Решение № 1022 от 22.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12984/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20055170/26.08.2022 г., постановено по гр. д. № 55910/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 44 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. П. Г., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата в размер на 6 300 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от незаконно повдигнато му обвинение в извършване на престъпление по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП, и поддържане на обвинението в съдебна фаза. С посоченото решение искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 25 000 лева. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ в тежест на Прокуратурата на Република България са възложени сторените от ищеца разноски в производството пред Софийски районен съд в размер на 10 лева – платена държавна такса. Срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Излагат се оплакания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Въззивникът счита, че ищецът не е провел пълно и главно доказване по делото на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, които да се намират в пряка и непосредствена връзка с незаконно повдигнатото му обвинение. Поддържа се, че са направени погрешни изводи от решаващия районен съд относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди, като се сочи, че съдът не е съобразил установените по делото обективни обстоятелства, навеждащи на извод за ниска степен на конкретното увреждане. В тази насока се изтъква, че СРС не е отчел факта, че воденото срещу Н. П. Г. досъдебно производство е приключило още на 13.12.2010 г., когато срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт в съда. Посочва се, че след тази дата и за воденото срещу него наказателно производство в рамките на съдебната фаза правни субекти, различни от Прокуратурата на Република България, носят отговорност за своевременното разглеждане и решаване на делото. Счита се, че фактът, че наказателното производство е протекло на две фази – досъдебна и съдебна, втората от които е преминала през четири инстанции, обосновава по-нисък размер на заместващото обезщетение. Твърди се, че недоказано по делото е останало твърдението на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да започне работа, доколкото посоченото обстоятелство е установимо чрез писмени доказателства, каквито в настоящия процес не са били ангажирани. Поддържа се, че районният съд не е отдал нужното значение на редица обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението и обосноваващи извод за по-ниска степен на увреждане, сред които липсата на взети срещу ищеца други мерки за процесуална принуда, извън наложената му мярка за неотклонение /МНО/ „парична гаранция“, икономическите условия в страната в исковия период и други. При тези аргументи въззивникът счита, че присъденото обезщетение е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Н. П. Г., чрез адвокат Р. Й., САК. Излагат се подробни съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение в осъдителната му част и се моли за неговото потвърждаване в обжалваната от ответника част. Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 2 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца Н. П. Г., чрез адвокат Р. Й., САК. Поддържа се, че решаващият районен съд не е определил справедлив размер на следващото се на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно производство. Сочи се, че при определянето му СРС не взел предвид обстоятелството, че първоначално инициираното срещу Н. П. Г. наказателно производство е било водено за едно престъпление с 4 пострадали лица, а след частичното му прекратяване производството е водено за 3 отделни престъпления, което обуслявя по-висок интензитет на търпените от него неимуществени вреди. Като неотчетено по делото се счита и обстоятелството, че в качеството на пострадали в наказателния процес са били привлечени лица от съседския кръг на ищеца, с които последният споделял обща социална среда, което довело до разгласяване на данни за воденото срещу него производство в съвместно обитавания жилищен квартал и формиране на негативно отношение и нагласи спрямо ищеца на лицата в него. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е съобразил и факта, че в рамките на наказалното производство са били приети за разглеждане и граждански претенции срещу Н. П. Г., част от които на значителна стойност, които са му причинили допълнителни притеснения, стрес и неприятни изживявания. Твърди се, че в резултат на незаконосъобразно инициирания срешу него наказателен процес и узнаването на работното му място за това, ищецът бил принуден да напусне работа, а впоследствие последният трудно успял да си намери нова, в каквато насока били и събраните по делото гласни доказателствени средства. Счита се, че съдът не е отдал нужното значение на постановената срещу него осъдителна присъда и уважен граждански иск при първото съдебно разглеждане на делото, които обстоятелства са повишили психическото напрежение у ищеца и са предизвикали у него чувство за накърнено достойнството. Изтъкват се като аргумент за определяне на по-висок размер на претендираното обезщетение броят и продължителността на проведените с личното участие на ищеца съдебни заседания, общата продължителност на наказателното производство /7 години/, както и настъпилите в причинна връзка с тях неприятни изживявания, стрес и безпокойство. Поддържа се, че в резултат на водения наказателен процес се е влошило здравословното състояние на ищеца, довело до прием на успокоителни медикаменти. При тези съображения въззивникът счита, че присъденото му обезщетение е занижено и не съответства на реално претърпените от него вреди, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да уважи в цялост предявения иск. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Прокуратурата на Република България. В проведеното на 03.04.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивникът – ответник Прокуратурата на Република България, редовно призован, представлява се от прокурор при Софийска градска прокуратура /СГП/. Поддържа въззивната си жалба и оспорва въззивната жалба на ищеца. Няма нови доказателствени искания. Моли за отмяна на решението в обжалваната от него част, а при условията на евентуалност – за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. В проведеното на 03.04.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивникът – ищец Н. П. Г., редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат Р. Й., САК. Процесуалният представител заявява от името на своя доверител, че оспорва въззивната жалба на Прокуратура на Република България и поддържа подадената от него въззивна жалба. Няма нови доказателствени искания пред настоящата инстанция. Моли за отмяна на решението в обжалваната с въззивната жалба на ищеца част и за уважаване на предявения иск в цялост. Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивният съд намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от СРС фактическа обстановка. В сезиращите настоящата инстанция въззивни жалби също не се релевират оплаквания за неправилно установени факти в първоинстанционното производство, поради което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва да изходи от установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право. С оглед изложеното, съдът приема, че на етапа на въззивното производство е установено следното: Досъдебно произовдство /ДП/ № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП, е било образувано с Постановление от 02.08.2010 г. на прокурор от СРП срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. В хода на разследването, със Заповед от 23.08.2010 г. на полицейски орган при 02 РУ-СДВР Н. П. Г. е бил задържан по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР /отм./ за срок от 24 часа. С Постановление на разследващ орган от 24.08.2010 г., предявено на същата дата, Н. П. Г. е бил привлечен като обвиняем по обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК, за което е предвидено наказаниe лишаване от свобода /ЛОС/ за срок от три до десет години, а именно за това, че: на 30.07.2010 г. в гр. София, кв. „Илиенци“, е отнел чужди движими вещи (мобилен телефон, златни накити, чантичка с лични документи, дебитни карти и парична сума) от владението на С.К.И., П.Л. И. и Т.В.Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплаха. С постановлението от 24.08.2010 г. спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение /МНО/ „гаранция в пари“ в размер от 300 лева. На 24.08.2010 г., незабавно след предявяване на постановлението за привличане в качеството на обвиняем, с участието на Н. П. Г. е било извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“. Към датата на привличането му като обвиняем Н. П. Г. е бил на 21 години /роден е на 08.03.1989 г./ С Постановление от 31.08.2010 г., предявено на 20.09.2010 г., разследващ орган е извършил ново привличане на ищеца в качеството на обвиняем за същото престъпление, като фактите по обвинението са прецизирани и е включен още един пострадал от деянието – И.В.Х.. На 20.09.2010 г., незабавно след предявяване на постановлението за привличане в качеството на обвиняем, с участието на Н. П. Г. е било извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“. На 01.12.2010 г. Н. П. Г. отново е бил разпитан като обвиняем, след което са му били предявени материалите по разследването. При извършване на всяко едно от горепосочените действия по ДП с участие на обвиняем, Н. П. Г. се е явявал лично и с упълномощен защитник. На 13.12.2010 г. в Софийски районен съд е бил внесен обвинителен акт срещу Н. П. Г. за привличането му към наказателна отговорност по обвинението за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК, за това, че: на 30.07.2010 г., около 23: 55 часа, в гр. София, кв. „Илиенци“ отнел чужди движими вещи (мобилен телефон, златни накити, чантичка с лични документи, дебитни карти и парична сума) от владението на С.К.И., П.Л. И. и Т.В.Х. и И.В.Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплаха. По повод на така внесения обвинителен акт е било образувано НОХД № 16750/2010 г. по описа на СРС, НО, 96 състав. В разпоредително заседание от 20.01.2011 г. съдът е потвърдил взетата спрямо подсъдимия МНО „гаранция в пари“ в размер от 300 лева. Производството по НОХД № 16750/2010 г. по описа на СРС, НО, 96 състав, се е развило в рамките на общо пет открити съдебни заседания на дати, както следва: 24.03.2011 г., 05.05.2011 г., 15.09.2011 г., 24.11.2011 г. и 02.02.2012 г., на всяко от които подсъдимият се е явявал лично и със защитник и не е ставал причина за отлагане на делото. С Присъда от 02.02.2012 г. по НОХД № 16750/2010 г. по описа на СРС, НО, 96 състав, съдът е признал ищеца за виновен по повдигнатото му обвинение спрямо всички пострадали лица и го е осъдил, налагайки му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изтърпяване е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, при изпитателен срок от 3 години. С присъдата е бил уважен изцяло и приетият за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск на пострадалия Т.В.Х. за сумата от 1 225 лева – обезщетение за причинени му от деянието имуществени вреди. По повод въззивна жалба на Н. П. Г. срещу постановената осъдителна присъда е било образувано ВНОХД № 3269/2012 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав. По въззивното производство са били проведени две открити съдебни заседания – на 03.12.2012 г. и на 07.03.2013 г., с личното явяване на подсъдимия. С Решение № 426/26.03.2013 г. по ВНОХД № 3269/2012 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав, първоинстанционната осъдителна присъда е била отменена и делото върнато на първа инстанция за ново разглеждане от стадия на съдебно заседание от друг състав на съда, поради констатирани съществени процесуални нарушения. При новото разглеждане на делото от районната инстанция е било образувано НОХД № 5579/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав. С Разпореждане от 29.04.2013 г., постановено в закрито заседание, съдът е прекратил съдебното производство и е върнал делото на СРП за отстраняване на съществено процесуално нарушение, допуснато на досъдебната фаза. По повод подаден от прокурор при СРП частен протест така постановеното разпореждане е било потвърдено с Определение от 03.07.2013 г. по ВНЧД № 3071/2013 г. по описа на СГС, НО, XV въззивен състав. С Постановление от 30.08.2013 г. наблюдаващият прокурор от СРП е прекратил частично наказателното производство – в частта по обвинението на Н. П. Г. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК спрямо едно от пострадалите лица – С.К.И., поради недоказаност на обвинението, и е разпоредил ДП да продължи за извършеното от обвиняемия деяние по отношение на останалите трима пострадали. Като необжалвано, прекратителното постановление е влязло в сила. С Постановление от 30.08.2013 г., предявено на 09.10.2013 г., Н. П. Г. е бил привлечен като обвиняем за извършване на три отделни престъпления по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК – спрямо П.Л. И., Т.В.Х. и И.В.Х., и на същата дата е бил разпитан в това качество, в присъствие на защитник, като по негово искане не е било извършено ново предявяване на материалите по разследването. На 16.10.2013 г. в Софийски районен съд е бил внесен обвинителен акт срещу Н. П. Г. по предявените му обвинения за три извършени престъпления по чл. 198, ал. 1 НК спрямо П.Л. И., Т.В.Х. и И.В.Х.. По повод на така внесения обвинителен акт е било образувано НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав. С Разпореждането си от 01.11.2013 г. за насрочване на делото съдът отново е потвърдил МНО „гаранция в пари“. Производството по НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав, е продължило в рамките на множество открити съдебни заседания, проведени съответно на 06.02.2014 г., 12.05.2014 г., 09.06.2014 г., 13.10.2014 г., 04.12.2014 г., 09.03.2015 г., 01.06.2015 г., 09.11.2015 г., 08.02.2016 г., 10.05.2016 г., 06.10.2016 г., 28.11.2016 г. и 06.03.2017 г., с лично явяване на подсъдимия на всяко от тях, представляван и от защитник. Многократното отлагане на делото за разглеждане в нови заседания не е било по причини, свързани с подсъдимия, а поради необходимост от извършване на процесуалноследствени действия и трудности при призоване на останалите участници в процеса. С Присъда от 06.03.2017 г. по НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав, съдът е признал подсъдимия за невиновен и изцяло го е оправдал по повдигнатото му обвинение спрямо всяко едно от пострадалите лица, като са били отхвърлени и предявените срещу него граждански искове, приети за съвместно разглеждане в наказателния процес – за присъждане на обезщетения за вреди от инкриминираното деяние. Видно от мотивите на присъдата, съдът е приел, че обвинителната теза не е доказана по несъмнен начин, за да се обоснове категорично извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. По повод подадени протест от прокурор при СРП и въззивна жалба от частния обвинител и граждански ищец Т.В.Х. е било образувано ВНОХД № 2391/2017 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав, по което е било проведено едно открито съдебно заседание на 21.06.2017 г. с личното участие на подсъдимия и защитника му. С Решение № 914/31.07.2017 г. по ВНОХД № 2391/2017 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав, въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда, приемайки, че авторството на престъплението, за което ищецът е бил привлечен като обвиняем, не е доказано. Въззивното решение е окончателно, като неподлежащо на касационно обжалване и протест, с оглед на което първоинстанционната оправдателна присъда е влязла в сила на датата на постановяването му – 31.07.2017 г. Видно от приложени по досъдебното и съдебните производства справки за съдимост към датата на привличането му като обвиняем по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП, Н. П. Г. е бил неосъждан. Видно от представена пред районната инстанция справка от СДВР, в периода 2009 г. – 2010 г. срещу Н. П. Г. е било водено разследване по ДП № ЗМ 1242/2009 г. по описа на 09 РУ-СДВР, пр. пр. № 23945/2009 г. по описа на СРП, за извършено престъпление по чл. 209 НК, приключило с постановление на прокурор от СРП от 03.02.2010 г. за отказ от образуване на досъдебно производство, т.е. преди образуване на ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ – СДВР /02.08.2010 г./. Като доказателство е приета в препис от трудова книжка на Н. П. Г., видно от която в периода на воденото срещу него наказателно преследване същият е работил на длъжност телеагент в „К.П.Н. Ю.“ АД по трудов договор, сключен на 08.03.2010 г., като трудовото му правоотношение е било прекратено на 01.01.2012 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Г. П. Г. и Д. Г.ев С.. В показанията си свидетелят Г. П. Г. – брат на ищеца, заявява, че през 2010 г. двамата с ищеца живеели заедно в дома на семейството им на ул. „••••••• и е имал наблюдения върху преживяното от брат му вследствие на повдигнатото му обвинение. Посочва, че преди това срещу Н. не били водени дела и не бил търсен от съда, поради което приел тежко привличането му като обвиняем. Пострадалите лица били техни съседи от квартала и за воденото разследване се разчуло сред останалите живущи в района, които започнали да гледат с недоверие ищеца и да коментират съпричастността му към престъплението. По това време ищецът работел в колцентър и новината за привличането му към наказателна отговорност достигнала и до колегите му в работата, тъй като негова колега била призована като свидетел по делото. Ищецът се чувствал зле, че колегите му знаят за това и коментират, напрежението се отразявало на работата му и това го принудило да напусне. Впоследствие срещнал трудности за намиране на нова работа, тъй като работодателите искали справки относно съдебното му минало. Приятели и познати се отдръпнали от ищеца. Бил притеснен и изнервен, започнал да приема успокоителни медикаменти. Страхувал се и за семейството си. Дълго продължилото наказателно производство предизвикало стрес и тревожност у него, като особено зле преживял първоначалната осъдителна присъда. В показанията си свидетелят Д. Г.ев С. заявява, че с ищеца са приятели от деца и живеят в съседство в един квартал. Посочва, че му е известно, че ищецът е бил обвинен за извършен грабеж срещу няколко пострадали, които били от същия квартал и с които се познават. Информацията бързо се разнесла сред съседите, тръгнали слухове и много от приятелите на ищеца си създали негативно мнение и преустановили контакти с него. Свидетелят посочва, че често се виждали с ищеца, който му споделял за тревогите си и коментирал с него, че информацията е достигнала и до колегите му в колцентъра, където работел. Видимо бил притеснен преди предстоящи участия в провежданите по делото заседания, на които не му било приятно да се явява и да дава обяснения. Бил много демотивиран, след като първоначално бил признат за виновен. Напуснал работа и започнал да си търси нова, но дълго време не успявал да намери. Дотогава, доколкото свидетелят е запознат, ищецът не е имал проблеми с правосъдието. Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок, изхождат от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се констатира допуснато нарушение на императивни материалноправни или процесуалноправни норми при неговото постановяване. По доводите относно неговата правилност, въззивният съд намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България, вследствие на повдигане на незаконно обвинение, е необходимо в обективната действителност да бъдат кумулативно осъществени следните материални предпоставки: 1./ на ищеца да е било повдигнато обвинение от Прокуратурата на Република България за извършено от него престъпление; 2./ съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото обвинение е незаконно; 3./ подсъдимият да е претърпял неимуществени и/или имуществени вреди и 4./ причинените неимуществени и/или имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да съществува причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и причинения вредоносен резултат. Отговорността на Прокуратурата на Република България за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при Прокуратурата на Република България – арг. от чл. 4, предл. последно от ЗОДОВ. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца, съобразно с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В конкретния случай на етапа на въззивното производство не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява по категоричен начин, че с Постановление по реда на чл. 219 НПК от 24.08.2010 г., предявено на същата дата, по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП, ищецът Н. П. Г. е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем по обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК /грабеж/, за което е предвидено наказаниe лишаване от свобода /ЛОС/ за срок от три до десет години, а именно за това, че: на 30.07.2010 г. в гр. София, кв. „Илиенци“, е отнел чужди движими вещи (мобилен телефон, златни накити, чантичка с лични документи, дебитни карти и парична сума) от владението на С.К.И., П.Л. И. и Т.В.Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплаха. На същия ден, на който му е било предявено постановлението за привличане по чл. 219 НПК – 24.08.2010 г., ищцецът е бил разпитан в качеството на обвиняем. С постановлението от 24.08.2010 г. спрямо обвиняемия е била взета МНО „гаранция в пари“ в размер от 300 лева. С Постановление по реда на чл. 219 НПК от 31.08.2010 г., предявено на 20.09.2010 г., разследващ орган е извършил ново привличане на ищеца в качеството на обвиняем за същото престъпление, като фактите по обвинението са прецизирани и е включен още един пострадал от деянието – И.В.Х.. На същия ден, на който му е било предявено постановлението за привличане по чл. 219 НПК – 20.09.2010 г., ищцецът е бил разпитан в качеството на обвиняем. На 01.12.2010 г. Н. П. Г. отново е бил разпитан като обвиняем, след което са му били предявени материалите по разследването. По повод внесен срещу ишеца обвинителен акт е било образувано НОХД № 16750/2010 г. по описа на СРС, НО, 96 състав. Производството по делото пред СРС е протекло в пет открити съдебни заседания с личното явяване на подсъдимия и е приключило с Присъда от 02.02.2012 г., с която съдът е признал Н. П. Г. за виновен по повдигнатото му обвинение спрямо всички пострадали лица и го е осъдил, налагайки му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изтърпяване е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, при изпитателен срок от 3 години. С присъдата е бил уважен изцяло и приетият за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск на пострадалия Т.В.Х. за сумата от 1 225 лева – обезщетение за причинени му от деянието имуществени вреди. По повод въззивна жалба на подсъдимия е било образувано ВНОХД № 3269/2012 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав. Производство пред въззивната инстанция е протекло в две открити съдебни заседания с личното явяване на подсъдимия и е приключило с Решение № 426/26.03.2013 г., с което първоинстанционната осъдителна присъда е била отменена, а делото – върнато на първа инстанция за ново разглеждане от стадия на съдебно заседание от друг състав на съда, поради допуснати съществени процесуални нарушения. При новото разглеждане на делото от СРС е било образувано НОХД № 5579/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав, по което с Разпореждане от 29.04.2013 г. съдебното производство е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на съществено процесуално нарушение, допуснато на досъдебната фаза. По повод частен протест прекратителното разпореждане е било потвърдено с Определение от 03.07.2013 г. по ВНЧД № 3071/2013 г. по описа на СГС, НО, XV въззивен състав. С влязло в сила като необжалвано Постановление от 30.08.2013 г. наблюдаващият прокурор от СРП е прекратил частично наказателното производство – в частта по обвинението на Н. П. Г. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК спрямо едно от пострадалите лица – С.К.И., поради недоказаност на обвинението, и е разпоредил ДП да продължи за извършеното от обвиняемия деяние по отношение на останалите трима пострадали. С Постановление от 30.08.2013 г., предявено на 09.10.2013 г., Н. П. Г. е бил привлечен като обвиняем за извършване на три отделни престъпления по чл. 198, ал. 1 ГПК – спрямо П.Л. И., Т.В.Х. и И.В.Х. и на същата дата е бил разпитан в това качество, в присъствие на защитник, като по негово искане не е било извършено ново предявяване на материалите по разследването. На 16.10.2013 г. в Софийски районен съд е бил внесен обвинителен акт срещу Н. П. Г. по предявените му обвинения за извършени три престъпления по чл. 198, ал. 1 НК спрямо П.Л. И., Т.В.Х. и И.В.Х., по повод на който е било образувано НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав. Производството пред районната инстанция е протекло в рамките на тринадесет открити съдебни заседания с лично явяване на подсъдимия и е приключило с Присъда от 06.03.2017 г., с която съдът е признал подсъдимия за невиновен и изцяло го е оправдал по повдигнатите му обвинения спрямо всяко едно от пострадалите лица, като са били отхвърлени и предявените срещу него граждански искове, приети за съвместно разглеждане в наказателния процес – за присъждане на обезщетения за вреди от инкриминираното деяние. Видно от мотивите на присъдата, съдът е приел, че обвинителната теза не е доказана по несъмнен начин, за да се обоснове категорично извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. По повод подадени срещу постановената оправдателна присъда протест от прокурор при СРП и въззивна жалба от частния обвинител и граждански ищец Т.В.Х. е било образувано ВНОХД № 2391/2017 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав. Произовдството пред въззивната инстанция е разгледано в едно открито съдебно заседание с личното участие на подсъдимия и е преиключило с Решение № 914/31.07.2017 г., с което въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда, приемайки, че авторството на престъплението, за което ищецът е бил привлечен като обвиняем, не е доказано. Въззивното решение е окончателно, като неподлежащо на обжалване и протест, с оглед на което първоинстанционната оправдателна присъда е влязла в сила на датата на постановяването му – 31.07.2017 г. Следователно, воденото срещу ищеца наказателно преследване е продължило за периода 23.08.2010 г. – 31.07.2017 г. или общо 6 години, 11 месеца и 8 дни. За престъпленията, за които е било повдигнато обвинение на Н. П. Г., законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ от три до десет години. С оглед така предвиденото наказание, престъпленията по чл. 198, ал. 1 НК се явяват „тежко“ престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. От доказателствата по делото се установи, че в хода на образуваното наказателно производство по НОХД № 16750/2010 г. по описа на СРС, НО, 96 състав, ВНОХД № 3269/2012 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав, НОХД № 17982/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав, и ВНОХД № 2391/2017 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав, са били проведени общо 21 открити съдебни заседания – на всички тези заседания ищецът е присъствал лично. По делото е безспорно, че към датата на привличането му в качеството на обвиняем по процесното наказателно производство, Н. П. Г. е бил неосъждан. Към момента на повдигане на обвиненията ищецът е бил на 21 години, като наказателното производство се е провело по време, когато той е бил в активен етап от професионалното и личностното си развитие. С оглед релевираните във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се установява и от доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпления от общ характер, за едно от които наказателното производство е било прекратено с влязло в сила прокурорско постановление, а за останалите ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда. Отговорността на Прокуратурата на Република България произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на досъдебното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, съответно какво е било вътрешното му убеждение. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното производство е прекратено, т. е. определящ е крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е. констатира се незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата на Република България са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на Прокуратурата за основателни и да се изключи нейната отговорност за тях. Касае се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и оправдаване на същото с влязла в сила присъда, поради недоказаност авторството на престъплението в лицето на привлеченото като обвиняем лице. За да бъде ангажирана отговорността на Държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, освен наличие на влязъл в сила съдебен акт, с който подсъдимото лице е оправдано, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вреди – имуществени и/или неимуществени, вкл. размера им, както и причинна връзка между вредите и незаконно повдигнатото му обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди /в този смисъл т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/. За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените неимуществени вреди се определя от съдилищата на база на релативния критерий за справедливост – арг. чл. 52 ЗЗД. Спорните по същество във въззивното производство въпроси са свързани с настъпването на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение, поддържано и в съдебна фаза, и вредоносния резултат и размера на дължимото обезщетение. Въззивният съдебен състав приема, че с незаконното повдигане на обвинение за извършване на престъпление се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания, огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД. При съобразяване на т. 11 от ПPВС № 4/1968 г. и с т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., и др. /, настоящият въззивен съдебен състав приема, че правно релевантните обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени ли са или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, вкл. и дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и прочие. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на престъплението. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. В процесния случай ищецът претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес, психическо напрежение, тревога от изхода на делото, отрицателни емоции при участието му в извършените действия по разследването в ДП и в проведените съдебни заседания, изпадане в депресия и получено безсъние, изолираност от близките, приятелите и познатите му, накърняване на доброто му име в обществото, както и създадено негативно отношение у колегите му, наложило напускане на работата му, както и сред съседите в жилищния квартал, в който живеел. Предвид характера на претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени. Видът на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради което не е недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания, както е и в разглеждания случай. В подкрепа от изложените в исковата молба фактически твърдения, че в резултат на незаконно повдигнатото обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Г. П. Г. – брат на ищеца, и Д. Г.ев С. – приятел на ищеца. Тези доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване на настъпването на неимуществени вреди, като при преценката им, вкл. и при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, настоящият въззивен състав намира същите за ясни, последователни, убедителни, взаимно подкрепящи се и неопровергани от останалия доказателствен материал. Въз основа на тях се установява, че след образуването на процесното наказателно производство ищецът е станал видимо напрегнат, чувствал се е потиснат, депресиран, социално изолиран и служебно дискредитиран, влошило се е и психическото му състояние, наложило приема на успокоителни медикаменти. Въззивният съд кредитира тези показания, доколкото в тях се изнасят непосредствено възприети факти и впечатления за събитията от живота на ищеца в разглеждания период. Житейски логично и оправдано е такива впечатления да имат именно лицата от близкото обкръжение на обвиняемото/подсъдимото лице. От друга страна, статутът на подсъдим в наказателния процес е факт, който при неосъждан човек, какъвто е бил Н. П. Г. към момента на образуване на наказателното производство, неминуемо предизвиква негативни емоции. Ето защо, житейски оправдано е да се приеме, че проведеното наказателно производство е довело до неблагоприятни изживявания за него. В тази връзка следва да се отбележи единствено за пълнота, че въззивният съд намира за неоснователни доводите на ответника в писмения отговор по чл. 131 ГПК, че твърдените в исковата молба неблагоприятни психически и емоционални последици са в резултат и от друго наказателно производство, водено срещу ищеца в същия период. От една страна, както се посочи, видно от приложените по делото справки за съдимост ищецът е бил неосъждан към момента на привличането му като обвиняем по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП. От друга страна, събраните по делото данни за водено срещу Н. П. Г. разследване по ДП № ЗМ 1242/2009 г. по описа на 09 РУ-СДВР, пр. пр. № 23945/2009 г. по описа на СРП, за извършено престъпление по чл. 209 НК, не опровергават този факт, доколкото съобразно отразеното в справката от СДВР посоченото ДП е приключило с постановление на прокурор от СРП от 03.02.2010 г. за отказ от образуване на досъдебно производство, т. е. разследването е приключило с прокурорски акт преди процесния период /23.08.2010 г. 31.07.2017 г./. Не могат да бъдат споделени оплакванията на Прокуратурата на Република България за ограничаване на отговорността, респ. за наличие на основание за определяне на обезщетение в по-нисък размер, поради обстоятелството, че образуваното срещу Н. П. Г. наказателно производство се е развило и приключило на досъдебна фаза в кратък около тримесечен срок от привличането му като обвиняем по ДП № ЗМ 2336/2010 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 43341/2010 г. по описа на СРП /в периода от 24.08.2010 г. до 13.12.2010 г./. От една страна, доводите на въззивника – ответник в тази насока не кореспондират с действителното положение и факта, че наказателното производство се е пренесло за разглеждане на съдебна фаза, като е било предмет на разглеждане от две съдебни инстанции /районна и окръжна/ и след това е било върнато на СРП за отстраняване на допуснати от разследващите органи съществени нарушения в ДП, респ. наказателното производство е протекло на досъдебна фаза в период от време, по-продължителен от сочения във въззивната жалба на ответника /вкл. и за времето от 22.08.2013 г. – съобразно съпроводително писмо на л. 127 от ДП, до 16.10.2013 г./. От друга страна, наведените оплаквания са неоснователни и с оглед обстоятелството, че пренасянето на наказателното произовдство за разглеждане на съдебна фаза във всички случаи е в резултат на упражненото от Прокуратурата нейно изключително конституционно правомощие да привлича към наказателна отговорност. Във връзка с което настоящият въззивен състав изцяло споделя мотивите на районната инстанция и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях в частта досежно приетото, че отговорността на Прокуратурата не се ограничава единствено до вредите, настъпили в периода до внасяне на материалите по досъдебното производство в съда, а обхваща вредите, търпени през цялото време на висящност на наказателното производство, вкл. и през съдебната му фаза, тъй като именно неоснователно повдигнатото обвинение поставя началото на причинния процес, който се развива и след сезиране на компетентния да разгледа и се произнесе по обвинението съд. Необосновани са доводите на процесуалния представител на Прокуратурата на Република България досежно доказателствената стойност на ангажираните по делото гласни доказателствени средства за трудовата реализация на ищеца предвид изводите на районната инстанция, че изслушаните по делото свидетелски показания допринасят единствено за установяване мотивите на ищеца за преустановяване на трудовото му правоотношение, но не и за засягане възможността на същия за бъдеща трудова ангажираност, респ. последното обстоятелство не е изтъкнато от първата инстанция като самостоятелно основание за определяне на по-висок размер на присъденото заместващо обезщетение. С оглед гореизложеното, въззивният съдебен състав намира за установено по делото наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, напрежение, социално отчуждение и пр., респ. ищецът е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена от СРС със съставения по реда на чл. 146 ГПК доклад, обявен за окончателен в проведеното на 13.05.2019 г. открито съдебно заседание, като е установил осъществяването на всички елементи от сложния правопораждащ фактически състав на спорното право. Ето защо, изложените във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България доводи за липсата на осъществено главно и пълно доказване от страна на ищеца на релевантните за спора факти се явяват неоснователни. За необосновани въззивният съд намира оплакванията на въззивника – ответник за немотивираност на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част с оглед констатирания от настоящия състав задълбочен и подробен анализ на събраните по делото доказателства, извършен от районната инстанция. Несъгласието на страната с конкретната оценка, която съдът е дал на тези доказателства и обстоятелствата, които се установяват посредством тях, не би могло да обуслови извод за неяснота във волята на СРС при определяне на конкретния справедлив размер на следващото се на ищеца заместващо обезщетение. Настоящият въззивен състав намира за принципно основателни доводите на ищеца – въззивник, че при определяне на справедливия размер на заместващото обезщетение СРС не взел предвид обстоятелството, че първоначално инициираното срещу Н. П. Г. наказателно производство е било водено само за 1 престъпление по чл. 198, ал. 1 НК с 4 пострадали лица, а след частичното му прекратяване производството е водено за 3 отделни престъпления по чл. 198, ал. 1 НК, всяко едно от които „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Характерът на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т. ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, представлява обективно обстоятелство, което съдът следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд/. В разглеждания случай обаче въззивният съд установи, че промяна в конкретните обстоятелства, във връзка с които ищецът се е защитавал по инициираното срещу него наказателно производство не е настъпила след връщане на делото на СРП и повторното му внасяне в съда. От предявяване на прецизираното постановление за привличане като обвиняем от 31.08.2010 г. до постановяване на постановлението от 30.08.2013 г. за частично прекратяване на наказателното производство Н. П. Г. се е защитавал срещу обвинение за извършване на 4 отделни деяния срещу 4 отделни пострадали, макар Прокуратурата да е квалифицирала същите като 1 престъпление. След внасяне на нов обвинителен акт на 16.10.2013 г., макар деянията досежно всеки пострадал /само трима/ вече да са били квалифицирани като отделни престъпления, това не е довело до промяна във фактите, по които ищецът – подсъдим се е защитавал. С оглед горното и при съществуващата в НПК забрана за влошаване положението на подсъдимия настоящият въззивен състав намира, че горепосоченото обстоятелство, неотчетено от СРС, не е довело до твърдения от ищеца съществено по-висок интензитет на търпените от ищеца неимуществени вреди. Неоснователни са доводите на ищеца – въззивник, че съдът не е отдал нужното значение на обстоятелството, че постановената срещу него първоначална осъдителна присъда е увеличила интензитета на търпените от него страдания, както и че същото въздействие върху него са имали общата продължителност на водения срещу него почти 7 години наказателен процес, включващ извършването на множество действия по разследването и процесуално – следствени действия с участието на ищеца, както и личното явяване на същия на множество открити съдебни заседания, предвид изричните мотиви на районната инстанция в тази насока и отчитането на тези обстоятелства като основание за определяне на по-висок размер на присъденото обезщетение. Неоснователни са доводите на ищеца – въззивник и относно отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от приемането за съвместно разглеждане на граждански претенции на конституираните в наказателния процес пострадали лица. Предявяването на граждански искове в наказателния процес не е включено в правомощията на Прокуратурата, нито последната има право или правомощие да отказва приемането на същите. Преценката за тяхното предявяване е изцяло на пострадалите лица, като неблагоприятните последици за подсъдимия от тяхното поведение не могат да бъдат вменени на ответника. Въззивният съд намира за некореспондиращи с доказателствения материал по делото твърденията на ищеца – въззивник за влошаване на здравословното му състояние в резултат на инициираното срещу него наказателно производство. В тази насока по делото не са ангажирани доказателства, установяващи конкретна форма на влошаване на здравословното състояние на ищеца, без да се пренебрегва обстоятелството, че изживяното психично напрежение несъмнено се отразява негативно и на общия здравен статус на един човек. По делото единствено са събрани доказателства за влошаване психическото състояние на ищеца, наложили приема на успокоителни от вида на мента, глог и валериан, което обстоятелство е отчетено и от районната инстанция. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо, и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд/, като например – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената МНО, характера на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т. ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изискания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т. ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката по случая. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване – в този смисъл Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр. дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 158 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 299/2018 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2586/2018 г., ІV г. о., ГК. За да определи в частност размера на претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настоящият въззивен състав съобразява следните обстоятелства: 1./ ищецът е бил незаконно обвинен в извършването първоначално на 1, след това на 3 умишлени престъпления по чл. 198, ал. 1 НК, които са „тежко“ престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за тях се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години; 2./ към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил на възраст от 21 години, а към момента на постановяване на крайния съдебен акт – на 28 г., т. е. наказателното производство е обхванало активен период от личния и професионалния му живот; 3./ от момента на предявяване на постановлението за привличането му като обвиняем до влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство е изминал един продължителен период от 6 години, 11 месеца и 8 дни; 4./ спрямо ищеца е била взета МНО „парична гаранция“, която и била прилагана спрямо същия до окончателното приключване на наказателното производство; 5./ ищецът е имал безукорно процесуално поведение, като се е явявал на всички 21 открити съдебни заседания по образуваните пред СРС и СГС наказателни дела, както и се е явявал за всички действия по разследването, изискващи личното участие на обвиняемото лице; 5./ наказателното производство в съдебната му фаза е разгледано двукратно пред 2 съдебни инстанции вследствие процесуалната активност на Прокуратурата на Република България за пренасяне на делото за разглеждане и от въззивната инстанция чрез депозиране на протест срещу оправдателната присъда срещу Н. П. Г.; 6./ в качеството на пострадали по досъдебното производство, респ. граждански ищци в съдебното, са били конституирани лица, живущи в същия квартал като ищеца, което обстоятелство е довело до разгласяване на данни за водения срещу ищеца наказателен процес сред съседския му кръг и социалната му изолираност от последния; 7./ вследствие разгласяване на данни за водения срещу Н. П. Г. наказателен процес на работното му място, ищецът е бил служебно дискредитиран, което го е мотивирало да преустанови тогавашното си трудово правоотношение, т. е. незаконно повдигнатото му обвинение е оказало косвено негативно въздействие и върху трудовата му реализация, като въззивният състав намира за недоказано твърдението му, че поради обективния факт на съществуващо срещу него висящо наказателно производство е била засегната и последващата му трудова ангажираност, доколкото видно от приложените по делото спраки за съдимост в тях не се отразява посоченото обстоятелство, а и ангажираните пред СРС свидетелски показания не установяват по категоричен начин, че единственото обстоятелство, поради което ищецът не е могъл да намери нова работа, е именно воденият срещу него наказателен процес; 8./ в резултат на наказателното производство ищецът е търпял вреди – психически стрес, притеснения, социално отчуждение, неудобство от близки, съседи, колеги; изгубил е желание да излиза и да се среща с хора, познатите му в квартала, в който живеел, се отдръпнали от него; особено негативно въздействие върху него е оказала първоначално постановената осъдителна присъда, която е създала у него чувство на несигурност за бъдещето му. Обстоятелството, което сочи, че всички тези отрицателни психо – емоционални изживявания, причинени от процесното наказателно преследване, са протичали със значителен интензитет при ищеца, е и неговото чисто съдебно минало – Н. П. Г. е неосъждан към момента на образуване на наказателното производство. Всички тези обстоятелства в съвкупност и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника процесно обезщетение. От друга страна, следва да бъдат отчетени и следните обстоятелствата: макар и във всички случаи да е преценявана като неразумна от настоящия въззивен състав, продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство е обусловена от обстоятелството, че то се е развило двукратно в досъдебна и съдебна фаза, втората от които в две съдебни инстанции, както и от известните усложнения, възникнали при конкретно воденото разследване за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК – първоначално 1 престъпление срещу 4 пострадали лица, а след това за 3 отделни престпления по чл. 198, ал. 1 НК с 3 пострадали лица, и участието като свидетели по делото на всички привлечени като пострдали лица, вкл. предявяване от същите на граждански претенции; взетата спрямо подсъдимия трета по тежест МНО „гаранция в пари“ в размер на 300 лева принципно не е от естество да създава трудности в социалното общуване на ищеца, нито да препятства обективната възможност последният да полага труд; воденото срещу Н. П. Г. наказателно производство не се твърди и не се установява да е било публично разгласявано чрез медиите или по друг общодостъпен начин; недоказаността на твърденията на ищеца за влошаване здравословното му състояние; липсата на ангажирани по делото доказателства за конкретно по-неблагоприятно засягане на лицата от семейния кръг на обвиняемия/подсъдимия, без да се пренебрегва житейски логичното такова; липсата на данни за настъпването на други, извън горепосочените, извънредни промени в начина му на живот. Тези обстоятелства, макар и по-малобройни, сочат на по-нисък размер на процесното обезщетение. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, настоящият въззивен съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 8 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.07.2017 г. до окончателното изплащане /виж разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 197 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1211/2010 г., ІІІ г. о., ГК/. Присъждането на сума по- голяма от посочената би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанция частично не съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 6 300 лева до размера от 8 000 лева, която претенция подлежи на уважаване. В останалата част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. Относно разноските във въззивното производство С оглед изхода от настоящия спор и предвид изявлението на процесуалния представител на въззивника - ищец, че претендира разноски единствено за платена държавна такса, въззивният съд намира, че такива следва да му се присъдят в размер, съответен науважената част от жалбата му, а именно в размер на 0, 55 лева. Относно обжалваемостта на въззивното решение Предвид цената на предявения иск и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав