Решение № 4 от 3.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 4192/2025 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.

Образувано е по жалба от Ж. Р. А., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. *, * № *, ЕХ. *, ЕТ. *АП. * срещу Наказателно постановление № 25-0432- 000427/23.04.2025 г., издадено от К.К.К. – Началник сектор в ОДМВР - *, РУ * *, с което на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя са наложени административно наказание „глоба“ в размер на 200 (двеста) лева и административно наказание „лишаване от право“ да управлява МПС за 6 (шест) месеца за нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП.

В жалбата се навеждат доводи за издаване на атакуваното наказателно постановление (НП) при неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят твърди деянието му да не е виновно извършено. Поддържа, че собственик на автомобила е друго лице, което да не е било уведомено за факта на прекратяването на регистрацията, поради което на свой ред собственикът да не е уведомявал и настоящия деец. Взема становище липсата на уведомяване да изключва субективната страна на нарушението, поради което деянието да е несъставомерно. Моли наказателното постановление да бъде отменено. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание жалбоподателят А. се явява лично и заедно с адв. С. Х., с пълномощно по делото, като и двамата поддържат жалбата.

Въззиваемата страна в съпроводително писмо с вх. № 82220/25.07.2025 г. моли жалбата да бъде оставена без уважение, а наказателното постановление да бъде потвърдено. Взема становище същото да е издадено при правилно приложение на материалния и на процесуалния закон, а извършването на деянието да е доказано по несъмнен начин. Предлага на съда да приеме, че извършеното нарушение е описано в пълнота с всички негови съставомерни признаци в наказателното постановление, а правната квалификация да е правилно определена. Поддържа деянието да е извършено виновно от жалбоподателя. Наложените административни наказания намира за справедливи, като определени в минимален размер. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се явява и не се представлява.

СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Жалбата е подадена от Ж. Р. А., спрямо когото са наложени административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 18.07.2025 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена чрез началника на 01 РУ при ОДМВР – * на 21.07.2025 г., поради което 14-дневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде потвърдено по следните съображения:

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

На 12.09.2024 г. М.С.М. закупил лек автомобил „*“ с рег. № •• •••• ••. На същата дата в информационната система на МВР постъпило уведомление от информационната система на Нотариалната камара (НК) за извършената сделка пред нотариус с рег. № 181 по регистъра на НК.

В двумесечен срок от придобиването на собствеността върху автомобила новият собственик М.С.М., нито негов пълномощник не представили превозното средство за регистрация пред органите на сектор „*“. Поради това на 14.11.2024 г. служебно, с отбелязване в автоматизираната информационна система (АИС) на МВР била прекратена регистрацията на лекия автомобил „*“ с рег. № •• •••• ••.

След придобиването на собствеността, на неустановена с точност по делото дата, но не по-късно от 12.02.2025 г. новият собственик на автомобила го предоставил за управление на жалбоподателя Ж. Р. А., който бил негов братовчед и правоспособен водач на МПС.

На 12.02.2025 г. около 02:08 часа в гр. *, по ул. „* до № * жалбоподателят А. управлявал лекия автомобил „*“ с рег. № •• •••• •• в посока от север към юг. По същото време служебните си задължения по контрол за спазване на правилата за движение изпълнявал свид. В. В. П. – старши полицай в 01 РУ при ОДМВР - *. Когато жалбоподателят преминавал до № * на ул. „* в гр. *, той спрял по подаден му светлинен и звуков сигнал от полицейските служители от автопатрула, в чийто състав бил и свид. П.. След спирането на автомобила полицейският служител пристъпил към извършването на проверка. В хода на същата свид. П. служебно направил справка чрез работната станция с отдалечен достъп по регистрационния номер на автомобила, управляван от жалбоподателя, при което установил, че регистрацията на превозното средство била служебно прекратена.

На място свид. П. съставил Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с № 1207229 срещу жалбоподателя А., в негово присъствие и в присъствието на свидетел. Препис от акта бил връчен на жалбоподателя срещу разписка.

С Мотивирана резолюция № 25-0432-М000021 от 17.02.2025 г. административнонаказателното производство по така съставения АУАН било прекратено, а материалите по преписката били изпратени по компетентност на Районна прокуратура – *, където била образувана прокурорска преписка № 3833/2025 г. Същата приключила с Постановление от 31.03.2025 г. на прокурор при Районна прокуратура – *, с което било отказано да се образува досъдебно производство.

Въз основа на полученото от административнонаказващия орган (АНО) постановление за отказ да се образува досъдебно производство и на останалите материали по преписката било издадено обжалваното наказателно постановление.

По доказателствата:

Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените доказателства по делото.

От Договор за покупко-продажба на МПС, сключен между „*“ ЕАД - клон * като продавач и М.С.М. като купувач (лист 36-37 от делото), се изяснява, че на дата 12.09.2024 г. е сключена сделка за продажбата на процесния лек автомобил с марка „Сеат“, модел „Толедо“ и с рег. № •• •••• ••.

От справка от „АИС Регистрация“ за МПС с рег. № •• •••• •• се установява, че регистрацията на превозното средство е прекратена на дата 14.11.2024 г. в 18:32 часа на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП и въз основа на получено на 12.09.2024 г. в 09:30 ч. уведомление в сектор „*“ от нотариус с рег. № 181 по регистъра на Нотариалната камара.

От справка за нарушител/водач за жалбоподателя Ж. Р. А. се изяснява, че той е правоспособен водач на МПС, притежава СУМПС № •••••••••, издадено на 15.05.2020 г., валидно до 15.05.2030 г. и с налични 16 контролни точки.

От Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.

По делото е разпитан свид. В. В. П., който потвърждава авторството на съставения АУАН и заявява, че го поддържа. Липсата на детайлни спомени у свидетеля за конкретния случай не препятства разкриването на обективната истина по делото, тъй като фактическата обстановка по делото се установява изцяло и по несъмнен начин от събраните писмени доказателства.

При така установените факти съдът приема следното от правна страна:

При издаването на наказателното постановление не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, ограничаващи правото на защита и представляващи основание за неговата отмяна. Наказателното постановление е издадено от материално и териториално компетентен орган и отговаря на изискванията по чл. 57, ал. 1 от ЗАНН. Спазен е 6-месечният срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН, считано от получаване от наказващия орган на материалите по преписката, изпратена от Районна прокуратура – *. Наказателното постановление е издадено в хипотезата на чл. 36, ал. 2 от ЗАНН въз основа на Постановление за отказ да се образува досъдебно производство по прокурорска преписка № 3833/2025 г. по описа на Районна прокуратура – *. Поради това по делото не подлежи на изследване компетентността на даден актосъставител, включително на свид. П. относно съставения от него АУАН, производството по който е прекратено с Мотивирана резолюция № 25-0432-М000021 от 17.02.2025 г. В този случай и съгласно правилото по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН наказателното постановление трябва да издадено в срок от 6 месеца, който е започнал на тече от датата на получаване от административнонаказващия орган на постановлението за отказ да се образува досъдебно производство - така Решение № 4380 от 16.05.2024 г. по к.а.н.д. № 490/2024 г. на XXIII състав на Административен съд – * . Тъй като постановлението на прокурора е от дата 31.03.2025 г., а НП е издадено на 23.04.2025 г., то срокът е спазен.

В издадената мотивирана резолюция неправилно е посочено, че същата подлежи на съдебно обжалване, но това няма съществен характер за настоящото производство. Общата разпоредба на чл. 58д, т. 3 от ЗАНН следва да се тълкува заедно със специалното правило на чл. 54, ал. 7 от ЗАНН. Последната разпоредба ясно определя обхвата на съдебен контрол по отношение на мотивираните резолюции на наказващия орган за прекратяване на административнонаказателното производство, а именно по реда на глава трета, раздел V от ЗАНН подлежат на обжалване и протестиране само резолюциите чл. 54, ал. 1, т. 1 - 8 от ЗАНН. Следователно резолюцията с правно основание по чл. 54, ал. 1, т. 9 от ЗАНН е изключена от съдебния контрол. Както е изяснено в доктрината и в съдебната практика, това законодателно разрешение не е пропуск, а е продиктувано от особеността на фактическо основание, на което се прекратява производството в хипотезата на чл. 54, ал. 1, т. 9 от ЗАНН. В тези случаи резолюцията няма преграждащ процеса характер, а го придвижва напред, като материалите се изпращат на органа, на който е подведомствен правният спор и пред него производството продължава. Поради това резолюцията с посоченото правно основание е окончателна и не подлежи на съдебно обжалване - така Определение № 1221 от 10.02.2025 г. по к.ч.а.н.д. № 14/2025 г. на XXIII състав на Административен съд – *. В този смисъл дори хипотетично да бъде подадена жалба срещу мотивираната резолюция, тя би била недопустима.

Въпросите за влизането в сила на мотивираната резолюция са изцяло странични и неотносими за делото, тъй като не засягат законосъобразността на наказателното постановление. По-конкретно липсва нарушение на принципа ne bis in idem, тъй като дори и производството по АУАН да се приеме за все още висящо, това не би било процесуална пречка за налагане на наказание на жалбоподателя. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 2015 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС наличието на две висящи производства само по себе си не дава основание да се приеме нарушение на принципа ne bis in idem, щом никое от тях не е приключило. В мотивите на решението, част „Общи положения“ изрично е изяснено, че:

„Чл. 4, § 1 от Протокол № 7 поначало не забранява паралелното протичане на отделни наказателни процеси срещу едно и също лице по повод същото деяние, ако по никой от тях не е постановено окончателно решение. Закрилата на принципа действа от момента на влизане в сила на първото решение“.

В случая жалбоподателят не твърди, а и по делото не се доказва той да е наказан с друго, влязло в сила наказателно постановление, издадено въз основа на АУАН с № 1207229 от 12.02.2025 г. Поради това без съществено процесуално значение е дали производството по първоначално съставения АУАН е вече прекратено. По делото обаче не възниква никакво съмнение, че производството по съставения от свид. П. АУАН е вече прекратено, тъй като Мотивирана резолюция № 25-0432-М000021 от 17.02.2025 г. е окончателен акт, неподлежащ на обжалване, независимо от неправилно даденото указание.

В жалбата не се твърдят допуснати съществени процесуални нарушения – възраженията са за субективна несъставомерност поради липса на вина в поведението на жалбоподателя. Следователно те касаят правилното приложение на материалния закон. При служебно дължимата проверка за законосъобразност на производството съдът също не констатира пороци на процедурата от категорията на съществените, които да дават основание за отмяна на наказателното постановление.

По приложението на материалния закон от събраните и проверени по делото доказателства се установява по категоричен начин, че жалбоподателят А. е извършил административното нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП. От обективна страна на 12.02.2025 г. около 02:08 часа в гр. *, на ул. „* до № * в посока на движение от север към юг жалбоподателят Ж. Р. А. е управлявал МПС – лек автомобил „*“ с рег. № •• •••• ••, което не е регистрирано, тъй като от 14.11.2024 г. е със служебно прекратена регистрацията на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП. По делото се доказва, че процесният автомобил е бил в движение, когато е забелязан от полицейските служители и те са предприели действия за неговото спиране с цел извършването на проверка. В съставената докладна записка с рег. № 432р-3368/17.02.2025 г. от полицейските служители от автропатрула В. П. и Р.М. е посочено, че автомобилът на жалбоподателя е спрян след подаден му светлинен и звуков сигнал при обход по ул. „*. По несъмнен начин е доказано и че превозното средство е управлявано от жалбоподателя А., който обстоятелство той не оспорва по делото. Следователно жалбоподателят е бил водач на МПС по смисъла на § 6, т. 25 от допълнителните разпоредби (ДР) на ЗДвП и е годен субект на нарушението, тъй като съгласно чл. 175, ал. 3 от ЗДвП отговорността се носи от водача на превозното средство.

На следващо място от обективна страна се доказва и че управляваният от жалбоподателя А. лек автомобил не е бил надлежно регистриран към датата на извършване на деянието. С разпоредбата на § 2, т. 4 от ДР на Наредба № I- 45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства е дадена легална дефиниция на понятието „регистрация“, което представлява: административно разрешение за превозното средство да участва в пътното движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването на табели с регистрационен номер. Към момента на извършване на деянието, т.е. при управлението на лекия автомобил „*“ с рег. № •• •••• ••, за него не е било издадено необходимото административно разрешение от органа по регистрация, поради което правилно в наказателното постановление е прието, че МПС не е надлежно регистрирано. От справката от сектор „*“ с данните за регистрация за процесното МПС се установява, че на дата 14.11.2024 г. регистрацията на автомобила е прекратена служебно на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП. След това до момента на представяне на справката няма данни за възстановяване на регистрацията. Управлението на автомобила от страна на жалбоподателя А. е осъществено на 12.02.2025 г., която дата обективно попада след момента на прекратяването на регистрацията. Следователно поведението на жалбоподателя е съставомерно от обективна страна, тъй като е осъществено в момент, когато превозното средство е било с липсваща (прекратена) регистрация.

Макар в настоящото производство съдът да не упражнява инцидентен контрол на административния акт по прекратяване на регистрацията на процесния лек автомобил, то от събраните по делото доказателства се установява, че прекратяването на регистрацията е извършено, след като:

1) е настъпила промяна в собствеността на превозното средство на дата 12.09.2024 г. съгласно сключения договор за покупко-продажба на МПС и 2) е изтекъл двумесечен срок от придобиването на собствеността, през който приобретателят не е представил автомобила пред органа по регистрация – компетентния сектор „*“.

Съгласно чл. 143, ал. 15 от ЗДвП във вр. с чл. 18б, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 18, ал. 1, т. 2 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. при неизпълнение на задължението за регистрация от страна на новия собственик, то действащата регистрация на превозното средство се прекратява служебно, с отбелязване в автоматизираната информационна система на МВР. Такъв е и процесният случай, като доказва се, че регистрацията на лекия автомобил „*“ с рег. № •• •••• •• е служебно прекратена на посоченото основание, считано от 14.11.2024 г.

Изпълнителното деяние е осъществено чрез действие и представлява поведението на жалбоподателя А. по привеждане в движение и управление по път, отворен за обществено ползване, на процесния лек автомобил „*“ с рег. № •• •••• •• в момент, когато той не е бил регистриран по надлежния ред. Нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП е формално и от обективна страна е било довършено с факта на осъществяване на изпълнителното му деяние, без необходимост от настъпването на определени вредоносни последици в причинна връзка с деянието.

Основният спор по делото се концентрира около обстоятелството дали деянието на жалбоподателя е извършено виновно. Съгласно чл. 6 от ЗАНН административното нарушение трябва да бъде виновно осъществено от нарушителя. Приложими са както умишлените, така и непредпазливите форми на вината, доколкото за състава по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП липса изрично предвиждане по смисъла на чл. 7, ал. 2 от ЗАНН, изключващо

непредпазливата вина на нарушителя.

В постановлението на прокурора за отказ да се образува досъдебно производство, той е приел деянието да не е извършено умишлено и е проверял наличието единствено на тази форма на вината, доколкото по аргумент от чл.11, ал.4 във вр. с чл. 345, ал. 2 от НК деянието ще бъде престъпление само ако е извършено при пряк умисъл.

За да обоснове тезата си за липса на вина, жалбоподателят се позовава на факта по неуведомяването му за прекратената регистрация на управлявания автомобил. От събраните и проверени по делото доказателства действително не се установява на жалбоподателя А. да е съобщавано, че регистрацията на л. авт. „*“ с рег. № •• •••• •• е прекратена. Въпреки това съдът намира, че защитата придава на този факт неследващи се правни последици.

Съдебната практика е трайна, че в случаите по чл. 143, ал. 15 от ЗДвП органът по регистрация не дължи уведомяване на собственика на превозното средство, а и на никое трето лице. Правните последици на прекратяване на регистрацията настъпват с изтичането на двумесечния срок от придобиването на собствеността върху МПС. В случаите, когато уведомяване се дължи, това е изрично предвидено в нормативната уредба. Същите изводи следват и от задължителното за съдилищата Тълкувателно постановление № 2/05.04.2023 г. по тълк. дело № 3/2022 г. на ВКС и ВАС. Така още: Решение № 205 от 08.01.2025 г. по к.а.н.д. № 2478/2024 г. на XXVI състав на Административен съд – *; Решение № 9120 от 25.10.2024 г. по к.а.н.д. № 1199/2024 г. на XXXI състав на Административен съд – *; Решение № 2093 от 22.11.2023 г. по к.а.н.д. № 2057/2023 г. на Административен съд – *.

Следователно собственикът не може да се позовава на незнанието си за факта на прекратяване на регистрацията по чл. 143, ал. 15 от ЗДвП като изключващо вината му обстоятелство, тъй като уведомяване не му се дължи. Същият е наясно с факта на прехвърлянето на собствеността върху превозното средство и датата, на която това обстоятелство е настъпило. Той не може да се позовава и на незнание на материалноправното си задължение да представи автомобила за регистрация в предвидения срок, тъй като това би представлявало незнание на правото, което не е извинително.

В конкретния случай жалбоподателят А. не е собственик, а трето лице, което е получило фактическата власт върху МПС от собственика. Това не го освобождава от задължението преди да предприеме управление, да се убеди, че превозното средство може правомерно да се движи по пътищата, отворени за обществено ползване, а това включва и изискването то да е регистрирано.

Съгласно Решение № 1357 от 12.02.2025 г. по к.а.н.д. № 2101/2024 г. на XXII състав на Административен съд – *:

„Водачът, след като е приел да управлява лек автомобил от друго лице, респ., към момента на проверката, е имал качеството на водач на това МПС, е бил длъжен да се осведоми от неговия собственик или от лицето, което му го е предоставило за управление, дали автомобилът има действаща регистрация. Водачът е следвало да положи усилия и да се информира от неговия собственик дали автомобилът има действаща регистрация, като най-малкото, което е могъл да направи, е да провери предоставеното свидетелството за регистрация на въпросното МПС и да установи какви данни са вписани относно собственика на автомобила.“.

В този смисъл са още: Решение № 10231 от 25.11.2024 г. по к.а.н.д. №1822/2024 г. на XXI състав на Административен съд – *; Решение № 9876 от 14.11.2024 г. по к.а.н.д. № 1081/2024 г. на XX състав на Административен съд – *; Решение № 8764 от 15.10.2025 г. по к.а.н.д. № 1423/2025 г. на XXXI състав на Административен съд – *; Решение № 6547 от 19.07.2024 г. по к.а.н.д. № 1144/2024 г. на XX състав на Административен съд – *; Решение № 6328 от 12.07.2024 г. по к.а.н.д. № 949/2024 г. на XIX състав на Административен съд – *.

От материалите по делото се установява, че към момента на извършване на деянието на жалбоподателя А. са били известни всички факти от обективната действителност, въз основа на които той е могъл и е бил длъжен да предвиди прекратяването на регистрацията на процесния лек автомобил. На първо място именно жалбоподателят А. е вписан като ползвател на автомобила в свидетелството за регистрация част I, което е приложено по прокурорската преписка. Това е СРМПС, издадено на предишния собственик. Към датата на деянието жалбоподателят е продължавал да носи това свидетелство за регистрация. Същевременно доказва се той да е бил наясно и с факта на извършената покупко-продажба на автомобила, като купувач при сделката е негов братовчед. В снетото си писмено обяснения, също приложено по прокурорската преписка и прието по настоящото дело, жалбоподателят заявява, че автомобилът е закупен през месец септември или октомври 2024 г. С подаване на жалбата той представя и препис от договора за продажба с вписана в него дата на сключване на сделката, което също демонстрира, че А. е знаел и за датата на прехвърляне на собствеността. Следователно, когато е управлявал процесния автомобил през месец февруари 2025 г., той е бил наясно, че е изминал срок, надвишаващ с повече от 2 месеца, считано от придобиването на собствеността. Тъй като все още жалбоподателят е управлявал автомобила със свидетелството за регистрация, в което е вписан предишният собственик, а не неговият братовчед, то той е бил длъжен преди да предприеме управление, да се увери, че автомобилът не е вече дерегистриран.

Твърденията, че новият собственик се е намирал извън територията на страната, не изключват съставомерността на деянието. Отново в обяснението си жалбоподателят признава да е знаел, че автомобилът не е регистриран в сектор „*“ след смяната на собствеността поради пътуването до Република * на братовчед му М., който е новият собственик на превозното средство. При тези факти жалб. А. е бил длъжен да се въздържа от управление, докато не бъде извършена дължимата регистрация на МПС. Пътуването в чужбина на новия собственик не е пречка да бъде осъществена регистрацията. На първо място съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. заявлението за регистрация може да бъде подадено по електронен път. Съгласно § 1 от ДР на Наредбата с правомощията на собствениците на превозните средства се ползват и техните пълномощници, поради което заявлението за регистрация е могло да бъде подадено и от пълномощник. В съдебно заседание пред настоящия състав жалбоподателят изяснява, че документите на автомобила са били съхранявани у него. По този начин е оборено първоначалното му твърдение по прокурорската преписка, че те са останали при новия собственик, намиращ се в чужбина.

При така установените факти съдът приема за доказано, че от субективна страна жалбоподателят А. е съзнавал:

• за настъпилата промяна в собствеността на процесното МПС;

• за датата, на която е сключен договорът за продажба;

• за липсата на извършена нова регистрация на автомобила след придобиването на собствеността от неговия братовчед М.С.М. и - изминалия към датата на деянието период, който надвишава с повече от 2 месеца, считано от промяната в собствеността на автомобила.

Формираното от жалбоподателя познание за тези фактически обстоятелства, съчетано с липсата на нормативно задължение за уведомяване за прекратяването на регистрацията поради автоматичното й настъпване, определят извод, че деянието на жалбоподателя А. е извършено виновно и при форма на вината небрежност. Макар деецът да не е знаел за прекратената регистрация на управлявания автомобил, той е могъл и е бил длъжен да предвиди този факт. Задължението произтича от нормативен акт с ранг на закон, като правилото по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП не разграничава отговорните лица в зависимост от това дали са собственици или само водачи на чужд автомобил. Обективната възможност се доказва с оглед наличните у жалбоподателя документи за превозното средство. Поради това незнанието на факта, че управляваният автомобил е със служебно прекратена регистрация, се дължи на проявена непредпазливост от нарушителя. По тези съображения съдът приема, че деянието на жалбоподателя А. е съставомерно и от субективна страна, тъй като е извършено виновно.

Фактът, че регистрационните табели на превозното средство са били поставени на предвидените за това места, т.е. не са били свалени, не освобождава жалбоподателя от отговорност - така Решение № 9876 от 14.11.2024 г. по к.а.н.д. № 1081/2024 г. на XX състав на Административен съд – *. Преди да предприеме управление на чуждо МПС по пътищата, отворени за обществено ползване, всеки водач, включително и жалбоподателят А., е длъжен да се увери, че няма законоустановени пречки за тази дейност.

Не е налице и фактическата грешка по смисъла на чл. 14, ал. 1 от НК като изключващо вината обстоятелство. Тази грешка изключва умисъла към извършване на общественоопасното деяние, но в конкретния случай нарушението е осъществено при проявена небрежност от страна на дееца. Поради това относима е хипотезата на чл. 14, ал. 2 от НК, намираща съответно приложение на основание чл. 11 от ЗАНН. Съгласно посочената разпоредба, когато незнанието на фактическите обстоятелства се дължи на непредпазливост, то грешката не изключва непредпазливостта като форма на вината. Именно такава е и настоящата хипотеза, тъй като незнанието на жалбоподателя А., че управлява лек автомобил с прекратена регистрация, се дължи на проявена от него непредпазливост, от която той не може да черпи права или други изгодни последици.

При доказаното извършване на административното нарушение не са налице основания за квалифициране на деянието като маловажен случай. По делото не се установяват никакви извънредни или извинителни причини, които да са наложили управлението на автомобила в момент, когато регистрацията му е прекратена. Поради това и обществена опасност на деянието не е по-ниска спрямо обикновените случаи на такъв вид нарушения. От справката за нарушител/водач за жалбоподателя А. се установява, че към датата на извършване на деянието той има множество предходни нарушения на правилата за движение, установени с влезли в сила наказателни постановления и фишове, а именно общо 20 влезли в сила наказателни постановления, като с някои от тях са наложени наказания за повече от едно извършени нарушения, както и 26 влезли в сила фишове. При така установените факти съдът приема, че обществената опасност на жалбоподателя като водач не е пренебрежимо ниска, тъй като с поведението си той демонстрира занижена дисциплина и недостатъчно внимание към необходимостта да спазва задълженията си като водач. Нарушението е извършено близо 3 месеца, след като регистрацията на автомобила е била прекратена, а не се установява и последиците му да са отстранени. В представените по преписката доказателства не е отбелязана извършена нова регистрация на превозното средство с отразяване на данните за новия собственик.

За така извършеното нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП съгласно разпоредбата на чл. 175, ал. 3 от ЗДвП са предвидени административно наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от 6 до 12 месеца и административно наказание „глоба“ от 200 до 500 лева. Правилно е определена приложимата санкционна норма, доколкото жалбоподателят е управлявал МПС, което не е регистрирано по надлежния ред. До влизането в сила на наказателното постановление са последвали различни редакции на санкционната норма, като с ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 07.09.2025 г. е изменен размерът на имущественото наказание, увеличавайки го на 500 лева. Следователно актуалната редакция на разпоредба не е по-благоприятен закон за жалбоподателя, тъй като отегчава положението му, предвиждайки по-висок размер на следващата се санкция за извършеното нарушение. Поради това на основание чл. 3, ал. 1 от ЗАНН следва да се приложи законът, който е бил в сила по време на извършване на деянието, предвиждащ наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от 6 до 12 месеца и наказание „глоба“ от 200 до 500 лева.

И двете наказания на жалбоподателя А. са наложени в предвидения минимален размер, който според настоящия състав е съобразен и съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, поради което наказанията са справедливи по размер. Също така съдебното производство е образувано по жалба на санкционираното лице, поради което положението му не може да се отегчава със съдебното решение. Законосъобразно наказващият орган е наложил освен имущественото наказание „глоба“ и кумулативно предвиденото наказание временно „лишаване от права“, като доказва се от справката за нарушител/водач, че жалбоподателят А. е придобил правото, от чието упражняване е лишен с наказателното постановление, а именно право да управлява моторно превозно средство. В случая няма процесуална възможност за определяне на никое от наказанията под най-ниския му размер съгласно правилото на чл. 27, ал. 5 от ЗАНН.

Съдът констатира, че след издаването на наказателното постановление и преди влизането му в сила е настъпила промяна в нормативната уредба относно паричната валута, в която се определя имущественото наказание глоба. Съгласно § 5, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) действащите нормативни актове, които уреждат задължения за плащане на глоби и други публични задължения към държавата и общините в български левове, продължават да се прилагат в съответствие с предвидените в същия закон правила за превалутиране. С обжалваното наказателно постановление на жалбоподателя е наложена глоба, която представлява публично задължение към държавата, поради което нейният размер подлежи на превалутиране по правилата на чл. 12 и чл. 13 от ЗВЕРБ. Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗВЕРБ въвеждането на еврото не засяга действието на съществуващите правни инструменти с позовавания на лева или с препратки към лева. При извършване на превалутиране на наказанието глоба в размер на 200 лева по правилата на чл. 12, ал. 1 от ЗВЕРБ и след закръгляне на получения резултат по реда на чл. 13, ал. 1 от ЗВЕРБ се установява, че евровата равностойност на глобата от 200 лева е 102,26 евро. В случая това не е основание за изменение на наказателното постановление, доколкото се касае за последицата, настъпваща автоматично по силата на закона, която не променя вида и размера на наказанието, а само го привежда в съответствие с настъпилата промяна в паричната единица.

Накрая, по повод на позоваването от жалбоподателя на съдебна практика на Районен съд – *, вярно е, че тя е постановена от същия съдебен състав, разглеждащ и настоящото дело. Същата обаче, видно от актуалната практика на състава, е вече изоставена, тъй като не е споделена от касационната инстанция съгласно Решение № 1229 от 07.02.2024 г. по к.а.н.д. № 2738/2023 г. на Административен съд – *. Доколкото касационният съд следи за точното и еднакво прилагане на законите от съдилищата, то настоящият състав е възприел указанията по приложението на материалния закон. Поради това цитираната в жалбата съдебна практика не се прилага към настоящия казус, като вече изоставена.

Така мотивиран, съдът намира жалбата за неоснователна, а наказателното постановление за законосъобразно и издадено при правилно приложение на материалния закон, поради което то трябва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и неоснователността на жалбата право на разноски възниква единствено за въззиваемата страна, която обаче не е поискала овъзмездяване на сторени разноски в процеса, нито е доказала извършването на такива. Поради това разноски не следва да се присъждат в полза на никоя от страните.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 5 вр. с ал. 9 от ЗАНН във вр. с § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗВЕРБ, съдът