Решение № 579 от 5.5.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 3503/2022 г.

С първоначалната искова молба, подадена по пощата на 27.02.2008 г., регистрирана в Софийски градски съд под № 8040/19.03.2008 г. и съобразно молби - уточнения от 06.06.2008 г. /стр.6/, 18.05.2009 г. /стр.15/ и 18.06.2009 г. /стр.22/, и трите молби, приложени на посочените страници по гр.д. № 11757/2008 г. по описа на СРС, І-24 състав, ищецът е предявил срещу ответниците Б. С. М., М. Й. М., Районен съд-Нови Пазар, Окръжен съд- Шумен и Държавата чрез Министъра на финансите следните осъдителни искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца

претендираните суми, както следва:

1.Иск в пълен размер за сумата от 10 500 лв., представляваща претърпяна от него имуществена вреда от несъбрани вземания по изпълнително дело № 475/2001 г., от която: 1000 лв.-главница, 7000 лв.- законна лихва върху главницата и 2500 лв. разноски,

2.Частичен иск за сумата от 1000 лв., от общата претенция от 150000 лв., имуществена вреда претърпяна от неприключилата публична продан по изпълнително дело № 475/2001 г., като претенцията за сумата от 150 000 лв. е формирана от сбора на сумата от 25 000 лв.-неустойки по договор за изработка от 10.03.2003 г., сключен с „Екани“ АД-Шумен, от която сума е предявил частично сума в размер на 200 лв. и 125 000 лв.-пропуснати ползи от същия договор, от която сума първоначално ищецът е предявил частично 800 лв. и 3.Частичен иск за сумата от 1000 лв. от общата претенция от 349500 лв.-неимуществени вреди, т.е. първоначално исковата претенция е възлизала на сумата от 12 500 лв., за която ищецът е внесъл дължимата държавна такса от 500 лв. /л.7/ от делото на СГС № 1389/2008 г.

С молба вх.№ 27656/28.03.2011 г. /стр.23 от делото на СГС/ ищецът е поискал увеличение по отношение на предявения частичен иск за имуществена вреда от неустойки по договора за изработка от 200 лв. на 12000 лв., отново частично предявена, т.е. увеличение със сумата от 11 800 лв., върху което увеличение е внесъл дължимата държавна такса от 472 лв. /стр.22 от делото на СГС. Това увеличение е допуснато от съда с протоколно определение от 25.10.2011 г. /стр.115 от делото на СГС/.

Т.е. и с оглед така допуснатото от съда увеличение, вторият частичен иск е бил предявен за сумата от 12 800 лв. частично от общо претендираната сума от 150 000 лв.

С молба от 20.05.2016 г. /стр.332 от делото на СГС/ ищецът е поискал увеличение на частично предявения иск от общата сума от 150 000 лв. по отношение на пропуснатите ползи, с оглед изричното посочване, че изменението се прави съобразно заключението на СИЕ, посочвайки, че увеличава искът си от 10 000 лв. (какъвто размер не е бил предявен, доколкото видно от гореизложеното частичния иск за пропуснати ползи е бил предявен частично за сумата от 800 лв., не 10 000 лв.) на сумата от 24670 лв. Също е заявил увеличение и на частично предявения иск за неимуществени вреди от 1 000 лв. на 10 000 лв. частично от 349 500 лв. С молбата не е представен вносен документ, удостоверяващ внасянето на дължимата държавна такса. Въпреки това и с протоколно определение от 20.05.2016 г. съдът е допуснал това увеличение, като по частичният иск същото е допуснато за сумата от 24 470 лв., а не така както е поискано за сумата от 24 670 лв. В последствие и с протоколно определение от 18.11.2016 г. /л.371 и 372 от делото на СГС/ и поради невнасяне на дължимата държавна такса (за което се съдържа изрично изявление на ищеца в протокола от съдебното заседание, че не е внасял такси) съдът е прекратил производството по делото по втория иск, т.е. по иска за имуществени вреди за размера над 10 000 лв. до 24 470 лв. и по иска за неимуществени вреди за размера над 1 000 лв. до 10 000 лв. Това определение не е обжалвано, поради което и на 26.11.2016 г. е влязло в сила.

Преди обаче да бъде допуснато изменение на исковата претенция по втория иск и по третия, прекратени в последствие от съда в тази част, втората искова претенция е била предявена частично за сумата от 12 800 лв., поради което неправилно съдът с протоколното си определение от 18.11.2016 г. е прекратил производството по иска за сумата над 10 000 лв., вместо за сумата над 12 800 лв., но това определение на съда поради необжалването му е влязло в сила, поради което и след прекратяване частичната претенция по втория иск е останала за сумата от 10 000 лв.

В последното проведено открито съдебно заседание на 03.11.2017 г. съдът е допуснал отново увеличение на исковата претенция по втория иск на сумата от 23 700 лв., без да е внесена дължимата държавна такса върху допуснатото увеличение, а същото възлиза на сумата от 13 700 лв. (23700- 10000), за което се дължи държавна такса в размер на 548 лв., която обаче не е внесена от ищеца.

Т.е. след допуснатите увеличения и прекратяване на производството, исковете са останали предявени, както следва:

1.първият иск за сумата от 10 500 лв.,

2.вторият иск за сумата от 23 700 лв. частично от 150 000 лв. и 3.третия иск за сумата от 1000 лв. частичен от 349 500 лв., т.е. общата цена на исковете, по които се е произнесъл първоинстанционният съд възлиза общо на сумата от 35 200 лв.

Пред настоящата инстанция въззивният съд е допуснал увеличение на третия иск за неимуществени вреди от 1 000 лв. на 15 000 лв., като и върху така увеличения иск, ищецът не е внесъл дължимата държавна такса, предвид обстоятелството, че към 19.04.2023 г. все още не бил налице влязъл в сила съдебен акт по чл.83, ал.2 от ГПК, с който да е разрешен въпроса за дължимостта на държавна такса от жалбоподателя-въззивник.

Или след последното допуснато увеличение, общият обжалваем интерес по настоящото дело възлиза на сумата от 25 155,56 евро, която е равна на 49 200 лв.

До момента, въпреки подробно дадените указания на ищеца с Определение № 78/12.01.2023 г., последният не е довнесъл дължимите държавни такси, за чийто размер е бил редовно уведомен и предвид влязлото в сила определение, с което съдът е оставил без уважение искането на ищеца да бъде освободен от задължението за внасяне на държавни такси, то въззивният съд приема, че следва да се произнесе по исковете, съобразно допуснатите увеличения, а именно:

1.Иск в пълен размер за сумата от 10 500 лв., представляваща претърпяна от ищеца имуществена вреда от несъбрани вземания по изпълнително дело № 475/2001 г., от която: 1000 лв.-главница, 7000 лв.- законна лихва върху главницата и 2500 лв. разноски,

2.Частичен иск за сумата от 23 700 лв., от общата претенция от 150000 лв., имуществена вреда претърпяна от неприключилата публична продан по изпълнително дело № 475/2001 г., като претенцията за сумата от 150 000 лв. е формирана от сбора на сумата от 25 000 лв.-неустойки по договор за изработка от 10.03.2003 г., сключен с „Екани“ АД-Шумен, от която сума ищецът е предявил частично сума в размер на 9 200 лв. и 125 000 лв.- пропуснати ползи от същия договор, за периода от 10.03.2003 г. до 01.12.2003 г., от която сума ищецът е предявил частично 14 500 лв. Този иск се основава на твърдения за причинени от ответниците имуществени вреди в пряка причинна връзка от техни неправомерни действия, в следствие на които на ищеца не е предоставен спечеления от него по проведена публична продан трактор ЮМЗ, който е бил необходима машина за изпълнение на договора. Претендираната пропусната полза представлява пропусната печалба, която е щяла да бъде реализирана, ако ищецът беше изпълнил договореностите в клаузите на договора дадени за извършване на земеделски услуги и беше получил договореното заплащане за тях и 3.Частичен иск за сумата от 15 000 лв. от общата претенция от 349500 лв.-неимуществени вреди нанесени на ищеца, който е бивш административен ръководител в прокуратурата и настоящ адвокат, изразяващи се в изцяло провалена адвокатска, професионална, политическа и правозащитна кариера.

Останалите частично неплатени държавни такси (същите са в по-малък размер от заплатените от ищеца) както за исковото, така и за въззивното производство, макар и да представляват нередовност на исковата молба и въззивната жалба, не водят до прекратяване на производството по делото върху увеличената част от исковете, доколкото за съда съществува възможност да ги събере по реда на чл.60 от ГПК /отм./. Касае се за финансово - правно задължение към бюджета, то се присъжда служебно от съда, като това може да стане и след завършване на делото. В този смисъл Решение № 958 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 3041/2007 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС. Все в този смисъл е и Решение № 1051 от 22.11.2004 г. по гр. д. № 176/2004 г. ТК, II отд. на ВКС, в което е прието: „Дори обаче държавната такса да не беше платена, то това обстоятелство не е основание за недопустимост на решението, доколкото не е свързано с произнасянето по С.я предмет на делото. Събирането на дължимите държавни такси представлява част от дейността на съда по администрирането на исковата молба, респ. жалбата, а не от разглеждането на делото по същество. За неизпълнение на това задължение би могло да се носи единствено имуществена отговорност от страна на съда, но не могат да възникнат неблагоприятни последици за самата страна чрез обезсилване на решението. Още повече, че пропускът да бъдат събрани съответните разноски /в т.ч. и държавна такса/ винаги може да бъде поправен по реда на чл. 60 ГПК.“

Тази съдебна практика напълно се споделя от въззивният състав, поради което същият ще се произнесе по предявените искове и съобразно допуснатите с определения на съда по реда на чл.116 ГПК /отм./ определения, които не са отменени, а дължимата държавна такса ще бъде събрана по реда на чл.60 ГПК /отм./, съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства:

Изпълнително дело № 475/2001 г. е образувано по искане на кредиторавзискател Н. М. Н. срещу длъжниците В. Х. Р., Х. С. Д., С. Д. Я., С. А. Н. и Ф. К. И. за принудително събиране на сумата, предмет на издадения на 04.10.2000 г. по н.о.х.д. № 57/97 г. изпълнителен лист.

На 27.09.2001 г. по изпълнителното дело е извършен опис на движими вещи: л.а.м. „ВАЗ 2101“ с ДК № ••••••••, трактор „ЮМЗ“ с ДК № •••••••• и сателитна чиния с декодер № 54564. Към 30.09.2001 г. размерът на дълга по изпълнителното дело е възлизал на сумата от 3 805,59 лв., от която: главница 1 000 деноминирани лева, законна лихва върху главницата за периода от 02.11.1995 г. до 30.09.2011 г. в размер на 2 750,59 лв. и разноски в размер на 55 лв.

На 08.10.2001 г. производството по изпълнително дело е спряно на основание чл.348, ал.1 от ГПК /отм./, тъй като длъжникът внесъл 20% от задължението. На 14.01.2002 г. производството е възобновено. Насрочена е публична продажба на движимите вещи за периода от 07.03.2003 г. - 07.04.2003 г. С молба вх. № 243/31.03.2003 г. взискателят Н. е поискал да бъде допуснат да участва в обявената публична продан.

Насрочването на публична продан е било обжалвано от длъжника Ф. Х. Р. с жалба до Окръжен съд-Шумен от 04.03.2003 г.

На 10.03.2003 г. между трето за спора лице „Екани“ АД гр. Шумен в качеството на възложител и ищеца Н. М. Н. в качеството на изпълнител, е сключен договор за изработка, по силата на който възложителят е възложил, а ищецът е приел да извърши култивиране с култиватор тип „Чизел“ на 3 000 дка разорана земя, повторно култивиране с култиватор тип „Чизел“ на 3 000 дка култивирана земя и окопаване с окопен култиватор на 3 000 дка слънчоглед и царевица. Уговорено е, че изработката ще бъде извършена с трактор ЮМЗ, който изпълнителят следва да получи по реда на чл.382 във връзка с чл.367, ал.3 от ГПК на 07.04.2003 г., когато следва да приключи публичната продан на трактора по изп.дело № 475/2001 г. на съдияизпълнителя при НПРС, по което адв.Н. М. Н. е взискател. Уговорено е в случай, че проданта бъде спечелена от трето лице, то с получените пари адв.Н. ще отремонтира собствения си трактор „МТЗ-82“ с ДК № ••••••••, след което с него ще извърши визираните в договора агро - технически

мероприятия. Възложителят се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 27 000 лв. при осъществяване предмета на договора. В чл.16 и 17 от договора са уговорени и съответните неустойки, обезпечаващи поетите по договора задължения от Н. М. Н..

Този договор е оспорен от ответниците М. М. и Б. М. с молба вх. № 938/24.10.2011 г., а с определение от открито съдебно заседание от 20.03.2012 г. съдът е открил производство по проверка истинността на датата на договора.

В хода на процеса и въпреки правилно разпределената доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал доказателства по смисъла на чл.145, ал.1 от ГПК /отм./, безспорно доказващи достоверна дата на оспорения частен писмен документ.

От приетия по делото препис от инвентарната книга на Екани АД, се установява, че в периода от 17.01.2003 г. до 24.02.2003 г., дружеството е разполагало с множество селскостопански машини и инвентар, негова собственост, които са били налични към датата на сключване на договора- 10.03.2003 г., а именно: два трактора Беларус и верижен трактор, култиватор, брана валяк, дискови брани, зърночистачка, култиватор, ремаркета и др.

В хода на провежданата публична продан, на 13.03.2003 г. Б. С. М., съпруг на длъжника и ответник Ф. Х. Р., е предявил срещу Н. М. Н. и Ф. Х. Р. иск с правно основание чл.336, ал.1 ГПК /отм./ за признаване за установено в отношенията между страните, че колесен трактор „ЮМЗ“ с ДК № ••••••••, л.а.м. „ВАЗ 2101“ с ДК № •••••••• и сателитна чиния с декодер „Колумбия“, не са собственост на длъжника по изпълнително дело № 475/01 г. Ф. Х. Р.. Искът е предявен чрез процесуалния му представител адвокат М. Й. М.- ответник по настоящото дело.

Първоначално е образувано гр.д. № 93/2003 г. по описа на Новопазарски районен съд, по което така предявеният иск с Определение от 07.04.2003 г., е обезпечен по реда на чл.308 ГПК /отм./ чрез спиране производството по изпълнително дело № 475/2001 г. по описа на съдебно-изпълнителна служба при НПРС до приключване на производството по делото. Това определение е оставено в сила с Определение от 07.01.2004 г., постановено по в.ч.гр.д. № 798/2003 г. по описа на Шуменски окръжен съд.

Поради отвод на всички съдии от разглеждане на гр.д. № 93/2003 г. по описа на Новопазарски районен съд, с Определение от 21.07.2006 г., постановено по в.ч.гр.д. № 520/2006 г. на Шуменски окръжен съд, исковата молба на Б. С. М., с която е предявил иск срещу Н. М. Н. и Ф. Х. Р. е изпратена за разглеждане от Районен съд-Варна, където е образувано гр.д. № 5380/2006 г. по описа на Варненски районен съд, 21 състав, производството по което е приключило с влязло в сила на 16.06.2009 г. Решение № 15/03.01.2007 г., с което исковата претенция на Б. С. М. е отхвърлена като неоснователна.

След възобновяване на производството по изпълнителното дело, преобразувано в изпълнително дело № 30/2006 г. по описа на ЧСИ Я. Б., с Постановление за възлагане на движими вещи от 21.10.2011 г. на ищеца Н. са възложени лекия автомобил, трактора и сателитната чиния. Движимите вещи са предадени на Н. с протокол за опис и изземване на движимо имущество, на 08.04.2014 г., от който се установява, че процесният трактор е в изключително лошо техническо състояние, не е в движение, тракторът е с блокиран двигател, който не може да бъде приведен в движение, с блокирала скоростна кутия, рамата на трактора е разделена, поради липсващи свързващи съединения.

Пред пъвоинстанционния съд е прието основно и допълнително заключение на СИЕ, от които се установява, че към 19.03.2008 г. размерът на несъбраните по изпълнително дело № 475/2001 г. вземания е както следва: по изпълнителен лист от 17.07.2000 г.-1000 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея от 02.11.1995 г. до 19.03.2008 г. и по изпълнителен лист от 04.10.2000 г.-215 лв. разноски по н.ч.х.д.№ 57/97 г. Вещото лице установява, че общият размер на несъбраните вземания, при съобразените частични плащания е 4 777,67 лв., от която: 55 лв. остатък от неплатени разноски по изпълнителен лист от 04.10.2000 г., 109 лв.-разноски по изпълнителното дело, главница 1 000 лв. и законна лихва за периода от 02.11.1995 г. до 19.03.2011 г. 3 613,67 лв. Вещото лице установява, че пропусната печалба по договора за изработка от 10.03.2003 г. е в размер на 24 670 лв., а след приспадане стойността на производствените разходи тази сума възлиза на 23 700,60 лв.

Пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на М. Р. Р. и Х. М. Н..

Свидетелят Р. установява, че познава ищеца от гр.Сливен, където бил прокурор. Установява, че бил при изземването на движимите вещи през 2014 г., като автомобилът и сателитната чиния липсвали, а тракторът бил в изключително лошо техническо състояние. Длъжникът и съпруга й, който бил пазач на вещите заявили, че липсващите вещи са ги продали и ги няма вече. Свидетелят установява още, че чул слухове в гр.Сливен, във връзка със спирането на продажбата по изпълнителното дело, че ищецът като адвокат не е в състояние да се пребори с елементарни юридически проблеми, което оказало неблагоприятно влияние върху авторитета и юридическата кариера на ищеца. Разпространили се слухове за юридическа некомпетентност на ищеца, което довело до отлив на клиенти. Свидетелят чул и че на ищеца било отказано да бъде включен в листите като кандидат за народен представител на гр.Шумен, гр.Ловеч и като кмет на гр.Шумен. Изпълнителното дело и трудностите, които е имал адвокат Н., били използвани в политическите кампании, като се разпространявали слухове и версии, че той просто не е добър юрист, тъй като не може да защити собствените си права, а какво остава да защити правата на своите подзащитни.

Свидетелят Х. Н. установява всички по-горе описани факти, които са установени с приобщените към доказателствата по делото граждански дела на РС-Нови Пазар, ОС-Шумен, РС-Варна, ОС-Варна и ВКС. Този свидетел също участвал при изземването на движимите вещи през 2014 г. Установява, че лекият автомобил и сателитната чиния липсвали, а тракторът изобщо не бил годен за употреба. Тракторът бил качен на платформа. Свидетелят знае за сключен договор за обработка на земеделски земи, но други подробности не знае, включително не знае дали са заплащани неустойки по договора. Случилото се довело до уронване престижа на ищеца като адвокат, отлив на клиенти, които считали, че той щом не може да оправи собствените са работи, не може да помогне и на тях.

Разпитан е и свидетеля Н. Б. И., който установява, че в началото на 2003 г. е бил изпълнителен директор на „Екани“ АД и няма никакъв спомен за сключен договор за обработка на земеделски земи. Потърсил такъв договор, но не могъл да го открие. Принципно дружеството няма практика да ползва подобен род услуги. На свидетеля е предявен договорът от 10.03.2003 г., при което същият е заявил, че положеният подпис прилича на неговия, печатът е на дружеството. Свидетелят е сигурен, че по този договор никога не са имали претенции.

Съдът не обсъжда останалите приети по делото доказателства (преписки № 2967/2002 г. и № 2493/2002 г. на Администрацията на Министерския съвет, с изключение на преписка по жалба вх.№ 2967/24.08.20004 г., която ще бъде обсъдена по-надолу в настоящите мотиви във връзка с отговорността на ответника Държавата), тъй като намира същите за неотносими към фактите подлежащи на главно и пълно доказване, така както са заявени с исковата молба.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с правна квалификация чл.45 ЗЗД спрямо физическите лица и чл.49 ЗЗД спрямо юридическите лица като неоснователни.

Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.197, ал.1 от ГПК от 1952 г. отменен от 01.03.2008 г. от легитимирана да обжалва страна – ищецът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.196, ал.1 ГПК . В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове като такива по чл.45 от ЗЗД спрямо физическите лица и по чл.49 от ЗЗД спрямо съдилищата и държавата.

Въззивният съд намира обаче, че спрямо ответниците физически лица Б. С. М. и М. Й. М., с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, предявеният иск е с правно основание чл.322, ал.1 от ГПК Приключилият с влязло в сила решение съдебен процес не обективира деликтно поведение за страната, потърсила съдебна защита, поради това и отговорността за вреди в случая е регламентирана в специален институт, уреден с нормата на чл. 322, ал. 1 от ГПК . Търсената по този ред отговорност е обезпечителна, както е приемал Върховния съд в своята практика. Изцяло в този смисъл Решение № 966 от 18.12.2009 г. по гр.д. № 231/2009 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС.

Видно от исковата молба от двамата ответници се претендират вреди в следствие на допуснато по съдебен ред обезпечение, поискано от тях и наложена обезпечителна мярка спиране на принудително изпълнение.

Сгрешената правна квалификация не води до недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по заявените с исковата молба факти, още повече, че отговорността по чл.322 ГПК /отм./, респективно - чл. 403, ал. 1 от ГПК, е извъндоговорна и също следва от общата забрана да се вреди другиму и се основава на накърняването на т.нар. „негативен интерес“ и в този смисъл е вид деликтна отговорност.

По въпроса за реализирането на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК (аналогична норма на отменената норма на чл.322, ал.1 от ГПК ), с Решение № 216 от 3.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1536/2023 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК е прието, че: „реализирането на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл.45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

По иска с правно основание чл.403, ал.1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство, съответно от налагане на ограничения по чл.389 ГПК. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика: ППлВС № 4/23.12.1968 г., решение № 111/13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 499/30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. в която се приема, че според правилото на чл.45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът "всички вреди" обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл.51, ал.1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.“

Безспорно първите две предпоставки наложено обезпечение и неоснователност на обезпечението, с оглед влязлото в сила отхвърлително решение спрямо обезпечените искове са доказани.

Основният спор по делото се съсредоточава по отношение на последната предпоставка-вредата.

По отношение на ответника М. М., този иск се явява неоснователен, поради липсата на материално-правна легитимация да отговаря по този иск. Същият не е имал качеството на страна в процеса, в рамките на който е допуснато исканото обезпечение, а качеството на процесуален представителадвокат, осъществяващ процесуално представителство и защита на ищеца Б. С. М.. В този смисъл този ответник не може да отговаря, нито солидарно (солидарната отговорност произтича от закона, или по силата на договор, като в случая не е налице нито една от предвидените хипотези, в която да възникне солидарна отговорност между двамата ответници), нито разделно.

Действащ в качеството си на адвокат на ищеца, този ответник е изпълнявал добросъвестно процесуалните си задължения в защита на своя довереник, поради което това неговото процесуално поведение не е деликтно и не е в нарушение на нито една законова норма. Ищецът инициира обезпечителното производство от свое име и носи риска от неоснователността на своите твърдения. Няма как неговият адвокат да отговаря за материалните вреди от обезпечението.

Дори да се приеме обратната теза, че този ответник притежава материално-правна легитимация, то исковете както срещу него, така и срещу ответника срещу Б. С. М., се явяват неоснователни и недоказани, доколкото ищецът не е доказал главно и пълно настъпването на претендираните имуществени вреди в пряка причинна връзка от неоснователно наложената обезпечителна мярка.

С първият иск ищецът претендира, че за него е настъпила реална вреда, която е в размер на всички не събрани по процесното изпълнително дело суми.

Такава вреда обаче реално не е настъпила в пряка причинна връзка от неоснователното спиране на принудителното изпълнение. Последното е довело само до временна забрана, а не до невъзможност, да се извършват изпълнителни действия по изпълнително дело № 475/2001 г. за периода от 07.04.2003 г., когато е допуснато исканото обезпечение до 16.06.2009 г., когато е влязло в сила съдебното решение, с което обезпеченият иск е отхвърлен като неоснователен. След 16.06.2009 г. принудителното изпълнение е продължило, което се установява от приетото по делото копие на изпълнително дело № 30/2006 г. по описа на ЧСИ с рег.№ ••• на КЧСИ, на който е предадено изп. дело № 475/2001 г. за продължаване на изпълнението. Следователно не е настъпила твърдяната невъзможност да бъдат събрани принудително сумите, предмет на изпълнителния лист от 04.10.2000 г.

Несъбраните суми по процесното изпълнително дело, не са загуба, тъй като кредиторът запазва пълната си възможност да ги събере след продължаване на изпълнението, поради което липсва и причинно-следствената връзка.

Вредите трябва да са окончателни и неотстраними, която хипотеза в случая не е налице.

С вторият иск се претендират имуществени вреди, претърпени от неприключила публична продан, изразяващи се в платени неустойки по договор за изработка от 10.03.2003 г. и пропусната печалба.

На първо място следва да се посочи, че в следствие на спряното принудително изпълнение извършването на публичната продан е отложено във времето и реално такава се е осъществила през 2011 г. и приключила с Постановление за възлагане на движими вещи от 21.10.2011 г., с което на ищеца Н. са възложени лекия автомобил, трактора и сателитната чиния. Отделен е въпросът, че две от вещите са липсвали, а третата е предадена в състояние напълно негодна за употреба по предназначение, такива вреди за репариране обаче не са заявявани от ищеца с настоящата искова молба.

На второ място ищецът не доказа главно и пълно да е платил каквито и да било неустойки по договора. Няма представени писмени доказателства за платени такива, а от друга страна свидетелят Н. Б. И., бивш изпълнителен директор на „Екани“ АД установява, че във връзка с процесния договор, дружеството никога не е изявявало каквито и да било претенции.

Следва също така да се посочи, че вредата, която ищецът твърди да е претърпял от последващото изплащане на уговорени по договора неустойки (каквото плащане, съобразно изложеното малко по-горе не се установява), е опосредена от негови действия, изразяващи се в изразена конкретна воля за задължаване при определени условия и от волята на неговия кредитор, поради което тази вреда не се явява пряка от неоснователното спиране на принудителното изпълнение.

По отношение на иска за вреда от пропусната печалба.

Спрямо частен писмен документ, какъвто в случая е договора за изработка от 10.03.2003 г., в чието съставяне страната, на която се противопоставя, не е участвала, важи правилото на чл. 144 от ГПК . Писмен договор между ищеца и трето лице за облигация помежду им, свързана с имуществено разместване, не удостоверява неговото настъпване и не е достатъчен, за да се приеме имуществената вреда за установена по отношение на ответниците. В случая силата на писмените доказателства се определя от закона, а не от процесуалната активност на насрещната страна по реда на чл.154 от ГПК

С оглед събраните по делото писмени доказателства - препис от инвентарната книга на „Екани“ АД, от който се установява, че в периода от 17.01.2003 г. до 24.02.2003 г. дружеството е притежавало в негова собственост множество селскостопански машини и инвентар, които са били налични към датата на сключване на договора-10.03.2003 г., а именно: два трактора Беларус и верижен трактор, култиватор, брана валяк, дискови брани, зърночистачка, култиватор, ремаркета и др., както и с оглед свидетелските показания на Н. Б. И., който установява, че дружеството „Екани“ АД не е имало практика да ползва подобен род услуги, предмет на договора от 10.03.2003 г., въззивният съд намира, че същият е съставен изключително и само за целите на процеса, с оглед създаване на писмени доказателствени средства за доказване на претендираните от ищеца имуществени вреди.

Недоказан остана и искът за претърпени неимуществени вреди от ищеца.

Неимуществените вреди представляват негативни психологически, емоционални и социални последици за ищеца, които не са пряко свързани с намаляване на негово имущество. Те трябва да са пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка, като за доказването им тежестта лежи върху ищеца.

С разпитаните по делото свидетели не се установи отлива на клиенти, сринатия професионален авторитет, както и провалената политическа кариера на ищеца, да са в пряка причинна връзка с неоснователното обезпечение. Вредата трябва закономерно да произтича от наложената мярка. Доколкото обаче тази мярка не е публична, не е станала достояние на много хора, то неубедително и недоказано остава твърдяното от ищеца уронване на авторитета и доброто му име в юридическите среди, както и съмнения в неговата компетентност като юрист.

Обстоятелството, че свидетелите чули слухове в гр.Сливен, във връзка със спирането на продажбата по изпълнителното дело, че ищецът като адвокат не е в състояние да се пребори с елементарни юридически проблеми, че се разпространили слухове за юридическа некомпетентност на ищеца, което довело до отлив на клиенти, че чули, че на ищеца било отказано да бъде включен в листите като кандидат за народен представител на гр.Шумен, гр.Ловеч и като кмет на гр.Шумен, по никакъв начин не установяват, че тези неимуществени вреди произтичат в пряка причинна връзка с неоснователното обезпечение.

Ето защо и по горните съображения исковете срещу Б. С. М. в качеството му на ищец и срещу М. Й. М. в качеството му на адвокат, процесуален представител на ищеца, по неоснователно заведен от него и обезпечен по реда на чл.308 от ГПК /отм./ иск, се явяват неоснователни и недоказани и като такива подлежат на отхвърляне.

По отношение на исковете с правна квалификация чл.49 от ЗЗД предявени срещу Районен съд-Нови Пазар, Окръжен съд-Шумен и Държавата.

Същите са неоснователни както правилно е приел и първоинстанционния съд.

По въпроса за отговорността на съдилищата, допуснали обезпечение на иск, е налице практика на ВКС, обективирана в Решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 93/2012 г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, която практика се споделя изцяло от настоящия въззивен състав. В решението съставът на ВКС е приел, че: „Обезпечение на иска се допуска от съда по молба на ищеца, за да бъде възможно практическото осъществяване на целената с иска защита. Обезпечение се допуска винаги, когато предявеният иск (в т.ч. и бъдещият иск) е допустим и вероятно основателен, т.е., когато от въведените от ищеца твърдения следва, че претендираното право вероятно съществува, съответно отричаното право не съществува. Обезпечение се допуска въз основа на въведените от ищеца твърдения, подкрепени с убедителни писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК) или само въз основа на твърдения, неподкрепени с доказателства за вероятната основателност на иска, но при гаранция в определен от съда размер съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД (чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК), а когато в закона е предвидено, че гаранция не се дължи (чл. 391, ал. 4 ГПК), обезпечение на иска се допуска и без представяне на гаранция. Когато законоустановеният ред позволява засегнатото от обезпечението лице да обжалва и да представи доказателства, съдът постановява акта си и въз основа на тях. За вреди от допуснато обезпечение винаги отговаря само ищецът, поискал обезпечението и никога държавата за действията на съда, който го е допуснал. Именно поради това, съгласно чл. 403, ал. 2 ГПК, когато искът, по който е допуснато обезпечението бъде отхвърлен или делото прекратено, съдът освобождава внесената от ищеца гаранция само когато ответникът не е предявил иск срещу ищеца за причинените му от обезпечението вреди. Когато обезпечението бъде допуснато без гаранция по искане на държавата, държавно учреждение или лечебно заведение по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ и в резултат на допуснатата обезпечителна мярка са претърпени вреди, то за вредите отговаря поискалият обезпечението.“

По въпроса е налице и по-нова съдебна практика, обективирана в Решение № 50058 от 07.07.2023 г. по гр.д. № 3192/2022 г., Г.К., ІІ Г.О. на ВКС, в което е прието, че „и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи - по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК“.

В случая влязлото в сила определение, постановено по реда на чл.308 ГПК /отм./ не подлежи на извънинстанционен съдебен контрол по чл.231 и сл. от ГПК /отм./ и това безспорно е установено с влязлото в сила на 01.12.2005 г. Определение № 153/22.07.2004 г., постановено по гр.д.№ 1591/2004 г. на ІV ГО на ВКС.

Следователно двете съдилища не притежават материално-правна легитимация по предявените срещу тях искове и на това основание същите подлежат на отхвърляне.

При това положение е безпредметно да се обсъжда доказани ли са главно и пълно твърденията за настъпили имуществени и неимуществени вреди, но изложените по-горе съображения за недоказаност важат и по отношение на тези двама ответници, в случай че се приеме, че притежават материална легитимация да отговарят по исковете по чл.49 от ЗЗД.

По отношение на ответника Държавата.

С исковата молба деликтната отговорност на държавата се търси на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 47 от Хартата за основните права в ЕС, вр. с чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 7 от Конституцията (съобразно извършени уточнения от ищеца в хода на процеса, така заявление вх.№ 3285/14.01.2013 г.) - за това, че не е изпълнила задължението си по чл. 13 от ЕКЗПЧОС и не е осигурила ефикасни средства за защита на ищеца от деликта, извършен от двамата ответници физически лица и двете съдилища, на когото са предоставени властнически правомощия от името на държавата.

Отговорността на държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен характер и се реализира без оглед

обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.

Правото на ефективно средство за защита гарантира, че всяко лице, чиито права и свободи, защитени от Конвенцията, са били нарушени, трябва да разполага с достъп до национален орган, който да разгледа оплакването му и да предложи подходящо решение.

За да бъде едно средство за защита определено като „ефективно“, то трябва да отговаря на няколко основни критерия:

1.достъпност и вътрешен характер, т.е. да е предвидено в националното законодателство и да е практически достъпно за лицето,

2.реалност и ефикасност, т.е. органът пред който се търси защита, трябва да има правомощието да разгледа съществото на оплакването и да предостави подходяща компенсация или поправка на нарушението и 3.разумна бързина, т.е. процедурата трябва да се осъществи в разумен срок, за да не се обезсмисли търсената защита.

Това право на ищеца не е нарушено.

Видно от доказателствата по делото ищецът и на 18.02.2004 г. е подал молба вх. № 71 за отмяна на влязлото в сила Определение от 07.01.2004 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 798/2003 г. по описа на Шуменски окръжен съд. С протоколно определение от 19.02.2004 г., постановено по гр.д.№ 93/2003 г. на Районен съд-Нови пазар, подадената молба по чл.231 от ГПК е върната от районния съд като недопустима.

Срещу това определение е подадена частна жалба и е образувано в.ч.гр.д.№ 309/2004 г. по описа на Шуменски окръжен съд, производството по което е прекратено и изпратено на ВКС за произнасяне по молба с правно основание чл.231 ГПК, с определение, постановено в закрито съдебно заседание на 28.04.2004 г. С Определение № 153 от 22.07.2004 г. молбата за отмяна е оставена без разглеждане като недопустима.

Едва след постановяване на това определение, на 24.08.2004 г. ищецът е сезирал Министерския съвет на Република България с жалба вх.№ 2967, част от която съдържа оплаквания за извършени „престъпления“ от съдии във връзка с отказа да придвижат молбата по чл.231 от ГПК, в другата си част жалбата съдържа оплаквания, които са ирелевантни към настоящия спор.

Първо жалба до МС не е предвиденият в ГПК ред за процесуална защита срещу отказ на съд да извърши конкретно процесуално действие.

Предвиденият ред е регламентиран в процесуалния закон и тази защита е реализирана от жалбоподателя чрез подадените от него жалби, в резултат на което молба вх. № 71/18.02.2004 г., е стигнала до компетентния орган, който е разгледал същата. Това, че производството е приключило с неблагоприятен резултат за ищеца, не означава, че е нарушено правото му по чл.13 от Конвенцията.

На второ място Министерският съвет няма правомощието да разгледа съществото на оплакването и не може да разреши възникналия проблем с молбата на ищеца.

По така изложените съображения, искът срещу Държавата е изцяло неоснователен, тъй като не е допуснато твърдяното нарушение и подлежи на отхвърляне.

Предвид горното и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, и на основание чл.208, ал.1 от ГПК /отм./ първоинстанционното решение следва да се остави в сила.

По отговорността за разноските в процеса:

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на жалбоподателя разноски не се дължат. Ответниците по жалбата не са правили разноски, не са представени доказателства за извършени такива, поради което също не им се присъждат разноски.

Жалбоподателят М. ще следва да бъде осъден на основание чл.60 от ГПК /отм./ да довнесе в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд държавна такса в общ размер на сумата от 280,19 евро, равна на 548 лв. държавна такса върху увеличения размер на иска по т.2 от 13 700 лв. и 286,32 евро, равна на 560 лв. държавна такса върху увеличения размер на иска по т.3 от 14 000 лв., или общо сума в размер на 566,51 евро, а по сметка на Апелативен съд-София следва да довнесе държавна такса за въззивно обжалване в размер на още 172,82 евро, равна на 338 лв., която сума представлява разликата над сумата от 646 лв. внесена от жалбоподателя държавна такса до дължимия размер от 984 лв.