Решение № 2143 от 27.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2408/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК. С решение № 20195440 от 07.10.2021 г., постановено по гр. д. № 22010/2018 г. на СРС, 81 с - в, „Л.С.“ ЕАД, ЕИК ••••••• е осъдено да заплати на Д. В. Я., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 225, ал. 1 от КТ сума в размер на 7 728, 30 лв. за периода от 08.04.2015 г. до 08.10.2015 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба 02.04.2018 г. до окончателното плащане. Ответникът е осъден за заплащане на разноски. Решението се оспорва от ответника „Л.С." ЕАД, чрез представителя му, с доводи, че е необосновано и незаконосъобразно, постановено при допуснати от съда нарушения на материалния закон. Твърди, че СРС неправилно е приел, че в последното БТВ за пълен работен месец преди уволнението следва да се включи и сумата от 396, 80 лв. социални придобивки, в това число сума за карта за градски транспорт и талони за храна, която представлява допълнително възнаграждение с постоянен характер, по смисъла на чл. 17, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Излага подробни съображения, че сумите за социални разходи не са уговорени в трудовия договор и не съставляват допълнително възнаграждение с постоянен характер. Поради това не са включени в заплатата за м. 03.2015 г. и се начисляват в отделни ведомости. Сумите са изплащани от работодателя в изпълнение на чл. 59 т. 1 от КТД и по реда на чл. 293 КТ. Това са суми за задоволяване на социално - битовите потребности на служителите, които не са договорени като допълнително трудово възнаграждение в КТД. Поддържа, че поради това те не следва да се включват в размера на последното получено БТВ служещо за база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Сочи, че съдът не е обсъдил подробните аргументи на ответника по този въпрос, нито е изложил мотиви защо приема, че посочените социални разходи представляват възнаграждение с постоянен характер, по смисъла на чл. 17, т. 3 от НСОРЗ. При постановяване на решението СРС не е съобразил и посочената от ответника и относима към спора практика на ВКС. Оспорва се извода на съда, че става въпрос за парични суми, определени съгласно КТД, начислени ежемесечно, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за оставане без работа. Поддържа, че единствено БТВ е база за определяне размера на обезщетението, съгласно практиката на ВКС. Моли да се отмени решението и претенцията за обезщетение за оставане без работа да бъде отхвърлена изцяло или над размер от 5 347, 50 лв. до присъдените 7 728, 30 лв. Претендира разноски по списък. Въззиваемата страна - ищецът Д. В. Я., чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата в отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано постановено, при съвкупна преценка на всички събраните по делото доказателства. Излага доводи, че обосновано и в съответствие със закона СРС е приел, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се определи на база последното реално получавано БТВ за пълен работен месец. Сочи, че са установени всички предпоставки за уважаване на иска, понеже уволнението е отменено с влязло в сила решение № 1559/26.02.2020 г. на СГС, ІV Б с-в, по в. гр. д. № 1574082018 г. и ищецът е останал без работа в периода. Основателно СРС е приел, че последен пълен работен месец на ищеца е бил м. 03.2015 г. и е съобразил БТВ за този месец. Счита, че законосъобразно съдът е включил в БТВ и сумата от 396, 80 лв., която е получавана ежемесечно от ищеца като социални придобивки на основание чл. 57. 7 от КТД от 2015 г. във връзка с чл. 294, т. 7 КТ. Правилно тази сума е приета за допълнително възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, т. 3 от НСОРЗ, поради което искът законосъобразно е бил уважен в установения от СРС размер. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски за адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение. Въззивният съд, като взе предвид представените по делото доказателства и твърденията на страните, намира следното: Районният съд е сезиран и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението, а за валидността му - в оспорената част. По отношение на неговата законосъобразност съдът е ограничен от доводите по въззивната жалба. Съдът следи и без довод за спазване на императивните материалноправни норми. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Решението е постановено след обсъждане на установената фактическа обстановка, по която между страните не е налице спор. По делото се установява и не е налице спор, че с влязло в сила на 21.12.2020 г. съдебно решение № 1559/26.02.2020 г. на СГС, ІV Б с-в, по гр. д. № 15740/2018 г., уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 443/08.04.2015 г Изпълнителния директор на „Л.С.“ ЕАД, е признато за незаконно и е отменено, а ищецът е възстановен на заеманата преди това длъжност на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. Това решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 809/21.12.2020 г. на ВКС, ІV ГО по гр. д. № 2360/2020 г. При така установените факти и като съобрази доводите и възраженията са страните във въззивното производство, настоящият състав намира следното: По приложението на чл. 225, ал. 1 КТ има установена константна практика, според която обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи за принудителната безработица, в която работникът е изпаднал поради противоправното действие на работодателя по прекратяване на трудовия му догтовор. То се съизмерява с ползите, които работникът ще получи, ако договорът му не е прекратен за период от 6 месеца след прекратяването на трудовия договор. Предвид обусловеността от изхода на спора по иска за отмяна на уволнението, който е уважен и в тази част решението е влязло в сила, обосновано СРС е приел, че е реализирана първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетение за принудителна безработица в период до 6 месеца след прекратяване на договора. От доказателствата, в това число копие от трудова книжка е установено, че ищецът е останал без работа за целия период след отмененото прекратяване на трудовия си договор - 08.04.2015 г. - 08.10.2015 г. Поради това обосновано СРС е направил извод, че е реализирано и втората предпоставка за уважаване на иска - оставане на ищеца без работа за период от 6 месеца след прекратяване на трудовия договор. В съдебно заседание на 27.09.2021 г. пред СРС е прието за безспорно, че последният пълен работен месец на ищеца е м. 03.2015 г. и той е получил БТВ, включително възнаграждение за социални придобивки във фиша за този месец, приет пред СРС. Въпреки, че ответникът оспорва решението изцяло, във въззивната жалба се излагат съображения само относно включване в размер на БТВ на сумите за социални придобивки. При това основният спор между страните касае въпроса, какъв е размерът на БТВ, което следва да служи за база за определяне на обезщетението за оставане без работа след уволнението и дали в него следва да се включи заплащането на социални разходи, които са получавани от служителите на основание КТД, както и съставлява ли този доход допълнително възнаграждение с постоянен характер, по смисъла на чл. 17, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). По тези въпроси, въззивният състав намира следното: Непротиворечивата практиката на съдилищата и ВКС приема, че като база за определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ служи последното получено от работника БТВ за пълен работен месец, преди прекратяване на договора. По въпроса за начина на определяне на обезщетението по чл. 225 от КТ е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава - ТР № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по г.д. № 1285/2012 г. на III ГО на ВКС, решение № 181/22.07.2015 г. по г.д. № 4554/2014 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 50033 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 698/2022 г., г. к., ІV ГО на ВКС и др. Според разрешенията, възприети в посочената практика, обезщетението по чл. 225 от КТ се определя на база на последното брутно трудово възнаграждение, получено за месеца предхождащ незаконното уволнение. Според чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Следователно, при извършване на преценка кои елементи от възнаграждението следва да бъдат включени при определяне размера на брутното трудово възнаграждение по чл. 228 КТ, съдът изхожда от характера на съответното допълнително възнаграждение, т. е. взема предвид допълнителните платените суми с постоянен характер, определени в КТ, КТД, вътрешните правила в предприятието и със заповед на изпълнителния директор, вкл. възнагражденията, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от полагащото се отработено време. Според правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата - чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер се определят тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В размера на БТВ се включват всички предвидими и сигурни плащания. Към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер не могат да се отнесат само суми, при които отчитането зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време - подневно или сумирано, както и целевите награди и месечни премии поради предназначението им да стимулират трудовото участие и показани високи резултати за определен период. (в този смисъл решение № 847/14.01.2014 г. по гр. д. № 1558/2009 г., ІV ГО на ВКС, решение № 23 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 1407/2015 г., г. к., ІІІ ГО на ВКС, решение № 55 от 12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г., г. к., ІV ГО на ВКС решение № 159 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3836/2017 г., г. к., ІV ГО на ВКС и др.) СРС е съобразил последователната практика на ВКС по въпроса за постоянния характер на дохода, включен в БТВ съгласно НСОРЗ. При това въззивният състав приема за обоснован извода, че доколкото плащанията за социалните разходи са постоянен елемент от трудово възнаграждение на работника, които са начислявани към възнаграждението на ищеца до уволнението и се дължат ежемесечно, на основание чл. 59.1 от КТД от 2015 г. и КТД от 2013 г., сключени с работодателя „Л.С." ЕАД, във връзка с чл. 294, т. 7 от КТ, което обстоятелство не е спорно, те имат постоянен характер и следва да се включат в размер на БТВ, което служи за база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Доколкото изводите на въззивният съд съвпадат с тези на СРС, решението, с което искът по чл. 225, ал. 1 от КТ е уважен за сума в размер на 7 728, 30 лв. за периода 08.04.2015 г. до 08.10.2015 г., на база БТВ за последен пълен работен месец 03.2015 г., в размер на 1 288, 05 лв., е постановено в съответствие с материалния закон и следва да се потвърди. Доколкото изходът от спора е непроменен, решението следва да се потвърди и в частта, в която са присъдени разноски в тежест на ответника за СРС. По разноските пред СГС: С оглед изхода от спора, право на разноски за въззивното производство има ищеца. В случая искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е осъдителен. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ, минималният размер възнаграждението е 716, 42 лв., което следва да се присъди в полза на адв. Ю. за въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. Така мотивиран, съдът