Решение № 4392 от 15.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1127/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 13.10.2022 год., постановено по гр.дело №68439/2021 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „О.Б.“ АД срещу И. С. К. иск с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8 530.41 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.10.2013 год. до 11.06.2015 год. по договор за банков кредит №ФЛ-04-Т от 19.02.2009 год. и анекс №1 от 23.06.2014 год., извънсъдебно споразумение от 15.12.201015 год. и анекс І1 от 22.05.2017 год., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №66023/2019 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 1 147.36 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И. С. К.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил съобразил опита на ищеца да новира вземанията си, обективирани в споразумението от 15.12.2015 год. и неправилно приложил института на погасителната давност /тригодишна/. Ответникът не дължал претендираната възнаградителна лихва. За процесната сума вече бил постановен отказ да бъде издадена заповед за изпълнение, поради което и предявеният иск бил недопустим. Претенцията не била индивидуализирана, като следвало да има предвид, че лихвата била акцесорно вземане. Вземанията за лихва се погасявали с изтичането на тригодишна погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Неправилно СРС бил приел, че е налице новация на вземането на ищеца, като не бил обсъдил възраженията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради нейната неравноправност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „О.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че наличието на отказ да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК не водело до преклудиране на възможността да бъде подадено ново заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск бил допустим. По силата на процесния договор за банков кредит на ответника била отпуснат кредит от 50 000 евро, като средствата били усвоени и трябвало да бъдат върнати до уговорения краен срок 19.02.2033 год. Впоследствие страните сключили анекс, с който договорили нов погасителен план, при запазване на крайния срок за погасяване на задълженията. Поради нередовно и неточно изпълнение на условията по договора, на основание чл. 8, ал. 1 от договора кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че вземането не е погасено по давност, тъй като същата била прекъсвана няколкократно. В случай СРС не бил приел, че извънсъдебното споразумение представлява новация, но дори и това да било така, то това не се било отразило на крайния му извод. Правилно била преценена и липсата на неравноправни клаузи в договора. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС е неоснователно, тъй като разпореждането, с който се отхвърля заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК, не се ползва със сила на пресъдено нещо, респ. същото не представлява процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 2 ГПК кредиторът да предяви вземането си по реда на заповедното производство или чрез иск по общия исков ред. Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение – както е в частност /виж разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК/. Следва да се посочи също така, че в разглеждания случай исковата молба съдържа всички необходими задължителни реквизити по смисъла на чл. 127 ГПК – изложени са всички обстоятелства, на които се основава претендираното вземане и е формулиран ясен и съответен петитум. Решението на СРС е частично неправилно. Доказано е по делото /а и не се спори/, че на 19.02.2009 год. между страните е бил сключен договор за кредит, по силата на който „О.Б.“ АД е отпуснала на ответника кредит в размер на 50 000 евро, със срок на издължаване до 19.02.2033 год., платим, както следва: 1 изравнителна вноска и 287 месечни анюитетни вноски в размер на 530.19 евро, всяка от които включваща главница и лихва, с изключение на първата, включваща и комисион за ангажимент, до 19-то число на месеца. Договорен е бил лихвен процент от 12% годишно, формиран на база стойността на 3-месечен EURIBOR и надбавка в размер на 9.072% /чл. 3, ал. 1/. Предвидена е била възможност за кредитора за едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва по кредита в случай на повишаване/намаляване на 3-месечния EURIBOR с над 2 пункта от действащия към момента на сключване на договора такъв в размер на 2.928%, като приложимият лихвен процент можело да бъде завишен/намален по преценка на компететния орган на банката до размера на разликата, за което тя била длъжна да уведоми писмено кредитополучателя, като му представи преизчислен погасителен план. Този ред бил приложим и при всяко изменение на индекса над 2 пункта в сравнение с размера му при предишното изменение. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, дължимите лихви се начислявали при база 360/360 дни, като за лихвен период бил определен периодът от датата на усвояване до първата падежна дата, включително, съответно периодът от деня, следващ падежната дата до следващата такава включително. На 23.06.2014 год. между страните бил сключен анекс №1 към горепосочения договор, по силата на който ответникът се задължил да погасява дълга си в общ размер на 47 800.59 евро, формиран като сбор от редовната главница по договора в размер на 47 311.70 евро и просрочената главница в размер на 488.89 евро, съобразно нов погасителен план, както следва: 12 равни месечни вноски в периода от 17.07.2014 год. до 19.06.2015 год. Включително, всяка от които в размер на 250 евро, като след изтичане на този период остатъкът от дълга следвало да се погасява на равни месечни вноски при запазване крайния срок на погасяване на кредира, определен с договора – 19.02.2033 год. Според чл. 2 от анекса, страните уговорили плащането на дължимите до датата на сключване на съглашението лихви, в т.ч. текущи лихви по редовна главница и по просрочена главница съответно в размер на 63.08 евро и на 1.20 евро, както и просрочени лихви по редовна и по просрочена главница съответно в размер на 3809.41 евро и на 20.94 евро, както и текущо начисляваната лихва за 12-месечния период по чл. 1, т. 1 от анекса, да бъде отложено от тринадесетия месец от сключването на анекса, на падежна дата за погасяване на главница, като същите се разпределяли пропорционално до крайния срок на издължаване на кредита – 19.02.2033 год. Страните постигнали съгласие и за промяна и на приложимия лихвен процент, като уговорили, че считано от 23.06.2014 год. дългът на кредитополучателя да се олихвява с общ лихвен процент, формиран като сбор от базовия лихве процент /БЛП/ на банката, възлизащ на 9.20% годишно към датата на сключването и надбавка от 1% годишно. БЛП се изчислявал всеки месец, като всяка негова промяна се разгласявала публично по описаните в чл. 3, ал. 2 от анекса начини. В случай на промяна на БЛП, се предвиждало общият лихвен процент по кредита да се счита променен автоматично в съответствие с измененията, считано от 20-то число на месеца или от първия присъствен ден в случай, че 20-то число е неприсъствен ден, при запазване размера на лихвената надбавка – чл. 3. На 15.12.2015 год. между страните било сключено извънсъдебно споразумение, по силата на което било постигнато съгласие, че задълженията на ответника по процесния договор за кредит и по изпълнително дело №20157880400504 по описа на частен съдебен изпълнител М.К., с рег.№788, образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №34647/2015 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, възлизат на общо 54 863.45 евро и 2945.33 лв., от които 46 012.87 евро – присъдена главница, 320.17 евро – законна лихва, 1456.12 лв. – разноски по събиране на вземането, 1489.21 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 8 530.41 евро – просрочени лихви, както и че дългът ще бъде погасяван по следния начин: през първите 12 месеца от подписване на споразумението ответникът следвало да заплаща по 1 000 лв., представляващи присъдена главница и законна лихва, като остатъкът от дълга следвало да се погасява на 12 погасителни вноски, включващи присъдена главница, дължима текуща законна лихва, законна лихва за периода от 20.11.2015 год. до сключване на споразумението, разноски по събиране на вземането и юрисконсултско възнаграждение. На 22.05.2017 год. бил сключен анекс №1 към горепосоченото споразумение, с който страните постигнали съгласие, че задължението на ответника по процесния договор за кредит и допълнителните съглашения към него, възлиза общо на 54 123.70 евро и 3125.33 лв., от които 44 500 евро – присъдена главница, 1093.29 евро – законна лихва, начислена за периода от 23.02.2017 год. – до 21.05.2017 год. включително, 1 636.12 лв – присъдени разноски, 1489.21 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 8 530.41 евро – просрочени лихви, начислени за периода 19.10.2013 год. – 11.06.2015 год., както и че дългат следва да се погасява, както следва: 21 месеца, считано от датата на подписване на споразумението – по 510 евро месечно, дължими за текущо начислената законна лихва и част от присъдената главница, а остатъкът от дълга, представляващ присъдена главница, лихви в съдебен спор, разноски по събиране на вземането и юрисконсултско възнаграждение, заедно с текущо начислената законна лихва – на крайната падежна дата – 22.03.2019 год. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че ответникът е усвоил кредита в размер на 50 000 евро на 23.02.2009 год., както и че възнаградителната лихва за периода от 19.10.2013 год. до 11.06.2015 год. възлиза на 8 530.41 евро. Установено е, че заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №34647/2015 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, която няма спор, че е влязла в сила, е издадена в полза на банката срещу ответника за следните суми: 46 414.14 евро – дължима главница по договор за банков кредит от 19.02.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.06.2015 год. до окончателното й изплащане, 401.45 евро – неустойка за забава за периода от 12.06.2015 год. до 18.06.2015 год., 30.86 евро – неустойка по чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит за периода от 12.06.2015 год. до 18.06.2015 год., 60 лв. – разходи за нотариална покана и 3 656.56 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. С разпореждане от 30.06.2015 год., постановено по горепосоченото ч.гр.дело №34647/2015 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, е било отхвърлено заявлението на „О.Б.“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу И. С. К. в частта му за сумата от 8 530.41 евро – възнаградителна лихва по процесния договор, дължима от 12.06.2015 год. /поради това, че не е конкретизиран периода, за който се претендира вземането/. С нотариална покана, представена на 13.02.2015 год. на нотариус М.К., с рег.№200 на НК, ищецът поканил ответника в 7-дневен срок от получаването на поканата да му заплати просрочени задължения по процесния договор за кредит в общ размер на 8 522.31 евро, от които 1 727.20 лв. – просрочена главница за периода от 19.07.2014 год. до 13.02.2015 год., 6 684.14 евро – отсрочена лихва по редовна главница за периода от 23.06.2014 год. до 13.02.2015 год. и 110.97 евро – отсрочена лихва по просрочена главница за периода от 23.06.2014 год. до 13.02.2015 год., като го предупредил, че при неизпълнение кредитът ще се счита за предсрочно и изцяло изискуем на основание чл. 60 ЗКИ вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от договора за кредит, считано от първия ден след изтичане на определения срок за доброволно изпълнение. Видно е от направеното официално удостоверяване от горепосочения нотариус, че поканата е била връчена на ответника на 19.02.2015 год. Спорните във въззивното производство въпроси са свързани с действителността на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за кредит и на сключените между страните анекс от 23.06.2014 год. към договора за кредит, извънсъдебното споразумение от 15.12.2015 год. и анекса към него от 22.05.2017 год., както и дали претендираното вземане е погасено по давност. Регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение. Според т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, и за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл. 432, ал. 1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора – „предсрочно връщане на сумата по кредита“ и изключва заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. Разграничение между предоставената сума по кредита и дължимите суми при предсрочна изискуемост на вземането е направено и в нормите на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции и чл. 46, ал. 3 от Закона за кредитите за недвижими имоти за потребители. В приложение на задължителните разяснения, дадени с горепосоченото Тълкувателно решение, както и с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, въззивният съд приема, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила с изтичането на дадения от банката на ответника 7-дневния срок за доброволно изпълнение с нотариалната покана, съдържаща и изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост /връчена на 19.02.2015 год./, а именно на 27.02.2015 год. – а не както твърди ищецът на 12.06.2015 год., тъй като липсват данни за предоговаряне на условията по договора – виж чл. 46, ал. 3КНИП, респ. оттегляне на волеизявлението на банката. Макар първоинстанционният съд да е приел, че кредитополучателят И. С. К. е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, както и че клаузата на чл. 3, ал. 1, изр. 2 от процесния договор е уговорена във вреда на потребителя /ответника/, СГС намира, че кредиторът не се е позовал на посочената клауза. По делото липсват данни за увеличение на месечната лихва, съответно на дължимата месечна вноска, през периода от 19.10.2013 год. до датата на предсрочната изискуемост на кредита – 27.02.2015 год. Напротив, по силата на сключения между страните на 23.06.2014 год. анекс към договора за кредит размерът на възнаградителната лихва е бил намален от 12 % /първоначално уговорен/ на 10.20 %. /виж и таблицата, изготвената от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза – л. 61 от първоинстанционното дело/. Следователно банката не е упражнила правото си да увеличава едностранно лихвения процент. Потребителската защита се дължи на потребителя само тогава, когато той има нужда от нея и клаузата води до значително нарушаване на равновесието между на правата и задълженията на страните. В конкретния случай такова не е налице – правата на ответника не са били нарушени и банката не се е възползвала от горепосочената клауза, а и не би възползва предвид обявената предсрочна изискуемост, в която хипотеза впрочем обявяването й за нищожна преюдициално в мотивите на решението се явява безпредметно. В чл. 3, т. 1 от процесния договор е предвидено, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихви в размер на 12 % годишно, а в чл. 3, ал. 1 от анекса №1 от 23.06.2014 год. към договора за банков кредит – че общият размер на лихвения процент се определя на 10.20 %. Настоящият съдебен състав приема, че доколкото тези клаузи касаят основния предмет на договора – възнаградителната лихва по договора за кредит /основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните престации по договора и които го характеризират/ и са формулирани по ясен, разбираем и недвусмислен начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, те не следва да се преценяват като неравноправна – виж например Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК. Отделно от това следва да се посочи, че лихвата – чл. 430, ал. 2 ТЗ е своеобразна цена, която кредитополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен на кредитополучатиля размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит – виж например Решение № 92 от 09.09.2019 год. на ВКС по т.дело № 2481/2017 год., ІІ т. о., ТК. На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че съгласно разпоредбите на чл. 13, ал. 1 и 2 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за оценка и квалификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /Обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 год., в сила от 11.04.2008 год., отм., бр. 40 от 13.05.2014 год./, кредитът се счита за преструктуриран, когато първоначалните условия по споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълния размер на дълга, които отстъпки банката не би дала при други обстоятелства. Кредитът може да се преструктурира чрез намаляване на дълга /главница и/или лихва/, замяна на част от дълга със собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на банката /т.е. споразуменията за преструктуриране целят реалното облекчаване на съществуващ дълг/. Възражението на жалбоподателя за нищожност на анекса от 23.06.2014 год. към договора за кредит, извънсъдебното споразумение от 15.12.2015 год. и анекса към него от 22.05.2017 год. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД се явява неоснователно, тъй като в нито една от клаузите им не е обективирана уговорка за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви – виж Решение №66 от 29.07.2019 год. на ВКС по т.дело № 1504/2018 год., ІІ т. о., ТК. Споразумението от 15.12.2015 год. и анексът към него са сключени в съответствие с предвидената в закона възможност за договаряне между кредитора и потребителя преди пристъпване към принудително изпълнение чрез предприемане на различни мерки, включително промяна на сроковете и условията по договора за кредит – виж чл. 46, ал. 4 ЗКНИП. А и следва да се посочи, че в случая се претендира текущо начислена възнаградителна лихва, чието плащане е било отложено по силата на чл. 2 от анекса от 23.06.2014 год. към договора за банков кредит. В контекста на изложеното СГС приема, че ищецът е носител на вземане за възнаградителна лихва само за времето, през което кредитът е бил ползван, а именно за периода от 19.10.2013 год. до датата на предсрочната изискуемост на кредита – 27.02.2015 год., чийто размер възлиза на 7 088.55 евро – определен по реда на чл. 162 ГПК и при съобразяване на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, до който и релевираната претенция се явява основателна. Своевременно релевираното от ответника възражението за погасителна давност се явява неоснователно /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/. Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски на договорените дати на плащане. Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за месечни погасителни вноска по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост – съгласно чл. 114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок е изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като тогава той може да търси изпълнение. В разглеждания случай началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземането за възнаградителна лихва е датата на предсрочната изискуемост, която, както вече бе посочено е настъпила на 27.02.2015 год. Сключеното между банката и ответника извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 год. и анексът към него от 22.05.2017 год. в частта им съответно по чл. 2 /от споразумението/ и по чл. 1 /от анекса/ следва да бъдат квалифицирани като установителен договор с декларативно и регулиращо действие. Страните са се съгласили, че признават за безспорно помежду си съществуването на парично задължение /вземане/ за възнаградителна лихва в определен размер и към определен момент, произтичащо от процесния договор за кредит. Признанието на дълга от ответника произвежда предвидените в чл. 116, б. „а“ ЗЗД правни последици, свързани с прекъсването на давността /виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т.дело № 194/2010 год., ІІ т. о., ТК/. Поради това и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №66023/2019 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е подадено на 15.11.2019 год. /чл. 422, ал. 1 ГПК/, т.е. преди изтичането на приложимия според СРС тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, то претендираното вземене не е погасено по давност. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за разликата над 7 088.55 евро до размера от 8 530.41 евро /т.е. за сумата от 1 441.86 евро/ – възнаградителна лихва за периода от 28.02.2015 год. до 11.06.2015 год., която претенция подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство за разликата над 634.60 лв. и разноски в заповедното производство за разликата над 318.83 лв. В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ действително направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 56.40 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от иска. Предвид изложените съображения, съдът