Решение № 179 от 22.7.2026 г. на Окръжен съд - Шумен по дело № 260/2026 г.

гражданско дело № 20263600500260 по описа за 2026 година Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №62/16.02.2026г. по гр.д.№1157/2025г. НПРС е отхвърлил иска по чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, предявен от „Кредито“ООД-гр. София, представлявано от управителя Р.Н.Т. срещу Ж. Е. В., за признаване съществуването на вземане за сумата от 300 лева/ 153,39 евро -остатък от неплатена главница по договор за кредит № OL00111113 от 21.11.2024г., ведно със законна лихва за период от 13.06.2025г./датата на подаване на заявлението в съда/ до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 405 от 13.06.2025г., по ч.гр.д. № 786/2025г. на НПРС и същата е влязла в законна сила в тази си част, като неоснователен. Дружеството е осъдено да заплати на В., разноските в производството в размер на 400 лева/ 204,52 евро за адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, като претенцията в останалата част до 230,08 евро е отхвърлена. Отхвърлено е и искането по чл. 78, ал.1 от ГПК на дружеството, В. да бъде осъден да им заплати направените по делото разноски в размер на 221,35 евро, както и направените по заповедното производство разноски в общ размер на 217,30 евро, съгласно заповед за изпълнение № 405 от 13.06.2025г., по ч.гр.д. № 786/2025г. на НПРС. Недоволна от решението останала ищцовата страна-„Кредито“ООД-гр.София,която го обжалва в частта, с която е отхвърлен предявения иск по реда на чл.422 от ГПК, за установяване съществуване на вземането от 300лв./159.39евро-остатък от неизплатена главница по индивидуален договор за потребителски кредит №ОL00111113 от 21.11.2024г., отхвърлено е искането за присъждане на направените в заповедното производство и исковото производство от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение и дружеството е осъдено да заплати на длъжника 204.52евро адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от ЗА. Сочи, че същото се явявало неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Първоинстанционният съд поради процесуални нарушения не изяснил правилно и обективно фактическата обстановка по спора, не съобразил и обсъдил поотделно и в съвкупност всички представени по делото доказателства и достигнал до грешни фактически изводи. Не било обсъдено в пълнота и по надлежния ред процесуалното поведение на длъжника в заповедното производство, включително признанието на сумата от 300лв., както и последващото уточнение, с което се оспорва дължимостта на сумата от 200лв.. Била оспорена дължимостта и на законната лихва. Моли същото да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което заявената претенция бъде уважена. Претендира и присъждане на всички деловодни разноски пред двете инстанции, както и в заповедното производство. Насрещната страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който взема становище по неоснователността й. Съдът обсъдил всички релевантни факти и доказателства, както поотделно, така и в съвкупност, и достигнал до правилни фактически и правни изводи относно спорното правоотношение и размера на претендираното вземане. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима. Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено следното: На 21.11.2024г. между „Кредито“ООД-гр.София, в качеството на кредитор, и Ж. Е. В., в качеството на кредитополучател, бил сключен в електронна форма договор за паричен заем № OL00111113 от 21.11.2024г., по силата на който дружеството предоставило на В. кредит в размер 500 лева, срещу насрещно задължение на последния да върне така получената сума, ведно с такса експресно разглеждане от 110лв./общо 610лв. в едномесечен срок-до 21.12.2024г.. Посочена е ГЛП – 0,00 % и ГПР – 0,00 %. В договора е уговорено връщането на заемната сума да се извършва по банкова сметка на кредитора или чрез системата на Изи пей, по нарочен номер. Не се спори между страните, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си като е предало заемната сума на ответника – кредитополучател, на 21.11.2024г., по банкова сметка на последния. По депозирано на 12.06.2025г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от „Кредито“ЕООД-гр.София срещу Ж. Е. В., било образувано ч.гр.д.№786/2025г. на НПРС. Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №4- 5/13.06.2025г., В. е осъден да заплати на дружеството сумата 500лв., представляваща главница по индивидуален договор за потребителски кредит № OL00111113 от 21.11.2024 год., ведно със законна лихва за периода от 13.06.2025 г. до изплащане на вземането; сумата 31,21 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 22.12.2024 г. до 12.06.2025 г., съдебни разноски за държавна такса в размер на 25лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400лв.. Посочено е, че вземането произтича от индивидуален договор за потребителски кредит № OL00111113 от 21.11.2024 год., сключен между длъжника и „Кредито“ ООД. В срока по чл.414 от ГПК е подадено възражение от длъжника само срещу заповедта, за недължимост на част от главницата по издадената заповед в размер на 200 лева.-сума, която била изплатена преди датата на депозиране на заявлението. Във възражението е записано изрично, че се признава дължимостта на останалата част о т задължението. Приложена е и разпечатка от преводно нареждане за сумата от 200 лева от 03.02.2025г., от банкова сметка, съвпадаща със сметката, по която е получена заемната сума от кредитополучателя, а сметката на получателя съвпада с тази, вписана в раздел „Предмет на договора, чл. 3, т. 3.1. от процесния договор. С оглед разпоредбата на чл.415 от ГПК, на заявителя е даден едномесечен срок за предявяване на иск срещу длъжника, за частта от дълга, срещу която има постъпило възражение, а именно за 200 лева-главница. В дадения срок е депозирана настоящата искова молба, с която ищецового дружество моли да бъде признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че В. му дължи сумата 300 лева, представляваща остатък от неплатена главница по договор за кредит № OL00111113 от 21.11.2024г., ведно със законна лихва за период от 13.06.2025г.-датата на подаване на заявлението в съда, до изплащане на вземането. Т.е. не и за сумата 200лв., с която длъжникът е погасил частично вземането за главница преди датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК. При така установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните изводи: Заявена е установителна претенция по реда на чл.422 от ГПК за сумата 300лв.- представляваща остатък от неплатена главница по договор за кредит № OL00111113 от 21.11.2024г./извън тази за горницата до 500лв., т.е. за 200лв., с които длъжникът е направил вноска за погасяване на част от задължението/, ведно със законна лихва за период от 13.06.2025г. -датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането. Или в случая заявителят е предявил положителна установителна претенция за сума, по отношение на която не е депозирано възражение от длъжника, съответно по отношение на която не са му дадени указания в срока по чл.415, ал.4 от ГПК да предяви установителен иск. Когато длъжникът не е подал възражение в предвидения в чл. 414, ал. 2 ГПК срок, съгласно чл.416 от ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта. Между заявителя и длъжника в този случай се създава състояние на правна определеност и безспорност на установеното със заповедта вземане и стабилизираната заповед за изпълнение е задължителна за страните. Въз основа на нея заявителят може да се снабди с изпълнителен лист. Влязлата в сила заповед за изпълнение се характеризира и с това, че правният спор не може да бъде пререшаван, тъй като установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, и се ползва с правно действие, аналогично на силата на пресъдено нещо при решенията /опр. № 480 от 27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о. на ВКС; Опр. № 443 от 30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о. на ВКС; Опр. № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о. на ВКС; Опр. № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о. на ВКС; Опр. № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. на ВКС/.. В случая безспорно възражение не е подадено за исковата сума-300лв. неизплатена главница/такова е подадено единствено за сумата 200лв.-изплатен остатък от главницата преди датата на депозиране на заявлението/, поради което и заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на сумата от 300лв.. С оглед оплакванията във въззивната жалба следва да се отбележи, че във възражението ясно и точно е посочено за коя сума се отнася, поради което и липсва съмнение или необходимост от тълкуването му. Предвид изложеното и предявената установителна претенция за сочената сума от 300лв. се явява недопустима, поради липса на правен интерес. Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и производството по отношение на заявената претенция, прекратено. Решението следва да бъде обезсилено и в частта, с която е отхвърлено искането на дружеството, В. да бъде осъден да им заплати направените в заповедното производство разноски в общ размер на 217,30 евро. Произнасяне по отношение на тези разноски в настоящото производство не се дължи. Според приетото по т.12 от Тълкувателно решение ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобрази изхода на спора, разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Така, ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл.413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК. При подадено възражение и образувано исково производство по реда на чл.415, ал.1, респ. чл. 422 ГПК, администрирането и разглеждането на частната жалба е обусловено от решението по установителния иск. Ако производството по установителния иск приключи с влязло в сила решение, частната жалба е без предмет и следва да се върне, поради произнасянето от съда в исковото производство по разноските, направени по издаване на заповедта за изпълнение. Ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на делото и за обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, частната жалба по чл. 413 ГПК следва да се върне. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд, ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на производството по установителния иск, но в хипотези, при които заповедта за изпълнение влиза в сила, като например: ако съдът в исковото производство приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и при одобрена съдебна спогодба, ако страните не са уредили със спогодбата отговорността за разноските. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд и ако в срока по чл.414, ал.2 ГПК не е подадено възражение и при оттегляне на възражението по чл.414, ал. 1 ГПК. В случая е депозирана частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските от страна на длъжника/с определение №1595/14.11.2025г. по в.ч.гр.д.№676/2025г. на ШОС върната на НПРС за извършване на преценка от заповедния съд като администриращ орган за наличието на предпоставките, обуславящи администрирането и разглеждането на частната жалба от въвзивния съд, в съответствие с разрешението на горепосоченото тълкувателно решение №4/2014г. на ОСГТК/ и доколкото заповедта за изпълнение е влязла в сила, частната жалба по чл.413, ал.1 от ГПК следва да се администрира и изпрати от заповедния съд отново за разглеждане от въззивния съд. С оглед изхода на спора, решението следва да бъде потвърдено в частта, с която ищецът, жалбоподател в настоящото производство, е осъден да заплати на процесуалния представител на ответната страна адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 204.52евро/при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, като ищецът е осъден да заплати разноските за адвокатско възнаграждение вместо на процесуалния представител на ответника, на самия ответник/. Доколкото въззивната жалба срещу решението в частта/имаща характер на определение/, с която жалбоподателят/ищец в първоинстанцинното производство е осъден да заплати на процесуалния представител на ответната страна адвокатско възнаграждение, по същество представлява искане за изменение /чл.248 от ГПК/, по което няма произнасяне на първоинстанционния съд в този смисъл/т.е. няма акт който да бъде коригиран от въззивната инстанция/, в тази част, имаща характера на искане за изменение по чл.248 от ГПК, жалбата следва да се изпрати по подсъдност за разглеждане от НПРС, като следва да се коригира констатираната очевидна фактическа грешка в горепосочения смисъл. Само за яснота, решението следва да бъде потвърдено и в частта/имаща характер на определение/, с която е отхвърлено искането по чл. 78, ал.1 от ГПК на дружеството, В. да бъде осъден да им заплати направените по делото разноски в размер на 221,35 евро. С оглед изхода на спора, прекратяване производството по иска срещу ответника поради недопустимост, последният не дължи разноски на ищцовата страна. Следва да се посочи, че в този случай отхвърлителен диспозитив за разноските не се дължи, като е достатъчно съдът да е изложил мотиви в тази насока в обстоятелствената част на решението. По разноските в настоящото производство: Въззиваемата страна претендира присъждане на разноски при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 200евро. Такива се следват с оглед изхода на спора, поради което и съдът следва да определи адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите на оказана безплатна правна помощ съласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, която е приложима както в исковото, така и в изпълнителното производство, предоставя възможност да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, поради прекомерност, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от ЗА и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Според предвиденото в тях, съдът взема предвид следните критерии: фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им и квалификацията, опита, и специализацията на адвоката. Правилата и начинът за прилагане на тези критерии при определяне на възнаграждение, се определят в наредба, издадена от министъра на правосъдието съвместно с Висшия адвокатски съвет. Съгласно предвиденото в § 21, ал. 2 от ПЗР на ЗА до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3, и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет. Следва да се посочи и че съгласно решение на Съда на ЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., член 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Ето защо, като взе предвид предмета на настоящото производство, материалния интерес, делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, представен е единствено отговор на въззивната жалба и молба по даване ход със списък на разноските, като представителят не се е явил в единственото открито съдебно заседание, счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 110 евро. Предвид това, жалбоподателят „Кредито“ООД-гр. София следва да заплати на процесуалния представител на ответника по жалбата-адв.П. Й. Н. при ВАК адвокатско възнаграждение в размер на по 110евро за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, съдът