Решение № 4135 от 30.6.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13695/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Е. – М. Н. П., чрез адв. А., срещу решение № 10793/05.06.2024г., постановено по гр. д. № 61002/2021г. по описа на СРС, 154 с-в. С обжалваното решение са отхвърлени: 1. предявеният от Е. – М. Н. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••• срещу Ц. П. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••• и Д. Н. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••• иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят възпрепятстване достъпа на ищцата до собствените й идеални части от тераса с площ от 30, 31 кв. м., вписана в нотариален акт № 91, том I, рег. № 768, дело № 74/30.07.2021 г. като прилежаща част от имот с идентификатор 68134.107.72.1.6, находяща се в имот с идентификатор 68134.107.72.1, с адрес гр. София, ул. •••••••••, която представлява покрив на двуетажния корпус на сградата и се явява обща част на собствениците на обособени обекти в сградата, да премахнат незаконния зид с височина 95 см., изграден по ръба на покривната тераса и да преустановят незаконното й ползване по начин, различен от предназначението й на покрив, като възстановят същата съгласно предназначението й на покрив, по който начин да преустановят вредите, причинени от постоянни течове в апартамента на ищцата, както и да извършат необходимите ремонтни дейности, с което да осигурят възможност на ищцата да упражнява правото си на собственост върху имота в пълен обем, както и 2. предявеният от Е. – М. Н. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••• срещу М.-Ж. Р. – Ш., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. •••••••••, ••••••••• иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане ответницата да заплати на ищцата сумата 12 340, 63 лв., представляваща претърпени имуществени вреди за периода 05.10.2020 г. – 20.09.2021 г., изразяващи се в разходи за отопление, транспорт и ремонти, претърпени поради увреждането на собственото на ищцата жилище, вследствие противоправно поведение на ответницата по неотстраняване на теч, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 24.07.2021 г. до окончателното плащане, като недоказан и неоснователен и предявеният от Е. – М. Н. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „••••••••• срещу М.- Ж. Р. – Ш., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. •••••••••, ••••••••• иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане ответницата да заплати на ищцата сумата 20 000 лв., представляваща претърпени неимуществени вреди за периода 05.10.2020 г. – 20.09.2021 г., изразяващи се в причинен дискомфорт, постоянно безпокойство и стрес, влошено здравословно състояние и тежки професионални вреди вследствие противоправно поведение на ответницата по неотстраняване на теч, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 24.07.2021 г. до окончателното плащане, като недоказан и неоснователен. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани. В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговори на въззивната жалба. В тях се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено, като им бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното. По иска с правно основание чл. 109 ЗС: Предявеният иск е с правно основание чл. 109 от ЗС. Съгласно посочената норма собственикът може да получи защита на правото си на собственост от всякакви неоснователни действия или състояния, които го препятстват да упражнява спокойно правата си, като същите действия следва да бъдат конкретно посочени в исковата молба, с което се формира и обемът и видът на търсената защита /в този смисъл Решение № 57/30.04.2009 г. по гр. д. № 6155/2007 г., I г. о., ГК, ВКС, съгласно което искът по чл. 109, ал. 1 ЗС може да бъде уважен, само когато се пречи на упражняването на правото на собственост с неоснователно действие или състояние, поради което ищецът следва да посочи в какво конкретно се състои неоснователното действие или посегателство над обекта на правото на собственост и с какво се ограничава, смущава и/или пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта, според нейното предназначение - Решение № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г., II г. о., ВКС и др. Така активно легитимирана страна по този иск е лицето, което претендира да е собственик, а пасивната легитимация принадлежи на лицето, за което се твърди да извършва неоснователните действия, смущаващи собствеността. Искът по чл.109 ЗС предоставя защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което макар и да не накърнява владението, ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота според неговото предназначение от неговия собственик. В ТР №4/2015 на ОСГК на ВКС е посочено, че за уважаване на иска по чл.109 ал.1 ЗС ищецът следва да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, а също, че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Разяснено е, че има хипотези, при които от самото естество на извършеното от ответника нарушение е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Пример за това е случаят, при който ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. Първият спорен по делото въпрос е представлява ли площта от 30.31 кв. м. тераса на ответниците и тяхна индивидуална собственост или покрив, съответно - обща част. По делото не се спори, а това е видно и от представените доказателства, че ищцата е собственик на апартамент, заемащ първи надпартерен етаж. Видно от нотариален акт № 91/2021г. на нотариус М., М. Ш. е продала на Ц. и Д. Д.и апартамент на трети етаж, на едно ниво, с площ от 62.90 кв. м., заедно с таванско помещение 10.62 кв., м., зимнично помещение 13.40 кв. м., 30.31 кв. м., както и идеални части от общите части на сградата. Не се спори, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че под процесната площ от 30.31 кв. м. е разположен част от апартамента на ищцата. От приетата пред СРС съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице Б.Б.-Н. се установява, че сградата се състои от ниско и високо тяло, с първоначално изградени два етажа, а на основание одобрен от СГНС УА проект от 23.09.1963 г. /позволителен билет V 711/63 г./ върху част от съществуващата сграда са изградени още два етажа. Ап. № 6 се намира на трети етаж, като покривната плоча на съществуващата първоначално сграда се явява прилежаща площ пред апартамента, като е предвидено „над втория етаж съществуващата част да се покрие с дървена покривна конструкция по детайли на конструктора“, от което според вещото лице следва, че първоначалният замисъл на архитекта е тази площ да бъде неизползваема от ап. 6 и да бъде със скатен покрив. Това според вещото лице се установява и от разпределението на ет. 3, където отворите към тази прилежаща част са прозорци, а не врати за излизане от апартамента. Вещото лице установява, че върху част от чертежите са начертани парапети, с необходима височина за използване на плочата като плосък покрив, а скатният покрив е показан в пунктир, което може да означава събаряне на съществуващия покрив над двуетажното тяло или втори вариант на изпълнение на покрива. Вещото лице посочва, че на етап проектиране констатира нов вариант, различен от забележка № 7 /лист 66 от делото/, т.е. изпълнение на хидроизолацията на покривната плоча на двуетажната част като неизползваем плосък покрив. Вещото лице е констатирало, че съгласно проекта от 1963г. за сградата е избран вариантът за покриване на двуетажото тяло с плочи и е неизползваем плосък покрив. В проведеното на 17.05.2023г. съдебно заседание, вещо лице Н. е разяснила, че процесната площ от 31.30 кв. м. представлява плосък покрив. Посочва, че има разлика между покрив и тераса, като плоските покриви се ползват и за тераса, какъвто според нея е и настоящият случай. Според вещото лице достъпът до нея е само през апартамента на ответниците, като са направени корекции по проекта от 1963г. от прозорец във вратопрозорец, като според вещото лице промяната е била одобрена, видно от заверения архитектурен проект. При така събраните доказателства, въззивният съд прави следните изводи. По смисъла на т. 59 „тераса" е открита използваема площ, разположена върху помещения, върху колони или върху терена. Терасата представлява издатина пред фасадата и е разположена върху помещения, колони или върху терена, докато балконът е издаден пред фасадата на сградата. Независимо дали процесната площ от 31.30 кв. м. ще бъде определена като покрив или тераса, става въпрос за обща част. Това е така по следните съображения. Без значение дали покривът се използва и като тераса, той запазва функциите си на покрив и като такъв е обща част /така решение № 63/31.03.2011г. по гр. д. № 1283/2010г. на ВКС/. Без значение е и дали терасата ще бъде определена като „открита” или „покривна”, доколкото се установява, че покрива жилищни площи на ищцовата страна, тоест служи като покрив. Покривът представлява този архитектурен елемент, който завършва структурно постройката във височина, /независимо от това на колко нива хоризонтално е проектирана тя/ и предназначението му е да покрива вертикалното пространство под себе си. Дори и да се използва като тераса, той запазва функциите си на покрив. Изрично в нормата на чл. 38 ЗС покривът на сградата е включен като обща част на сградата в режим на етажна собственост – независимо от това дали е терасовиден, обикновен или има друга конструкция, дали стои над цялата постройка или покрива определена част от нея. Характерът на покрива не се изменя от използването му като тераса, ако е терасовиден, защото и в този случай запазва функциите си на покрив, която е главната функция на този вид тераси. Балконите, които не изпълняват ролята на покрив, са съставни части на отделните апартаменти и принадлежат на отделните етажни собственици. Щом като терасата обслужва като покрив останалите под нея обекти, тя е обща част, независимо от обстоятелството, че като площ се ползва от един или няколко собственика – в този смисъл Решение № 37 от 11.03.2010 г. на ВКС по гр. дело № 528/2009 г., ІІ г. о., ТК и Решение № 63 от 31.03.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1283/2010 г., ІІ г. о., ГК. В Решение № 103 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2019 г., I г. о., ГПК съдът приема, че покривните тераси, макар и да не обслужват всички обекти в сградата, са общи части на всички етажни собственици. Това важи и за сграда с няколко отделни входа. Тъй като покривът е предназначен да покрие цялата сграда представлява обща част по естеството си, част от конструкцията на сградата, за всички собственици. В този случай, дори и да има отделяне на входовете, то не може да засегне и покрива на сградата, респективно покривната тераса. На следващо място, въззивният съд приема, че ответниците не са придобили собствеността върху покрива, използван от същите като покривна тераса. Видно от представения договор за доброволна делба на новопостроена жилищна сграда върху съсобствено дворно място, вписан под № 100, том 3, вх. № 3978, на 13.04.1966 г. след основно преустройство, пристрояване и надстрояване на съществуваща сграда, извършен групов строеж на нова четириетажна жилищна сграда в дял на А.Т.М. е даден апартамент на трети етаж, находящ се в гр. София, ул. ••••••••• около 64 кв.м. и състоящ се от стая, хол, кухня, баня-клозет, входно антре и тераса към апартамента. По същия начин, макар и без посочване на площта, е описан апартаментът и в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 87, том XIV, дело № 2557/1966 г., с който А.Т.М. е прехвърлил собствеността върху същия на М. Ц. Р., в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 127, том VIII, дело № 1415/1967 г. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 17, том LXXXII, дело № 16270/1994 г., с които М. Ц. Р. е дарила на дъщеря си М. Ж. Р. /Ш./. За първи път в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 91, том I, рег.№ 768, дело № 74/2021 г. на С.М., с който М. Ж. Р.-Ш. е прехвърлила на Ц. П. Д. и Д. Н. Д., собствеността върху апартамента се посочва, че се прехвърля освен апартаментът с площ 62, 90 кв.м и тераса – 30, 31 кв.м. В описаните предходни актове за собственост липсва титул за собственост на тези 30.31 кв. м. Никой не може да прехвърли права, каквито не притежава, поради което и ако праводателят не е разполагал с право на собственост, не настъпва вещно – транслативния ефект на сделката, но това не води до нищожност на акта, в какъвто смисъл са изложени оплаквания във въззивната жалба. По делото е представено писмо от АГКК /л. 197 от делото на СРС/, в което е посочено, че по приложения документ за собственост тераса с площ от 30.31 кв. м. е описана като прилежаща част към самостоятелния обект, която не се включва към застроената площ на обекта. Според заключението на вещо лице Б.Б., застроената площ е вписана в удостоверение от 10.07.2019 г. от инженер-геодезист, послужило за издаване на Нотариален акт № 91, дело №74/30.07.2022 г., където е посочено: 62, 90 кв.м. заедно с прилежащата тераса 30, 31 кв.м., но това удостоверение не представлява титул за собственост. Не се установява и да е променяно предназначението на покрива в тераса. Следва да се отбележи, че въззивният съд кредитира заключението на вещо лице Н., която посочва, че са направени корекции по проекта от 1963г. от прозорец във вратопрозорец, като според вещото лице промяната е била одобрена, видно от заверения архитектурен проект. Сама по себе си обаче промяната от прозорец на врата не може да обоснове извод за промяна на предназначението. Съгласно експертизата на вещо лице Б., е изграден балкон към северната страна на сградата, който е включен в застроената площ на ап. 6, като в първоначалния проект от 23.09.1963 г. не е предвиден балкон, но в проект, одобрен на 24.08.1964 г. от СГНС УА „с поправки“, балконът е очертан на същото място. Съгласно последното изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри от 17.07.2019 г. северният балкон е включен в застроената площ на апартамент № 6. От събраните гласни доказателства също става ясно, че балконите от север са били изградени още при самия строеж на сградата. Тоест тук не става въпрос за процесната площ от 31.30 кв. м., която да е включена в общата площ на жилището, а за балкон. Нещо повече, дори и да се приеме, че процесната е площ е била включена в титула за собственост на въззиваемите, правилни са изводите на СРС, че разпоредбата на чл. 38 ал.1 ЗС е императивна по отношение на общите части по естеството си и те не могат да придобиват друг статут по волята на етажните собственици и всяка противна на това правило уговорка би била нищожна поради противоречие със закона. Покривната тераса, без значение дали е включена в площта на индивидуален обект, не може да бъде самостоятелен обект на право на собственост и тъй като е обща част по естеството си, а не по предназначение, то и предназначението му не може да бъде променено с решение на етажните собственици, а такова и не се твърди да е налице. Ето защо, предвид изложеното по – горе, съдът приема, че процесната площ от 31.30 кв. м. /независимо дали ще бъде определена като покрив или покривна тераса/ представлява обща част, а не е индивидуална собственост на въззиваемите. В тази връзка в отговора на исковата молба е направено възражение, в условията на евентуалност, за придобиване по давност. Общите части обаче не могат да се придобиват по давност. Доколкото става дума за обща част на сградата по естеството си, то и предназначението и не може да бъде променяно. Всичко това води до извода, че терасата представлява покрив на обектите под нея, т.е. на обща по естеството си част по смисъла на чл. 38 ал. 1 ЗС. По общо правило предназначението на общите части е да осигурят пълноценното ползване на отделните обекти в сградата, поради което всеки от собствениците на самостоятелен обект, който притежава в съсобственост и идеална част от общите части на сградата, има правото на непосредствен достъп до общите части, независимо дали те обслужват пряко неговия самостоятелен обект. Останалите собственици на самостоятелни обекти в качеството си на съсобственици на общите части на сградата, са длъжни да се въздържат от действия, които биха затруднили това ползване. В този смисъл е решение №291 от 25.06.2010 г. по гр.д. №629/2009 г. на I ГО на ВКС. На първо място уважаването на иск за предоставяне на достъп до обща част в етажната собственост, претендирано от етажен собственик спрямо друг етажен собственик, предполага именно това лице /ответник/ да е ограничил достъпа, за да може при извод за основателност на иска той да бъде осъден да възстанови положението от преди нарушението. В този смисъл ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ВС. В настоящия случай не се установява ответниците да са ограничили с фактически или други действия съществуващ достъп на етажните съсобственици, в това число на ищцата. Видно от събраните по делото доказателства, достъпът до покрива, използван като покривна тераса, разположена над имота на ищцата се осъществява само през апартамент № 6 и никога не е имало друго конструктивно решение на този въпрос. Ето защо, правилно СРС е приел, че макар да представлява обща част по естеството си, до която би следвало да имат достъп всички етажни собственици, липсата на пряк достъп до покривната тераса не е поради осъществено противоправно въздействие /завземане/ от страна на въззиваемите, а поради начина по който е изградена сградата, съобразно одобрения архитектурен проект. В трайно установената и непротиворечива съдебна практика в това число Решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС; Решение № 11/23.02.2018 г. по гр. д. № 954/2017 г. на ВКС се приема, че когато се цели преустановяване на противоправно състояние, което не е предизвикано от поведение на ответника, а е причинено от начина на изграждане на самата сграда при строителство, съобразено с надлежно одобрени строителни книжа, в следствие на което етажен собственик е лишен от достъп до обща част на сградата, то искът е неоснователен, тъй като липсва причинна връзка между това състояние и поведението на ответника. На това основание и при липса на доказателства, че ответницата е извършила противоправни действия, с които е ограничила достъпа на останалите етажни собственици до общата тераса, исковете за осъждането й по реда на чл. 109 от ЗС да осигури такъв в полза на ищцата се явява неоснователен. Отказът на въззиваемите да дадат свободен и неограничен достъп до общата тераса през апартамента им не може да бъде приет за неоснователен, дори чрез него други етажни собственици да са лишени от достъп до обща част, тъй като упражняването на правото на етажните собственици на достъп до общата част не може да се противопостави на абсолютното право на собственост на ответниците по отношение на самостоятелния им обект. Доколкото става въпрос за общи части, е необходимо решение на общото събрание, като ответницата е длъжна единствено евентуално да предостави достъп до процесната площ за извършване на съответните ремонтни дейности, респективно да заплати съответната припадаща се за ремонта сума, съразмерно на притежаваните от нея идеални части в съсобствеността. В случаите, когато обща част в сграда се нуждае от ремонт и достъпът до нея се осъществява безалтернативно само през обект – индивидуална собственост на етажен съсобственик, то последният е длъжен да осигури достъп /чл. 6, ал. 1, т. 12 от ЗУЕС/, но в този случай легитимирана да претендира за достъп е етажната собственост, обезпечаваща изпълнението на взето решение на общото й събрание, а не отделният етажен собственик. В случая не се твърди и не се установява решение на събрание на етажната собственост, с което е взето решение да се извърши ремонт на покрива. Протоколът от общото събрание от 05.08.2020г. на ЕС, с който се задължава ответникът Ш. да извърши ремонт за своя сметка, респективно да осигури достъп за извършване на ремонт за нейна сметка, не може да дерогира законовото задължение на всички етажни собственици за поддръжка на общата част. В практиката на ВКС по приложението на чл. 109 ЗС /решение № 134 от 10.12.2020 г. по гр. д. № 749/2020 г. на ВКС, І г. о., решение № 50018 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 1849/2022 г. на ВКС, І г. о./ се приема, че дори когато някои от общите части на сградата се намират в обект - индивидуална собственост на някой от етажните собственици, този етажен собственик е длъжен да осигурява достъп до тези общи части на останалите етажни собственици, когато това е необходимо за тяхното поддържане, ремонт и отчитане и в такава хипотеза предявеният иск по чл. 109 ЗС е основателен. Етажните собственици следва взаимно да зачитат правото на собственост на притежаваните от тях самостоятелни обекти и конкуренцията между отделните права на собственост следва да се разреши така, че да има баланс между зачитане правото на собственост като абсолютно право и ограниченията, които се налага да се търпят. В случая обаче се търси защита на правото постоянно да бъдат ползвани общи части в сграда в режим на етажна собственост от ищцата, което да бъде реализирано чрез неограничен и постоянен достъп през имота на ответника, което несъмнено би довело до необосновано засягане правата на въззиваемите. Не се търси достъп до покрива, ползван като тераса, за да се извършат необходимите ремонтни работи на общите части, достъпът до които се осъществява през имота на ответниците, в който случай искът следва да е предявен и от ЕС, след надлежно решение на ОС. За подобни хипотези в действащата правна уредба - чл. 51 ЗС е въведено ограничение на правото на собственост, като според тази разпоредба, когато за извършването на работи в един недвижим имот е необходимо да се влезе в друг имот, собственикът на този имот е длъжен да даде достъп за това. Ето защо, искът за осъждане на ответниците да преустановят възпрепятстване достъпа до общите й части е неоснователен. Неоснователни са и оплакванията относно искът по чл. 109 ЗС за премахване на незаконно изграден зид. Така вещо лице Б. посочва, че върху чертежите са начертани парапети. Според вещо лице Н. върху проекта от 1963г., съгласуван с поправките, е показано, че върху съществуващата част на втори етаж е показан плосък покрив с надзид като ограждащ елемент. При огледа на място вещото лице е констатирало, че изграденият на място надзид е с височина 90 см. и служи за ограждащ елемент. В архитектурен проект „изглед“ фасади от 1963г. е отбелязан зидът, като единствено не може да се разчете височината му, поради лошото състояние на наличните проекти в ДАГ. От събраните гласни доказателства се установява, че това ограждение е било направено още при строителството на сградата. Ето защо, съдът намира, че по делото е установено по безспорен начин, че този парапет /посочен от ищцата като изграден зид/ е законно изграден и предвиден в одобрените архитектурни проекти. Не се установява противоправно поведение на ответниците по изграждане на същия, нито се установява поведение, с което да поддържат противоправно състояние, поради което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба. Неоснователно е и оплакването във въззивната жалба, че именно този зид е една от причините за течовете в апартамента на ищцата. Липсват доказателства, които да подкрепят това твърдение на ищцата. Видно от приетата по делото СТЕ на вещо лице М. причината за течовете е неподдържане на покрива. Искът по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците за извършване на необходимите ремонтни дейности е също неоснователен. Поради изложените по – горе съображения, процесната площ, ползвана като тераса е обща по естеството си част по смисъла на чл.38 ал.1 ЗС, а не е индивидуална собственост на въззиваемите, т.е. подлежащата на поправяне част е обща част и задължението за това е на всички етажни съсобственици, съобразно дела им по чл.40 ал.1 ЗС. Поради изложеното следва да се приеме, че ответникът не е задължен да извърши ремонта на процесната тераса, т.е. не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск и същият подлежи на отхвърляне. Относно иска по чл. 109 ЗС – ответниците да преустановят ползването по начин, различен от предназначението и възстановят ползването, съгласно предназначението й, по който начин да преустановят вредите, причинени от постоянни течове, въззивният съд намира следното. В случая не е достатъчно да се установи, че една вещ се ползва не по предназначението й, а че това пречи на нормалното упражняване на собственост на ищцата. По делото не са ангажирани никакви доказателства, че именно поради използването на помещението като тераса, се е стигнало до компрометиране на настилката на покрива. Според СТЕ, изготвена от вещо лице М., причината за настъпилите вреди са течове от покрива над тази част от апартамента, поради това, че тера-сата не се поддържа към момента на събитието, съгласно изискванията на ЗУТ. Доколкото покривът е открита част, поради нормалното изхабяване и атмосферните условия, се налага неговата поддръжка. Това задължение за поддръжка обаче е на всички етажни собственици, не само на ответницата. Не са събрани никакви доказателства, че ответниците са извършили преустройства, монтаж на определени предмети или нещо друго, което да е нарушило настилката/изолацията и следствие на това да са настъпили и течовете. Нещо повече, вещото лице М. посочва, при огледа на място, на покрива, използван като тераса, не са открити никакви вещи. По предявения иск за обезщетение от непозволено увреждане: Правилно СРС е квалифицирал предявените искове, като е направил законосъобразен извод, че на база твърденията изложените от ищеца в обстоятелствената част на подадената искова молба, предявените искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, а не следва да бъдат квалифицирани по чл. 50 от ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, когато увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – действие или бездействие, при ползването на една вещ, отговорността по чл. 50 от ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й, например, когато вредата е настъпила в резултат на повреда на вещта, която не е следствие от неправилно манипулиране с нея. Възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпила в резултат, както поради свойства на самата вещ, така и от виновното поведение на дадено лице, но всяко едно от тези основания е самостоятелно и следва да може да бъде изведено от изложението в исковата молба. В случая от изложението в исковата молба и уточненията към нея, може да бъде изведена квалификацията на предявеният иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, както е възприел и СРС. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45 ал. 2 ЗЗД се предполага. В настоящия случай не се установява противоправно действие/бездействие на ответника, нито причинна връзка с настъпилите вреди. Според СТЕ, изготвена от вещо лице М., причината за настъпилите вреди са течове от покрива над тази част от апартамента, поради това, че терасата не се поддържа към момента на събитието, съгласно изискванията на ЗУТ. Както беше посочено по – горе обаче, не са ангажирани никакви доказателства, че именно поради използването на помещението като тераса, се е стигнало до компрометиране на покривната настилка. Поддръжката на покрива, поради нормалното му изхабяване и влиянието на атмосферните условия, е задължение на всички етажни собственици. Не се установява никакво виновно и противоправно поведение на ответниците, с което по някакъв начин да е нарушена покривната настилка и от това поведение да са произтекли вреди. Ползването на пространството като тераса, само по себе си, не може да обоснове подобен извод. Вещото лице М. посочва, че при огледа на място, на терасата не е имало никакви вещи. По делото не се спори, че ответницата Ш. е извършила ремонт. Не се установява, а и не се твърди причина за теча да е бил недобре изпълнен ремонт, възложен от ответницата. Нещо повече, вещото лице посочва, в проведеното съдебно заседание, че след ремонта и към момента на огледа, хидроизолацията е била в много добро състояние и без пукнатини. Посочва и, че течове след направената хидроизолация не е имало. Апартаментът е бил наводнен преди полагане на хидроизолацията. Ето защо, се налага извод, че макар и да не е имала задължение, ответницата Ш. е извършила ремонт на общата част, като след него всички течове са преустановени, а както беше посочено, за състоянието преди извършения ремонт, а и след него, задължението за поддръжка е на цялата етажна собственост. В първият съставен констативен протокол за проверка от 04.09.2020г. /л. 17 – 18 от делото на СГС/ се съдържат констатации, че „покривната тераса е неподдържана в техническо състояние, отговарящо на съществените изисквания та чл. 169 ЗУТ“. В протокола за проверка от 04.09.2020г. не е констатирано, че липсват плочки, както се твърди във въззивната жалба. Посочено е, че проверяващите са извършили демонтаж на плочи и са установили, че отдолу е мокро. Установено е и, че има само едно отводняване и, че фугите са компрометирани. Доколкото се касае за открита площ, нормално е с течение на времето и под влияние на атмосферните условия фугите да се компроментират, като това действително изисква тяхната поддръжка. Както беше посочено обаче, това е задължение на всички етажни собственици. Няма данни преди този първи констативен протокол ответницата Ш. да е извършвала ремонти, за да се вмени в нейна вина, че отводняването е само едно. Това означава, че още с изграждане на сградата е било предвидено едно отводняване, за което ответницата не може да има вина. Ето защо, не е доказано никакво противоправно поведение на ответницата Ш. - действие или бездействие, довело до причинените в апартамента на ищцата щети. С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав счита, че не са доказани обективните обстоятелства, които в условията на кумулативна даденост, да водят до ангажиране на отговорността на ответницата за обезвреда по чл. 45 от ЗЗД. Действително, от приетите по делото СТЕ безспорно се установява, че в имота на въззивницата са налице увреждания, които са резултат от неподдържане на покрива. От събраните доказателства се установява по безспорен начин, че в патримониума на ищеца са настъпили неблагоприятни изменения – имуществени вреди, тъй като е увредена недвижима вещ, правото на собственост, която е елемент от правната му сфера. В случая вредите се изразяват в привеждането на вещта в състояние, което обективно намалява пазарната й стойност. Повреждането на недвижимия имот е загуба, изразена в имуществено намаляване на активите на ищеца със стойността на ремонтните работи, необходими за привеждане на вещта в състоянието, в което е била преди увреждането й. Доколкото обаче покривът, използван като тераса, не е бил индивидуална собственост на ответницата Ш., а и не се установява противоправно нейно поведение, което да има пряка причинно-следствена връзка с вредите, искът следва да бъде отхвърлен като недоказан. Липсата на който е да е от елементите от фактическия състав на иска по чл. 45 ЗЗД води до неоснователност на претенцията. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението следва да се потвърди. По частната жалба: Предмет на въззивна проверка е и частна жалба от Е. М. Н. П. срещу постановеното от СРС определение по чл. 248 ГПК № 31371/1.08.2024г. по гр. д. № 61002/2021г. на СРС, 154 св. Жалбоподателят твърди, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно. Поддържа, че неправилно с определението СРС е увеличил размера на същото. Насрещната страна Ц. и Д. Д.и намират подадената частна жалба за неоснователна. Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от страна, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Действително, съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната и правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по – нисък размер на разноските. Видно от протокола от последното проведено пред СРС заседание адв. А. не е направила възражение за прекомерност. Адв. Д. е направила такова, като адв. А. единствено е изразила становище, че намира насрещното възражение за прекомерност за неоснователно. Съдът намира, че искането по чл. 78 ал. 5 ГПК за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е преклудирано, тъй като съгласно трайно установената практика това искане може да бъде отправено най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция /Определение № 51/24.03.2011г. на ВКС по т.д.№ 271/2010г., I т.о., ТК, Определение № 13/17.01.2013г. на ВКС по гр.д.№ 1161/2012г., IV г. о., ГК/. За ищеца е съществувала процесуалната възможност да направи това искане /по чл.78 ал.5 ГПК/ в проведеното открито съдебно заседание, която възможност е била пропусната. Пропускът не може да бъде саниран по реда на чл. 248 ГПК. Ищецът не е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК до приключване на устните състезания по делото, а заявеното такова с частната жалба възражение, не може да обоснове намаляване на присъдените с решението разноски за адвокатско възнаграждение по делото (изрично така определение №283 от 12.12.2012г. по т.д. №1110/2011г. на ВКС, І т.о.). Само на това основание, частната жалба следва да се остави без уважение. За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че неоснователно е и другото оплакване на частния жалбоподател. СРС е преценил фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия, проведените по делото заседания /в случая е без значение дали процесуалният представител има вина, тъй като делото е отлагано за събиране на доказателства по искане на страните/. С оглед на изложеното, чатната жалба срещу постановеното от СРС определение по чл. 248 ГПК № 31371/1.08.2024г. по гр. д. № 61002/2021г. на СРС, 154 св следва да се остави без уважение. По разноските за въззивната инстанция: На основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3, с оглед изхода на спора, разноски се дължат на въззиваемите. Всички страни са направили възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение на насрещната страна. С оглед фактическата и правна сложност на делото и като взе предвид, че същото е приключило в рамките на едно заседание пред въззивния съд, без събиране на нови доказателства, съдът намира, че следва да намали същото до 1600 лв. по всеки от предявените искове. Ето защо, на въззиваемите Ц. и Д. Д.и следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1600 лв. Такъв размер се следва и на въззивника М. Р. – Ш.. Воден от изложеното, съдът