Решение № 2424 от 22.7.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 158/2024 г.

Производството е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Производството пред А. съд – Благоевград е образувано по жалба на И. Е. М., [ЕГН], с посочен адрес: [населено място], [улица]срещу Акт за установяване на задължение по декларация № DT000177/ 13.11.2023 год., издаден от С. Л. Т. на длъжност младши инспектор „Местни данъци и такси“ в дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Благоевград, потвърден с Решение № P-DT000177/ 18.01.2024 год. на директора на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Благоевград. Твърди се в жалбата, че посочения като дължим размер на данъка е незакосъобразно определен. Според жалбоподателя, размерът на данъчната оценка, който формира размера на данъка и такса смет е неправилно определена, поради неправилно прилагане на методиката за определяне на размера на данъчната оценка, включително и поради неизследване и неправилно определени действителни характеристики на имота. Позовавайки се на изложените в обстоятелствената част на жалбата фактически и правни твърдения се иска съдът да постанови решение, с което да отмени обжалвания Акт за установяване на задължение по декларация № DT000177/ 13.11.2023 год., издаден от С. Л. Т. на длъжност младши инспектор „Местни данъци и такси“ в дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Благоевград, с който са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) за периода от 2018 год. до 2023год., в размер на 46. 14 лева и начислените за периода лихви за просрочие в размер на 11. 96 лева, изчислени към датата на издаване на акта, потвърден с Решение № P-DT000177/ 18.01.2024 год. на директора на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Благоевград. С жалбата не се претендира присъждане на сторените по делото разноски. В обстоятелствената част на жалбата се излагат съображения за издаване на оспорения акт в нарушение на материалния закон. Твърди се, че резмерът на данъчната оценка, която формира размера на данъка и таксата смет, е неправилно определен, поради неправилно прилагане на методиката за определяне на размера на данъчната оценка, включително и поради обстоятелството, че не са изследвани и правилно определени действителните характеристики на имота. Твърди се също така, че от долната част на процесният имот, никога не е имало сметосъбиране и сметоизвозване. Иска се от съда да отмени оспорения акт. Жалбоподателят, в съдебно заседание, се явява лично и поддържа изложените съображения за незаконосъобразност на оспорения акт. В депозирано по делото писмено становище и писмени бележки доразвива изложените доводи за незаконосъобразност на оспорения акт. Ответникът – Директорът на Д. „Местни данъци и такси“ (МДТ) при Община Благоевград, чрез процесуалния си представител младши юрисконсулт Г. М., в съдебно заседание и чрез представени подробни писмени бележки, оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност. Сочи, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на материалноправните разпоредби, в съответствие с целта на закона и при липса на процесуални нарушения. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Свидетелят на жалбоподателя, Н. Г. заявява, че процесният имот собственост на М. в [населено място], в момента е в бурени. Твърди, че преди време го е ползвал, отглеждайки в него картофи, но откакто мръсната канализация е прокарана покрай имота, същият е станал необработваем. Върху този имот няма нищо построено. Според свидетеля, покрай имота е прокаран черен път, по който може да се стигне до асфалтиран път водещ до сградата на кметството на селото. Свидетелят сочи, че контейнери за смет има поставени пред магазина пред кметството, които са на разстояние 500 - 600 м от процесния имот, тъй като се заобикаля по черния път. В района, в който се намира въпросният имот, няма поставени кофи за събиране на смет и контейнери. Свидетелят тврди, че не е виждал да се извършва сметосъбиране от района, в който се намира имотът на жалбоподателя М.. Съдът, като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира за установено следното: Оспорващият И. Е. М. в качеството си на собственик по наследство на 1/5 ид. част от недвижим имот, попадащ в строителните граници на [населено място], общ. Благоевград, попадащ в устройствена зона – жилищна, съгласно ЗРП, с пл. № 50, имот с [идентификатор] и с площ от 1 320. 00 кв.м., е подал Данъчна декларация за притежавани недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 от ЗМДТ, заведена с вх. № ДК 14 - 2280/ 24.07.2014 г. (л. 32 – л. 41 от делото). Недвижимият имот е заведен под партиден номер 2805060108007. С. О. устройствен план на Община Благоевград, одобрен с решение № 27 по протокол № 3 от 25.02.2011 г. на Общински съвет Благоевград, процесният недвижим имот попада в територия с отреждане жилищна устройствена зона с малка височина (Жм). Съгласно действащата КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-177/24.10.2022 г. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър, процесният недвижим имот попада в урбанизирана територия – ниско жилищно застрояване. (Извадка от АГКК – портал за електронна услуга за процесният недвижим имот – л. 98 от делото)). С оспорения Акт за установяване на задължение по декларация № DТ000177/13.11.2023 г. (л. 10 – 13 от делото), издаден от старши инспектор „Местни данъци и такси“ (МДТ) към Община Благоевград С. Л. Т., определена със Заповед № 494/22.02.2022 г. на Кмета на Община Благоевград да извършва установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси и да има правата и задълженията на орган по приходите (л. 44 – л. 45 от делото), по отношение на процесния недвижим имот, находящ се община Благоевград, [населено място], с площ от 1 320 кв.м., заведен под партиден номер 2805060108007, съсобствен на оспорващия И. Е. М. в обем 1/5 ид. част от същия, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. в размер общо на 7. 08 лева и съответните лихви за просрочие в размер на 2. 03 лева и такса битови отпадъци (ТБО) за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. в размер общо на 39. 06 лв. и съответните лихви за просрочие в размер на 9. 93 лева. АУЗД е оспорен по административен ред и с Решение № Р-DТ000177/18.01.2024 г. на Директора на Д. “Местни данъци и такси“ при Община Благоевград е потвърден за установените задължения за ДНИ и за ТБО за периода 2018 г. - 2023 г. Със Заповед № 63-ЧР-Д/12.02.2020 г. на Кмета на Община Благоевград И. Н. е определен за Директор на Д. “Местни данъци и такси“ при Община Благоевград (л. 46 от делото). Решаващият орган е приел, че И. Е. М. в качеството му на собственик на описания в АУЗД недвижим имот дължи ДНИ и ТБО за посочените в АУЗД периоди и в посочените в АУЗД размери, АУЗД е издаден при стриктно спазване на законоустановените норми и в пълно съответствие с процесуалните правила. Решението е съобщено на оспорващото лице на 24.01.2024 г. видно от известие за доставяне на л. 7 от делото. Жалбата е подадена чрез административния орган на 02.02.2024 г. с вх. № 70-00-94/02.02.2024 г. Въпреки указаната доказателствена тежест на страните, с оглед характера на настоящото производство и предмета на делото, определящ и спорните по делото факти, съдът, позовавайки се на служебното начало, с оглед разкриване на обективната истина, включително и установяване на всички спорни по делото факти, е намерил за необходимо назначаването на съдебно-счетоводна експертиза, допускайки такава. Назначеното вещо лице е представило заключение, прието и приобщено към доказателствения материал. При така установената фактическа обстановка и в рамките на съдебната проверка съгласно чл. 168 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът достигна до следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, депозирана е от лице, имащо право и интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения. Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като според ал. 3 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите. Разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ регламентира в правомощие на кмета на общината да определи със заповед служителите по ал. 3. Същевременно съгласно чл. 9б от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните такси, каквато съгласно чл. 6, ал. 1, б. “а“ от ЗМДТ е и таксата за битови отпадъци, се извършва по реда на чл. 4, ал. 1 - 5, т.е. също по реда, приложим за местните данъци. Служителите се определят със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ). Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП. Издателят на оспорения АУЗД в конкретния случай изрично е включен в персоналния състав на Заповед № 494/22.02.2022 г., с която Кметът на Община Благоевград е определил служителите на общинската администрация с правомощия на органи по приходите съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ. Съдът намира, че оспореният по делото АУЗД № DТ000176/13.11.2023 г. е издаден от компетентен административен орган на общинската администрация по смисъла на чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ във връзка с чл. 1 от ЗМДТ, в предписаната от закона форма и има съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването му. При извършената проверка по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК не са били допуснати нарушения на процесуалните разпоредби от категорията на съществените и не са налице пороци, които да влияят върху валидността на акта. При пълна индивидуализация на недвижимия имот като вид, предназначение, местонахождение, площ, данъчна оценка и при изрично посочване на декларацията, с която данъчно задълженото лице е декларирало в Община Благоевград придобиването му, органът по приходите от общинската администрация е определил в разпоредителната част на акта конкретния размер на задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и за такса битови отпадъци (ТБО) за процесния недвижим имот за посочените в АУЗД периоди. По този начин издаден, административният орган е изпълнил в цялост изискването за мотивираност на административния акт. С оспорения АУЗД, както беше посочено и по-горе, по отношение на недвижим имот, находящ се на територията на община Благоевград, [населено място], с площ от 1 320. 00 кв.м., съсобствен на оспорващия И. Е. М. в 1/5 ид. част, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. По делото няма спор, че жалбоподателят е съсобственик на процесния недвижим имот, находящ се в [населено място], с площ от 1 320 кв.м. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. За възникване на задължението за данък върху недвижимите имоти не е предвидено изискване за издаване на нарочен акт от орган на администрацията. Задълженията за данък върху недвижим имот възникват по силата на закона, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, както и на изискуемата правна връзка между тях. Основната характеристика на данъците е тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти. Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ данъчно задължени лица за плащане на данък върху недвижими имоти са собствениците на облагаеми с този данък недвижими имоти, какъвто е оспорващият в конкретния случай. Според подадената декларация върху недвижимия имот, собственост на оспорващия, няма учредено вещно право на ползване (подобно обстоятелство не се и твърди в жалбата), което изключва приложението на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ и води до прилагането на общото правило по чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, че за индивидуализирания в АУЗД недвижим имот данъчно задължен е собственикът. Основният спор по делото относно статута на процесния недвижим имот, за който е издаден оспореният акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК и облагаем ли е този имот с ДНИ, т.е. дали оспорващото лице дължи или не дължи ДНИ за процесния недвижим имот. Оспорващият поддържа довод, че в процесния недвижим имот не е организирано смесъбиране, както и че до същият липсва достъп. Според оспорващият изградената канализация на [населено място], минаваща през процесния недвижим имот е променила характеристиките на същият, до невъзможност имота да се позлва за земеделие, който факт не е отчетен от компетентните органи при определяне на данъчнета оценка на имота. Определянето на обекта на облагане с ДНИ е претърпяло развитие в нормативната уредба. Към момента на влизане в сила на ЗМДТ обектът на облагане в чл. 10, ал. 1 от закона се е определял чрез изчерпателно изброяване на обектите на облагане - разположените на територията на страната сгради, дворни места, парцели и застроените земеделски и горски земи за действително застроената площ и прилежащия й терен. С чл. 10, ал. 2 от ЗМДТ са дисквалифицирани като обект на облагане земеделските земи и горите. С изменението на закона в ДВ бр. 106/2004 г., в сила от 1.01.2005 г., този подход е изоставен и е въведен с чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ принципът обект на облагане да са разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията. С ал. 3 са изключени от облагане земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи и то за действително застроената площ и прилежащия й терен. С незначителни изменения през годините уредбата от 2005 г. е съхранена. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, независимо от претърпените редакции, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Разпоредбата съдържа две отделни хипотези, като първата е относима за имоти, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, а втората – за имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. За целите на данъчното облагане релевантно е предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, като имотите с това предназначение могат да бъдат в урбанизирана територия или отделни поземлени имоти извън нея. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗУТ според основното им предназначение териториите в страната, определено с концепциите и схемите за пространствено развитие и общите устройствени планове, са седем категории: урбанизирани (населени места, селищни образувания и индустриални паркове извън границите на населените места и селищните образувания), земеделски, горски, защитени, нарушени за възстановяване, заети от води и водни обекти и територии на транспорта. Конкретното предназначение, което поземлените имоти в отделните категории територии могат да имат, е регламентирано в чл. 8 от ЗУТ. Всеки поземлен имот попада поне в една от категориите по чл. 7, ал. 1 от ЗУТ и има поне едно от конкретните предназначения по чл. 8 от ЗУТ. Според чл. 8, т. 1 от ЗУТ конкретното предназначение на поземлените имоти се определя с подробния устройствен план като в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях то мже да бъде - за жилищни, общественообслужващи, производствени, складови, курортни, вилни, спортни и развлекателни функции, за озеленени площи и озеленени връзки между тях и териториите за природозащита, за декоративни водни системи (каскади, плавателни канали и други), за движение и транспорт, включително за велосипедни алеи и за движение на хора с увреждания, за техническа инфраструктура, за специални обекти и други. Предназначението на имотите в земеделски територии се регулира в т. 2 на същата правна норма и може да бъде - за обработваеми земи (ниви, овощни и зеленчукови градини, лозя, ливади и други) и необработваеми земи (пасища, скатове, дерета, оврази и други). От горецитираните разпоредби следва безспорен извод, че поземлените имоти в строителните граници на населените места, т. е. в урбанизирана територия, трябва и могат да имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ. Съпоставката на посочените разпоредби обосновава извод, че нормативно е недопустимо отделен поземлен имот, находящ се в границите на урбанизирана територия, да има предназначение за обработваема или необработваеми земеделска земя. Тоест, за разлика от обратната хипотеза, не се допуска с подробния устройствен план да се установи съществуването на отделни поземлени имоти в урбанизирана територия с предназначението, предвидено за земеделската територия. Липсва и нормативно предвидена възможност за изключване с подробен устройствен план на отделни поземлени имоти от урбанизирана територия и включването им в земеделска територия. До такъв ефект не може да доведе и фактическото ползване на имота за земеделски нужди. Следователно, когато отделен имот е включен в урбанизираната територия на населеното място, т. е. когато той попада в границите на тази територия, той не може да бъде земеделска земя и макар и да не е индивидуално урегулиран и предвиден за застрояване, като част от тази територия, той е годен обект на облагане с ДНИ по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Този извод се подкрепя и от правилото на чл. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), според което земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и не се намират в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с подробен устройствен план, или с околовръстен полигон. При действието на отменената уредба парцелите и дворните места са поземлени имоти в строителните граници на населените места. В съответствие с чл. 52 от ППЗТСУ (отм.) парцелите се образуват със застроителен и регулационен план. Недвижимите имоти, включени в околовръстния полигон в границите на строителната част на населеното място, се смятат за дворни места (чл. 105, ал. 4 от ППЗТСУ – отм.). В съответствие с чл. 104, ал. 2 от ППЗТСУ (отм.) строителните граници на населеното място се определят с общия градоустройствен план и се уточняват със застроителен и регулационен план, а за населени места без общ градоустройствен план – със ЗРП. Строителните граници на населените места без ОГП и ЗРП се установяват с околовръстен полигон (чл. 105, ал. 1 от ППЗТСУ, отм). По действащото право легалното определение за „територия на населеното място“ се съдържа в Пар. 5, т. 6 от ДР на ЗУТ. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ) „населено място“ е исторически и функционално обособена територия, определена с наличието на постоянно живеещо население, строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и инженерна инфраструктура. Съгласно чл. 18, ал. 1 от същия закон територията на населеното място е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището. Селищно образувание съгласно ал. 4 на чл. 3 от ЗАТУРБ е територия извън строителните граници на населеното място, определена със строителни граници, устроена за осъществяване на специфични функции, която няма постоянно живеещо население. По смисъла на Пар. 5, т. 6 от ДР на ЗУТ „територия на населено място“ е селищната територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. И населеното място, и селищното образувание представляват урбанизирана територия. Специалният закон за устройственото планиране ЗУТ, когато дава дефиниция на населено място, не определя вида на устройствения план, с който се определят строителните му граници. Част от предмета на общия устройствен план е определянето на общата структура на територията, предмет на плана и преобладаващото предназначение на съставните и структурните части - местоположението и границите на териториите за населени места и селищни образувания, земеделските територии, горските територии, териториите за природозащита, териториите за културно-историческа защита, нарушените територии за възстановяване и териториите със специално, с друго или със смесено предназначение (чл. 106, т. 1 от ЗУТ). С аргумент от чл. 109, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУТ местоположението и границите на населените места и селищни образувания могат да се определят и с подробен устройствен план, като когато обхватът му е цялото населено място и/или землището му или цялото селищно образувание, има действието и на общ устройствен план за съответната територия. Обсъдената правна регламентация налага извод, че строителните граници на населеното място могат да бъдат определени както с общ, така и с подробен устройствен план. Не се доказа в производството възражението на жалбоподателя, че процесният недвижим имот е необлагаем като земеделска земя по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ. В конкретния случай безспорно се установява, че собственият на оспорващия поземлен имот е разположен в [населено място] и е в обхвата на строителните граници на населеното място, т. е. процесният недвижим имот попада в първата хипотеза на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. От писмените доказателства по делото идентично се установява, че процесният имот представлява урбанизирана територия, в случая безспорно се установява, че за територията, в която попада процесният имот, е налице одобрен Общ устройствен план (ОУП), който я отрежда за жилищно застрояване. Както бе посочено и по-горе, имота се намира в строителните граници на населеното място [населено място]. В този смисъл безспорно се установява, че процесният недвижим имот е разположен в строителните граници на населено място и има предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ. Не се установява процесният недвижим имот да е бил с друго предназначение. Горното налага извод, че изключението по чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ е неприложимо, тъй като не са налице необходимите кумулативни условия, а именно имотът да не попада в границите на урбанизираните територии, както и същият не е предназначен за земеделско производство. Обстоятелството, че имотът фактически се използва за отглеждане на земеделски култури не е от значение за определяне на предназначението му при наличие на влязъл в сила устройствен план (чл. 9 от ЗУТ). Законът определя като обект на облагане поземлените, а не урегулираните поземлени имоти (срвн. § 5, т. 2 и т. 11 от ДР на ЗУТ). Урегулиран е поземленият имот, за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп до улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство. Законодателят обаче не е предпоставил задължението за данък върху имота от това дали за него има влязъл в сила подробен устройствен план, като такова изискване има само за имоти, които са извън строителните граници – чл. 10, ал. 1, предл. 2 от ЗМДТ, точно защото в противен случай – когато са в строителните граници такъв план не е необходим, какъвто е конкретният случай. По изложените съображения съдът приема, че процесният недвижим имот, собственост на оспорващия, е годен обект на облагане по смисъла на чл. 10, ал. 1 във връзка с чл. 11, ал. 1 и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ. Изложеното обосновава извод, че правилно и законосъобразно е прието, че оспорващият дължи ДНИ за периоди от 2018 г. до 2023 г. в размер на 1, 9 на хиляда върху данъчната оценка на процесния недвижим имот, която за процесния период е в размер на 3 101. 50 лева, който размер е определен в съответствие с чл. 15, ал. 1 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на Община Благоевград в приложимата редакция. Последното се установява от заключението на вещото лице по допуснатата и назначена съдебно-счетоводна експертиза. Според експертът, правилно и в съответствие с чл. 15, ал. 1 от Наредбата за определяне размера на местните данъци и такси на територията на Община Благоевград, действаща до края на 2023 год. е определен размерът на дължимият данък за недвижимият имот, а именно в размер на 1. 9 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимият имот. Идентично е и заключението за ТБО за имота, като дължим размер за процесния имот. И по отношение на същата, експертът сочи, че е приложена регламентираната ставка в размер на 12 промила върху данъчната иценка. Твърденията са за недължимост на ДНИ с оглед действителните характеристики на процесния недвижим имот. С оспорения АУЗД, както беше посочено и по-горе, по отношение на недвижимия имот, находящ се община Благоевград, [населено място], с площ от 1 320 кв.м., собственост на оспорващия И. Е. М., са установени задължения за такса битови отпадъци (ТБО) за 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. в размер на 12 промила върху данъчната оценка на недвижимия имот за услугата по проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на отпадъците. Относно установените с оспорения АУЗД задължения за ТБО основните и единствени възражения на жалбоподателя са, че в района, в който попада собственият му недвижим имот, не се извършва сметосъбиране и сметоизвозване, в собствения му недвижим имот. Задълженията за ТБО, също като тези за ДНИ, възникват еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на предпоставките по чл. 62 и чл. 63 от ЗМДТ. Съгласно приложимата редакция на чл. 62 от ЗМДТ (ДВ, бр. 153 от 1998 г.) таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. За разлика от ДНИ ТБО е вземане, което е дължимо при реално предоставяне на услугите. Законодателят изисква, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ във връзка с чл. 64 от ЗМДТ и фактическо престиране, респективно и ползване на услугата. С оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 от ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани. Съгласно предметно относимите хипотези на чл. 71, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗМДТ (в относимата към процесните периоди редакция ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.) не се събира такса за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя до края на предходната година в общината по местонахождението на имота (т. 1); поддържане чистотата на териториите за обществено ползване – когато услугата не се предоставя от общината (т. 2); обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива (т. 3). За да бъде един правен субект задължен за ТБО по отношение на всички или отделни нейни компоненти е необходимо: 1) да има качеството на лице по смисъла на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ; 2) общинският съвет да е приел решение, че общината ще предоставя услугите, да е определил начина на определяне на размера на таксата и размера на таксата съгласно чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ, редакция към процесните периоди; 3) кметът на общината да е определил на основание чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ границите на районите, в които общината ще предоставя услугите и видовете предоставяни услуги; 4) имотите на правния субект да попадат в границите на района, в който общината предоставя услугата и 5) общината фактически да е престирала услугата. В настоящия случай, жалбоподателят несъмнено е задължено лице по чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, като собственик на недвижим имот и това обстоятелство не е предмет на спор в производството. Границите на районите и вида на предлаганите услуги, както и честотата на сметоизвозване и сметосъбиране се определя със заповед на кмета на общината и се обявява публично до 31 октомври на предходната година (чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ). Следователно, ако недвижимият имот попада в район, в който съгласно заповедта на кмета се извършват услугите по чл. 62 от ЗМДТ, общината ще има основание да събере такси за съответните услуги. Заплащането на таксата се определя от принадлежността на имота към територията на дадено населено място, съответно от предназначението му, и не се обвързва с произвеждането на отпадъци от собствениците или ползвателите. За доказването на факта на предоставяне на услугите, обаче, общината следва да разполага с писмени доказателства. По делото не се спори, че със заповеди по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ Кметът на Община Благоевград за процесните периоди е определил вида на услугите, районите на предоставяне и графиците за изпълнение. Със заповеди № 1304/30.10.2017 г., № 1505/30.10.2018 г., № 1339/30.10.2019 г., № 1511/29.10.2020 г., № 2279/27.10.2021 г. и № 2006/31.10.2022 г. на Кмета на Община Благоевград са определени предлаганите услуги, границите на районите, както и честотата на сметосъбиране и сметоизвозване. Установява се, че процесният имот, собственост на оспорващия, попада в териториален обхват на предоставяне на услугата обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения за битови отпадъци, именно по раздел 3 от посочените заповеди. Съгласно т. 3 от процесните заповеди услугата по проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци, други инсталации или съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци се предоставя за всички имоти на територията на общината. Наред с това, няма спор между страните, че Общински съвет Благоевград е приемал нужните решения за годишно определяне на размер на таксата за всяка от услугите. Съгласно раздел I, т. 1.6 от Тарифата за конкретните размери на местните такси и цени на услуги, предоставяни от Община Благоевград, Приложение № 1 към Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Благоевград (НОАМТЦУТ) за имотите на гражданите във вилните зони и селата такса битови отпадъци (ТБО) се определя в размер на 12 %о върху данъчната оценка на имотите, съобразно всеки един от трите компонента, включени в ТБО, както следва: за осигуряване на съдове за съхраняване на битови отпадъци, събиране, вкл. разделно и транспортирането им до депата или други инсталации и съоръжения за третирането им – 9%о; проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване, мониторинг на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на отпадъците, включително отчисленията по чл. 60 и чл. 64 от ЗУО – 3%о; чистотата на териториите за обществено ползване - почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и други територии от населените места, предназначени за обществено ползване – 0%о. Установява се, че с горепосочените заповеди на Кмета на Община Благоевград са определени за всяка една от годините границите на районите (територията), в които е организирано сметосъбиране и сметоизвозване и поддържането чистотата в районите за обществено ползване в Община Благоевград, към която територията (райони) спада недвижимият имот на оспорващия. Относно дължимостта на таксата по компонента – депо следва да се съобрази, че услугата обезвреждане на битови отпадъци не е обвързана с фактическото ползване на имота, в този аспект за законосъобразността на акта по този компонент е ирелевантно обстоятелството дали жалбоподателят е генерирал отпадъци. Таксата за услугата обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци съгласно приложимия закон е обусловена не от ползването на имота, от предоставянето на конкретната услуга, а единствено от наличието на депо за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци, които се ползват от общината (чл. 71, т. 3 от ЗМДТ в приложимата редакция). Услугата обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа или на други съоръжения за обезвреждане е необходима по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, както и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, както и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци. Именно с оглед на това, в Закона за управление на отпадъците са определени задълженията на общините по третиране на отпадъците, както и правните форми, чрез които това може да става. Предпоставките за дължимост на таксата за тази услуга са: правният субект да има качеството на лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ; общинският съвет да е определил размера на таксата за услугата; общината да ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци или друго съоръжение за тяхното обезвреждане. Следователно за дължимостта на таксата за обезвреждане законодателят не е предвидил предпоставките включване на услугата в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, съответно попадане на имота в границите на районите, в които общината е декларирала, че ще предоставя услугата. Този извод произтича от изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1 от ЗМДТ (в приложимата редакция), съгласно която, таксата за услугата обезвреждане на битови отпадъци е дължима и когато имотът попада извън районите, в които общината е организирала и извозване на битови отпадъци. Нейната дължимост, за разлика от другите две услуги, законодателят не обвързва с доказването на фактическото предоставяне на услугата, а се приема, че услугата се предоставя винаги, когато общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци. Поради това, единствената хипотеза, при която лицата могат да бъдат освободени от заплащане на такса за този компонент на ТБО е, когато липсва изградено депо, обслужващо района на общината. В случая обаче, такова е налице и общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци, което не е предмет на спор между страните. Наличието на депо, обслужващо района на общината, налага извод за липса на условието на чл. 71, т. 3 от ЗМДТ (в приложимата редакция) за недължимост на такса за услугата обезвреждане на битови отпадъци в депа. При това положение съдът намира, че спрямо оспорващия, като задължено лице по смисъла на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, законосъобразно са определени задължения за такса битови отпадъци за услугата по проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване, мониторинг на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на отпадъците, включително отчисленията по чл. 60 и чл. 64 от ЗУО за периоди 2018 г. – 2023 г. в размер на 3%о върху данъчната оценка на недвижимия имот, собственост на оспорващия, която за процесните периоди е в размер на 3 101. 50 лева, който размер е определен в съответствие с раздел I, т. 1.6 от Тарифата за конкретните размери на местните такси и цени на услуги, предоставяни от Община Благоевград, Приложение № 1 към Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Благоевград (НОАМТЦУТ) за имотите на гражданите във вилните зони и селата, в приложимата редакция, възприемайки изцяло заключението на вещото лице в тази насока. Що се касае до акцесорните задължения за лихви за забава – съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК вземанията за ДНИ и за ТБО са публични общински вземания. За нелатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон (чл. 175 от ДОПК). Сроковете за заплащане на ДНИ и ТБО са изрично регламентирани. При неплащането им в срок задълженото лице изпада в забава и дължи лихва. Предвид посоченото, правилно с АУЗД е установено, че невнесените ДНИ и ТБО по силата на чл. 4, ал. 2 от ЗМДТ и във връзка с чл. 9б от ЗМДТ се събира заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. От жалбоподателя не е оспорено, че посочените в АУЗД лихви върху главниците са правилно изчислени. Налага се краен извод, че оспореният АУЗД е валиден, като издаден от компетентен орган, при спазване на установената процедура, издаден и при правилно приложение на материалния закон, поради което и подадената против него жалба ще следва да се отхвърли изцяло. При този изход на делото и според правилата на чл. 143 от АПК на жалбоподателя ще следва да се възложат претендираните от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение и вещо лице. Нормата на чл. 161 ал. 1 от ДОПК определя, че на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата. На ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. В този смисъл на Община Благоевград се следва юрисконсулско възнаграждение, определено при условията на чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения съразмерно на данните за материалния интерес на спора. В конкретния спор материалният интерес се формира от размера на установените с оспорения акт задължения за ДНИ и задължения за ТБО за периодите 2018 г. – 2023 г., ведно със съответните лихви за забава, които са в общ размер на 58. 10 лева. При този интерес разноските за юрисконсултското възнаграждение, изчислено по посочения по-горе ред, е в размер на 400 лева. Този размер на възнаграждението, макар и законоустановен, се явява крайно несъразмерен с оглед размера на установените задължения с оспорения АУЗД. Ето защо, съдът, съобразявайки изложеното, както и ниската правна и фактическа сложност на разглеждания казус, както и Решение от 15.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, намира, че извършените от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да се определят в размер на 50 лв. По предписанието на чл. 4, ал. 1 във вр. с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) актовете за установяване на местни данъци и такси подлежат на обжалване по реда за обжалване по ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 144, ал. 1 от ДОПК редът за обжалване на ревизионен акт е приложим и за другите актове, издавани от органите по приходите, освен ако в ДОПК не е предвидено друго. При така цитираната правна регламентация ограничението относно касационното обжалване по чл. 160, ал. 7, изр. второ ДОПК, е приложимо и по отношение на съдебните решения, постановени по оспорване на АУЗД за задължения (вземания) по ЗМДТ. Съгласно чл. 160, ал. 7 от ДОПК решението на административния съд по дела, по които се обжалват установени с ревизионния акт публични вземания общо в размер до 750 лв., в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на физически лица, и общо в размер до 4000 лв., в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на юридически лица, е окончателно. В конкретния случай, предвид размера на установените с оспорения АУЗД публични задължения, съгласно чл. 160, ал. 7 от ДОПК решението не подлежи на обжалване. Следва да се присъдият и сторените от ответната страна разносоки за вещо лице, включващи заплатено възнаграждение в размер на 400. 00 лева. Водим от горното и на основание чл. 160 от ДОПК А. съд - Благоевград