Решение № 3435 от 3.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13708/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от М. И. Ч., ищец пред СРС, срещу решение № 13275 от 22.11.2022 г. по гр.д.№ 23932 по описа за 2022 г. на СРС, 59-ти състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца/въззивник срещу „Б.“ ЕАД, искове по чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ и в негова тежест са възложени разноските. В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, необосновано и недопустимо. Сочи, че прекратяването на трудовото му правоотношение е незаконосъобразно, тъй като до 27.04.2022 г. бил в отпуск поради временна нетрудоспособност за което работодателят бил уведомен. Независимо от това, на 22.03.2022 г. му било връчено предизвестие за прекратяване на ТПО. Въззивникът отказал да го подпише. На 18.04.2022 г. отново бил извикан да подпише предизвестието като бил заплашен да стори това. Твърди, че работодателя бил извършил оценяване на работниците, които да освободи като при подбор. Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и вместо това да постанови друго, с което исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- „Б.“ ЕАД, в който се излага становище, че жалбата е неоснователна, а решението на СРС-правилно. Счита, че не са допуснати твърдените във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуален закон. Решението било съобразено с практиката на ВКС. ТПО било прекратено едностранно за което били налице всички предпоставки – ТПО било прекратено от компетентен работодател, както и работата на служителя била спряна за повече от 15 дни- чл.328, ал.1, т.4 КТ. В дружеството бил създаден щаб за предотвратяване разпространението на Ковид-19. На основание чл.120 в КТ било взето решение по т.1.1 от протокола за проведено заседание на 31.01.2022 г. от оперативния щаб, считано от 01.02.2022 г. временно да се спре работата и да се преустанови дейността на служителите от различни звена – 36 на брой, в т.ч. и на 7 от РЗ ЮЗЕР Ихтиман, т.е. спирането на работата не било насочено само срещу ищеца. Правилно СРС бил приел, че към датата на прекратяване на ТПО - 01.03.2022 г. били изминали повече от 15 работни дни. С последващо решение от 15.02.2022 г. било продължено спирането на работата на множество служители, вкл. ищеца. С последващо решение от 04.03.2022 г. отново било продължено спирането на работата. На 16.03.2022 г. било взето ново решение. Позовава се на разпоредбата на чл.120 в КТ, която представлявала нова норма на престой или спиране на работата от страна на работодателя. В тази хипотеза работодателят не бил длъжен да доказва наличието на причини от организационно-технически и/или икономическо естество на престоя. Единственият обективен критерий бил спиране на работата за повече от 15 работни дни. Без значение по делото било дали към момента на прекратяване на ТПО работата е била възстановена в пълен обем или ограничен обем или след прекратяване на ТПО работодателят е предприел пълно преустановяване на дейността. В случая не било налице злоупотреба с право или заобикаляне на закона. Дейността в дружеството била спряна по отношение на всички служители на длъжност „механошлосер“. Спирането и преустановяването на дейност в дружеството била практика от дълго време. От показанията на свидетеля П. И. се установявало, че дейността действително е била спряна. От тези показания се установявало и, че изложеното в обстоятелствената част на исковата молба досежно връчването на предизвестието за прекратяване, е невярно. В този смисъл били и показанията на свидетеля Хр.М., който бил пълномощник на изпълнителния директор. Показанията на този свидетел били в съответствие с писмените доказателства по делото, както и с показанията на свидетеля П. И.. Счита, че ищеца не попада под закрилата на чл.333 КТ; нормата не подлежала на разширително тълкуване. По отношение на иска по чл.225, ал.1 КТ твърди, че същият бил недоказан. Претендира разноски. По допустимостта на въззивната жалба: За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 23.11.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 07.12.2022 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. С решението, което се обжалва предявените искове не са били уважени. Следователно за въззивника е налице правен интерес от обжалване. Ето защо въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че към датата на прекратяване на ТПО с ищеца – 23.03.2022 г. били изминали повече от 15 работни дни, през които работата била спряна. През същия период на същото основание били прекратени ТПО и с повечето служители, посочени в представените от ответника заповеди. Налице била константно и еднозначна практика на ВКС по въпроса за временно преустановяване дейността на предприятието. Възражението на ищеца за наличие на закрила по чл.333 КТ било неоснователно, тъй като ТПО било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ, което основание не попадало в разпоредбата на чл.333 КТ. Същевременно СРС се е позовал на чл.120в КТ, която е тълкувал във връзка с чл.267 а КТ и е достигнал до извода на ответника, релевиран в отговора по исковата молба и поддържан в отговора по въззивната жалба, че се касае до ново основание за прекратяване на ТПО поради престой или спиране на работата. Особеното било, че се касаело и до отделен работник или служител. Освен това можело да се дължи на постановена от държавен орган, мярка. Взетото решение не подлежало на съдебен контрол. По време на извънредно положение, респ.извънредна епидемиологична обстановка работодателят можел да обяви престой или да преустанови работата без да доказва наличието на причини от организационно-технически и/или икономическо естество на престоя. Единственият обективен критерий бил спиране на работата за повече от 15 работни дни. Без значение по делото било дали към момента на прекратяване на ТПО работата е била възстановена в пълен обем или ограничен обем или след прекратяване на ТПО работодателят е предприел пълно преустановяване на дейността. От приобщените по делото писмени доказателства се установявало, че спирането на дейността и преминаване на служителите на дружеството в престой било практика от дълъг период от време. В случая не било налице злоупотреба с право или заобикаляне на закона и целта не била прекратяване на ТПО само с ищеца, а се прилагала по отношение на голяма част от служителите на дружеството, независимо от заеманата длъжност. Наред с това от представената по делото заповед № БТГ 92-04-30 от 31.01.2022 г. се установявало, че е спряна работата и преустановена длъжността на 36 служители, вкл. за голяма част от служителите на длъжност „механошлосер“, във всички регионални звена на дружеството. С последваща заповед от 03.02.2022 г. и други заповеди била създадена цялостна организация на работния процес в ответното дружество по отношение на всички работници и служители за периода от обявяване на извънредното положение и извънредната епидимична обстановка до неговата отмяна. СРС е кредитирал показанията на свидетеля П. И., за да достигне до извода, че работата действително е била спряна и ищецът не е осъществявал трудовите си функции; други служители също не били изпълнявали задълженията му по трудовия договор. От показанията на този свидетел се установило, че изложеното в обстоятелствената част на исковата молба досежно връчване на предизвестието за прекратяване били неверни. Това се потвърждавало и от предизвестието, акт за прекратяване на ТПО и протокол № 1 от 22.03.2022 г. за посещение на работна група на адреса на ищеца. От показанията на свидетеля Х. М., пълномощник на изпълнителния директор на дружеството-работодател също се установило, че изложеното в исковата молба, че през м.02.2022 г. не е спирана работата и ищеца е осъществявал трудовите си задължения, е невярно. Показанията на този свидетел били в съответствие с писмените доказателства по делото, както и с показанията на свидетеля П. И. и затова следвало да бъдат кредитирани. Налице била хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ, тъй като била спряна конкретната дейност изпълнявана от работника. Тъй като главният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ бил неоснователен, то неоснователни били и тези по т.2 и т.3 КТ, както и по чл.86 ЗЗД. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Относно искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ: Видно от акта за прекратяване на ТПО с ищеца, издаден на 21.03.2022 г. като основание за това е посочена разпоредбата на чл.328, ал.1, т.4 КТ- спиране на работата за повече от 15 дни, виж л.15 по делото пред СРС. Тежестта за доказване законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение /ТПО/ се носи от работодателя- въззивник в настоящето производство /ответник в производството пред СРС/. Спорно по делото е обстоятелството налице ли е посоченото в заповедта за прекратяване на ТПО правно основание за това- чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ- спиране на работата повече от 15 работни дни, както и дава ли право на работодателя разпоредбата на чл.120 в КТ да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. За да се отговори на горепосочените въпроси е необходимо да се извърши съпоставка на разпоредбите на чл.328, ал.1, т.4 КТ и на чл.120 в КТ, а именно: В чл. 328, ал. 1 т. 4 от КТ като основание за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено „при спиране на работа за повече от 15 работни дни“. "Спиране на работата" по смисъла на тази разпоредба означава по разпореждане на работодателя временно да се преустанови дейността - на цялото предприятие или на отделна негова част. С новоприетия чл. 120в, ал. 1 КТ се установява право на работодателя при обявено извънредно положение със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. До преустановяване на дейността на предприятието може да се стигне и не само по волята на работодателя, а да бъде резултат от мярка, постановена със заповед на държавен орган /ал. 2/. Във втората хипотеза работодателят няма право на преценка, а е длъжен да не допуска работниците до работните им места за периода, определен със заповедта на държавния орган, като е възможно преустановяването на работата да се обяви за предприятието или част от предприятието, но не и за отделни работници или служители. Следователно с приемането на чл. 120в КТ се установява нова форма на престой или спиране на работата на работодателя, предвидени в завареното законодателство в чл. 120, чл. 176, ал. 4, чл. 267 и чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Особеното в нововъведената мярка, е че може да обхване не само цялото предприятие или част от него (цех, звено, отдел, засегнат от мерките, установени при извънредното положение), но и отделен работник или служител /ал.1/. Освен това може да настъпи не само по решение на работодателя, заради обективно съществуващи причини (например извършване на планов ремонт, ревизии и др.), но и да е причинено от постановена от държавен орган мярка, която изисква недопускане на работниците и служителите до работните им места /ал.2/. Разпоредбата на чл.120 в, ал.1 КТ, обаче, не е основание за прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/. Основанията за прекратяване на ТПО са изрично и изчерпателно посочени в Глава шестнадесета „ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ“ Раздел I. Прекратяване на трудовия договор от КТ, така и в решение № 109 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 2271 по описа за 2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО. Доколкото по-горе приехме, че разпоредбата на чл.120 в, ал.1 КТ е нова форма на престой или спиране на работата на работодателя, то прекратяването на ТПО се извършва в хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ "спиране на работа за повече от 15 работни дни". За да бъде законно прекратяване на ТПО на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ императивно е поставено условие в рамките на 15 последователни работни дни работниците и служителите да не са осъществявали трудовите си функции. В 15-те дни не се включва времето, което работниците или служителите са ползвали правото си на платен/неплатен отпуск, както и времето, в което са полагали труд при упражнено право на работодателя да смени мястото и характерът на работата им. В конкретния случай от представеното с отговора по исковата молба допълнително споразумение от 08.01.2021 г. се установява, че ищеца е изпълнявал трудови функции на длъжност „механошлосер ГКА, той и шофьор на автобус“, виж л.56 по делото пред СРС. Ноторно известно е обстоятелството, че с решение на НС от 13.03.2020 г. в страната е обявено извънредно положение, а с решение на МС от 14.05.2020 г. - извънредна епидемична обстановка. В случая съдът приема с оглед събраните писмени и гласни доказателства, че е осъществена хипотезата на чл. 120в, ал. 1 от КТ, като спорното правоотношение се е развило при обявено извънредно положение, а впоследствие и при обявена извънредна епидемична обстановка, съставляваща основание работодателят да разпореди преустановяване на работата на отделни работници или служители: Със заповед от 13.03.2020 г. работодателят е формирал оперативен щаб за превенция и контрол във връзка с пандемията от Ковид-19, л.62 по делото пред СРС. Определените като членове на оперативния щаб, на 31.01.2022 г. са се позовали на разпоредбата на чл.120 в КТ и са разпоредили спиране на работата и преустановяване на дейността на отделни работници или служители, виж л.75 по делото пред СРС. В т.1.1.1 са посочени работниците и служителите в РЗ ЮЗЕР Ихтиман, където полага труд ищеца. Същият е посочен поименно и с длъжността си като механошлосер. На същата длъжност е посочен и А.К.. Мерките са определени, считано от 01.02.2022 г. В т.1.1.2 е посочен още едни механошлосер в РЗ ЮИЕР Стара Загора и в т.1.1.3 –четирима в РЗ СИЕР Вълчи дол. В изпълнение на това решение на 03.02.2022 г. е издадена заповед, л.79 и следв. На 17.02.2022 г. е била издадена нова заповед, съгласно която, считано от 18.02.2022 г. следва да се спре работата и да се преустанови дейността на отделни служители и работници на основание чл.120 в КТ, в която заповед името на ищеца отново фигурира с длъжност „механошлосер“, л.82 по делото пред СРС. Оперативният щаб е взел ново решение на 15.02.2022 г./л.85/ на основание разпоредбата на чл.120 в КТ и са разпоредили, считано от 18.02.2022 г. спиране на работата и преустановяване на дейността на отделни работници или служители, виж л.86 по делото пред СРС. В т.1.1.1 са посочени работниците и служителите в РЗ ЮЗЕР Ихтиман, където полага труд ищеца. Същият е посочен поименно и с длъжността си като механошлосер. На 04.03.2022 г. е издадена нова заповед за спиране на работата и преустановяване на дейността, считано от 07.03.2022 г., където името на ищеца отново фигурира, л.91. С нова заповед от 18.03.2022 г. също е разпоредено спиране на работата и преустановяване на дейността, този път, считано от 21.03.2022 г., където също е посочено името на ищеца, л.94. Същата е издадена с оглед решението на оперативния щаб от 16.03.2022 г./л.96/. От показанията на свидетелите М. и И. се установява, че една част от персонала на дружеството е бил „на разположение“, а друга, където попада ищеца – „са си стояли вкъщи“. Действително, от представените по делото от двете страни по спора, писмени доказателства – болнични листове, фишове за заплати се установява, че за периода през който е разпоредено спиране на работата и преустановяване на дейността на отделни работници или служители, ищецът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност. При това положение няма как същия да е изпълнявал реално трудовите си функции. Закрила при уволнение се полага в изчерпателно посочените случаи на чл. 333 КТ, а именно: случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Не се установява ищеца да попада в обхвата на визираните от тази разпоредба хипотези. Съгласно съдебната практика на ВКС в хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ без правно значение е дали работникът е бил задължен да ползва платен или неплатен отпуск по време на спиране на работата, дали поради престоя му е възложено да изпълнява временно друга работа или е получавал обезщетение за престой, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, каквато е временната нетрудоспособност. При прекратяване на ТПО на това основание не е предвидено и задължение за подбор по чл. 329 от КТ, нито закрила по чл. 333 от КТ /РЕШЕНИЕ № 26 ОТ 04.03.2022 Г. ПО ГР. Д. № 1785/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС/. Де факто доводите, които се излагат от страна на ищеца за незаконосъобразност на уволнението са, че същият по това време е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, както и във връзка с връчването на предизвестието за прекратяване /че бил заплашен да подпише връчването/. Последното не се доказва от страна на ищеца комуто е доказателствената тежест, по никакъв начин- от показанията на свидетелите М. и И., участвали при връчването на предизвестието се установява, че същите са посетили дома на ищеца, за да връчат известието при което той отказал да го подпише. Отказът е скрепен с имената и подписите на тези свидетели. Съдебната проверка се изчерпва с основанията за незаконност, въведени с исковата молба. Съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска - предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 160 ОТ 01.06.2016 Г. ПО ГР. Д. № 222/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС и определение № 60528 от 22.06.2021 г. по гр.д.№ 1297 по описа за 2021 г. Затова и съдебното решение на СРС, В ЧАСТТА по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ като краен извод е правилно и ще следва да бъде потвърдено. Относно искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ: Отхвърлянето на иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ обуславя неоснователност на иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ. Затова и съдебното решение на СРС, В ЧАСТТА по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ ще следва да бъде потвърдено. Относно искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ: С оглед изхода на спора по исковете по чл.344, ал.1, т.т. 1-2 КТ, искът п о чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ също е неоснователен; първоинстанционното решение е правилно. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: С оглед изхода на спора разноските на страните се явяват правилно определени. Пред въззивната инстанция: Въззивникът е направил искане за присъждане на разноски, но такива не му се следват. Въззиваемият /ответник пред СРС/ претендира разноски и такива са сторени за юриск. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Затова и му се присъждат като съдът на основание чл.78, ал.8 ГПК определя такова в размер на 150 лв. ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД