постоянно в [държава], като съпругата и децата му имат само ••• гражданство. В мотивите ясно е посочено, че E. N./Е. Н. е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 27.02.2023 год., като за период от три години назад - от 09.04.2023 год. до момента, е посетил Република България 10 пъти и е пребивавал в страната общо 24 дни/видно от справка от 09.04.2026 год. за пътуване на лице – чужд граждани/л.41/ и това показва, че E. N./Е. Н. и семейството му не са се установили трайно в Република България, а посещава страната инцидентно, за по няколко дни. В мотивите е прието, че горепосочените обстоятелства показват, че E. N./Е. Н. живее извън Република България и че по този начин, наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход. Отбелязано е, че отнемането на правото на пребиваване на E. N./Е. Н. не създава непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ. Така в крайна сметка, в мотивите към заповедта е прието, че в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, че не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложи разпоредбата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на E. N./Е. Н. да остане на територията на Република България. По административната преписка са представени и приети като доказателства по делото писмените документи, удостоверяващи изложеното по-горе в мотивите към заповедта, като по административната преписка е представено и е прието като доказателство и Предложение с УРИ 292р-11745/28.04.2026 год., изготвено от началник на група „Миграция“ – Кърджали/л.36-л.40/, по повод постъпилото заявление с Вх.№40/27.02.2026 год. за издаване на удостоверителен документ, от издаване на удостоверителен документ от E. N./Е. Н., гражданин на [държава], роден на [дата] в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт [рег. номер], постоянно пребиваващ чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Със същото е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали, на основание чл.40, ал.1, т.5 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, да се наложи принудителна административна мярка – „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България”, на E. N./Е. Н., гражданин на [държава], роден на [дата] в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт [рег. номер], с разрешено постоянно пребиваване в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, да се определи срок за напускане на страната - 15 дни. В предложението са описани всички обстоятелства, които са установени в хода на административното производство въз основа на представените към заявлението документи, както и документите и доказателства, събрани в хода на проведеното административно производство, описани и по-горе в настоящото изложение, както и са изложени съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се е установило, че E. N./Е. Н. е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 27.02.2023 год., като за период от три години назад - от 09.04.2023 год. до момента, е посетил Република България 10 пъти и е пребивавал в страната общо 24 дни и че това показва, че E. N./Е. Н. и семейството му не са се установили трайно в Република България, а посещава страната инцидентно, за по няколко дни и в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за чужденците в Република България, не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Така, след като се е запознал с мотивите на началника на група „Миграция“, изложени в предложение УРИ 292р-11745/28.04.2026 год., на основание чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България, директорът на ОДМВР – Кърджали, с оспорената Заповед Peг.№292з-1163 от 28.04.2026 год., е отнел правото на постоянно пребиваване в Република България на E. N./Е. Н., гражданин на [държава], роден на [дата] в Република България, [ЛНЧ], [ЕГН], паспорт [рег. номер], постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определил срок за напускане на страната - 15 дни. При така установената по делото фактическа обстановка и след проверката за допустимост на жалбата, при извършената, на основание чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира следното: При извършената служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, на всички основания по чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1, изр.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата редакция на тази норма (Доп., ДВ, бр.21 от 2021 г.) и на чл.18, ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, компетентен орган – директора на ОД на МВР – Кърджали, т.е. издадена е от административен орган, материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. На следващо място, противно на твърденията в жалбата, според настоящия съдебен състав, оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата се от закона писмена форма и с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК, като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени подробни фактически основания, както и правните основания за постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените правила при издаването му. Тук съдът намира за нужно да посочи, че е напълно несъстоятелно твърдението развито в жалбата, че във връчената на жалбоподателя Заповед peг.№292з-1163 от 28.04.2026 год., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, липсвали последните символи на всеки един от редовете в дясната част на текста, т.е. липсвала част от текста на всяка от страниците и така, освен че понякога се губел смисъла, в някои случаи липсата на текст представлявала липса на точните разпоредби от закона, които административният орган твърди, че са нарушени от жалбоподателя и че в резултат на посоченото, същият бил в невъзможност да установи кои точно разпоредби на действащото законодателство са нарушени от негова страна, което го възпрепятства да упражни пълноценно правото си на защита. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че по административната преписка е представен заверен препис от оспорената заповед, в текста на която се чете абсолютно всичко и на която заповед накрая, под текста, е изписано „Запознат съм с настоящата заповед на език, който владея“ и е положен подпис на лицето - адресат на заповедта и дата, като е положен подпис и е изписана фамилията на заклетия преводач. От друга страна, несъстоятелно е твърдението, че жалбоподателят бил в невъзможност да установи, кои точно разпоредби на действащото законодателство са нарушени от негова страна, т.к. такива твърдения – за нарушени разпоредби от негова страна, в мотивите на заповедта не се съдържат, а са цитирани разпоредбите на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, на основание на които е издадена заповедта; нормите на чл.23, ал.1, т.4 и чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, на основание на които е било получено разрешението за постоянно пребиваване от жалбоподателя; нормата на чл.23, ал.1 от ЗЧРБ, определяща различните видове пребивавания на чужденците – краткосрочно, продължително, дългосрочно и постоянно, с оглед разрешения срок на пребиваване, както и нормата на чл.9, ал.1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, регламентираща, при какви условия се издава виза за дългосрочно пребиваване. Ясно е, че няма как, която и да е от тези разпоредби да може да бъде нарушена от жалбоподателя, т.к. с никоя от тях не се създават задължения и не се поставят изисквания към него. Следва да се отбележи, че при проведеното интервю жалбоподателят E. N./Е. Н. е бил изрично уведомен, че срещу него започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена му е била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които същият не е пребивавал на територията на Р.България, като същият от своя страна изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че ще представи такива документи, но по делото е безспорно, че в указания на жалбоподателя срок такива доказателства не са представени, поради което е издадена и оспорената заповед. Такива доказателства, между впрочем, не са представени и в хода на настоящото съдебно производство, т.е. след издаването на оспорената заповед, което изключва възможността да се приеме, че в случая е налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, евентуално налагащо отмяната на акта само на това основание. За настоящия съдебен състав е безспорно, че на чуждия гражданин е предоставено правото да участва в производството, като липсата на дадени от него допълнителни обяснения и представени доказателства в указания срок, не могат да бъдат вменени в тежест на административния орган. На следващо място, съдът намира за напълно неоснователно и оплакването в жалбата, че в обстоятелствената част на процесната заповед, административният орган не е посочил, на какво основание е преценил, че жалбоподателят не принадлежи към категорията на уязвимите лица и че органът не е събрал достатъчно доказателства и не е извършил задълбочена справка преди да достигне до своите изводи, че той не попада в кръга на уязвимите лица, както намира за несъстоятелно и голословно твърдението, че в случая, възрастта и здравословните проблеми, които имал жалбоподателя, са били причина да не може да пребивава на територията на Република България. Във връзка с горното съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно §1, т.4б от Допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, по смисъла на този закон, „Уязвими лица“ са малолетни или непълнолетни лица, непридружени малолетни или непълнолетни лица, лица с увреждания, възрастни хора, бременни жени, самотни родители с малолетни или непълнолетни деца и лица, които са били подложени на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо, физическо или сексуално насилие.“. Пределно ясно, с оглед тази легална дефиниция, че жалбоподателят E. N./Е. Н., който е роден на [дата], няма как да е малолетно или непълнолетно лице или непридружено малолетно или непълнолетно лице, ясно е, че няма как да е бременна жена, нито пък да е самотен родител с малолетни или непълнолетни деца. По делото няма никакви данни или каквито и да е твърдения, жалбоподателят да е лице с някакво увреждане, нито пък да е лице, което да е било подложено на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо, физическо или сексуално насилие. Горното безспорно следва и от установените данни при проведеното с него интервю, при което интервю жалбоподателят ясно е заявил, че заедно със съпругата си живее постоянно в [държава], на адрес: [населено място], [община], [адрес], [улица], в собствено жилище, че работи в собствената си [фабрика] в [населено място] и месечният му доход е ••• [парична единица] и че съпругата му П. Е. е пенсионерка и получава пенсия, в размер на ••• [парична единица],както и че от брака си съпрузите имат три деца – О., на [години], Х., на [години] и Д., на [години], които живеят постоянно в [държава]. Жалбоподателят E. N./Еюбоглу е роден на [дата], т.е. същият, към датата на издаване на заповедта – 28.04.2026 год., е на възраст [години] и [месеца], т.е. същият не е чак толкова възрастен и сама по себе си, тази възраст не може да го причисли към категориите на „уязвимите лица“ по смисъла на цитираната по-горе легална дефиниция. Освен това, от страна на същия не са представени абсолютно никакви доказателства – каквито и да е медицински документи, от които да е видно, че същият има някакви здравословни проблеми, каквото твърдение е въведено в жалбата, дори нещо повече – при проведеното интервю същият е бил запитан, дали има увреждания, свързани с намаляване на работоспособността или наличие на трайно намалени възможности да изпълнява дейности, възможни за здрав човек, на което жалбоподателят е отговорил с „Не, нямам“. От изложеното по-горе става пределно ясно, че жалбоподателят E. N./Е. Н. не принадлежи към категорията на уязвимите лица, като според настоящия състав, напълно достатъчно е посоченото в мотивите на заповедта, че от данните в преписката на E. N./Е. Н. не е установено същият да принадлежи към категорията на уязвимите лица и това е така, т.к. в преписката безспорно липсват каквито и да е данни същият да попада в тази категория лица. Отделно от горното, следва да се отбележи, че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните административни мерки: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Съдът намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал тези предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Предвид горното, съдът в настоящия състав намира, че случая не са налице нарушения на административнопроизводствените правила, т.е. по отношение на оспорената заповед не е налице отменителното основание по чл.146, т.3 от АПК. По отношение материалната законосъобразност на оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното: В разпоредбата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г./ е предвидено, че отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16. Ясно е, че в нормата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ са регламентирани и хипотези, които да не са причина за отнемане или загуба на статута, като с последните две предложения на нормата на тази норма законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка - отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение не е налице. Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл.23, ал.1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. По делото не е спорно, че E. N./Е. Н. е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ - чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. От доказателствата по делото обаче е видно, че жалбоподателят не се е установил трайно на територията на България. За периода от получаване на разрешението си за постоянно пребиваване - 27.02.2023 година до датата 09.04.2026 год., т.е. за период по-дълъг от три години, същият е влизал на територията на Република България само 10 пъти, като престоят му при тези влизания е бил краткотраен – между 1 и 3 дни, а общият му престой в Р. България при тези влизания възлиза на само 24 дни. От тези факти може да се направи единствено възможният извод, че жалбоподателят категорично не се е установил на територията на Р. България още по-малко път трайно. Законът не дава легално определение на понятието „трайно установяване“, но следва да се посочи, че според постоянната съдебна практика на съдилищата у нас, понятието „установяване“, за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под „установяване“ на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност на това място, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. В подкрепа на последното е и фактът, че според предоставените от НАП данни, за жалбоподателя към 03.04.2026 год. няма подадени уведомления по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда за регистриране на трудови договори и че от същия е било извършено плащане за здравноосигурителни вноски, на основание чл.40, ал.5, т.1 от Закона за здравното осигуряване, за периода от 27.02.2023 год. до 28.02.2026 год., но дължимите суми са били внесени еднократно - на 10.03.2026 год., т.е. плащането на здравноосигурителните вноски не било извършвано периодично, а са били платени наведнъж, тъй като лицето се нуждаело от документ за липса на задължения при кандидатстване за българско гражданство. В този смисъл, инцидентните пребивавания на територията на страната в рамките на едногодишния период по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, категорично не могат да обосноват извод за трайно установяване. Отделно от горното следва да се упомене, че семейните, културните и социални връзки на жалбоподателя E. N./Е. Н. са с [държава], където е обичайното му пребиваване и това на семейството му, поради което и наложената принудителна административна мярка не ограничава правото му на личен и семеен живот. Жалбоподателят живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, има постоянна работа в [държава], семейството му има недвижимо имущество и доходи, плаща данъци и осигуровки там, поради което е налице визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната. Така, след като е съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, директорът на ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на законовите разпоредби, на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, е наложил принудителната административна мярка „Отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България“, по отношение на ••• гражданин E. N./Е. Н., т.е. съдът намира, че по отношение на оспорената заповед не е налице отменителното основание по чл.146, т.4 от АПК. Ето защо, по изложените по-горе съображения съдът намира, че оспореният административен акт е законосъобразен, като издаден при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби, като при това положение е съответен и на целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена с решението по настоящото дело. С оглед изхода на спора по делото и предвид своевременно изразената претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в съдебно заседание и в представената в същото заседание писмена защита от процесуалния представител на ответника, съдът счита, че на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК, на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер на 105.00/сто и пет/ евро, определено съобразно чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за заплащане на правната помощ, което регламентира, че по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 200 лева/102.26 евро/ до 300 лева/153.39 евро/. В случая, по делото е проведено само едно съдебно заседание, в което упълномощеният процесуален представител на ответника – гл.юрк. М. П., се е явила и е изразила становище по жалбата и е изложила доводи в подкрепа на оспорената заповед, както е изготвила и депозирала в същото съдебно заседание подробни писмени бележки по делото. С оглед на това съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение, определено към минимално регламентирания в чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за заплащане на правната помощ, размер от 102.26 евро, а именно – в размер на 105.00/сто и пет/ евро, е адекватно и съразмерно на осъществената правна защита и съдействие от процесуалния представител на ответника, поради което и същото следва да бъде присъдено в този размер. В случая, административният орган, който е издал оспорения административен акт, се намира в структурата на Областна дирекция на МВР - Кърджали, поради което, именно в полза на същата, в качеството й на юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдено дължимото юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от така изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във вр. с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд