Решение № 4471 от 11.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1384/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК. С решение №139376, обективирано в протокол от съдебно заседание на 02.07.2020г., постановено по гр.дело №69254/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав, е отхвърлен предявеният от ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., срещу И. Т. К., с ЕГН ••••••••••, за приемане за установено, че същата дължи сумата от 3081 лв., неплатени вноски за управление и поддръжка за периода от 01.01.2017г. до 01.10.2018г.. С решението е осъдена ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., да заплати на И. Т. К., с ЕГН ••••••••••, сумата от 980.00 лв., направени по делото разноски. Постъпила е въззивна жалба от ищеца - ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., с която се обжалва изцяло протоколно решение от съдебно заседание на 02.07.2020г., постановено по гр.дело №69254/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав. Инвокирани са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушения на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навежда се оплакване, че изложените в исковата молба доводи и съображения не са обсъдени от първоинстанционния съд, което води до необоснованост на постановеното решение. Излага се, че обоснованият краен извод в обжалваното решение за неоснователност на предявения иск е неправилен, не кореспондира на събраните по делото доказателства и не съответства на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил приетите по делото доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства, обуславящи основателността на заявената искова претенция. Поддържа се, че по делото е установено по несъмнен начин съществуването на процесните задължения за управление и поддръжка на общи части в процесната етажна собственост, както и размера на задълженията на ответницата за управление и поддържане на общите части за процесния период, поради което предявеният установителен иск е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и постанови друго решение, с което да уважи предявения установителен иск като основателен и доказан. Въззиваемата страна – И. Т. К., с ЕГН ••••••••••, депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са доводи в смисъл, че първоинстанционният съд е обосновал правилен и законосъобразен краен извод за неоснователност на заявената искова претенция доколкото по делото при доказателствена тежест за ищеца е останал недоказан факта, че е било взето валидно решение на ОС на ЕС за търсене на отговорност от ответницата и съответно за предприемане на съдебни действия срещу нея. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Постановено е определение №20201193 от 21.10.2021г., с което е оставено без уважение искане на ищеца - ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., обективирано в подадена въззивна жалба вх. №5106446/03.08.2020г., по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на протоколно решение от съдебно заседание на 02.07.2020г., постановено по гр.дело №69254/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав, в частта за разноските. Постъпила е частна жалба /неправилно озаглавена въззивна жалба/ от ищеца - ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., срещу определение №20201193 от 21.10.2021г., с което е оставено без уважение искане на ищеца, обективирано в подадена въззивна жалба вх. №5106446/03.08.2020г., по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на протоколно решение от съдебно заседание на 02.07.2020г., постановено по гр.дело №69254/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав, в частта за разноските. Релевирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което претендираните от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение следва да се присъдят в минимален размер от 300 лв., който се предвижда съгласно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното определение и вместо него постанови друго, с което да се намалят присъдените в полза на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение на сумата от 300 лв.. Ответникът по частната жалба - И. Т. К., с ЕГН ••••••••••, чрез адв.А.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Твърди се, че правилно и в съответствие с извършените по делото процесуални действия от процесуалния представител на ответника първоинстанционният съд е приел, че присъденият размер на адвокатско възнаграждение от 980 лв. не е прекомерен и съответства на процесуалните усилия за защита интересите на ответницата в хода на исковото производство. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно. С исковата молба е предявен от ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, представлявана от "В.М." ЕООД, с ЕИК •••••••, с управител Д. Л., срещу И. Т. К., с ЕГН ••••••••••, установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.6, ал.1, т.10 във вр. с чл.51, ал.1 от ЗУЕС. В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №50958/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 62-ри състав, въззивникът –ищец - ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, с административен адрес: град София, ж.к.“Лозенец“, ул.“•••••••“ №1•••••••, е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 04.09.2019г. и е постановена на 11.09.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу ответницата - И. Т. К. за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - И. Т. К. възражение, поради което дължимата от нея сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск. В случая по делото не е спорно и от събраните доказателства се установява факта, че съгласно договор за наем №212/01.01.2007г. ответницата - И. Т. К. е наемател на общински апартамент, с адрес: град София, жил.група„•••••••”, бл.••••••••, като освен да заплаща наемната цена, е поела задължение да заплаща и всички консумативни разноски, свързано с ползването на отдаденото под наем общинско жилище. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В случая в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за НИЩОЖНО. В настоящия случай, съдът намира, че в постановеното от СРС, ІІ Г.О., 62-ри с- в. в съдебно заседание на 02.07.2020г. решение липсва разбираемо изразена воля на съда по предмета на делото. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Видно от същото, както в мотивите, така и в диспозитива на решението не се съдържа нито правна квалификация на предявения иск, нито индивидуализация на спорното материално право- предмет на делото, за което се претендира вземането. Това от своя страна не позволява да се очертаят обективните предели по които се формира СПН и които следва да обхваща спорното материално право така както е въведено с исковата молба, като предмет на делото. Решението в този смисъл е напълно неразбираемо, тъй като волята на съда не може да бъде изведена и чрез тълкуване, доколкото и в мотивите и в диспозитива на решението липсват конкретни данни и белези индивидуализиращи спорното материално право, по което съдът се е произнесъл, поради което и решението не може да изпълни предназначението си да постави край на правния спор. Както в доктрината, така и в съдебната практика /вкл. и задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение №668/15.11.2010г. по гр.дело №1790/2009г. на І Г.О./ е прието, че когато волята на съда е абсолютно неразбираема, т.е не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването, решението на съда е нищожно - така и ТР №1/10.02.2012г. на ОСГТК на ВКС. Абсолютно неразбираемо е решение, при което не е ясно какво съдът е постановил. При това изискването се преценява само спрямо диспозитива на решението, тъй като само той представлява съдебното решение, съгласно чл.236, ал.1 ГПК и се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска, а не и мотивите на решението, които не са част от съдебното решение - така ал.2 на чл.236 ГПК, а също и т.18 от ТР №1/4.01.2001г. на ОСГК на ВКС. В случая, такава нищожност е налице, доколкото освен липсата на мотиви по смисъла чл.236, ал.2 от ГПК, в диспозитива на обжалваното решение, даващ констатация относно спорното право и ползващ се със сила на присъдено нещо, също не е изразена разбираема воля на съда по спорния предмет на делото. Този порок не може да бъде отстранен по пътя на тълкуването, тъй като нито от мотивите, нито от диспозитива на решение става ясно по какъв иск е приел, че е сезиран първоинстанционния съд, както и на какво правно основание е предявен. Ето защо и като абсолютно неразбираемо, обжалваното решение се явява нищожно и тази нищожност следва да бъде прогласена, а делото върнато на СРС за произнасяне от друг състав с ново валидно решение. На следващо място въззивният съд намира да посочи, че при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се съобрази, че в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. В този смисъл при новото разглеждане на делото от СРС същото следва да започне от постановяване на определение по реда на чл.140 от ГПК, в което да се даде правна квалификация на предявения иск, както и да се произнесе по исканията и възраженията на страните, както и в първото съдебно заседание да се състави доклад по делото, чието съдържание отговаря на изискванията на чл.146 от ГПК – доколкото при разглеждането на делото пред 62-ри състав, СРС доклад по чл.146 от ГПК няма изготвен. Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в настоящото производство при спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото. По подадената частна жалба съдът приема следното: Частната жалба е депозирана в законния срок от заинтересована страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, предвид което нейното разглеждане се явява процесуално допустимо. Определението на първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК е функция от постановеното решение, което с настоящия акт е прогласено за нищожно, респективно обжалваното определение също следва да се прогласи за нищожно. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав