Решение № 12 от 19.1.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 417/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивните жалби на „Агро Плант Инвест“ ЕООД ЕИК 203861461 с вх.№ 14192/19.05.2025г. и на К. Н. К. ЕГН: •••••••••• с вх.№ 14834/23.05.2025г против решението на ОС-Варна № 441/22.04.2025г по гр.д.№ 2392/2023, в частта му, с която „Агро Плант Инвест“ ЕООД и К. Н. К. са осъдени солидарно да заплатят на А. И. В., ЕГН •••••••••• сумата от 80 000лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие смазване на подбедрицата, довело до ампутация на ниво средна трета на лявото бедро на ищеца, причинено от К. Н. К. по непредпазливост, за което последният е признат за виновен със споразумение, сключено по НОХД № 243/2023 по описа на РС–Девня, като увреждането е настъпило, докато ищецът е работил по трудов договор с дружеството – ответник, на осн.чл.45 ЗЗД и чл.200 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 13.08.2019г до окончателното изплащане на главницата.

Дружеството-ответник „Агро Плант Инвест“ ЕООД излага в жалбата си оплаквания за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск, както и за неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон.

Съдът неправилно квалифицирал иска на А. В. по чл.200 КТ, макар да били наведени конкретни твърдения, съответстващи на иск по чл.49 вр.чл.45 ЗЗД. Неправилната квалификация е предпоставила разглеждането на недопустим иск.

Пострадалият от трудова злополука работник, какъвто е въззиваемият, не може да търси от работодателя обезщетение за претърпените от него вреди на осн.чл.49 вр.чл.45 ЗЗД, тъй като договорната отговорност на работодателя изключва деликтната. Позовавайки се на т.3 от ТР № 45 по т.д.№ 33/1989, ОСГК на ВС, въззивникът изтъква, че искът по чл.49 вр.чл.45 ЗЗД от работник срещу работодател е недопустим, дори при изтичане на съответния давностен срок.

При квалифициране на спора като трудов било постановено недопустимо решение поради неспазване правилото за определяне на родова подсъдност, съобразно чл.104 т.4 ГПК. Поради неправилно определената квалификация на иска, въззивникът бил изненадан от последващата такава по чл.200 КТ, което е възпрепятствало организирането на защитата му.

Твърди, че своевременно било заявено възражението за изтекла погасителна давност, но въпреки това неправилно не било зачетено от ОС.

Счита също, че съдът неправилно е определил степента на съпричиняване от 20%, а според него следва да бъде 50% и затова е поискано редуциране на присъденото обезщетение.

Застъпва и становище за незачитане критериите за определяне размера на обезщетение като справедлив.

Въз основа на изложеното, макар да липсват ясно формулирани искания, съдът приема, че се иска обезсилване на атакуваното решение като постановено по недопустим иск, като постановено от родово некомпетентен съд, и в евентуалност - определяне на обезщетение в по-нисък размер при прилагане на редукция от 50% поради съпричиняване.

В жалбата си отв. К. Н. К. излага оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост до степен липса на мотиви и при превратно тълкуване на събраните доказателствена, както и поради неговата незаконосъобразност на така обжалваното от него решение.

Незаконосъобразно е прието, че ответникът по иска - физическо лице носи отговорност наред с работодателя, тъй като е бил признат за виновен за деянието, за което е било образувано НОХД № 243/2023 на РС–Девня.

Неправилно не е бил разграничен искът по чл.49 вр.чл.45 ЗЗД от този по чл.200 КТ, а, напротив, въззивниците били осъдени солидарно да заплатят обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Възразява, че солидарността не произтича от установена със закона норма, нито от уговорено между страните. Въззивникът К. бил задължен да репарира единствено действително причинените от него самия вреди.

Следва да бъдат преценени събраните по делото доказателства и да бъдат изложени мотиви досежно извършените от работодателя нарушения на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, респ. в полза на работниците, извършващи трудова дейност, свързана с повишена опасност.

За възникване на солидарната отговорност, предвидена в чл.53 ЗЗД, сочи, че е необходимо съпричинителите да участват заедно в процеса на увреждането на пострадалото лице. За първопричина за настъпването на трудовата злополука е счетено несъобразяването на пострадалото лице със задълженията си, посочени в длъжностната характеристика за заеманата от него длъжност и с проведения от друг работник в „Агро Плант Инвест“ ЕООД инструктаж. Акцентира се върху немарливото изпълнение на трудовите задължения от А. И. В..

Поради изложеното моли за отмяната на решението в осъдителната му част и за отхвърляне на предявения срещу К. К. иск в цялост.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от ищеца А. И. В. със становище за тяхната неоснователност. Възразява, че злополуката е установена като трудова с разпореждане на ТП на НОИ. Не са били нарушени правилата на ГПК за определяне на родовата подсъдност. Счита за правилно определен процентът на съпричиняване в размер на 20%.

Затова моли за потвърждаване на решението в осъдителната му част.

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, преди да се произнесе по съществото на спора, следва да даде отговор на поставените въпР. относно вида на исковете, с които е сезиран и тяхната правна квалификация, по възражението за родова некомпетентност на съда, постановил решението, както и по възражението за погасяването на иска по чл.200 КТ по давност.

Обстоятелствената част на исковата молба, подадена от А. И. В., съдържа подробно изложение на фактическите основания на претенцията му за обезвреда, а именно:

С ответника "АГРО ПЛАНТ ИНВЕСТ" ЕООД имал сключен трудов договор № 324/10.08.2019, на осн.чл.67 ал.1 т.1 във вр.чл.70 ал.1 от КТ, при условията на пълно работно време - 8,00ч, съгласно който изпълнявал длъжността „общ работник“ с код по НКПД: 9622 0001, с работно място в Предприятие за преработка на слънчоглед, находящо се в гр. Девня, Промишлена зона Юг-612, цех „Екстракция-транспорно за шрот“.

Основните му трудови задължения, съгласно длъжностната характеристика изготвена от ответника, се състояли в извършване на работи по товарене и разтоварване на стоки, машини и материали, както и пренасянето им от и до работни помещения, машини, съоръжения и превозни средства; подпомагане при извършване на ремонтните работи, като доставя на специалистите необходимите за ремонта материали /строителни материали, заготовки, платна, винкелно желязо, крепежни материали и инструменти и т.н./ и подготвяне площадката за извършване на ремонтната дейност; почистване складове, дворни площи и работни помещения от отпадъчни материали и брака, като ги отнася на предварително определените за това места; изпълнява и други задачи, свързани с длъжността, конкретно възложени му от ръководството на предприятието.

На 12.08.2019г. в 19ч. започнала нощната му смяна, в цех „Екстракциятранспортно за шрот“, заедно с колегите му Т.Н.Н. и Д.Д.Г..

0коло 2ч-3ч на 13.08.2019г, в изпълнение трудовите му задължения, започнали почистването на шрот, като за целта трябвало да се подава шрот към редлера чрез избутването му. Редлерът бил покрит с предпазни решетки /скари/, но липсвала последната преди края на същия. При приключването на тази задача, след шестия екстрактор, се подхлъзнал и паднал до редлера, където трябвало да има предпазна решетка. В този момент левият крачол на панталона му бил захванат от лопатката на редлера и го изтеглил навътре, при което левият му крак пропадна между лопатката и другата решетка, а редлерът го повлякъл навътре. Изпитал силна болка и не могъл да стане и започнал да вика. Като го видели, Т.Н.Н. спрял редлера и с помощта на кирка извадил втората скара, за да може да се освободи кракът му от редлера. В този момента се притекъл на помощ и Д.Д.Г., Т.Н. завързал крака с колана си и го стегнал много здраво. Веднага след това се обадили на началник-смяна К. Н. К., за да го уведомят за инцидента и да извика бърза помощ. Бил откаран в ЦСМП „Св.Анна-Варна“АД и по спешност бил насочен към „Клиника по ортопедия и травматология“ за операция, т.к. при първоначалния преглед му било обяснено, че поради естеството на травмата не било възможно кракът да бъде спасен и се налагало да бъде извършена ампутация над коляното понеже животът му бил застрашен поради обилната загуба на кръв.

Операцията била извършена на 13.08.2019г сутринта, като в рамките на същата се установила тежка конквасация на ляв крак до ниво на дистален фемур със скелетиране на меките тъкани, като била необходима ампутация над коляното и се оформи ампутационен чукан.

С декларация за трудова злополука с вх.№ 757/21.08.2019г, подадена от "АГРО ПЛАНТ ИНВЕСТ"ЕООД, инцидентът от 13.08.2019г бил деклариран в ТП на НОИ-София град. С разпореждане № 23685/4.11.2019г, на осн.чл.60 ал.1 КСО, декларираната злополука вх.№757/21.08.2019г на ТП на НОИ – София град, от осигурителя "АГРО ПЛАНТ ИНВЕСТ" ЕООД, е приета за трудова злополука по чл.55 ал.1 КСО и е влязло в законна сила на 25.11.2019г, видно от издаденото от НОИ удостоверение от 5.04.2023г.

На 23.08.2019г след проведеното болнично лечение, бил насочен за продължаване лечението в амбулаторни условия към УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД - Варна, в отделение по „Ортопедия и травматология“, с диагноза - „инфекция на ампутационно чуканче“, като на 28.08.2019г. била извършена повторна оперативна интервенция при която се извършила ексцизия на увредените меки тъкани, вследствие на предходната операция. След необходимото лечение на 30.09.2019г. бил изписан с препоръки за амбулаторно проследяване на здравословното ми състояние.

За период от около година и половина ползвал патерици, а след това му била изписана лява бедрена протеза.

Междувременно, поради влошеното му здравословно състояние и необходимостта от дълго възстановяване, рехабилитация и реинтеграция, се наложило да прекрати трудовите правоотношения с работодателя си.

С ЕР № 3985/16.11.2020г на ТЕЛК към УМБАЛ „Св. Марина - Варна“ ЕАД, вследствие трудовата злополука бил освидетелстван с определена не повече от 91% инвалидност без чужда помощ. Заключението на ЛКК по ортопедия и травматология, с оглед състоянието му, било за предписване на лява бедрена модулна протеза с коляно с движение с удължител, гилза от ламинация с адаптор и вакуум, поясен бандаж /колан/, козметика и козметичени чорапи. По-късно получил предписаните му помощни средства, на осн. Заповед №РД-1364/22.05.2019г. на МТСП, изд. по чл.73 от ЗХУ, както и Приложение № 2 към чл.68 ал.1 от ППЗХУ.

До настоящия момент използва бедрена модулна протеза, като във връзка с непрекъснатата й експлоатация, периодично получава медицински изделия за поддръжката й, а също и специални медицински помощни средства/протекторни чорапи, протезни чорапи, протезни рула и др./, изработени по поръчка с оглед нуждите ми.

С последващо ЕР № 2133/27.05.2021 на ТЕЛК към УМБАЛ „Св. Марина-Варна“ ЕАД отново направената оценка на работоспособността останала непроменена и същата е не повече от 91% трайна

неработоспособност, без чужда помощ, с пожизнен срок на трайно намалената работоспособност предвид степента на увреждането му вследствие трудова злополука.

По този повод му била определена социална пенсия за инвалидност, която понастоящем е в размер на 583,75лв. и представлява единствения му доход.

Поради изложеното за ищеца са възникнали неимуществени вреди от претърпяната трудова злополука и последвалите събития, подборно описани, отразили се негативно върху живота на ищеца.

Затова счита, че възложилият другиму работа отговаря за вредите, които изпълнителят причини при или по повод на нея, тъй като негово е задължението добре да подбере хората, които да изпълнят възложената Лицето, на което е възложена работата, трябва да изпълни фактическия състав на чл.45 ЗЗД, за да може да отговаря и възложителят. Отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.

Отправя искане за осъждането на К. Н. К. и "АГРО ПЛАНТ ИНВЕСТ" ЕООД солидарно да му заплатят сумата в размер на 200 000лв неимуществени вреди, изразяващи се в търпене на физическа болка, мъка и душевно страдание, ведно със законната лихва от датата на извършване на деянието 13.08.2019г до окончателното изплащане на главницата, всички последица от непоставена на мястото си първа предпазна решетка над работните лопатки в улея на редлера в бомбеното помещение, върху което поради остатъчното количество шрот ищецът се подхлъзнал и пропаднал в непокрития работен участък на редлера, довело до смазване подбедрицата и ампутация на ниво средна трета на лявото бедро, която вреда му е била причинена по непредпазливост от неупражнен пълен контрол върху съоръжението от страна на длъжностното лице - началник смяна К.Н., признат за виновен със споразумение, сключено по НОХД № 243/2023 по описа на РС–Девня, както и извършена повторна оперативна интервенция, при която е извършена повторна ексцизия на увредените меки тъкани като следствие от предходната операция.

1/ По възраженията на отв. дружество относно :

1.1.правната квалификация на исковете.

Посочената такава от ищеца по чл.45 и чл.49 ЗЗД в обстоятелствената част не обвързва съда.

С доклада, направен с определение № 3235/31.07.2024, съдът е приел, че е сезиран с кумулативно съединените искове – първият с правно основание чл.45 ЗЗД срещу първия ответник К. Н. К. - прекият деликвент, а вторият - с правно основание чл.200 КТ срещу втория ответник „АГРО ПЛАНТ

ИНВЕСТ“ ЕООД, работодател на ищеца към момента на трудовата злополука.

Следва да се посочи, че още с писмения отговор от дружеството – работодател, входиран под № 17536/17.07.2024 е направено възражение за недопустимост на иска по чл.49 ЗЗД, тъй като изложението на фактите сочат на наличие на трудово правоотношение между ищеца и отв. дружество /факт, който очевидно се признава/ и настъпила трудова злополука /призната за такава по заявлението, подадено от самия работодател/ при изпълнение на трудовите му задължения поради неупражнен пълен контрол върху съоръжението в началото на работата от съответното длъжностно лице - началник смяна К. Н. К., по отношение на който към датата на връчване на ИМ е влязло в сила споразумение по НОХД № 243/2023г, с което К. Н. К. е признал вината си за престъпление по чл.134 ал1 т.1 вч128 ал2 вр.ал.1 НК, извършено по непредпазливост, в резултат нарушаване разпоредбите на посочените в споразумението наредби, регламентиращи минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места, осигуряването на предпазни устройства на работно оборудване, съответстващи на опасността и използване на работно оборудване без защитно ограждение, причинило тежка телесна повреда на ищеца

Верни са изложените доводи, че с влизането в сила КТ от 1986г имуществената отговорност на предприятието-работодател може да бъде ангажирана само по реда на чл.200 КТ. Нормата се явява специална спрямо общата разпоредба за непозволеното увреждане, уредено в чл.45 и сл. на ЗЗД.

За основателността на иска по чл.200 КТ е необходимо страните по спора да имат качеството на работник и работодател, както и настъпилата злополука да е станала при или по повод изпълнение на възложените на работника трудови функции и същата да е призната за такава по надлежен административен ред.

Съотношението на нормите е на специална по чл.200 КТ спрямо обща по чл.49 ЗЗД.

Макар социалната и правна функция на двете норми да е еднаквавъзстановяване причинените вреди, както е прието в т.3 от ТР № 45/19.04.1990г по гр. д.№ 33/1989 на ВКС, ОСГК, отговорността на работодателя е уредена като самостоятелна и в своето приложение изключва отговорността по ЗЗД. Тя е нов вид имуществена отговорност. Затова е посочено, че пострадалият работник при условията на чл.200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на осн.чл.49 във вр.чл.45 ЗЗД /така и в Решение на ВКС № 13/7.04.2011г по гр. д. № 1451/2009г IV ГО/. Когато тригодишният давностен срок по чл.358 КТ е изтекъл преди предявяването на иска, е недопустимо да се търси отговорност по чл.49 ЗЗД, за която е предвиден 5-годишен давностен срок.

Изложеното налага извода, че ответникът-работодател правилно е възразил относно недопустимостта на иска по чл.49 ЗЗД, което, обаче, не го освобождава от отговорността по чл.200 КТ, както и сам се е позовавал на същата предвид изложеното в ПО. Затова и правната квалификация на иска срещу втория ответник - дружеството-работодател правилно е била определена от ОС-Варна.

При това положение оплакването в жалбата за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск е неоснователно.

В допълнение, обвързваща практика е дадена в решение № 317 по гр.д. № по гр.д.№ 117/2012г на ВКС, IV ГО, в което е изложено, че, както и в трайно установената си практика по чл.290 ГПК /решения № 45 по т.д.№ 516/2009г, II ТО; решение № 539 по гр.д.№ 1844/2010г, IV ГО; решение № 71 по гр.д.№ 594/2011, IV ГО и др./ е прието от ВКС, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска /Решение № 277/3.10.2013г по гр.д.№ 977/2012г на ВКС, IV ГО; решение

Предвид изложеното няма основание за обезсилване на постановеното решение.

1.2. неспазване правилото за определяне на родова подсъдност, съгл.чл.104 т.4 ГПК.

Вярно е, че искът по чл.200 КТ се отнася към категорията трудови спорове, уредени в КТ, за които родово компетентен да ги разглежда е определен районният съд.

Доколкото, обаче, съединеният с него иск по чл.45 е за сума над 25 000лв, то съгласно същата разпоредба, делото подлежи на разглеждане за като първа инстанция от окръжен съд съобразно нормата на чл.104 ал.1 т.6 ГПК. Освен това, трайна е практиката и за това, че дори искът да е бил родово подсъден на РС, но е бил разгледан от ОС, то постановеното решение не е недопустимо доколкото се предполага, че горната инстанция е компетентна да разгледа такъв спор.

1.3. изтекла погасителна давност на иска по чл.200 КТ, за което се твърди, че своевременно е било заявено от работодателя.

Действително, искът по чл.200 КТ повдига трудов спор, затова предявяването му следва да стане в 3-годишен срок, съгл. чл.358 ал.1 т.3 КТ, който започва да тече от деня, когато правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, съобр.чл.358 ал.2 т.2 КТ. Сроковете са давностни, а не преклузивни и затова за спазването им съдът няма задължението да следи служебно, а само по възражение на страната.

В настоящия случай се установява, че в подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от дружеството-работодател не се съдържа възражение за погасяването на иска по давност.

С определението на съда от 31.07.2024г е направен доклад на искове, като са определени правните им квалификации по чл.45 ЗЗД и чл.200 КТ. От последващия доклад от 26.09.2024, препращащ към първия, е видно че няма промяна в становището на съда. С второто определение е разпределена и доказателствата тежест на страните. С така изготвените доклади страните са били запознати.

В първото проведено по делото о.с.з. на 3.12.2024г /л.205/ процесуалният представител на ищеца е заявил, че правната квалификация на иска следвала да бъде по чл.45 и чл.49 ЗЗД, изхождайки и от писмения отговор на отв. дружество.

Това становище не обвързва съда, още повече, че твърденията в ИМ сочат на трудови правоотношения и трудовата злополука, установено по предвидения ред. Ето защо искът е по чл.200 КТ

Процесуалният представител на ответника-работодател отново е изразил становище за недопустимост на иск по чл.49 ЗЗД, след като се твърди наличието на трудова злополука за работника, а това ангажира договорната отговорност на работодателя по чл.200 КТ. В тази връзка е заявил, че допълва отговора си с възражение за погасяване на вземането поради изтичането на давностния срок за предявяването на иска, съгл.чл.358 ал.1 т.3 КТ.

Съгласно т.4 от ТР № 1/9.12.2013 г по тълк.д.№ 1/2013 на ОСГТК на ВКС възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба по чл.131 ал.1 ГПК и затова не могат да се направят за първи път пред въззивният съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да бъдат въведени за първи път пред въззивната инстанция, само ако поради нарушение на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви своевременно пред първата инстанция.

По делото не се установява да са били допуснати процесуални нарушения, които да са накърнили правото на защита на страната и тя да не е могла да я реализира своевременно.

При това положение следва да се приеме, че срокът за заявяването на възражението, който е преклузивен, е бил пропуснат.

Ето защо същото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение и затова съдът дължи произнасяне по произнасяне по съществото на материално-правния спор с правно основание чл.200 КТ

2/ По възражението на отв. К. К. за липсата на пасивна солидарност между ответниците, поддържано още пред първата инстанция

Според ответника Кр. К. в случая солидарността не произтича от установена със закона норма, нито от уговорено между страните и затова същият е длъжен да репарира само действително причинените от него вреди.

Възражението е основателно по сл.съображения:

Съгласно нормата на чл.121 ЗЗД, освен в определените от закона случаи, солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена, т.е. солидарността не се предполага. Така нормата на чл.53 ЗЗД сочи, че ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Предвид, че и двете разпоредби на чл.49 ЗЗД и на чл.53 ЗЗД попадат в раздела за непозволеното увреждане на ЗЗД, то е допустима солидарност в случаите на търсена отговорност по чл.45 и чл.49 от ЗЗД спрямо различни лица, следа като и в двата случая отговорността е деликтна. Предпоставките за основателността на иска е установяването на вината, вреда и причинната връзка между деянието на делинквента и настъпилата вреда за ищеца. Доказването на причинно-следствената връзка е в тежест на ищеца Ответникът следва да възмезди пострадалия за всички преки и непосредствени вреди от деликта.

Отговорността по чл. 45 ЗЗД не се припокрива с отговорността по чл.200 КТ, която е специфична имуществена безвиновна отговорност. Същата произтича от договорно основание и затова е подчинена на специален режим, уреден в отделен закон. В КТ изрично са посочени хипотезите на солидарната отговорност – чл.208 /от няколко работници или служители/ и чл.209 КТ /бригадна/. Няма предвидена такава между работодател и работник подобно на отговорността на възложителя и изпълнителя на работа /чл.45 и чл.49 ЗЗД/.

За основателността на иска по чл.200 КТ изрично е разписано установяването на изискуемите от закона и предпоставки : страните по спора да имат качеството на работник и работодател към момента на настъпилата вреда, т.е. да са били във валидно трудово правоотношение; вредата да е настъпила при или по повод изпълнение на трудовите функции на работника; злополуката да е установена по надлежния ред като трудова, на ищеца да е призната трайно намалена работоспособност 50% и над 50%.

Предвидени са и специални хипотези за отговорността на работодателя /ал.2 на чл.200 КТ, при които връзката между трудовата дейност и вредните последици е в отклонение от критерия на общия закон за причинна връзка, тъй като работодателят отговаря обективно, безвиновно и при непреодолима сила. Регламентирани са с разпоредбите на ал.3, 4 от КТ обемът и начинът на определяне на дължимото обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/ и поради което не се налага субсидиарно прилагане на гражданското законодателство.

Сроковете за упражняване правото на иск в двата случая също се различават. За иска по чл.200 КТ е предвидена по–кратката 3-годишна давност. И дори същият е бил погасен, остава пътят за защита чрез иска по чл.45 ЗЗД.

Аргументи в подкрепа на липсата на солидарност между ответниците по двата иска могат да се изведат и от това, че в заведено срещу работодателя производство същият може да поиска да привличането на виновния работник като трето лице помагач., което е във връзка с изрично визираното в нормата на чл.202 КТ правото на работодателя да предяви иск /регресен/ срещу виновните работници за изплатеното на пострадалия, респ. наследниците му, обезщетение съобразно правилата на раздел II от тази глава /чл.202 КТ/. „Това следва от вида и функциите на отговорността на работодателя по чл.200 КТ, на делинквента по чл.45 ЗЗД, и на застрахователя по чл.226 КЗ, всеки от които отговаря на различно основание спрямо увреденото лице, без между тях да е налице солидарност на задължението за заплащане на обезщетението, което се дължи за едни и същи вреди“, както е прието в Решение № 395/10.10.2012г по гр.д.№ 1538/2011г на ВКС, IV ГО, по първия правен въпрос/.

При това положение се налага извод, че, независимо дали ищецът твърди солидарност или не, съдът е длъжен да приложи материалния закон, като при произнасянето си съобрази дали такава е налице, без дори да изисква изрично уточняване.

Изложеното дотук предполага отделно обсъждане на релевантните за всеки един от исковете факти, а по отношение на общите за яснота ще бъдат изложени отделно.

По общите за двата иска факти:

Вредата, настъпила за ищеца.

Не е спорен фактът на настъпилия вредоносен резултат за ищеца – загуба на част от крак /лява подбедрица/ .

Това се установява и въз основа заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-медицинска /л.198 и сл./ и комплексна медицинскопсихиатрична експертизи /л.186 и сл./, съдът приема за доказани твърдяното от ищеца настъпило трайно увреждане на здравето му и свързаните с това претърпени болки и страдания:

В.л. д-р Д., въз основа приложената по делото медицинска документация, е направил заключение за получената от ищеца конквасация /премазване/ на левия долен крайник в областта на подбедрицата, като описаното травматично увреждане е резултат на двустранен силен натиск в областта на лявата подбедрица от твърди, тъпи предмети и затова е налице пряка причинно-следствена връзка между вредоносния резултат и настъпилата трудова злополука.

Непосредствено след получаването на такива травматични увреждания, е налице нарушена функция на крайника, болка, възможно е изпадане и в шоково състояние в резултат тежките увреди на кости, мускули, нерви и съдове.

Описаното увреждане е наложили транспортиране и провеждане на оперативно лечение по спешност, при което са установени многофрагментно счупване на долна трета на лявата подбедрица, скелетиране на меките тъкани до нивото на долна трета на лявата бедрена кост. Проведено е оперативно лечение - ампутация на нивото долна трета на лявата бедрена кост.

Възстановителният период, в смисъл зарастване на ампутационния чукан, е в рамките на около месец.

Към момента на изготвяне на експертизата не е бил извършен преглед на пострадалия, тъй като не се е явил.

При такива тежки травматични увреждания е налице осакатяване на левия долен крайник. Затова не е възможно пълно възстановяване, т.е. да се възстанови състоянието на ищеца отреди травмата, т.к. крайникът не може да изпълнява основните си функции - стоене прав и придвижване в пространството.

Вещите лица д-р Р. Б., психиатър, и Р. Г., клиничен психолог, са констатирали преживян от ищеца остър стрес, превърнал се в хронична психотравма. Към момента на освидетелстването му са установени симптоми на реакция на остър стрес с разстройства на адаптацията. Посттравматично стресово разстройство /ПТСР/.

Преживяванията на ищеца са с повишено вътрешно напрежение вследствие перманентните силни болки, които изпитва; срамът и неудобството, които го съпровождат, когато е в разширения социум /селото, където живее /поради обидните реплики, които чува, отхвърлянето и неприемането му от останалите и възприемането му като човек в неравностойно положение. Ищецът се затворил и потиснал. Възможността да упражнява, макар и неквалифициран неквалифициран и по-тежък труд, му е поддържала самочувствието, което в момента е сринато.

Горното се потвърждава и от показанията на разпитаните свидетели В.В., сестра на ищеца, А.Р., негов брат: два месеца след злополуката А. не можел да става от леглото, имал силни болки и пиел обезболяващи, само вечер, но понякога по два или три пъти.

В показанията си свид. В.В. сочи, че ищецът вече можел да се обслужва сам, но тя продължава да се грижи за него, защото все пак му било трудно. По думите на свид. А. Р. преди злополуката ищецът работел към общината в с. Чернево обща работа и като пастир, но за кратко. Тогава имал приятели, често излизал, общувал. Две или три години преди злополуката съжителствал за кратко с момиче. Сега не излизал, бил самотен; споделял, че не можал да се ожени, а искал да има съпруга и деца. И двамата свидетели казват, че се случвало в селото да му се подиграват, без да сочат имена.

Съдът приема, че ищецът е претърпял болките и страданията, описани в исковата молба, като злополуката значително влошила личния живот на ищеца.

Що се отнася до твърдяната от ищеца наложила се повторна операция, за която отв. дружеството е възразило, че не се е наложила като резултат от злополуката, а поради инфекция на меките тъкани на крайника след първата проведена.

От епикриза /л.25, гръб/ е видно, че ищецът е бил приет отново в деня на изписването му с диагноза „Инфекция на ампутационното чуканче“.

От обясненията на в.л. д-р Д. /л.208-I/ излага, че още първоначално била установена бактерия в раневия секрет, и че хирургът не би могъл да разбере докъде е проникнала инфекцията, колкото и щателно да е почиствал раната. Затова се е наложило повторното лечение, а именно отстраняване на некротични тъкани и възстановяване отново на ампутационния чукан. Уточнява, че това се случвало често, тъй като кракът е бил попаднал в нестерилна среда.

При това положение следва да се приеме, че проведеното лечение е било правилното за ищеца; последващата оперативна интервенция няма характера на допълнителна такова, а се е наложила поради типичното развитие на рана от подобен тип травма и с оглед запазване здравето на ищеца.

Следователно, злополуката остава единствената причина за противоправното състояние.

Деянието на ответника

Не е спорен фактът, че настъпилият вредоносен резултат за ищеца, е станал при изпълнение на трудовите му задължения и се е осъществил по време и място и начин, както са описани подробно в исковата молба.

По делото е представен заверен препис от одобрено от съда споразумение по НОХД № 243/2023г на РС-Девня /л.44-I/, от чието съдържание се установява, че отв. Кр. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.134 ал.1 т.1 вр.чл.128 ал.2 вр.ал.1 от НК, като на 13.08.2019г в гр. Девня обл.Варна в качеството си на длъжностно лице - „Началник смяна“ в „Агро Плант Инвест“ ЕООД, причинил по непредпазливост тежка телесна повреда на А. И. В. - „общ работник“ в „Агро плант инвест“ ЕООД, изразяваща се в конквасация /размачкване/ на левия долен крайник в областта на подбедрицата, което е наложило ампутация на левия долен крайник на ниво долна част на бедрена кост, обусловило осакатяването му, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност — работа с редлер, представляваща източник на повишена опасност, като е нарушил разпоредбите на :

1/ Наредба № 7/23.09.1999г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, както следва:

по чл.173 ал.1 - като допуснал експлоатация на работно оборудване /редлер/ с липсваща система за защита-метална решетка, свързана с безопасността на труда;

по чл.183 - като не осигурил подходящи предпазни устройства от работното оборудване, съответстващи на опасността,

по чл.184 - като не осигурил за безопасността и здравето на работещите работното оборудване и неговите части да бъдат стабилизирани чрез прикрепване;

по чл.186 ал.1 - като не осигурил ограждане с предпазни устройства на движещите се части на работното оборудване, създаващи риск за злополуки;

по чл.186 ал.2 т.3 - като допуснал защитното ограждение - метална решетка да бъде лесно отстранена и изключена от действие; а също и 2/ на чл.72 ал.2 т.1 от Наредба за съществените изисквания и оценяване съответствието на машините, като не осигурил защитната преграда - метална решетка, проектирана да предпазва хората - работниците срещу опасностите, създадени от движещите се части, които участват пряко в работния процес, да бъде неподвижна защитна преграда;

3/ на чл.16 ал.1 т. 6 от Закон за здравословни и безопасни условия на труд, като при осъществяване на дейността за осигуряване на здравословни и безопасни условия - не осигурил ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин,

4/ на т.2 предл.1-во Инструкция за безопасна работа с редлер -

• като не направил оглед на съоръжението - редлер и работното място в цех „Екстракция“;

5/ на т.29 от Инструкция за безопасна работа в „Екстракция“ - като допуснал редлера за шрот да не бъде покрит с предпазна решетка, добре укрепена и допуснал работа с редлера с демонтирани части от решетката.

Без значение е дали страните по настоящия спор са участвали в наказателното производство, за да се приложи последицата на чл.300 ГПК. От значение е дали по настоящото дело следва да се установят обстоятелствата, инкриминирани от НК, за които наказателният съд се е произнесъл с влязъл в сила съдебен акт.

След като подсъдимият е признат за виновен с присъда, споразумение или наложено адм. наказание, гражданският съд е обвързан от констатациите на наказателния за това, че деянието е било извършено, за неговата противоправност и виновността на дееца.

По иска по чл.45 ЗЗД

В хипотезата на чл.45 ЗЗД доказването на причинно следствената-връзка между поведението на дееца и увреждането е за ищеца чрез главно и пълно доказване.

В случая се налага извод, че деянието е било извършено виновно и противоправно, като се установява и причинно-следствената му връзка с вредата въз основа цитираното по-горе споразумение по НОХД.

Настъпилата за ищеца вреда е в резултат поведението на ответника, която е установена. Искът е доказан по основание.

По иска по чл.200 КТ

Между ищеца и втория ответник не са спорни фактите, които се установяват и от представените по делото доказателства – към момента на инцидента същите са били във валидно трудово правоотношение по силата на валидно сключен трудово договор от 10.08.2019г за заеманата от ищеца длъжност „общ работник“ /л.20, гръб-I/ с основно месечно възнаграждение 560лв.

Няма спор и за това, че злополуката е призната за трудова, което се установява и от издадено разпореждане № 23685/4.11.2019г ТП на НОИ- София град /л.6-I/. Същото е влязло в сила на 25.11.2019 /л.24-I/.

Цитираното по-горе споразумение по НОХД следва да бъде зачетено и по този иск, сочещо на виновното поведение на ответника Кр. К. - началник смяна, под чийто пряк надзор е следвало да работи ищецът.

Следователно, и този иск е доказан по основание.

По размера на обезщетението за неимуществени вреди

По иска по чл.45 ЗЗД размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно нормата на чл.52 ЗЗД.

При иска по чл.200 КТ – според препращащата разпоредба на чл.212 КТ за неуредените в гл.II-ра на КТ въпР. по имуществената отговорност на работодателя се прилага гражданският закон. Следователно, отново приложение намира нормата на чл.52 ЗЗД, т.е. съобразно критерия за справедливост /така в Решение № 492/ 19.07.2010 по гр.д.№ 1114/2009 на ВКС, III ГО/

Предвид, че решението не е обжалвано в отхвърлителната му част за разликата над 80 000лв до претендираните 200 000лв, а по отношение на присъдената сума от 80 000лв спорът е концентриран върху това дали се дължи солидарно или разделно, както и по процента на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на вредата, то въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд за полагащия се на ищеца общ размер на обезщетението от 100 000лв.

Спорният въпрос, поддържан от двамата ответници и пред въззивната инстанция, касае съпричиняването от страна на ищеца, което е определено от ВОС в размер на 20%.

Ответното дружество поддържа, че ищецът, пренебрегвайки това, че предпазната решетка липсвала, поел риска да работи върху хлъзгавия под и това е допринесло за увреждането му, а по думите на отв. Кр. К. ищецът сам или заедно с другите работници са премахнали предпазната решетка на редлера, т.е немарливо са изпълнявали задължението си. Затова се иска определяне на съпричиняване от 50%.

От своя страна ищецът е възразил, че помещението не е било достатъчно осветено /л.180-I/.

В заключението си в.лице Н. /л.238-I/ е посочило, че помещението не е било достатъчно осветено: липсвало аварийно осветление, не били монтирани достатъчно осветителни тела.

В показанията си свид. Я. /л.211-I/ излага, че работниците използвали челници, но не заради недостатъчната осветеност на помещението, а за да виждат по-добре материала, който вадели от дъното на екстрактора.

Съдът приема, че фактът за степента на осветеност на помещението е без значение, тъй като при изясняване механизма на увредата не е посочен като фактор, допринесъл за вредата.

По делото, обаче, е установено, че теренът, където е станал инцидентът, е бил под наклон, а подът – хлъзгав от шрота.

Според заключението на в.лице Н. /л.238-I/, ако предпазната решетка е била поставена, злополуката не би настъпила.

В показанията си свид. Я. /л.211-I/ излага, че предпазните решетки били заварени, но работниците къртели винкелите и ги премахвали, за да улеснят работата си. Когато началниците на смяна установели, че решетката е премахната, не успявали да открият виновния, а и не можели постоянно да следят за това.

Свидетелите, които били на смяна заедно с ищеца, Т.Н. и Д.Г., излагат следното: свид.Т.Н. – работниците от другата смяна били махнали крайните решетки върху редлера; свид.Д.Г. /л.212-I/ излага, че решетките, които са заварени не можели да се премахнат, както и че не бил чувал началник на смяна да контролира това. В помещението повърхността при работа била суха, но тъй като е леко наклонена, ставала хлъзгава от прахта. Казва още, че когато излязъл да пуши, решетката била на мястото си. В обяснението му, обаче, които е дал още в деня на инцидента /л.15/, е посочил, че решетката липсвала, без да уточнява дали е била там преди това.

По отношение на този факт, който е от съществено значение, съдът приема изложеното от свид.Г. за необективно и противоречащо на останалите данни - самият той в по-ранните си показания е казал, че решетката липсвала, а това противоречи на твърдението, че не можела да бъде премахната /за обратното говори свид.Я. и свид.Н./. Ако решетката би била на мястото си, то инцидентът не би се случил, каквото е становището на в. лице. Поради това съдът приема, че решетката е липсвала през цялата смяна.

Налага се извод, че обичайна практика в предприятието е била работниците да премахват предпазната решетка, за да улеснят работата си, което е в нарушение правилата за безопасност. От своя страна ищецът е можел да възприеме опасността от подхлъзване поради прахта от шрота и наклона на терена, така че кракът му да попадне в непокрития с решетка редлер, но се е надявал да се опази, т.е. с това е допринесъл за злополуката, проявявайки груба небрежност.

В обобщение, злополуката е настъпила както поради липсата на обезопасяване на редлера поради неупражнен контрол за това, така и поради риска, поет от ищеца, да работи при такива условия.

Следователно, и двете страни са имали задължението да се изпълняват трудовите функции без опасност за живота и здравето на работниците, като ролята на работодателя да осигури това и да упражнява контрол е водеща /така в решение № 159/15.01.2018 по гр.д.№ 251/2017 на ВКС, III ГО/. Отчита се и фактът на неопитност на ищеца предвид, че е започнал работа в предприятието на 10.08.2019г, а инцидентът е станал три дни след това - на 13.08.2028г

В тази посока съдебната практика приема, че следва да се определи съпричиняване в размер на 20% - когато работникът е неопитен, налице е занижен контрол в предприятието и непосредствена опасност /така в решение № 159/15.01.2018 по гр.д № 251/2017 на ВКС, III ГО/.

При това положение размерът на обезщетението следва да бъде намален с посочения процент и придобива числово изражение от 80000лв.

Предвид направените по-горе изводи за липсата на солидарност между двамата ответници, съдът намира за уместно да добави и следното: когато с ИМ е претендирана солидарност, а такава липсва с оглед материалните правоотношения, съдът следва да изясни по всяко едно правоотношение какъв размер от търсената сума се претендира и да се произнесе разделно. Това е така, защото, когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото, следва да се произнесе за по-малкото. Дори и ищецът да не посочи поотделно размер на всяко вземане, след като липсва солидарност, съдът следва да отхвърли претенцията за солидарно плащане и да се произнесе с отделни диспозитиви, присъждайки по-малко от заявеното, при разделност за всеки от ответниците. Така на практика постановява по-малко, но в рамките на поисканото /в този см. Реш.№ 134/8.12.2021 по гр.д.№ 1081/2020 на ВКС, IV ГО/.

Изложеното по-горе, съотнесено спрямо процесния случай, означава двамата ответници да бъдат осъдени поотделно – всеки за по 40 000лв, след като ищецът е подържал искането си за тяхното солидарно осъждане, каквото в случая не може да бъде приложено поради различните материални правоотношения.

Що се касае до размера на обезщетението от работодателя, то съгласно чл.200 ал.3 КТ, същият дължи обезщетение за разликата между причинената вреда /неимуществена и имуществена, вкл. и пропуснатата полза/ и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.

От данните по делото се установява, че ищецът е имал договорено основно месечно възнаграждение от 560лв.

Работодателят е имал сключен договор за застраховка с „Дженерали“ от 11.09.2018 за едногодишен срок /л.84 и сл.-I/; на 14.08.2019 е подписан „Добавък № 1 за отразяване на промени в застрахователната полица, поконкретно по застраховка трудова злополука“/л.87/, като е посочено, че се дозастраховат още 6 лица при общо застраховани 102 лица. От списъка на постъпили на работа в предприятието лица през периода 21.05.2019- 13.08.2019 /л.90-I/ е видно, че ищецът фигурира в списъка под № 24 с посочена длъжност „общ работник“ и БТВ 560лв.

По делото липсват данни, обаче, на ищеца да е било изплатено застрахователно обезщетение и в какъв размер, чието доказване е в тежест на отв.дружество-работодател.

Не е спорен фактът между страните, че трудовото правоотношение вече е прекратено, без да се сочи откога.

Обстоятелствената част обективира изявлението на ищеца, че понастоящем /т.е. към датата на ИМ-м.12.2023г/ му е била определена социална пенсия за инвалидност в размер на 583,75лв. и представлява единствения му доход.

Възразеното в ПО на отв. дружество, че към 2024г основната работна заплата, която пострадалият получавал, била в размер на 910лв, а към момента на увредата – м.08.2019, размерът й бил 710лв, приема за неоснователни, тъй като не са подкрепени с писмени доказателства.

Въз основа на данните по делото съдът прави извод, че при сключването на трудовия договор ищецът е имал договорено основно трудово възнаграждение от 560лв, което е било в размера на минималната работна заплата, установена за 2019г с ПМС № 320/20.12.2018. Следва да се мисли, че ако ищецът би бил здрав и би продължил да работи в предприятието, то би получавал трудово възнаграждение не по-малко от минимална работна заплата, определяна с ПМС и актуализирана периодично, като следва:

2020г-610лв за периода 1.01.2020-31.12.2020-ПМС № 350/19.12.2019

2021г-650лв за периода 1.01.2021-31.03.2022-ПМС № 331/26.11.2020

2022г-710лв за периода 1.04.2022-31.12.2022-ПМС № 37/24.03.2022

2023г-780лв за периода 1.01.2023-31.12.2023-ПМС № 497/29.12.2022

2024г-933лв за периода 1.01.2024-31.12.2024-ПМС № 193/12.10.2023

2025г-1077лв за периода 1.01.2025-31.12.2025-ПМС № 359/23.10. 2024г. От 2026г е в размер на 1213лв от 1.01.2026-ПМС № 243/13.11.2025г. Така към настоящия момент разликата между размера на социалната пенсия и МРЗ е близо 630лв. За периода до пенсионирането му поради възраст и осигурителен стаж, което би било приблизително на 65г възраст, т.е. след 15 години /съгл. изм. и доп. на КСО, обн. ДВ бр.61/11.08.20215, пенсионирането по чл.68 ал.1 и 2 от КСО за трета категория труд/, чрез прости аритметични изчисления /630лв х 15г х 12м/ се получава сума от 113 220лв, каквато би получил като МРЗ, без отчитане последващи актуализирания на същата. Следователно, общо присъдената сума от 80 000лв не я надвишава. Налага се извод, че ответното дружество следва да бъде осъдено за целия размер от 40 000лв, а доводът му за неоснователното обогатяване на ищеца е неоснователен.

Предвид всичко изложено по-горе се налага отмяна решението на ВОС и вместо него постановяване на друго за разделното осъждане на ответниците - всеки по 40 000лв.

С оглед основателността на главния иск, следва да бъдат присъдени обезщетения за забавено изпълнение в размер на законната лихва, считано от датата на деликта-13.08.2019г, на осн.чл.86 ЗЗД.

Решението на ОС-Варна № 441/22.04.2025г по гр.д.№ 2392/2023, в останалата част, с която е отхвърлена претенцията на ищеца за разликата над 80 000лв до 200 000лв не е обжалвано е влязла в законна сила.

По разноските

За първата инстанция

Като последица от изхода на спора разноските, дължими общо от двамата ответници разноските в размер на 3000лв за безплатно оказана правна помощ и представителство от един адвокат, също следва да бъдат разделени наполовина, т.е. всеки ответниците следва да заплати по 1500лв в полза на адвокатите Д. Б. и Р. Н..

По аналогичен начин следва да бъдат разделени между двамата ответници и възложените върху тях държавна такса върху уважената част от иска, която е 3200лв или по 1600лв всеки от тях; както и заплатените възнаграждения на вещи лица, от които ищецът е бил освободен, на осн.чл.78 ал.6 ГПК, общо в размер на 1600лв, или по 800лв –всеки от един от ответниците.

За въззивната инстанция.

Съобразно изложеното по-горе, жалбата на работодателя се явява изцяло неоснователно с оглед навадените в нея възражения.

Основателна е само жалбата на отв. Кр.К., който е възразил срещу наличието на солидарност. Затова разноски за настоящото производство могат да бъдат присъдени само на него, макар постановеното решение да полза и работодателя.

По делото, обаче, липсва представен списък по чл.80 ГПК и доказателства за сторени такива, освен за заплатена държавна такса в размер на 1600лв. Изрично в с.з. процесуалният представител на отв. Кр. К. е заявил, че не претендира разноски, каквито не са направени за адв. възнаграждение. При това положение съдът не дължи произнасяне.

Що се отнася до ищеца-въззиваем в производството, на същия се полагат разноски, на осн.чл.78 ал.3 ГПК. По делото е представен списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие на адв. Д. Б. с уговорено възнаграждение от 4000лв, което да бъде заплатено при условията на чл.38 ал.2 ЗАдв, като представителството е за цялото въззивно производство по двете жалби. Извършените процесуални действия от адв. Д. Б. се изразяват в изготвен писмен отговор само срещу жалбата на работодателя и явяването в о.с.з. на 10.12.2025г, без да са събирани нови доказателства в настоящата инстанция. При това положение, с оглед неоснователността на жалбата на работодателя, следва да се определи и половината от поисканата сума, т.е. 2000лв.

С оглед влизане в сила на ЗВЕРБ, съгл.чл.11, всички горепосочени суми следва да бъдат конвертирани в евро, което е сторено с помощта на Евро Калкулатор – Конвертор EUR ⇄ BGN и следва да бъде отразено в диспозитива на решението.

Воден от горното, СЪДЪТ