Решение № 4297 от 2.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8365/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК. С решение № 20033845/04.05.2022 г., постановено по гр. д. № 63766/2020 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, е отхвърлен предявеният от „БП Т.Г. ЕООД, против В. П. М. осъдителен иск, с правно основание чл.211 КТ вр. чл.203, ал.2 КТ вр. чл.45 ЗЗД - за заплащане на сумата от 8 531, 77 евро (с левова равностойност 16 722 лв.) и сумата от 1 936, 30 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди на 20.07.2020 г., ведно със законната лихва върху същите, считано от датата на подаване на исковата молба - 17.12.2020 г., до окончателното им заплащане. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1 100 лв., представляваща направени по делото съдебно – деловодни разноски за адвокатски хонорар. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца – „БП Т.Г.“ ЕООД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Поддържа, че според българския НПК деяния, извършени по непредпазливост, също са престъпления. В случая са налице значителни материални вреди, причинени от ответника поради управление на МПС с несъобразена с пътната обстановка и поставените знаци скорост. С оглед на това счита, че макар и по непредпазливост, ответникът е извършил престъпление. Счита, че носенето на административна отговорност според законодателството на Република Хърватска, не означава, че деянието не е престъпление по нашето законодателство. Освен това административната отговорност е търсена за неспазване на ЗДвП, а не за причиняване на значителни имуществени вреди. Съдът не се е позовал на НК на Република Хърватска, за да обоснове налице ли е по този закон аналогично престъпление, нито дали по делото има данни за извършено разследване, което да е приключило със становище, че няма извършено престъпление. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В. П. М., с който я оспорва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че са обосновани изводите на решаващия съд, че не е извършил престъпление, както и че не са налице доказателства за наличие на умисъл при причиняване на процесното ПТП. С оглед на това не са налице предпоставки за ангажиране на пълна имуществена отговорност. Извършването на престъпление се доказва с влязла в сила присъда, каквато не е постановена, поради което счита, че не е налице извършено престъпление. Релевира доводи, че за нарушаването на правилата за ЗДвП, както в България, така и в Република Хърватска се носи административно-наказателна отговорност. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски. Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: СРС е сезиран с иск с правно основание чл.211 КТ вр. чл.203, ал.2 КТ вр. чл. 45 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е работил на трудов договор в ищцовото дружество, като е заемал длъжността „шофьор“. Дружеството е възложило на ответника да откара влекача, ведно с прикачено към него ремарке, натоварено с цистерна, до Република Хърватска. На 20.07.2020 г. около 14: 55 часа, на държавен път Д2 между Д.М. и М. е станало ПТП. Съгласно съставеното удостоверение за щети, нанесените щети по товарния автомобил са следните: лявата и дясната страна на цистерната, горната част на цистерната, опори на цистерната, прикачено устройство за свързване на тегленото превозно средство и ремаркето, заден десен и ляв калник, задна лява стоп светлина, шаси. Във връзка с настъпилото ПТП е съставено административно наказателно постановление, с което ответника е признат за виновен. Причината според постановлението е грубо нарушаване на правилата на Закона за движение по пътищата. На 12.08.2020 г. ответникът е депозирал обяснение, след което трудовия му договор бил прекратен. Представляващият дружеството е предприел действия за прибиране на ремаркето и влекача, за което е направил съответните разходи. Моли съда да постанови решение, с което да се осъди ответника да му заплати сумата от 8 531, 77 евро – разходи за транспорт и 1 936, 30 лв., от които: 300 лв. - за наето полуремарке – платформа, както и 1 636, 30 лв. – гориво за превоза, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира сторените по делото разноски. С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че същият е недопустим, тъй като не са налице основания за реализиране на пълната му имуществена отговорност, тъй като не са налице материалноправните предпоставки по чл. 203, ал. 2 от КТ. Ищецът не твърди вредата да е причинена умишлено, не при или по повод на изпълнение на трудовите задължения или деянието да представлява престъпление. В случай, че ищецът претендира ограничена отговорност от ответника - работник по чл.210, ал.1-4 от КТ, то приложение намира специалния ред за осъществяване на ограничена имуществена отговорност. Признава, че е работил при ищеца на трудов договор. Позовава се на изтекла погасителна давност. Твърди, че е управлявал композицията със скорост 50 км./ч., което било много под минималната разрешена от 90 км./ч. Неочаквано и без видима причина на ляв завой ремаркето тръгнало надясно. Опитал се да го изправи, но не успял. Ремаркето е повлякло и композицията и се обърнало в дерето. Твърди, че е направил всичко възможно да избегне ПТП, но въпреки усилията му същото е реализирано и са нанесени щети по товарния автомобил. Пробата му за алкохол и наркотици била отрицателна. Пристигналите на място полицаи съставили административно - наказателно постановление за извършеното нарушение и му наложили глоба. Твърди, че не е участвал в производството по издаване на наказателното постановление, не му е дадена възможност да се защити, както и наказателното постановление не му е връчено. Тъй като деянието не съставлява престъпление, нито е извършено умишлено, не са налице предпоставките за ангажиране на пълната му имуществена отговорност. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира сторените по делото разноски. Липсва спор между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се установява, че ответникът е работил при ищеца по силата на трудов договор от 26.06.2020 г., като е заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил“, при пълно работно време от 8 часа. Със заповед № 00011/13.08.2020 г. на управителя на ответното дружество, на основание чл.71, ал.1 КТ трудовото правоотношение на ответника е прекратено. Видно от представеното задължително административно- наказателно постановление издадено на 20.07.2020 г. от Полицейски участък Нашице, Полицейско управление в Осиешко-баранска жупания, МВР на Република Хърватия, на В. М., роден на 22.06.1972 г., е наложено административно наказание глоба, за това, че на 20.07.2020 г., около 14.55 ч., на 15+500 км., на участък 9 от държавен път 2, между Д.М. и М., в Република Хърватия, е настъпило ПТП с управляваната от В. М. състав от пътни превозни средства, състояща се от товарен автомобил „Волво“, модел FH16, рег. № СВ •••• РР, с прикачено ремарке марка „VANHOOL“, модел 3В 0070, peг. № А •••• ЕЕ, не е съобразил скоростта на движение на управляваното от него превозно средство с характеристиките на пътя, в резултат на което излизайки от ляв завой, който като такъв е обозначен с пътни знаци, е загубил контрол над превозното средство и се е приземил в южния пътен банкет и след това в южната пътна канавка, при което предната част на превозното средство се е ударил в южния склон на канавката, след което ремаркето се е преобърнало на лявата си страна и същото спряло в горската зона, с предната част обърната на север, докато товарния автомобил спрял в канавка, с предната част, обърната на юг и по този начин шофьорът В. М. е получил леки наранявания, с което е нарушил чл.51, ал.1 от Закона за безопасността на движението по пътищата, наказуемо по чл.1, ал.5, като му е наложена глоба в размер на 2 500 хърватски куни. Видно от представеното удостоверение за щети по превозно средство, издадено от МВР на Република Хърватия, Полицейско управление в Осиешко-баранска жупания, Полицейски участък Нашице, вследствие на ПТП от 20.07.2020 г., състояло се около 14: 55 на държавен път Д2, между Д.М. и М., повредените части по превозното средство са: лявата и дясната страна на цистерната, горната част на цистерната, опори за цистерната, прикачено устройство за свързване на теглещото превозно средство и ремаркето, заден десен и ляв калник, задна лява стоп светлина, рамата (шаси). На 12.08.2020 г. ответникът е изготвил писмения обяснения, в които е завил, че на 20.07.2020 г., прибирайки се от Хърватия към България, в района на Д.М. и М., ремаркето на ляв завой тръгнало на дясно. Подал газ да го изправи, но не успял, при което то го завлякло в канавката и се обърнало. Движел се с около 50-60 км./ч., което можело да се провери и от тахографа. По делото са представени две фактури за заредено гориво, съответно от 06.08.2020 г. на стойност 676, 50 лв., както и от 29.07.2020 г. на стойност 959, 80 лв. Представена е фактура № 4680 от 06.08.2020 г. за наем на полуремарке-платформа на стойност 300 лв. с ДДС. Представена е фактура № 4416-А-2 от 21.07.2020 г., издадена от „З.Г.“ ООД в полза на „БП Т.Г.“ ЕООД на стойност 8 531, 77 евро - за осъществена пътна помощ за превозно средство марка „Волво“, с рег. № СВ •••• РР, Посочено е, че услугата е предоставена на 20.07.2020 г., в 16.53 ч. на ищцовото дружество, във връзка с ПТП с посоченото превозно средство, с крайно местоположение Слободница, с дължина на маршрута от 60 км. Съгласно нареждане за презграничен превод за ищецът е наредил в полза на „З.Г.“ ООД сумата от 8 531, 77 евро, с основание плащане по фактура № 4416-А-2. Видно от представения протокол от проба за наличие на алкохол, опиати или лекарства в организма, В. М. не е употребил алкохол, опиати и лекарства. Приложено е писмо от Българска търговско-промишлена палата за предоставяне данни за актуален статут на дружеството „З.Г.“ ООД. От показанията на разпитания пред СРС свидетел С.Г.П. се установява, че си спомнял за процесния инцидент. Пътувал заедно с В. М. и собственика на „БП Т.Г.“ ЕООД през Хърватия. Свидетелят карал първи, след него бил В., а собственика на ищцовото дружество – Б., карал след него. Движели се с не повече от 60 км./ч. В. бил на около 200 м. зад него. Спрели да хапнат в заведение. След 5-6 км. настъпил инцидентът. В един момент изгубил от поглед В.. Обадил се по телефона, но той не му отговорил, включително и на повикване по станцията. След това му бе обадил по телефона Б., който му казал, че В. е катастрофирал. Свидетелят обърнал камиона и се върнал на мястото на инцидента. На място дошли полицаи и пътна помощ. Обяснили, че трябва да се плати сума, за да извадят камиона от канавката. Б. бил на мястото на инцидента и разговарял за цената на пътната помощ. След като извадили камиона от канавката, го закарали на паркинг на пътната помощ. След заплащане на сумата, тогава ще вземат камиона. След една седмица взели камиона. Свидетелят прибрал В. с неговия камион. Като пристигнал на място, В. бил закаран в болница с линейка. След като се върнал, бил контактен, в съзнание. От заключението на вещото лице П.Д. по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза се установява, че фактура № 10000273/29.07.2020 г. на стойност 959, 80 лв. и фактура № 1000027487/06.08.2020 г. на стойност 676, 50 лв. са редовно и своевременно осчетоводени в счетоводството на ищеца, включени са в дневниците за покупки по ДДС, отразени са в справки-декларации по ДДС и данните са подадени в ТД на НАП, ползван е данъчен кредит в размер на начисления по фактурите ДДС. Фактура № 4416-А-2 от 21.07.2020 г. е редовно и своевременно осчетоводена по сметка - задължения към доставчици. Включена е в дневник за продажбите за м.07.2020 г. и в справка-декларация по ДДС като данните са подадени в ТД на НАП. Същата на 31.07.2020 г. е заплатена с превод на сумата от 16 709, 47 лв. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо. Страните не спорят, а и от ангажираните доказателства се установи, че са били обвързани от трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил“. По време на осъществяване на трудовите му функции - на 20.07.2020 г. в Република Хърватия, на участък 9 от държавен път 2, между Д.М. и М., е настъпило ПТП с управляваната от В. М. група превозни средства, състояща се от камион „Волво“, рег. № СВ •••• РР и ремарке с peг. № А •••• ЕЕ, при което са нанесени щети на товарната композиция. Спори се относно обстоятелството дали деянието е извършено от ответника умишлено или не. Ищецът се стреми да ангажира отговорността на ответника по реда на чл.203, ал.2 КТ. В посочената норма е регламентирано, че за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон. В доказателствена тежест на работодателя – ищец, е да установи осъществяването на всички елементи от правопораждащия фактически състав на този текст, които следва да участват в условията на кумулативност: наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и, че ответникът е причинил умишлено твърдените вреди. В случая жалбоподателят – ищец, не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че деянието е извършено умишлено от служителя. Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности - пряк или евентуален, или се касае до непредпазливост - съзнавана или несъзнавана, се определя от обективните обстоятелства. Съгласно представеното по делото задължителното административно наказателно постановление, представено пред СРС, причината за настъпване на ПТП е била несъобразена скорост на управление на превозното средство с характеристиките на пътя, а именно - излизане от ляв завой, обозначен с пътни знаци, при което водача е загубил контрол над превозното средство. Несъобразяването на водача на МПС с пътната обстановка сочи на форма на вината - непредпазливост. По делото не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се обоснове еднозначен извод, че ответникът е действал умишлено при настъпване на процесния инцидент - че е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Същевременно релевантната форма на вина – умисъл, не се предполага, а подлежи на доказване от ищеца. Установената в нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД оборима презумпция се отнася единствено за обичайната релевантна за гражданското право вина – непредпазливостта. Същата обаче не намира приложение, когато фактическия състав предполага наличието на умисъл – пряк или евентуален, какъвто е разглеждания случай. Съгласно трайната и непротиворечива практика в доказателствена тежест на работодателя е да докаже всички елементи от правопораждащия фактически състав, включително и релевантната форма на вина – умисъл (решение № 870/24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 8 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г., на ВКС, ГК, ІV ГО и др.). Жалбоподателят поддържа, че макар да е ангажирана административно-наказателната отговорност на ответника, същият отговоря по реда на чл.302, ал.2 КТ. Съгласно разясненията, дадени с решение № 9 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, работникът носи отговорност по чл.203, ал.2 КТ, включително и когато е налице влязло в сила наказателно постановление, с което водачът на МПС е наказан за нарушение разпоредбите на ЗДП, когато вредата е причинена умишлено. Липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността по чл.203, ал.2 КТ, тъй като вредата може да е причинена от работника умишлено, без деянието да съставлява престъпление. При наличие на умисъл при пътнотранспортно произшествие е без значение дали то е причинено при съобразяване или не с пътната обстановка. От обективните обстоятелства, при които е настъпило процесното ПТП, не би могло да се обоснове извод за умишлено причиняване на деянието от работника. За първи път във въззивното производство жалбоподателят – ищец е заявил, че деянието съставлява престъпление. Ето защо и на основание чл.266, ал.1 ГПК, това възражение се явява преклудирано. Независимо от това същото не е подкрепено и с доказателства. По изложените съображения и с оглед установените по делото обективни обстоятелства, свързани с поведението на ответника преди, по време и след инцидента, се налага изводът, че същият нито е искал, нито е допускал настъпването на вредоносния резултат. Ето защо и доколкото горепосочените предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника следва да се налице в условията на кумулативност, достатъчна е липсата на една от тях, за да бъде предявеният иск неоснователен.. Доколкото ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена с изготвения от СРС доклад по делото по реда на чл.146 ГПК, да установи, че деянието е извършено от ответника умишлено, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника по ред на чл.203, ал.2 КТ. Това обуславя неоснователност на предявения иск. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските по производството: С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на ответника по жалбата В. П. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят своевременно е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение, изчислен по реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, в приложимата към момента на подписване на договора за правна защита и съдействие редакция, възлиза на 1 088, 68 лв. Същевременно заплатеното възнаграждение за един адвокат възлиза на 1 500 лв. Във въззивното производството е проведено едно открито съдебно заседание, на което процесуалният представител на ответника по жалбата е присъствал. По делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, както и списък на разноските. Не са ангажирани нови доказателства. Предвид фактическата и правна сложност на делото, дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, активността на процесуалния представител на ищеца, въззивният съд счита, че е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. Ето защо уговореното адвокатско възнаграждение следва да се намали на 1 250 лв., на основание чл.78, ал.5 ГПК. Воден от гореизложеното, съдът