Решение № 128 от 18.7.2026 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 162/2026 г.

гражданско дело № 20262000500162 по описа за 2026 година Производството по делото е по реда на чл.258 и сл.ГПК, образувано по постъпилата въззивна жалба на ищец И. Н. Р. чрез процесуален представител адв.И., против Решение № 201/23.03.2026г., постановено по гр.д. № 925/2025г. на ОС –Бургас, с което е отхвърлен искът му против Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 450 000 лева, равняващи се на 230 081,35 евро, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2019г. до окончателното плащане, претендирана за това, че в периода 28.11.2001г.- 04.12.2001г. е бил задържан под стража в Следствения арест в гр. Н., без за това да е бил постановен писмен акт на съда и/или на прокуратурата и за това, че в момента на незаконното му задържане под стража, без писмен акт на съда и/или на прокуратурата, е бил задържан и претърсен личният му автомобил, като вследствие на това са събрани доказателства, послужили като основание за осъдителната му присъда № 141/23.12.2004г., постановена от Окръжен съд Бургас по н.о.х.д № 219 по описа на същия съд за 2003г., изменена с Решение №198/10.04.2006г. на Апелативен съд -Бургас по в.н.о.х.д № 81/2005г. по описа на същия съд, изменена с Решение №799/16.01.2008г. на ВКС, по които същият е осъден за извършени престъпления по чл. 116, ал.1, т.4,6 и 8 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 117, ал.1 от НК, по чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 333, вр. чл. 330, ал.2, т.1 и ал.3 предл. 1 от НК и му е наложено общо наказание в размер на най-тежкото от тях „доживотен затвор без замяна“. Решението е оспорено като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.110 и чл.111 ЗЗД, касателно приложената от съда към заявената претенция погасителна давност и на чл.52 ЗЗД- заради размера на определеното му обезщетение, считано за несправедливо и несъответно на претърпените от ищеца болки и страдания, като се поддържа и противоречие със задължителните стандарти на ЕКПЧ. Въвежда се оплакване срещу това, че макар да е приел за установено, че ищецът е задържан без полицейска заповед и постановление за задържането му като заподозрян и че това полицейско задържане е в нарушение на чл.35, ал.1 от ЗМВР от 1993г., действал към момента на задържането и че противоречи на чл.5, §1 и чл.5, § 5 от Конвенцията и че обезщетение в размер на 3000лв. би обезщетило в пълна степен причинените неимуществени вреди, съдът е отхвърлил иска поради изтекла погасителна давност, приемайки, че тя започва да тече от 28.11.2001г.- 29.11.2001г., когато е осъществено задържането. Според страната този извод е направен чрез механично прилагане на общите деликтни правила, без да се отчете особеността на исковата претенция, а именно, че искът не е за еднократно непозволено увреждане, а за вреди от незаконно фактическо задържане, чийто резултати са били използвани в последващото наказателно производство и са част от доказателствената основа на осъдителната присъда срещу него. Съдът не бил разгледал основния според въззивника въпрос, а именно кога вредоносните последици от незаконосъобразните действия на държавните органи са се проявили в пълнота и кога реално е могъл ищецът да упражни правото си на иск за претърпените неимуществени вреди, след като ищецът е узнал за начина, по който определени доказателствени средства са приобщени и използвани срещу него в наказателния процес /досъдебното производство/ едва при запознаване с материалите по него от страна на неговия защитник. Твърди се, че в противоречие с практиката по чл.5 от ЕКПЧ, съдът е признал самото нарушение на чл.5 от Конвенцията, но е отказал да присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да съпостави вътрешните правила за давност с изискването на Конвенцията за ефективна компенсация. Съдът не бил изследвал и въпроса дали към релевантния момент ищецът е разполагал с вътрешноправно средство за защита, което да е било реално и ефективно. Посочват се решения по дела на ЕСПЧ срещу България, в които е прието, че българското право не е осигурявало реално средство за обезщетение за нарушения по смисъла на чл.5, пар.5 от Конвенцията. Поддържа се, че към датата на задържане – през м.ноември 2001г. такова средство не е съществувало в националното законодателство, като се посочва, че найранният момент, в който това е станало възможно, е влизането в сила на чл.2в от ЗОДОВ на 29.11.2019г. В жалбата се оспорва и размерът на приетото от съда обезщетение за претърпените неимуществени вреди като явно занижен и несъответен на тежестта на нарушението и на стандартите на ЕСПЧ. Приемайки, че нарушението засяга основно човешко право – на свобода и сигурност и че обезщетението трябва да обхване всички неимуществени вреди, съдът е определил обезщетение в размер на 3000лв, което се счита за явно несъразмерно. Цитира се практика на ЕСПЧ по аналогични казуси, в която присъденото обезщетение е значително по-високо. За справедлив размер на обезщетението страната намира сумата от 8000 евро. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и за уважаване на иска за осъждане на Прокуратурата на РБ да заплати на жалбоподателя справедливо и съобразено с практиката на ЕСПЧ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва. Не се ангажират нови доказателства. По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на Прокуратурата на РБ. Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и допустима, а извършената по чл.269 от ГПК такава определя като валидно и допустимо обжалваното съдебно решение, постановено от ОС-Бургас. По съществото на спора предвид въведените в жалбата оплаквания срещу правилността на постановеното съдебно решение, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д.№925/25г. е образувано пред първа инстанция ОС-Бургас по иск, предявен от И. Н. Р., ЕГН••••••••••, с адрес Затвора в гр. Бургас, ул. •••, I ЗЛС, I група, за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 450 000лв., равняващи се на 230 081,35 евро, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2019г. до окончателното плащане, за това, че в периода 28.11.2001г.- 04.12.2001г. е бил задържан под стража в Следствения арест в гр. Н., без за това да е бил постановен писмен акт на съда и/или на прокуратурата и за това, че в момента на незаконното му задържане под стража, без писмен акт на съда и/или на прокуратурата е бил задържан и претърсен личният му автомобил, като вследствие на това са събрани доказателства, послужили като основание за осъдителната му присъда № 141/23.12.2004г., на Окръжен съд-Бургас, по н.о.х.д № 219/по описа на съда за 2003г., изменена с решение №198/10.04.2006г. на Апелативен съд -Бургас по в.н.о.х.д № 81/2005г. по описа на същия съд, изменена с решение №799/16.01.2008г. на ВКС, по които същият е осъден, за извършени престъпления по чл. 116, ал.1, т.4,6 и 8 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 117, ал.1 от НК, по чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК, по чл. 333, вр. чл. 330, ал.2, т.1 и ал.3 предл. 1 от НК, с наложено общо наказание в размер на най-тежкото от тях, а именно „ доживотен затвор без замяна“. Първоначално (с искова молба рег.№ 3608/27.10.21г. на ГДИН-Затвора –Бургас)искът е бил насочен към Административен съд-Бургас, където след прието уточнение на предмета и страните по делото, производството е прекратено като неподведомствено на този съд и изпратено по подсъдност на ОС-Бургас. Последвали са две уточнителни молби (от 09.09.2022г. и от 07.03.2022г.), подадени след указания на сезирания съд при първоначалното разглеждане на делото и последна от 28.05.25г.,очертаваща спора в горния смисъл. Впоследствие, с Определение №1406/29.05.25г. производството по делото е разделено от първата инстанция в отделни дела, като по претенцията за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от И. Р. срещу Прокуратурата на Р България за това, че в периода 28.11.01г.- 04.12.01г. е бил задържан под стража без за това да има постановен писмен акт на съд и/или Прокуратурата, че е бил претърсен личният му автомобил и вследствие на това събраните доказателства били послужили при постановяване на осъдителната му присъда, е образувано гр.д. №925/25г. по описа на БОС, чийто краен съдебен акт е предмет на настоящата въззивна жалба. Ответникът –Прокуратура на РБългария е депозирал писмен отговор в законоустановения срок, в който оспорва иска по основание и размер. Твърди се, че цитираните действия по разследването – претърсване, обиск и изземване на личния на ищеца автомобил, при които са иззети веществени доказателства, били извършени в условията на неотложност в присъствието на ищеца и съобразно правилата на действащия тогава НПК. След извършване на действието с изрично искане за саниране на следствените действия водещият разследването следовател съобразил действалата в този момент правна уредба, като поискал и получил от компетентния съд (БОС) одобрение на извършените действия. С разпореждане на съдия от БОС от 30.11.2001г. извършените следствени действия били одобрени. В хода на съдебното производство по делото от нито едно от съдилищата, ангажирани с разглеждането и решаването му не било коментирано допускане на процесуални нарушения във връзка с извършването на първоначалните действия по разследването. Оспорва се твърдението, че ищецът е бил задържан на 28.11.2001г. Страната поддържа, че действията по задържането на Р. са осъществени на 29.11.2001г. в присъствието на поемни лица. Излага се, че в материалите по наказателното производство е приобщено постановление за привличане на обвиняем и вземане на МНО от дата 30.11.2001г. на водещия разследването следовател, по силата на което съобразно правилата на тогава действащия НПК, е повдигнато на Р. обвинение и на осн. чл. 152, ал,3 от НПК / отм/ му е взета мярка за неотклонение до предаване на съд. Твърди се, че на същата дата, на осн. чл. 152а, ал.З от НПК/ отм./ следователят по делото се произнесъл с изрично постановление за вземане на МНО „ задържане под стража “, което е било разрешено от наблюдаващия прокурор при Окръжна прокуратура-Бургас и обявено на ищеца. Бил изготвен протокол за разпит на обвиняем на същата дата, в който ищецът заявил, че не желае да дава обяснения, тъй като към момента не може да си намери защитник. По тази причина предявяването на обвинението и разпита на обвиняемия били отложени за 03.12.2001г., като това било изрично вписано в протокола. На 03.12.2001г. в присъствието на назначения му служебен защитник ищецът бил привлечен като обвиняем,взета му била МНО. С определение от 03.12.2001г. по ч.н.д № 433/2001г. на БОС спрямо Р. била взета и постоянна МНО „задържане под стража“. В обобщение- твърди се правомерност и законосъобразност на извършените процесуални действия. Ответникът оспорва и наличието на елементи от фактическия състав на отговорността по чл.2 ЗОДОВ, като действително търпени вреди, намирайки същите за недоказани, както и техния вид, размер, а също наличието на пряка, причинно-следствена връзка между претендираните вреди и твърдените като незаконни действия на прокуратурата, защото тежестта за тяхното доказване е на ищеца, но данни в тази насока в процеса не се събират. Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства за претърпени негативни последици от твърдения деликт. Претенцията се оспорва и по размер, като прекомерно завишена, несъобразена с икономическия стандарт в РБългария и със съдебната практика в аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ. Прави се също така и възражение за погасителна давност на главното вземане и законната лихва за закъснение на плащането. С обжалваното решение първата инстанция е приела, че искът е с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, както и наличието на деликт касателно полицейското задържане на ищеца за два дни (28.11. и 29.11.01г.)от органите на реда без писмена заповед, изразяващ се в нарушение на чл.35,ал.1 от Закона за МВР от 1993г. и на чл.5§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи(КПЧОС, Конвенцията), като е счела, че полицейските служители са действали под надзора на прокуратурата, а също и защото на И. Р. не е осигурена възможността да бъде изправен пред съдия ли друго длъжностно лице, оправомощено от закона да изпълнява съдебна функция, съгласно изискваният на чл.5 §3 от Конвенцията. За това в съвкупност БОС е заключил, че ищецът има право на парично обезщетение по чл.5§5 от Конвенцията в размер от 3000лв., което е намерил достатъчно да репарира причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в негативно засягане на личността, честта и достойнството, но е отхвърлил заявената претенция изцяло, вкл. в така признатата за основателна част, поради погасяването на вземането с изтичането на визираната в закона обща петгодишна давност, за чието начало е възприета датата на деликта- 28 и 29.11.01г. Въззивният съд споделя изцяло крайните правни изводи на първата инстанция, а също и възприетата по разрешаването на казуса фактическа обстановка, изложена в мотивите на акта, към които препраща на основание чл.272 от ГПК. В отговор на изложените пред въззивния съд възражения на жалбоподателя по приложението на материалното право и като собствени изводи в тази връзка, АС-Бургас добавя следното: Фактическата обстановка по делото не е предмет на въззивната жалба (предвид липсата на отговор от въззиваемата страна), поради което настоящият състав възприема изцяло установената от първата инстанция такава и не обсъжда направените несвоевременно -едва в защитата на Прокуратурата възражения за липсата на деликт(ищецът не бил задържан на 28.11.01г. и 29.11.01г. от органите на МВР). Установено от БОС е следното: Ищецът И. Н. Р. е привлечен на 30.11.01г. като обвиняем по предварително производство, образувано на 09.11.01г. от следовател при ОСС-Бургас под №956/01г. по описа на ОСлО при ОП-Бургас, водено първоначално срещу неизвестен извършител, в качеството на пряк извършител на убийството на три лица( Т. С. Ж., С. С. Д. и Н. Д. Б.), извършено на 09.11.2001г. в гр. Н. по начин и със средства, опасен за живота на мнозина, за което е бил подбуден и подпомогнат от К.–А. П., С. Д. и П. П., както и за това, че по същото време и на същото място унищожил чрез взрив и повредил чужда машина – л.а. „Жигули“, ДК№ * и сгради около адреса, от което последвали значителни щети и смъртта на трите лица, посочени по-горе. Със същото постановление на Р. е взета мярка за неотклонение „задържане до предаване на съда" на основание чл. 152 от НПК /отм./. По следственото дело липсва полицейска заповед за задържането на Р., както и постановление за задържането му като заподозрян от следовател. Мярката „задържане под стража“ за срок от 72 часа обаче е взета с разрешение на прокурор при ОП-Бургас на 30.11.2001г. и е незабавно обявена на Р.. Преди привличането му като обвиняем и задържането му под стража по следственото дело, на 29.11.2001г. в условията на неотложност, е извършено претърсване и изземване на автомобила на ищеца „БМВ“ ДК№ * и е съставен въз основа на това протокол, като от багажника е иззет акумулатор с червена капачка №327088. С разпореждане от 30.11.2001г. на съдия при БОС протоколът за претърсване и изземване на вещи е одобрен, като е съобразено, че извършването на процесуалното действие наистина е било наложително. Впоследствие с протокол за разпознаване от 19.12.2001г. в хода на наказателното производство е установено, че намереният в багажника на автомобила на Р. акумулатор е от лек автомобил Жигули, ДК№*, в което превозно средство е било поставено взривното устройство, послужило за извършването на престъплението. Обстоятелството, че ищецът е бил фактически задържан от полицейски служители на 28.11.01г.и че е пребивавал в следствен арест на РПУ-Несебър на датите 28.11.01г. и 29.11.01г., е установено от разпита на свидетел Р.- майка на ищеца, сочеща, че тогава синът й не се срещнал с приятелката си, не се прибрал у дома и че за първи път научила за задържането му на 29.11.2001г., след като бил направен обиск на жилището им. На същата дата вечерта чрез познати свидетелката разбрала, че синът й е в Слънчев Бряг, в РПУ Несебър. След около двадесет дни било проведено първото им свиждане в присъствието на следовател. При тези данни, съдът възприема следните правни изводи : Претенцията на жалбоподателя за обезщетение, поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз, е фактически основана на две твърдения: че е бил неправомерно арестуван от органите на МВР на 28.11.01г. и задържан от тях до 29.11.01г., без надлежна заповед за арест и задържане, а във втората си част - че е нарушено правото му на защита в досъдебното производство, в което без писмен акт на съд и/или прокурор е бил задържан и претърсен личния му автомобил, иззетите от който доказателства послужили като основание за постановяването на осъдителната присъда, наложила му най-тежкото наказание в Р България- „доживотен затвор без замяна". Преценявайки така изложената фактология в първата й част (касателно незаконното задържане на ищеца), в рамките на служебното си задължение за определяне на правната квалификация на заявения иск, въззивният съд намира дадената от БОС на основание чл.2В от ЗОДОВ такава за неправилна. Това е така, защото доводите за неправомерността на полицейско задържане, което не се основава на писмена заповед попада в приложното поле на чл.2, ал.1,т.1 от ЗОДОВ, в редакцията му от ДВ бр.98/2012г., гласяща, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържането им под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.), (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.). Нормата в така посочената си редакция след 2012г. вече разширява приложението си и в хипотези, при които не е нужно непременно наличието на предварително постановен съдебен акт, който да обяви извършения арест за незаконен, респективно не изисква отмяната на такъв незаконосъобразен акт, какъвто в случая страната твърди, че изобщо не е бил постановяван, независимо от законовото изискване за обратното. Твърденията на Р. за задържането му извън законните основания за това и без надлежна заповед следва да се определят като лишаващи го неправомерно от правото му на свобода и сигурност, гарантирани в чл.5§1 от Конвенцията, сочещ, че всеки има посоченото право и никой не може да бъде лишен от свобода освен в конкретно изброени случаи и то чрез прилагането на визираните изключения в съответствие с процедури, предвидени от закона. По причини, че независимо от неправилната правна квалификация съдът е разгледал по същество въведените от ищеца твърдения за незаконосъобразност на действията на органите в досъдебното производство и правилно е преценил в противоречие с коя международно правна норма е допуснатото нарушение, АС-Бургас намира, че дадената понастоящем правна квалификация няма да се отрази на допустимостта на постановения от първата инстанция съдебен акт. Доводите за неправилността му следва да бъдат разгледани по същество. Само за пълнота на изложението, поради липсата на въведени оплаквания, но в контекста на произнасянето на БОС за нарушение и на чл.5§3 от Конвенцията, гарантиращ своевременно явяване пред съд или орган натоварен с такива функции на всяко лице, арестувано или лишено от свобода при законен арест, АС-Бургас добавя, че защитата на такова лице и срещу това нарушение не е правно регламентирана в чл.2В, а в чл.2,т.2 от ЗОДОВ, имащ правно действие също от редакцията на нормата, обнародвана в ДВ бр.98 от 2012г. и действаща понастоящем. Разпоредбата ангажира обективната отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията. По същество: Въззивният съд изцяло възприема решаващия извод на първата инстанция за незаконосъобразност на задържането на ищеца в следствен арест на 28.11.01г. и на 29.11.01г., съобразявайки, че действалият в този момент ЗМВР, обн. ДВ бр-122 от 19.12.97г., отменен на 01.05.2006 г.(вж. чл.70,ал.1,т.7 и сл. в първоначална редакция), е делегирал на полицейските органи правото да задържат лица, да ги настанят в специални помещения и спрямо тях да вземат мерки за лична сигурност, ако поведението им и целите на задържането налагат това. Обаче за това задържане полицейските органи издават писмена заповед, подлежаща на обжалване и то не може да надвиши 24 часа.В чл.15 от приложимия за казуса, като действал в периода 1975г.- 2006г. НПК също се сочи, че никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда или на прокурора. Чл. 152а , обн. ДВ, бр. 64 от 1997 г., изм., бр. 95 от 1997 г., бр. 70 от 1999 г. и бр.42 от 2001г., от действалия тогава НПК предвижда при необходимост съответният орган да може да постанови задържане на обвиняемия до довеждането му пред съда, което не може да продължи повече от 72 часа, ако е постановено от прокурора, и повече от 24 часа, ако е постановено от разследващия орган, а също, че мярка за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора.Постоянната мярка за неотклонение на обвиняемия след изтичането на горните срокове(до 24 по ЗМВР и до 72 часа- с прокурорско постановление), се взема от съда, разглеждащ незабавно делото еднолично в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник, а постановеното определение подлежи на обжалване и протест пред съответния въззивен съд. От горното правно положение, съпоставимо с данните по делото, се извежда, че задържането на ищеца на 28.11.01г. и на 29.11.01г. е незаконно, защото е извършено в рамките на висящо досъдебно производство срещу неизвестен извършител, като ищецът все още не е бил с повдигнато обвинение; защото липсва надлежен правен акт, който допуска налагането на такава процесуална административна мярка в съответствие със закона, така че не определя параметрите на задържането нито неговото основание, освен това изцяло лишава страната от възможността да се защити, като го обжалва, ако намери правата си за нарушени.Освен това задържането надхвърля 24 часа,което също е в нарушение както на закона, така и на правата на лицето, спрямо което е постановено.Обвинението на ищеца е било предявено по- късно в досъдебното производство. Неминуемо описаното неправомерно поведение на органа на досъдебното производство в случая е създало неблагоприятни изживявания на ищеца, ограничавайки без основание правото му на лична свобода, свободно придвижване и сигурност, гарантирани от Конвенцията, касателно периода от 28.11.01г. до 29.11.01г.вкл. и от Конституцията на РБ(вж.чл.30). По второто твърдение, обосноваващо искане за обезщетение спрямо Прокуратурата, въззивният съд също изцяло споделя съображенията на първата инстанция за неговата неоснователност, при условията на чл.272 от ГПК, още повече, че в жалбата липсват конкретни оплаквания за неправилност на съдебния акт в тази част, макар актът на БОС да се обжалва в цялост. Огледът на автомобила не е бил осъществен с разрешението на съд, според изискването на НПК/отм./, но на същата дата (29.11.01г.) следователят е отправил искане за одобрение на процесуалното действие „претърсване и изземване“ на вещи от л.а. БМВ- собственост на Ив.Р. до съдия в БОС и на 30.11.01г. е получил такова. Одобрението е било извършено съобразно визираната за това в чл.135 ал.2 изр. Първо от НПК при неотложност на следственото действие процесуално правна възможност, като е спазено и изискването за представянето на протокола за одобрение от съдия в предвидения в същата разпоредба преклузивен двадесет и четири часов срок. По размера на обезщетението:Въззивният съд не споделя възраженията на жалбоподателя, че определеният от първата инстанция размер на обезщетение от 3000лв. (1533,88 евро) е твърде занижен и несъответен на реално претърпените от ищеца болки и страдания от така установеното процесуално нарушение на органа в досъдебното производство. В същност и независимо от твърденията за съществени негативни преживявания, поради стреса от внезапността на случващото се и от факта, че ищецът е бил арестуван без да знае причините за това(изводимо от липсват данни както за съставянето на заповед за задържането му, така и за разяснение на неговите права и на обстоятелствата около извършеното задържане), по делото не се доказва причиняването на неимуществени вреди извън обичайните, характерни за описаната по-горе неблагоприятна ситуация, в която е изпаднал И. Р. при неправомерното му задържане от органите на реда, макар и само в продължение на два дни. Твърденията за допълнително нанесени на ищеца побой и малтретиране при това му задържане не се доказват в производството, но и в исковата молба няма описани конкретни телесни увреждания, които да се установят от данните по делото. Разпитаната пред първа инстанция свидетелка също не установява обективни следи от нанесени през процесните два дни травми на сина й, т.к. го е видяла блед и с охлузвания по лицето, но доста по-късно- едва 20 дни след задържането му, която продължителност във времето разкъсва причинно- следствената връзка между евентуалното деяние и твърдения за настъпил от него противоправен резултат. Ето защо съдът не отчита при определянето на обезщетението за неимуществени вреди наличието на претърпени извънредни такива. Обективната отговорност на държавата във фактическите състави по ЗОДОВ има деликтен характер, а вредите по чл. 2 ЗОДОВ се изразяват в накърняване на неимуществените блага, защитени от Конституцията и КПЧОС - чест, достойнство, добро име, лична свобода и неприкосновеност, неприкосновеност на личния и семейния живот и т.н., нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда, която в случая представлява незаконно задържане на ищеца за дните 28-ми и 29-ти ноември 2001г.Обезщетението за неимуществените вреди се определя по размер според визирания в чл. 52 от ЗЗД критерий „справедливост“, като това понятие съгласно действащото право и съдебна практика не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във всеки един случай.В този смисъл и задължителното за правоприлагане Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд(т.11). По делото следва да се прецени продължителността на наложеното ограничение, значимостта на накърненото правно благо за пострадалия, отражението на това ограничение върху неговите: живот, здраве, личен и обществен живот, добро име в обществото, чест и достойнство.Следва да се съобрази и стандартът на живот и икономически отношения в страната към момента на деликта и настъпилото още тогава увреждане, за да може последното да се съизмери правилно парично, съответно на необходимите за преодоляването на щетите средства, а и защото обезщетението не трябва да води до неоснователно обогатяване на увреденото лице. Накърнено е основно защитимо от Конституцията(чл.30) и законите на страната и от Конвенцията правно благо на ищеца-това на лична свобода, неприкосновеност и сигурност, т.к. тези актове предвиждат, че никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Продължителността на посегателството е кратка- два дни. Задържането е причинило обичайните неблагоприятни, произтичащи от естеството му последици -нарушение на личната свобода и неприкосновеност, изразяващи се в противно на волята на пострадалия ограничаване на личния му живот- лишаване от семейна и домашна среда, от контакт с най-близките хора, от правото на свободно придвижване и социален живот, към които следва да се прибави и преживения стрес от неочаквания, внезапен арест и свързаните с това негативни психически изживявания на страх от непонятното,което му се случва и от неизвестността, още повече, че тогава ищецът е бил и твърде млад- само на двадесет и две години. Съдът съобразява също, че към момента на настъпилото увреждане – м. ноември 2001г., считано от 01.10.01г. минималната за страната работна заплата(МРЗ), съгласно ПМС № 209 от 21.09.2001 г. (обн.ДВ, бр. 82 от 2001 г.)е определена на 100лв. месечно при пълен осемчасов работен ден, така че размерът на обезщетение от 3000лв. се равнява на МРЗ за страната за време от 30 месеца, т.е. за период от две години и половина. Преценявайки характера на накърненото правно благо като висше защитимо от правния ред такова, възрастта на ищеца при деликта, обема, естеството, продължителността и интензитета на негативните му изживявания към посочения минал момент и релевантната икономическата обстановка в страната- на нисък стандарт, изводим от размера на МРЗ(за сравнение от 1 януари 2026 г. МРЗ е 1213 лева брутно (620,20 евро)), настоящият състав приема, че възприетата от първата инстанция стойност на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е напълно обоснована и не подлежи на корекция в посока увеличение.Размер над 3000лв. би бил несъответен на причинените неимуществени вреди и излизащ извън законовата функция на обезщетението да ги възстанови парично, т.е. би довел до неоснователното обогатяване на ищеца, което определя претенцията му над посочената сума като неоснователна. Това обезщетение обаче не следва да бъде присъждано на ищеца Р., поради погасяването му вследствие изтичането на петгодишната давност, определена в чл.110 от ЗЗД, чието начало е датата на деликта-29.11.01г., а краят й - 29.11.06г.Следователно към подаването на исковата молба(27.10.21г.)горното вземане е било вече погасено. Съдът не намира за основателни доводите на ищеца за неправилно изчисление на давността, т.к. липсвал реален правен механизъм за защитата на накърнените права на ищеца преди влизането в сила на чл.2В от ЗОДОВ- нов-обн.в ДВ, бр. 94 от 2019г., което налагало срокът да бъде съобразен именно от този момент насетне. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България от 1991г.(КРБ) международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на националното законодателство, които им противоречат. По силата на посочената разпоредба международните договори са нормативни актове с най-висша юридическа сила в системата на йерархията на нормативните актове на вътрешното право, въпреки че са актове, приети от органи, които не принадлежат на законодателната ни власт. Следователно и разпоредбите на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 07.09.1992 г., са част от вътрешното право и имат пряко действие по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ. Изводимо от горното е, че всяка вреда- имуществена или неимуществена, причинена на правните субекти от нарушение на техните права, произтичащи от действащото право, може да бъде обезщетена по исков ред, което е в съответствие и с нормата на чл.49 от ЗЗД, предвиждаща, че възложилият работа другиму носи обективна отговорност за всички вреди, причинени от последния при или по повод извършването й.Тази разпоредба почива на принципа да не се вреди другиму, залегнал в чл.45 от ЗЗД, налагащ и поемането на отговорност за репариране на причинените щети. Действително ЗОДОВ е в сила от 1989г., но е вярно, че към 2001г. не съдържа норма, която да ангажира обективната отговорност на държавата за нарушение на чл.5§1 от Конвенцията. Независимо от това и видно от Решение № 110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г. IV г. о. и Решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС, IV г. о., липсата на нарочна специална норма не е пречка за предявяването на претенции за вреди, причинени от държавни органи и ангажираните в тях длъжностни лица. В посочените актове изрично се приема, че когато отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ, тази отговорност се реализира по чл. 49 ЗЗД, тъй като чл. 7 от Конституцията на Република България прокламира пряка отговорност на държавата за вреди, т. е. в разглежданите от състави на ВКС спорове през 2013 г. е разяснено, че при липса на специална норма, се прилага общата за деликт - чл. 49 ЗЗД.След като това е така, правото на обезщетение за причинените му вреди е възникнало за ищеца още от датата на деликта, която съвпада и с началото на давностния срок за погасяването на това право при неупражняване. В добавка съдът отбелязва, че конкретната норма на чл.2,т.1 от ЗОДОВ, ангажираща обективната отговорност на държавата в случая, е в сила от края на 2012г.(обн. ДВ бр.98), което обезпечава и специално основание за диренето на заявеното по делото обезщетение и това самостоятелно лишава допълнително от основание възражението на ищеца, че давността за вземането му следвала се изчислява от м. ноември 2019г. Само за пълнота на изложението и с оглед изявленията на въззивника от открито съдебно заседание пред АС-Бургас, съдът отбелязва, че счита неоснователно и възражението, че началото на давността би следвало да се счита отложено, т.к. Р. научил за нарушението при първоначалното си задържане, извършено от държавните органи, твърде късно. Видно от материалите към досъдебното производство е, че още на 03.12.01г. ищецът е имал ангажиран защитник-адвокат, в чието присъствие му е било повдигнато обвинение и който е бил запознат с документите и актовете по делото,както и с тяхната правна значимост. Следователно липсата на акт за задържането на И.Р. е била установена от лице с юридическо образование още към така посочената дата, т.е. дори зачетена след този момент, тя отново е изтекла преди подаването на исковата молба по делото. В обобщение от изложеното и като съобразява, че крайното становище на първата инстанция и на настоящата по разрешаването на поставения правен спор съвпадат, АС-Бургас приема, че следва да потвърди обжалваното решение. Мотивиран от горното, Апелативен съд-Бургас