Решение № 6037 от 5.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2963/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 20061014 от 07.10.2022 г. по гр. д. № 44352/2019 г. по описа на СРС, 141 с - в са отхвърлени предявените от „Л.Т. София" ООД, ЕИК ••••••• срещу Д. Б. Т., ЕГН ••••••••••, искове с правно основание, както следва: главен по чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. т. 1 КТ за заплащане на сумата 12 854, 79 лв. - обезщетение /неустойка/ при неизпълнение на задължение на работника да работи при работодателя за определен срок, поето по силата на трудов договор от 03.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 30.07.2019 г. до окончателното изпълнение, евентуален с правно основание чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. т. 1 КТ за сумата от 12 854, 79 лв. - обезщетение /неустойка/ при неизпълнение на задължение на работника да работи при работодателя за определен срок, поето по силата на договор за квалификация от 29.11.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.07.2019 г. до окончателното изпълнение, евентуален с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД за сумата от 8 153, 64 лв., представляваща обезщетение вместо изпълнение на задължението по договора за квалификация от 29.11.2012 г. за работа по придобитата квалификация в договорения срок, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.07.2019 г. до окончателното изпълнение и кумулативно предявения главен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 5 141, 92 лв. - обезщетение за неспазен срок на предизвестие, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.07.2019 г. до окончателното изпълнение. Ищецът е осъден за разноски. Недоволен от постановеното решение е останал ищеца „Л.Т. София“ ООД, който го оспорва с доводи, че е необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон при неправилна преценка на доказателствата. Поддържа, че правилно съдът е приел, че съгласно чл. 142, ал. 2 КТ работодателят може едностранно, без да е длъжен на иска съгласието на служителя, да установява сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде по - дълъг от 6 месеца. Този начин на работа не подлежи на договаряне, като посочването ме в трудовия договор е само информативно. Поддържа, че ако няма въведено сумирано изчисляване, важи нормирания работен ден, съгласно трудовия договор. До момента на прекратяване на договора ответникът не е възразил срещу начина на работа. От работните графици, отчети за изработени часове и фишове за заплата се установява, че ответникът се съгласил със сменен график с продължителност от 12 часа, със сумарно изчисляване на работното време за период от 6 месеца, което се е отчитало чрез регистрация на служителя в системата, въведена от работодателя. Поддържа, че в графиците са включени почивните дни, като служителите работят 6 дни с един почивен, а сумарното работно време се отчита на 6 месеца. Сочи, че ССчЕ е установила, че не са налице минус 8 часа труд при дните за компенсация и че на тази база компенсацията не влияе на отработените часове, а е част от организацията на работното време при работодателя и не е свързана с режима на отпуските. Излага доводи, че не е доказано полагане на извънреден труд. Това, че не е ползвал цялата си обедна почивка не води до извод, че е полагал такъв труд. Счита, че не са налице предпоставки, за да се приеме, че е полаган извънреден труд от ответника. Излага съображения във връзка с отчитане на работното време от работодателя. Поддържа, че ответникът не е имал основание да прекрати договора, тъй като не е доказано по-значително неизпълнение с оглед интереса на кредитора. Неправилен е извода на СРС, че в графиците присъстват и дни на платен отпуск. Възразява срещу изводите, че клаузата за неустойка е нищожна, като поддържа, че не се претендира целия размер, който не е прекомерен спрямо действително направените разходи за обучение. По тези и допълнителни съображения моли решението да се отмени и исковете да се уважат. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът Д. Б. Т., чрез представителя си, оспорва въззивната жалба като неоснователна, в писмен отговор, в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че между страните не е съществувал спор относно принципната възможност работодателят да въвежда сумирано отчитане на работното време (СИРВ). Сочи, че предварителното съгласието на служителя с въвеждането на СИРВ не може да оправдае или да санира нарушенията на трудовото законодателство, допуснати от работодателя. Поддържа, че пред първата инстанция е доказал, че законовите правила и процедури, които гарантират правата му, не са се спазвали от работодателя, което е довело до пълна зависимост от усмотрението на работодателя. Счита, че в резултат от заобикаляне на закона, служителят е поставен в непрекъснат режим „на разположение“, при непрекъснати промени в графиците (комуникирани по имейл, по телефон или устно в хода на работния процес) и без спазване на „окончателните“ графици от страна на работодателя, защото ежедневно се е изисквало оставане на работа извън работното време „по график“. Излага доводи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че трудовото правоотношение е законосъобразно прекратено от негова страна при наличие на основания по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ, които представляват съществено неизпълнение на задълженията на работодателя. Счита, че правомерното упражняване на правото по чл. 327, ал.1, т. 2 и 3 от КТ изключва възможността за ангажиране на отговорност на служителя за неустойка, а разпоредбата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД, на която се позовава ищеца, не е приложима. Съдът е направил задълбочен анализ на доказателствата и в съответствие с материалния закон, чл. 9 а от Наредбата за работното време, почивките и отпуските е приел, че при въвеждане на сумирано изчисляване на работното време задължение на работодателя е едновременно със заповедта за въвеждането му да утвърди и предостави на съответните служители поименни графици за същия 6-месечсн период, каквито липсват. Правилно, след преценка на събраните по делото свидетелски показния, съдът е приел, че при конкретните особености на работния процес работодателят (дейността не може да се планира) е бил в обективна невъзможност да спази изискването за изготвяне на поименни графици за периода на сумирано отчитане от шест месеца. Счита, че фактическото въвеждане на сумирано изчисляване на работното време е злоупотреба с право от страна на работодателя, като по този начин той не заплаща извънреден труд за работа в почивни дни и за работа над нормално установеното работно време, но без да осигурява права на служителите - да имат ясна предсказуемост и прогнозируемост на почивните си дни. Счита, че е доказано, че е работил „ден за ден“, без яснота в графика, а сумираното изчисляване на работното време е въведено фиктивно. Правилно и обосновано, като е съобразил ССчЕ, СРС е приел, че е положен и незаплатен от ищеца извънреден труд. Оспорва се довода на въззивника, че „компенсацията“ не представлява законоустановен отпуск и поради това не води до необходимост от преизчисляване на месечната норма работни часове. Поддържа, че работодателят е знаел и не се е противопоставял на полагането на извънреден труд - преди началото и след края на работното време по график, както и за невъзможността за използването на почивките в пълния им размер. Този труд е полаган под ръководството и надзора на „тийм лидери“. Излага множество съображения, че СРС неправилно е отхвърлил негови възражения относно правото на работодателя да оспори прекратяването на договора, относно липсата на придобита от него квалификация и за недействителност на договора за квалификация поради липса на основания - невъзможен предмет. Поддържа, че не е придобил нови знания и умения от проведения курс по квалификация. Счита, че по делото са установени многобройни нарушения на трудовото законодателство (на чл. 142 КТ, чл. 143 КТ и чл. 144 КТ), които не са съобразени от СРС. Въззивният съд не обсъжда останалите съображения на ответника в отговора, доколкото мотивите на СРС не са предмет на съдебен контрол, а оспореното решение е в полза на ответника. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски. Двете страни не правят възражение по разноските на насрещната страна за адвокатски възнаграждения. По смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното: Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. СРС е обсъдил всички относими към спора писмени и гласни доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК. Предмет на разглеждане пред СРС са били евентуално съединени искове, както следва: главен с правно основание чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. т. 1 КТ - за заплащане на сумата 12 854, 79 лв. - обезщетение /неустойка/ при неизпълнение на задължение на работника да работи при работодателя за определен срок, поето по силата на трудов договор от 03.09.2011 г., евентуален с правно основание чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. т. 1 КТ за заплащане на сумата 12 854, 79 лв. - обезщетение /неустойка/ при неизпълнение на задължение на работника да работи при работодателя за определен срок по договор за квалификация от 29.11.2012 г., евентуален с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 212 КТ - за сумата 8 153, 64 лв., обезщетение за неизпълнение на договора за квалификация от 29.11.2012 г., както и главен с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ - за заплащане на сумата 5 141, 92 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие. От фактическа страна с доклада по делото по чл. 140 ГПК, съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните са сключени трудов договор (от 03.10.2013 г.) и договор за квалификация от 29.11.2012 г., както и че трудовото правоотношение е прекратено на 08.08.2016 г. по искане на ответника, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ Според приетият по делото договор за квалификация от 29.11.2012 г., сключен на основание чл. 235 КТ, сключен за повишаване на професионалната квалификация на ответника, ищецът се е задължил да поеме разноските за провеждане на обучението му за придобиване на квалификация (специалност „авиомеханик“), с цел ответникът да започне работа при ищеца на длъжност „авиомеханик“ и да работи на тази длъжност за срок не по - малък от 5 години и 6 месеца, считано от подписване на трудов договор (1. 1., 1. 3, 4. 1. 6 и 4. 1. 7). Освен поемане на разноските за обучението, ищецът се е задължил да плаща на ответника по време на обучението месечна стипендия в размер на 600 лева (3.1.1, 3.1.3), като е уговорено самоучастие на ответника в размер на 1 000 лева (4.1.5). Според т. 5. 3 от договора, ако служителят едностранно прекрати трудовия договор, без да е налице съществено неизпълнение от страна на работодателя или го прекрати преди изтичане на 5 години и 6 месеца от подписването му, той дължи неустойка съгласно трудовия договор, която ще компенсира ищеца за вредите му, вкл. и за направените разноски за обучението. На 03.10.2013 г. на ответника е издаден сертификат, че е завършил обучителния курс по теория и практика за авиционен техник в специализация по механично и електрооборудване, издаден от Авиационен център за обучение. Не се спори, а от писмените доказателствата се установява, че обучението на ответника е проведено успешно и страните са сключили трудов договор № 764/03.10.2013 г., в сила от 04.10.2013 г., по който ответникът е заел при ищеца длъжността „авиомеханик“. Освен това в трудовия договор е предвидено, че ответникът се е задължил да работи при ищеца с оглед придобитата при обучението квалификация за срок от 5 години и 6 месеца (чл. 8, ал. 1 от трудовия договор), като при неизпълнение е уговорено ответникът да дължи неустойка в размер на 30 000 лв. или по преценка на работодателя неустойка в размер на всички разходи, направени от работодателя за обучение и стипендия на ответника (чл. 8, ал. 2). Не е спорно също така и се установява, че ответникът е връчил на ищеца изявление, с нотариална покана от 08.08.2016 г., че прекратява трудовия договор без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, поради неизпълнение на работодателя на задължения, уговорени с трудовия договор и установени с трудовото законодателство, по повод сумираното изчисляване на работното време и изготвянето на работните графици, вкл. паралелно установяване на сумирано изчисляване на работно време и фактическо въвеждане на ненормиран работен ден; полагането, отчитането и заплащането на извънреден труд; осигуряване на минималните законоустановени почивки; начисляване и изплащане на трудово възнаграждение (основно и допълнително); изготвяне на графици за ползване на платения годишен отпуск; спазване на условията и реда за ползване на платения годишен отпуск на служителите; осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; осигуряване на условия за поддържане и повишаване професионалната квалификация на служителите; зачитане на достойнството на служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение и „редица други системни нарушения на трудовото законодателство". Пред СРС е приет Правилник за вътрешния трудов ред (ПВТР), според който нормалната продължителност на работното време при работодателя през деня е 8 часа, при 5-дневна работна седмица. При необходимост работодателят може да въвежда график на работа с продължителност на работната смяна до 12 часа и сумирано изчисляване на работното време за период от 6 месеца. Работният ден е с начален и краен час, определени в съответния работен график. Представени са още процедура за реда и условията за регистрация в системата за отчитане на работното време на служителите на ищеца, книга за извънреден труд за периода 2013 г. - 2016 г., трудово досие на ответника, процедура за регистрация при работодателя. Според протокол от 05.11.2014 г., от извършени проверки на 14.10.2014 г., 21.10.2014 г., 27.10.2014 г. и на 05.11.2014 г. от Инспекция по труда са констатирани нарушения от страна на работодателя като липса на утвърдени поименни графици за периода, за който е установено сумарно изчисляване на работното време. Според протокол от 02.09.15 г., за извършени проверки на 14.08.2015 г. и 02.09.2015 г. от Инспекция по труда е констатирано, че работодателят не е предоставил на работещите необходимата информация за рисковете за здравето и безопасността им, както и за мерките, които се предприемат за отстраняването, намаляването или контролирането на тези рискове, в т.ч. запознаване с оценката на риска съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗБУТ. Дадени са предписания на работодателя. Пред СРС е прието заключение на основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи. От заключенията се установява, че обезщетението за неизпълнение на задължението за работа за срок от 5 години, изчислен пропорционално на броя на неспазените 787 дни, спрямо размера на уговорената неустойка от 30 000 лв. е в размер на 12 929, 90 лв. Според експертизата всички извършени от ищеца разходи за обучение по повод и в полза на ответника по договора за квалификация са в размер на 12 791, 13 лв. по фактури и 13 399, 30 лв. според извършените плащания или 10 659, 28 лв. без ДДС и 11 166, 08 лв. без ДДС, като разходите на ищеца за стипендии възлизали на сумата от 5 653, 21 лв. Вещото лице дава заключение, че за периода от 08.08.2016 г. до 04.10.2018 г. обезщетението за неизпълнение на задължението за работа, изчислен правопропорционално на броя на неспазените дни спрямо общия размер на разходите за квалификация и стипендии по фактури бил 7 949, 45 лв., а според плащанията - 8 211, 57 лв. Обезщетението за неспазено тримесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор било в размер на 5 120, 73 лв. Според експертизата е констатирано полагане на извънреден труд от страна на ищеца за периода 04.10.2013 г. - 22.07.2016 г., който не е бил заплатен от работодателя. Конкретните размери не са предмет на спора. От заключението се установява, че по договора за квалификация ответникът е заплатил на ищеца сумата в размер на 1 000 лв., представляваща „самоучастие“. При така установените факти, по спорните въпроси, поставени и във въззивното производство, в допълнение към изложеното от СРС настоящият състав намира следното: На първо място във връзка с възраженията на ответника, съдът приема, че доколкото в жалбата се иска отмяна на цялото решение на СРС, то е изцяло предмет на въззивна проверка за законосъобразност. Както е посочил и СРС, по главния и евентуалния искове за заплащане на обезщетения за неизпълнение (неустойка) по трудовия договор и по договора за повишаване на квалификацията, по общите правила на разпределение на доказателствената тежест, в тежест на ищеца в производството е било да установи, пълно и главно, наличието на договорни отношения с ответника, изпълнение на своите задължения и неизпълнение на задълженията на ответника по двата договора, както и размерите на претенциите за неустойки - обезщетения по договорите, които претендира. Доказване на изпълнението на задълженията, както и останалите възражения срещу исковете, в това число конкретните пороци във волята на страните при сключване на договорите, е в тежест на ответника. По евентуалния иск за обезщетение по чл. 82 ЗЗД от неизпълнение на задължението по договора за квалификация от 29.11.2012 г. отново ищецът следва да установи по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, неизпълнение на задължения на ответника по договора за квалификация, в резултат от което е претърпял реална вреда, вида и характера на вредата - загуба или пропусната полза, нейният размер, както и причинната им връзка с неизпълнението на задълженията на ответника. Съдът се солидаризира и с изводите на СРС, че по другия главен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже, че трудовото правоотношение е прекратено от работника на някое от основанията, за които последният дължи предизвестие, без да е спазен срока на предизвестие, както и размерът на последното брутно трудово възнаграждение от ответника, получено преди прекратяване на трудовото правоотношение. По първия главен иск по чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3. т. 2 вр. т. 1 КТ - за заплащане на сумата 12 854, 79 лв. дължимо обезщетение (неустойка) за неизпълнение на задължение на ответника да работи при работодателя за определен срок по трудов договор и евентуално съединения с него иск за заплащане на същата сума 12 854, 79 лв. неустойка (обезщетение), за неизпълнение на същото задължения по договор за квалификация от 29.11.2012 г., съдът приема следното: В случая, както се посочи, страните не спорят, че са сключили трудов договор и договора за квалификация по чл. 234 от КТ, както и трудов договор. Съгласно чл. 234, ал. 2 от КТ с договора за квалификация се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. В този договор законът допуска страните да уговорят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но не за повече от 5 години, както и да предвидят отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията по предходната точка. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. В случая в чл. 5. 3 от договора за квалификация е предвидено, че служителят дължи неустойката уговорена съгласно трудовия договор (чл. 8, ал. 1 от трудовия договор) при неспазване на задължението за работа в период от 5 г. и 6 м. при ищеца – работодател. Въпреки двете отделни уговорки, съдът намира, че става въпрос за една неустойка. Аргумент в тази посока е обстоятелството, че съгласно чл. 5. 3 от договора за квалификация, ако трудовият договор бъде прекратен преди изтичане на определения период поради причина, за която пряко или косвено обучаващият отговаря, без да е налице съществено неизпълнение на трудовия договор от страна на работодателя, последният дължи неустойка съгласно трудовия договор. Следователно е налице е препращане към уредената в трудовия договор неустойка. Предвид изложеното дължимостта на неустойка при неизпълнение на задължението на ответника да работи при ищеца за срок повече от 5 години, е предпоставена от прекратяване на трудовия договор, но без да е налице съществено неизпълнение от страна на работодателя. Настоящият състав споделя извода на СРС, че доколкото според чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ задължението, поето в трудовия договор, за работа в уговорен срок, не може да бъде по - дълго от 5 години, възражението на ответника, че клаузата уреждаща срока, в който ответникът е поел задължение да работи при ищеца (5 години и 6 месеца), е частично недействителна - уговорена в противоречие с допустимия от закона максимален срок - арг. чл. 235, вр. чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, е основателно. На следващо място в производството е установено, че работодателят е приел волеизявлението на служителя по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 КТ, за прекратяване на трудовия договор без предизвестие на 08.08.2016 г. Този факт е приет за безспорен между страните с доклада по делото по чл. 140 ГПК. Според непротиворечивата съдебна практика по въпроса, с получаване на писменото изявление за прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 КТ от ищеца, съгласно изричното правило на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовият договор се счита прекратен, независимо дали е издадена или не писмена заповед за това. Без значение за настъпване на прекратителния ефект е обстоятелството дали фактически е осъществено посоченото в изявлението на служителя основание за прекратяване. Този правен извод може да бъде опроверган само когато по делото се твърди и е надлежно установено, че служителят е злоупотребил с правото си по чл. 327 КТ да прекрати трудовия договор, с оглед постигането на собствени цели. (в този смисъл решение № 20 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 266/2023 г., г. к., ІІІ ГО на ВКС). В настоящия случай нито в исковата молба, нито в хода на производството, включително пред въззивния състав, са изложени фактически твърдения, че работникът е упражнил правото си да прекрати трудовия договор при условията на злоупотреба с право, по смисъла на чл. 8 КТ, нито е установена подобна злоупотреба. През целия ход на исковия процес ищецът не е оспорвал, че трудовоправната връзка е преустановена на 08.08.2016 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 КТ - по инициатива на служителя и без предизвестие. Никъде ищецът в хода на делото не е във е л твърдения за недобросъвестно упражняване на правото на служителя да прекрати трудовото правоотношение по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ - поради злоупотреба с право. Следва да се посочи, че в практиката непротиворечиво се приема, че е задължение за съда да изследва наличие на злоупотреба с право само, когато такива факти и твърдения са били въведени в производството в рамките на преклузивните срокове по ГПК. След като страните не спорят, а и по делото е установено, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно от служителя по чл. 327, ал. 1 КТ, въззивният състав, за разлика от СРС намира, че не подлежи на обсъждане въпроса дали реално са били налице предпоставките за едностранно прекратяване на трудовия договор от страна на работника/служителя без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. По тази причина не подлежат на проверка въпросите за полагане на извънреден труд, реалното му заплащане, работата по графици и при сумираното отчитане на работното време, без да се включват дните „компенсация“, доколкото такива искове не са предявени в производството. Наличието на условията по чл. 327, ал. 1 КТ за прекратяване на договора от работника, както се посочи, биха подлежала на изследване само ако се твърди, че е упражнил правото си при условията на злоупотреба. Предвид така направените изводи, въззивният състав приема, че извън предмета на обсъждане са възраженията на ответника, касаещи причините за прекратяване на трудови му договор по реда на чл. 327, ал. 1 КТ - без да се дължи предизвестие. Основателно СРС не е обсъждал всички възражения на ответника по тези въпроси. Следва да се споделят изводите на СРС, че освобождаване от отговорност за заплащане на неустойка при прекратяване на договора преди определения срок се допуска ако неизпълнението на ищеца е съществено. След като вина за прекратяване на трудовия договор има работодателя, който е в съществено неизпълнение на задълженията си към служителя, той няма право на търси неустойка за неизпълнение на задълженията на служителя по чл. 234, ал. 3 т. 2 КТ. В практиката се приема, че виновната страна за неизпълнение на уговорено задължение по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, не може да търси обезщетение поради неспазено обещание на работника за работа за определен срок. (в този смисъл решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г., г. к., ІV ГО на ВКС). Въззивният състав споделя и изводите на СРС, че евентуалният иск за неустойка въз основа на договора за квалификация също е неоснователен. На първо място такава неустойка не е уговорена самостоятелно в договора за квалификация, както се посочи и по – горе става въпрос за една уговорена неустойка за неизпълнение на задълженията на служителя по трудовия договор. Изводът следва от уговорката в чл. 5. 3 от договора за квалификация, съгласно която ако трудовият договор бъде прекратен преди изтичане на определения период поради причина, за която пряко или косвено обучаващият отговаря, без да е налице съществено неизпълнение на трудовия договор от страна на работодателя, служителят дължи неустойка съгласно трудовия договор. Според уговореното между страните е налице препращане към уредената в трудовия договор неустойка. Както се посочи, в случая трудовият договор не е прекратен по причина, за която служителя отговаря и е налице съществено неизпълнение на задължения на работодателя по него. Само за пълнота и във връзка с възраженията на ответника за нищожност на уговорената неустойка, съдът намира за необходимо да отбележи, че съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради противоречие с добрите нрави е неустойка, чиято единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая е уговорена неустойка, чиято цел е да бъдат покрити вредите от евентуално неизпълнение на задължението на обучаващия се да работи за определен срок в дружеството. Тези вреди биха могли да бъдат предвидени още към момента на нейното уговаряне и се изразяват в разноските, които работодателят е направил за обучението. От приетата експертиза в случая се установява, че всички извършени от ищеца разходи за обучение по повод и в полза на ответника по договора за квалификация са в размер на 12 791, 13 лв. по фактури и 13 399, 30 лв. според извършените плащания или 10 659, 28 лв. без ДДС и 11 166, 08 лв. без ДДС. Тези разходи са били предвидими още към момента на уговаряне на неустойката. Предвид това въззивният съд намира за необосновано завишен размерът на уговорената неустойка от 30 000 лв. (почти троен на реалните разходи). Въззивният състав счита, че предвидения в чл. 8 ал. 2 от трудовия договор размер излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на неустойката и е в противоречие с добрите нрави. При установеното прекратяване на трудовия договор, поради неизпълнение на задълженията на ищеца, което изключва вината на ответника и оттам договорната му отговорност за вреди, поради неизпълнение на поетото с договора за квалификация задължение, евентуалния иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 8 153, 64 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължения за работа по придобитата квалификация в договорения срок по договора за квалификация от 29.11.2012 г., също е неоснователен, както е приел и СРС. Относно иска по чл. 220, ал. 1 КТ – с оглед обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1 от КТ, при което не се предвижда предизвестие от служителя, вторият главен иск по чл. 220, ал. 1 КТ също е неоснователен, доколкото в случая не сме изправени пред хипотеза на неспазен срок на предизвестието. По изложените до момента съображения, доколкото изводите на въззивният състав съвпадат като цяло с тези на СРС, решението следва да се потвърди. При липса на промяна в изхода от спора, решението следва да се потвърди и в частта по присъдените разноски. По разноските пред СГС: Предвид изхода от спора и направеното искане, право на разноски има ответника. В негова полза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 600 лв., съгласно представените по делото доказателства за реално направени разноски. Воден от изложеното и на основание чл. 272 ГПК, съдът