Решение № 2776 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3301/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от ЗК „ЛЕВ ИНС“АД въззивна жалба решение № 1899/05.02.2025г. постановено по гр.д. № 6818/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО 155 състав, с което е отхвърлен предявения срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответното дружество дължи на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 5293,84 лева, представляваща регресно вземане на застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" на т.а. марка "МАН", модел "18.440 БЛС" с рег. № •••• срещу застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" на прикрепеното към същия автомобил ремарке с рег. № ОВ 0266 ЕВ, за половината от платеното от ищеца застрахователно обезщетение за вредите, нанесени от водача на композицията върху л.а. марка "JEEP", с рег. № •••• при ПТП, настъпило на 20.06.2018г. в Република Германия, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 44318/2023г. по описа на СРС, 155 състав. В жалбата се твърди, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон относно определяне на приложимото право, регламентиращо отношенията между двамата застрахователи и тяхната отговорност при настъпване на ПТП. Твърди, че доколкото процесното ПТП е настъпило на територията на Република Германия, приложима е именно германското право, което предвижда че двете застрахователни компании /на товарния автомобил – влекача и на ремаркето/заедно формират двойна застрахователна полица относно композицията, при което и двамата отговарят за причинените вреди от композицията. Счита, че именно въз основа на чл.4 от Регламент „Рим II“приложимото право е държавата, в която е настъпила вредата, а не държавата по седалището на застрахователите и в случая това е правото на Република Германия, което в хипотеза като настоящата предвижда поделяне на дължимото застрахователно обезщетение между двамата застрахователи. Твърди се, че тъй като ищецът заплатил цялото обезщетение на правоимащото лице то същия има право на претенция към ответника за половината от заплатената сума. Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което иса се уважи в пълния му предявен размер. Претендира разноски. Въззиваемата страна „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че приложим е българския материален закон, доколкото вредата е причинена от водач на композиция с български регистрационни номера, а съгласно разпоредбата на чл.479 ал.1 от КЗ имуществената отговорност е предвидена само застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на товарния автомобил /влекача/, който е именно ищецът. Посочва, че твърденията на ищеца за приложимост на решение на федералния съд на Република Германия относно разделяне на отговорността на застрахователите, когато влекача и ремаркето са застраховани по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при различни застрахователи, е неприложимо и дерогирано от решенията на СЕС – решения по съединени дела № С-359/2014г. е С-475/14 и което определя, че спорът се разрешава според националното право. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав счита следното: Обжалваното решение е валидно. Първоинстанционният съд е сезиран с иск предявен по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че в полза на ищеца е възникнало и съществува вземане за сумата от 5 293,84 лв.., представляваща регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ на ремарке с рег. № ••••, теглено от товарен автомобил марка „МАН ТГХ“, модел „18.440 БЛС“, с рег. № ••••, за ½ част от платено от ищеца обезщетение като застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ на товарния автомобил „МАН ТГХ“, модел „18.440 БЛС“, с рег. № •••• за причинените виновно вреди на трето лице, вследствие на ПТП настъпило на територията на Република Германия и по вина на водача на композицията - товарен автомобил „МАН ТГХ“, модел „18.440 БЛС“, с рег. № •••• с ремарке с рег. № ••••. На първо място, следва да се направи уточнението, че ищецът претендира в неговата правна сфера да е възникнало суброгационно право срещу ответника, което обаче не уреденото в разпоредбата на чл.411 от КЗ /уреждаща регреса на застрахователя по имуществена застраховка по смисъла на чл.399 от КЗ, но невключваща тази по чл.429 от КЗ срещу застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на делинквента/, нито по това в разпоредбата на чл.499 ал.7 от КЗ / уреждаща солидарна отговорност пред увреденото лице на множество застрахователи по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите или Гаранционния фонд, поради причиняване на вредите множество виновни причинители, които също отговарят солидарно – чл. 53 от ЗЗД/, а тази по чл.392 ал.2 от КЗ във вр. с чл.479 от КЗ. В настоящият случай първоинстанционният съд въпреки дадената неправилна правна квалификация не е нарушил диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл въз основа на фактическите основания заявени от ищеца и формулирания петитум на иска, поради което и не е налице недопустимо решение. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: по какъв начин се разпределя отговорността за причинени вреди от водач на товарна композиция включваща влекач и ремарке, обект на задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при различни застрахователи и кое е приложимото право, в случай, че застрахователното събитие е настъпило на територията на друга държава, а регистрацията и на товарния автомобил и на ремаркето са в Република България, където е седалището и на двамата застрахователи и местожителството на деликвента. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд , а именно: настъпване на 20.06.2018 г., във Фройденщат, Федерална република Германия, пътнотраспортно произшествие /ПТП/, с участници: товарен автомобил с рег. № ••••, с ремарке с рег. № ••••, собственост на ЕТ „Сани“, управляван от И.М.И., и лек автомобил „JEEP“, с рег. № ••••, управляван от Уве Хофер, по вина на водача управлявал товарната композиция, вследствие на което са причинени имуществени вреди на собственика на лекия автомобил; ищецът е заплатил застрахователно обезщетение с левова равностойност от 3 159,15 евро с включено ДДС на увреденото лице, а за изготвяне на експертно становище по образуваната щета – 709,95 евро; към датата на настъпването на ПТП е съществувало валидно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ между ищеца и собственика на влекача; както и валидно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ между ответника и собственика на ремаркето, като при настъпване на произшествието влекачът и ремаркето са представлявали една композиция. Наличието на международноправен елемент в процесните отношения задължително предпоставя изясняване на въпроса за приложимото право в отношенията между участниците в ПТП и свързаните с тях лица въз основа на застрахователни договори касаещи ПТП като застрахован риск. Настоящият състав счита, че в отношенията между страните по делото /застрахователи по застраховка гражданска отговорност съответно на влекача и ремаркето/приложимо е правото на Република България по следните съображения: Регламентацията на възникващите правоотношения във връзка с ПТП с международен елемент се съдържат в Регламент (ЕО) № 864/2007 /Рим II/ относно приложимото право към извъндоговорни задължения и Регламент (ЕО) № 593/2008 /Рим I/ относно приложимото право към договорни задължения и тълкувани с решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С- 475/14 на СЕС /задължително за националните съдилища – чл.633 от ГПК/ , в което е посочено, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 , ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 , предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. В настоящият случай приложимо право към деликтната отговорност /това е отговорността на причинителя на вредата спрямо пострадалия/ за вредите причинени при процесното ПТП е германското право, предвид това, че самото ПТП е настъпило в Германия, която се явява и държавата, в която е настъпила първата вреда – чл. 105 ал. 1 от КМЧП вр. чл. 4 ал. 1 от Регламент № 864/2007., но не и за отговорността на трето за деликта лице /застрахователя/, чиято отговорност произтича не от деликта, а от сключен застрахователен договор. Именно това разграничение е направено в чл.19 от Регламент Рим I I и при тълкуването, на който СЕС в цитираното по - горе решение приема, че доколкото кръга на лицата, които носят риска за причинените вреди /спрямо виновния причинител на вредите/ и тяхната отговорност предпоствят наличие на договорно основание - застрахователен договор, то и възникналите във връзка с тях суброгационни права /макар и да нямат договорен характер/ се регулират от правото определено по правилата на чл. 7 от Регламент „Рим I“. В случая разпоредбите на основание чл.7 §2 и § 4 от Регламент „Рим I“ категорично определят българското право като приложимо, тъй като по делото не са представени доказателства, нито са наведени твърдения страните да са избрали приложимо право и е несъмнено, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, /чл.7 §2/ и на следващо място застраховките гражданска отговорност сключени между ищеца и собственика на влекача и ответника и собственика на ремаркето са задължителни, като именно КЗ регламентира както задължението за сключване на застраховките, така и обема на застрахователното покритие по тях. /чл.481, чл.483 от КЗ/, което според чл. 7 § 4 отново определя отново като приложимо българското право. Специалната разпоредба на националното ни право - чл.479 от КЗ разпределя отговорността между застрахователите по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при настъпили вреди от товарна композиция състояща се от влекач и ремарке в зависимост от механизма на причиняване на вредите, а именно: 1. вреди, нанесени от ремарке по, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство – ал.1 на чл.479 от КЗ и 2.вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето – ал.2 на чл.479 КЗ. Следователно българското право изключва отговорността на застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на ремаркето, в хипотезата, в която същото е част от движеща се композиция по време на движение. /като ирелеватно е, че германското предвижда такава - § 78 от закона за застрахователния договор /. Извода, който следва е, че при условие, че отговорността за застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на ремаркето възниква само и единствено в хипотезата на чл. 479 ал. 2 КЗ , която в настоящия случай не е налице, поради което и същия не носи отговорност за заплащане на обезщетение за настъпил застратхователен риск, то липсва и правна възможност за суброгация на застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя по гражданска отговорност за ремаркето. Горните изводи обосновават неоснователността на предявената искова претенция и до който правилен извод е стигнал и първоинстанционния съд. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК обжалваното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските С оглед изхода на делото и неоснователността на подадената въззивна жалба, на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,12 евро. На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд