Решение № 310 от 22.6.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 590/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 8255/06.04.2026г., подадена от Л. И. Г., с адрес: с.И., ул. •••, общ. Б., чрез адв. Г. М., против Решение №112/21.02.2026г, постановено по гр.д.№2194/25 г. по описа на РС-Б.. С въззивната жалба решението се обжалва, като неправилно, необосновано. Подробно се развива доводът, че съдът неправилно е оценил свидетелските показания. Сочи се, че съдът е изтъкнал само част от показанията на свидетелите, които кредитира, но не е изложил в коя част от тях не дава вяра и не подкрепя. Подробно се анализират показанията на разпитаните свидетели и се обобщава, че същите следва да се кредитира изцяло като подробни, достоверни и логични и взаимно подкрепящи се и същите сочат на осъществено от ищцата явно, постоянно, непрекъснато и спокойно владение по отношение на процесния имот. Изтъква се, че съдът е оценил определени факти неправилно, други е приел за липсващи, а трети не е разгледал, въпреки тяхната относимост и значимост. Оспорва се изводът на съда, че имотът не е владян от ищцата, тъй като синовете й получили разрешение за строеж върху мястото. Този факт се сочи, че не опровергава фактът на осъществявано от ищеца владение, поради това, че сградата и земята са различни обекти. Като неправилни се оспорват изводите на съда за липса на осъществявано от ищеца владение, поради фактът, че заявление декларация е била подадена от внука на ищеца, като се сочи, че внукът е действал като пълномощник на ищеца, за което са представени доказателства. Сочи се, че съдът не е отбелязал фактът на издаване на АЧОС от 22.07.2025г. няколко дни след подаване на молбата декларация от пълномощника на ищеца, както и че в разписния лист имотът е записан като дворно място на съпруга и свекъра на ищцата. Изтъкват се аргументи, че актът за общинска собственост не легитимира ответната страна за собственик, като се основа осъществяването на придобивен способ по реда на ЗОС. При поддържане на оспорвания в горната насока се иска отмяна на решението като неправилно и уважаване на предявения иск, с присъждане на разноски. Не се сочат доказателства и няма искане за събиране на такива. Препис от въззивната жалба е връчена на ответника, който в срока по чл. 263, ал.1 ГПК е подал писмен отговор. Въззивната жалба се оспорва като неоснователна, а оплакванията на въззивника за несъстоятелни. Сочи се, че съдът е установил правилно фактическата обстановка при правилен анализ на събраните доказателства, в частност на свидетелските показания. Изброявате се определени факти, останали като недоказани - закупуване на имота през 1927г. от А.Н.Б., както и за идентичност на имената на това лице и за идентичност на процесния имот с имота, закупен от това лице през сочената година. Сочи се, че е останал недоказан фактът, че ищцата и съпругът й са установили фактическа власт върху имота пред 1963г., а от събраните доказателства е установено че през 1985г. върху държавна земя било учредено право на строеж на синовете на ищцата. Сочи се реализиране на правото на строеж , през 2005г. единият от синовете на ищеца се снабдил с нотариален акт за втория жилищен етаж, мазе и таван от построената в имота сграда, а с допълнителен запис от 2021г. в регистъра към одобрения регулационен план на с.И. от 2001г. са отразени промени в разписния списък към кадастрален пан, извършен по заявление от сина на И.Г.-С. Според въззиваемата страна това води до извода, че фактическата власт върху процесния имот, в който е изградена триетажна къща , е упражнявана от синовете на ищеца, а не от нея и съпругът й. Поддържа се, че имотът попада в приложното поле на чл.2, ал.1 ЗОС вр. с §7 от ПЗР на ЗМСМА вр. с §42 от ПЗР към ЗИДОС вр. с чл.6 от ЗОС, поради което собствеността на имота е преминала в патримониума на ответната община. При доводи в гората насока се иска потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски. Липсват доказателствени искания от въззиваемата страна. В съдебно заседание, жалбоподателят, чрез процесуален представител, поддържа подадената жалба и доводите в нея. Въззиваемата страна, се представлява от пълномощник. Поддържа отговора и по същество иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства. Анализът на събраните доказателства, предвид фактическите и правни доводи на страните, сочи на установено следното: Производството пред РС Б. е образувано по искова молба от Л. И. Г., с която срещу Община Б. е предявен положителен установителен иск – за признаване за установено спрямо ответната община, че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществявано от нея и съпругът й и при присъединяване на такова от техни праводатели на недвижим имот с идентификатор 00134.501.691 по КК на Б., целият с площ от 1444 кв.м., находящ се в общ. Б., с. И., подробно описан в исковата молба. В исковата молба ищцата е поддържала, че е собственик на процесния имот на основание давностно владение, установено през 1927г. от „дядото на свекъра на ищцата А.Н.Б.“, а след това установено лично от ищцата и от нейния съпруг С.Г. (починал на 29.01.2012г.) и продължаващо и понастоящем от нея. Сочи, че първо родът на съпруга й установил фактическа власт върху имота със закупуването му към 1927г. от А.Н.Б. с площ от 10 декара и бил включен в землището на с. Ц., а след това в землището на с. И.. Сочи, че през 1963г. е сключила брак със С.Г. и от тази година започнали съвместно да владеят и стопанисват процесния имот. Твърди, че през годините са ползвали имота основно като зеленчукова градина, а в момента имало засадени чушки, домати, краставици и зелен фасул, половината била ливада и се косяла за сено. Назад във времето имало засадени ябълки и круши, от които имало следи и до днес. Посочва, че в имота има изградена сграда, в който и към настоящия момент живеела заедно със сина си. Твърди, че имотът се използвал като един със съседния имот с идентификатор 00134.501.690 по КК на Б., като двата имота имали обща ограда. Сочи, че извършените действия по засаждане на овощни дръвчета, използване като зеленчукова градина, косене на сено, строеж на къща доказвали намерението за своене на имота, поради което е поискала да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение. За целта упълномощила внука си С.И.Г. и чрез него на 09.07.2025г. подала молба-декларация до ответната община с искане за издаване на удостоверение, че процесният имот не бил общинска собственост. От ответника оспорили искането и уведомили, че за имота има издаден Акт за частна общинска собственост № 14766 от 22.07.2025г. при тези твърдения се иска да бъде признато за установено прямо ответника, че ищецът е собственик на спорния имот на основание осъществявано давностно владение от ищеца и при присъединяване на такова от нейн праводател – от дядото на нейния свекър, считано от 1927г. до настоящия момент. Ответникът оспорва предявения иск с подробни доводи, че: ищцата не е била установила владение върху имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС; процесния имот е бил собственост на Община Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. с параграф 7 от ПЗР на ЗМСМА, във вр. с параграф 42 от на ЗИДОС във вр. с чл. 6 ЗС; или на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и Протоколно решение № 3 от 25.07.2008г. на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, тъй като процесният имот е бил включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ; или на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС; или на основание чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ; имотът не би могъл изобщо да се придобиел по давност поради забраната на чл. 86 ЗС и § 1 ЗРЗС. Пред въззивния съд не са събрани нови доказателства. От анализа на приетите от РС такива се установява, следното: Видно от удостоверение за наследници с изх. № 14/29.05.2025г., издадено от Община Б., се установява, че ищцата Л. Г. е наследник на С.С.Г., починал на 29.01.2012г., като тя е негова преживяла съпруга. От удостоверението се установява още фактът, че ищцата има две деца - П.С.Г. и И.С.Г., като последният е починал на 15.01.2018г. и оставил за негов наследник по закон сина си С.И.Г. - внук на ищцата. От представените по делото удостоверение № 2766/17.03.1927г., издадено от Горноджумайския Мирови Съдия и Записка № 2119/1927г. става ясно, че на лицето А.Н. от с. М. е признато правото на собственост по покупко-продажба, станала през 1913г. върху недвижим имот, находящ се в землището на с. Ц., а именно нива в местността „Т-Т“ от 10 декара, при посочени съседи. По делото не са представени доказателства дали това лице е наследодател и съответно в каква степен на родство с ищцата и нейния съпруг. На 29.08.1985г. е сключен договор, между АПК „Д. Б.“, от една страна, в качеството на учредител, а от друга от И. и П.Г., в качеството на ползватели, с който от АПК „Д. Б.“, като учредител е поел задължение да се отправи до ИК на ОНС Б. предложение за предоставяне на ползвателите право на строеж върху парцел ХVIII от кв.22 по плана на с.А., държавна собственост, образуван върху земи, включени в строителните граници на населените места, съгласно ал.1 на Разпореждане № 404 на Бюрото на Министерския съвет от 1968г., а ползвателите са поели задължение да работят в отраслите на селското стопанство при условията на ПМС № 11 от 02.03.1982г. в продължение на десет години, считано от сключване на договора – 29.08.1985г. Със Заповед № 78/18.09.1985г. , по молба от един от синовете на ищеца – И. С. председателя на ОНС Б. е заповядал, на основание чл.15 от ЗС, чл.130 ЗТСУ и чл.103 от НДИ да се отстъпи право на строеж на жилище върху държавна земя по плана на с.А., от 850 кв.м. на И. и П.С.Г.. Въз основа на тази заповед на 20.09.1985г. е сключен договор , с който на И. и П.Г. от ИК на ОНС Б. е отстъпено право на строеж върху държавно урегулирано място в с.А., съставляващо ½ от имот пл.№ 227, кв.22. За реализиране на отстъпеното право на строеж, съобразно одобрени проекти на 27.11.1985г. от гл. архитект на ОбНС-Б., е издадено разрешение за строеж №33-3 от 14.03.1986г., с което се разрешава на И.С.Г. строеж на гараж + 1 жил. етаж по чл.228 от ППЗТСУ в парцел № XVIII в квартал 22 по плана на с. А.. С констативен нотариален акт от 16.12.2005г., издаден по н.д. 113/2005г. на нотариус М.К. синът на ищцата И.С.Г. е бил признат за собственик по давностно владение на втория жилищен етаж от триетажната жилищна сграда, построена в УПИ XVIII – 227, кв.22 по плана на с.И., община Б., одобрен със Заповед № 1395/27.03.2001г. на кмета на община Б.. На 15.01.2018г. И.С.Г. е починал и оставил свой наследник по закона сина си - С.И.Г.. Последният с нарочна молба-декларация от 09.07.2025г. е поискал от ответната община да му бъде издадено удостоверение относно наличие на АЧОС върху процесния имот с идентификатор № 00134.501.691 по КК на Б., за да се снабди с нотариален акт. По делото е приет като доказателство пълномощно /л.16-РС/, с което ищцата Л. Г. е упълномощила внука си С.И.Г. да я представлява като подаде от нейно име документи и получаване на такива във връзка със сдобИ.е с нотариален акт по обстоятелствена проверка относно имот с идентификатор № 00134.501.691. На 28.07.2025г. община Б., е издала Удостоверение изх.№ 456 от 28.07.2025г., с което е удостоверила, че процесният имот е частна общинска собственост съгласно АОС № 14766/22.07.2025г. В приетият като доказателство АОС № 14766/22.07.2025г. поземлен имот с идентификатор 00134.501.691 по КККР на с.И., община Б., с площ от 1444 кв.м., трайно предназначени на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, е записана като частна общинска собственост на основание чл.56, ал.1, чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС вр. с §42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС. Пред РС са събрани гласни доказателства, от анализа на които се установява следното: Св.Т.Е.Б., племенница на ищцата, сочи, че познава нея и семейството й от 1975г. Знае, че живее в с.И., с предишно име с.А.. Като роднини често посещавала дома на ищцата, която живее заедно със сина си П. в къща на три етажа, а преди да почине в нея живее и други й син И. със жена си. Къщата е строена от ищцата и съпругът й. В имота сочи, че има и друга стара къща и целият имот се ползвал като един общ. Това бил един голям обширен двор, като те си го обработвали, откакто свидетелката имала спомени. В този двор имало около 20 броя овощни дървета - ябълки, круши, череши, имало зеленчукова градина, садяла се и царевица, посеви, чушки, домати. Сочи, че ищцата отглеждала и животни - овце, кокошки, гледали преди и прасе. Мястото около новата къща, никой освен Л. и сина й П. не го били работил. Мястото било оградено много отдавна, повече от 20 години. Половината ограда била изградена от бетон и някаква мрежа. Имотът абсолютно никога не бил изоставян за по-дълъг период от време. Не знае други хора да са обработвали имота и той да е бил изоставян от ищцата и семейството й. Св.В. М.а И. също сочи, че познава ищцата и съпругът й С.Г., с който сключили брак някъде от 60-те години на 20-ти век. Знае, че имат имот в с.И., в който живеела ищцата, гледала в него животни, както и гледала двора около изградената в имота къща. Преди ищцата да се омъжи, нейният свекър - С.Г. работел този имот. В двора на имота сочи, че има две къщи - нова и стара. Л. живеела в новата къща на два етажа, а старата с приземен етаж и етаж. Двете къщи били близко една до друга. Старата къща най-вероятно била построена от свекъра й. Новата къща била построена от Л. и нейния съпруг С.. Новата къща приблизително се построила 1974 година, а старата преди това. В тази две къщи живели Л. и нейното семейство. Към момента не знаела някой да живеел в старата къща. В новата къща сега живеели Л. и нейният син П.. Л. имала и друг син, И., но той бил покойник. Имала един внук от него. За двора, в който Л. живеела, се грижила самата Л. и синът й П.. Не била виждала друг човек освен Л. и П. да гледали имота. Дворът бил голям - може би два декара, а може и три декара. Освен къщите в този двор имало постройка за животни, нещо като обор. Гледали кози, кокошки. В имота имало дръвчета - ябълки, сливи. В този парцел имало и градинка, имало и ливадка, в която да пасели животните, които гледали, имали и зеленчукова градина - чушки, домати, и други култури. Имотът бил ограден от всички страни. Л. и синът й П. били в този имот. Св. Н.И.С. също сочи, че познава ищцата и съпругът й С. от 2005г., когато закупил имот в същото село. Често минавал през имота й. Имали доста голямо място 500-600 кв.м., което било отчуждено, но те го работели, защото гледали овце и кози, имали много тор. Работели това място и сегашната нива, която била може би 2-3 дка. Мисли, че били два имота, в които имало построени по една къща. Едната къща била стара, може би е строена 50-60-те години на 20- ти век и още една къща, която била нова на три етажа, а земята около нея обработвали - произвеждали зеленчуци - чушки, домати, бостан си . Имали овощни дръвчета - една праскова, имат няколко ябълки, като едната била сорт „Ц.А.“, която била е много ранна и много едра. Имали малка ливадка, в която били овошките и в която от време на време пускали овцете. Имали овце, откакто ги помнел Л. и съпруга й, а сега Л. и синът й все имали овце. Цялото семейство винаги било гледало животни. Имали и кокошки, които били 20-30 на брой. В имота имало селскостопанска постройка, там където слагали сеното и люцерната, складирали за зимата фураж за животните. Л. и синът й П. с това се и препитавали - с гледане на овце. Имотът бил ограден винаги. Приблизително имотът бил голям някъде около 2-3 декара. Между двете къщи нямало ограда. Всичко се ползвало като едно. В новата къща живеели Л. и синът й П.. Л. имала и друг син - И.. Той починал малко преди Ковид. От приетата пред РС съдебно – техническа експертиза се установява, че по изработения за с.А./ сега с.И./ общ регулационен план от 1967г. процесният имот с идентификатор 00134.501.691 по КККР на с. И. попада извън неговия обхват /извадка от този план на л.44 от РС/, т.е. процесният имот, към дата 1967г. попада в границите на земеделска територия или селскостопански фонд. Впоследствие към 1980-82 год., имотът не попада в блок обработваема земя на ТКЗС/ДЗС, а попада в застроена с масивни сгради територия, оградена с плътна черна линия, която по същество представлява околовръстен полигон на застроена територия от с. А., т.е. към 1982 год., процесният имот попада в урбанизирана територия, според разпоредбите на чл.13, ал.1, т.1 от Наредба № РД-02-20-5 от 15 декември 2016 год., към ЗКИР и чл.1, ал.1, т.1 от ППЗСПЗЗ. Според вещото лице няма налични данни, от които да се установи дали имотът е внасян в АПК, ТКЗС, ДЗС и други подобни организации. Установява се, че при одобряването на КВС, процесният имот попада в урбанизирана територия /в границите на населено място село И./, означено в КВС с номер 000134. Няма установени налични данни за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ за територията, в която попада процесният имот. Няма регистрирано заявление за възстановяване правото на собственост, касаещо процесния имот с идентификатор 00134.501.691 в землището на с. И. и няма постановено решение за признаване или възстановяване на правото на собственост за този имот. От 05.01.1985г. е отреден за „индивидуално, ниско застрояване", като оттогава неговият регулационния статут не е променян, т.е. като вид територия е урбанизирана. В разписния лист към проекта за дворищна регулация на с. А., одобрен със заповед №2 от 05.1.1985г. на Председателя на Общински народен съвет - Б. има следния запис: - за имот пл. №227: вид на имота - двор, собственик: С.С.Г., С.Г., имота попада в квартал 22, от имота е образуван парцел - XVII, XVIII; документ за собственост: няма вписани данни /Приложение № 3 към експертизата/. В записа няма яснота относно собствеността на парцелите поотделно. По заявление №КРЗ- 0144- 376/19.11.2021 г. от внука на ищцата С.И.Г., са вписани допълнително следните данни относно собствеността на имота: Собственик: УПИ XVIII нци И.С.Г., но вписаният документ №КРЗ-0144-376/19.11.2021г. за собственост касае само собствеността върху част от триетажната жилищна сграда, а не собствеността върху процесния поземлен имот. От огледа на място вещото лице е установило, че процесният имот представлява застроено с жилищна сграда и стопанска постройка дворно място. В незастроената част са налични трайни овощни насаждения и лозови насаждения /асми/ на метално скеле. Границите на имота към улицата и от север са материализирани с масивна ограда с плътна /0,60 м./ и прозирна /1 м./ част. Границата между процесния имот и съседния ПИ 00134.501.690 не е материализирана на място с ограда. При изслушването си в съдебно заседание пред РС вещото лице пояснява, че процесният имот попада в парцел XVIII – 227 в кв. 22 по плана от 1985г. На Приложение № 3 е показана извадка от разписния лист от този план, от която е видно, че първоначално са записани две имена: С.С.Г. и С.Г.. В графата „имена на собственика“ за имот № 227 означен като вид на имота „двор“ в кв. 22 са отредени парцели XVII и XVIII. Няма конкретно посочен документ за собственост и отделните имена за кой парцел се отнасят. Направените допълнително вписвания, втори етаж, вещото лице не може да посочи какво точно означава, са на името на И. Ст. С.Г., Заповед № 78/18.09.1985 година. Това е Заповед за отстъпено право на строеж, но в тази заповед сочи, че не е упоменато за кой парцел се отнася. Още един запис е направен допълнително - И. и П. Ст. С.Г.и за XVIII парцел, без да е посочено основание за вписването, нито датата на вписването, поради което вещото лице е направило пояснение, че от така направените допълнително вписвания в този разписен лист няма конкретика и не се дава пълна информация относно времето и основанието за вписване на тези имена и тези лица в разписния лист. Тези записи са направени във връзка с имот с пл. № 227 и отредените за него парцели XVII и XVIII, но не съдържат конкретика относно кой парцел. Вещото лице очи още, че с одобряването на застроителния регулационен и кадастрален план на село А. със Заповед № 2 от 05.12.1985г., показано на Приложени № 2, процесният имот попада в обхвата на кв. 22, като урбанизирана територия. След тази дата няма изменение в регулационния план и може да се твърди със сигурност, че към 1999г. имотът е в урбанизирана територия, индивидуализирана като парцел XVIII от кв. 22, отреден за индивидуално ниско застрояване. Към днешна дата границите са към последващия план. Има изменение на уличната регулация и на регулационната линия от север. Видно от Приложение № 5 и Приложение № 2. В единия случай първоначално северната регулационна линия е права, а впоследствие е с чупка. Приложение № 5 е извадка от регулационния план от 2001 година. То е видно и от съществуващите на място масивни огради, където първоначално оградата е направена по регулационния план от 1985 година - права линия, а впоследствие това, което е в чупката, е правена допълнителна ограда, която е видна на Приложение № 9.1. Там се вижда, че са правени две огради, което значи, че от последващия план от 2001 година, регулационната линия е променена и с този си вид от регулационните граници от 2001 година имотът е отразен в кадастралната карта. Вещото лице сочи, че на Приложение № 2 оградата към 1985г. е означена с черна линия и с условен знак за полумасивна ограда. /Вещото лице показва линия, завоя, знака за ограда - полумасивна, и почти под червената линия, това са към момента на изработване на кадастралния и регулационния план от 1985 година имотните граници, материализирани на място за имот пл. № 227./ С условен знак Z за общност е отбелязал в приложението, че става дума за приобщаване на сгради, означени с 2МЖ МС към имот с пл. № 227. Което значи, че тези сгради са били прилежащи или на хората, които са стопанисвали, или владели имот с пл. № 227. Означеното с 3МЖ е построена впоследствие и тя първоначално е допълнена в кадастралния план, а в последващия план от 2001г. е отразена като съществуваща, плюс тези две сгради. Оградата, посочена в Приложение № 5 днес не съществува, тъй като сградата означена с ПС в това приложение се използва за обор за животни и овци. В източната част на място няма ограда и това може да се види на Приложение № 9.2. /Вещото лице показва на приложението двуетажната сграда, показва ПС - за обор, показва и триетажната сграда, която е построена впоследствие/. Новата сграда попада вътре в процесния имот. При изслушването си вещото лице е категорично, че новата сграда попада в границите на имота, която е била построена въз основа на отстъпено право на строеж в имот с пл. № 227. Имотните граници, но регулационните граници са по синята линия и в тях попадат и другите две постройки - 2МЖ и ПС. Това е показано на Приложение № 2. Двуетажната сграда попада в друг имот, а не в процесния, като на място тази регулационна линия или граница между парцел XVII и XVIII не е материализирана. На място между двата имота няма поставена граница и целият двор се ползва като един. По отношение на оградата откъм улицата няма прекъсвания. От всички страни имотът е заграден, като в източната страна няма материализирана ограда по регулационна линия. От източната страна няма материализирана ограда. Теренът в тази част представлява стръмен баир. Според вещото лице по приложените писмени документи правото на строеж е отстъпено на И.С.Г. и П.С.Г.. След това в материалите е приложена само заповедта за И.С.Г. и разрешението за строеж също е издадено на името на И. С.ов. Но предполага, че към тази заповед има и допълнение, където отделно да има отстъпено право и на П.С.Г., както и издадено отделно разрешение за строеж, тъй като това което е приложено към материалите по делото е само за част от жилищната сграда - гаражи плюс един етаж. Това е приложено към материалите по делото. Впоследствие има ли друга разрешение за втори етаж или за друго, няма данни към материалите по делото, но е категоричен, че самото разрешение за строеж е издадено на база заповедта за отстъпено право за строеж по одобрени проекти. С Разрешението се разрешава на И.С.Г. строеж на гараж, плюс един жилищен етаж, по чл. 228 от Правилника за приложение на закона за териториално и селищно устройство в парцел XVIII, кв. 22, по плана на село А., въз основа на одобрени проекти от 1985 година на Главния архитект на Общински народен съвет - Б.. Вещото лице разяснява по принцип начина на съставяне на разписни листове и събиране на информация за записите в тях. Така установеното от фактическа страна, сочи на следните правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите за правилността е ограничен от поддържаните в жалбата основания. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя относно правилността му в оспорваната част на поддържаните в жалбата основания. По същество: Предявеният иск е положителен установителен – за установяване на правото на собственост на ищеца върху спорния имот. Ето защо в тежест на тази страна е да установи чрез провеждане на пълно и главно доказване придобивния способ, на който се позовава в исковата молба – осъществявано от нея и съпругът й давностно владение, считано от 1963г., продължавано лично от нея от 2012г. след неговата смърт и присъединяване на такова от 1927г. от дядото на свекъра й – А.Н.Б., който от посочената година бил закупил имота – правно основание чл.79 и сл. ЗС вр. с чл.82 ЗС. От представените от ищеца документи – удостоверение изх.№ 2766/17.03.1927г. и Записка с вх.№ 2119/17.03.1927г. не се установява фактът наследодател или частен праводател на ищеца да е придобил спорния имот. На първо място в тези документи е отразено закупване през 1913г. на имот – нива от 10 дка в местността „Т-Т“ в землището на с.Ц., Горноджумайска околия /при описани съседи/ от лицето А.Н., а спорният имот се намира в с.И., чието предишно наименование е било с.А.. За това, че селата сега И. /преди А./, в което землище се намира спорния имот и село Ц. са различни, няма спор между страните. По делото няма представени доказателства, кое лице е „свекър“ на ищцата, както и кой е неговия дядо, както и че посоченото в тези документи лице А.Н. от с. М. и посоченото в исковата молба А.Н.Б. са имена на едно и също лице. Ищецът не доказа кои са праводателите на съпругът й, както и дали лицето, посочено в исковата молба А.Н.Б. е „дядо на свекъра“ на ищцата. При липса на доказателства за такова правоприемство и пропускане тези факти да се установят от ищеца в преклузивните за това срокове, е безпредметно поставяне на въпрос на вещо лице относно това дали е налице идентичност на описания в удостоверение изх.№ 2766/17.03.1927г. и Записка с вх.№ 2119/17.03.1927г. имот с процесния. Също така от разпитаните по делото свидетели не се установи фактът през 1927г. дядото на свекъра на ищцата да се е казвал А.Н.Б. и да е установил фактическа власт върху процесния имот. Съгласно член 82 от ЗС, владелецът има право да присъедини към своето владение и това на праводателя си. Присъединяването на владение е допустимо, както при общо /при наследяване/ така и при частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. Ищецът може да присъедини владението на дядото на своя свекър, но само ако е налице непрекъсната верига от валидно правоприемство (универсално или частно) между всички лица по веригата. В случая ищецът не установи, че е наследник на посоченото лице А.Н.Б., че това лице от 1927г. е установило владение точно върху спорния имот, както и не установи всички последващи наследници на това лице. Освен по линия на универсалното правоприемство, ищецът не установи получаване на владение от посоченото лице при условията и на частно такова. За да има присъединяване на владението на частния праводател към владението на частния приобретател, е необходимо осъществяване кумулативно на две обстоятелства - действително придобивно основание, годно да прехвърли собственост /сключване на действителна сделка, извършване на действителна публична продан, завет и т.н./, но и извършване на действия по предаване на владението върху имота. При едностранното завладяване на имота от новия владелец, без предаване по волята на прехвърлителя, разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. Горните обстоятелства не са доказани от ищеца, който по аргумент на чл.154, ал.1 ГПК носи доказателствената тежест да ги установи. Не са ангажирани никакви доказателства, от които да се установи по безспорен начин как и на какво правно или фактическо основание владението върху имота е преминало от дядото към свекъра на ищеца. По делото липсват представени писмени доказателства (удостоверения за наследници, актове за гражданско състояние или завещания), които да установяват качеството на свекъра като законен наследник на своя дядо, както и кои са тези лица. Не са представени и доказателства за извършено приживе неформално или формално прехвърляне на фактическата власт между тези лица. Липсват дори изрични твърдения в исковата молба относно механизма на това правоприемство.При липсата на доказано правоприемство между първия владелец (дядото на свекъра на ищеца) и следващите субекти по веригата, както и за факта на наследствено правоприемство изобщо на ищеца с лице с три имена А.Н.Б. не може успешно да присъдени към владението си такова, осъществено от 1927г. от посоченото лице. На следващо място ищецът не установи и възможност за самостоятелно владение лично и съвместно със съпруга й, считано от 1963г. По делото от ищеца също така не е доказано кога е сключил граждански брак със своя съпруг. Този факт не може да се установи със свидетелски показания. На самостоятелно основание нито лично, нито в режим на СИО ищецът не може да присъдени владение от 1963г. до 01.06.1996г., предвид действащата към този период редакция на разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗС. В ДВ, Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г. е обнародван ЗС, който влиза в сила от 17.12.1951г. Съгласно императивната разпоредба на чл.86 от ЗС , в редакцията й към влизане в сила на този закон, е въведена абсолютна забрана за придобИ.е по давност на вещ, която е социалистическа собственост. Следователно от 17.12.1951г. до изменението на текста на чл.86 ЗС от 01.06.1996г. давност не може да тече и до тази дата - 01.06.1996г. нито ищцата, нито съпругът й могат да противопоставят давност. Горните срокове и императивни разпоредби са относими към възможността за придобИ.е на спорния имот по давност, тъй като нито ищците в исковата молба не твърдят, а и от събраните по делото гласни или писмени доказателства и експертизата, не се установи спреният имот да е бил собственост на физическо лице, т.е. липсват данни както преди, по време, а и след процесите на масовизация в страната и след влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991г. имотът да е бил собственост на трети физически лица. Ето защо относно забраната спрямо такъв имот да тече давност е приложима разпоредбата на чл.86 от ЗС. От събраните свидетелски показания и писмени документи обаче – не се установи и след изменението на чл.86, ал.1 ЗС, считано от 01.06.1996г. ищцата и съпругът да са установили владение върху спорния имот. От техническата експертиза се установи, че процесният имот попада в парцел XVIII – 227 в кв. 22 по плана от 1985г. , урбанизирана територия. По този план за имот № 227 в кв. 22 са отредени два парцела XVII и XVIII, между които към настоящия момент няма ограда и се ползват като едни общ имот. В процесния има изградена триетажна сграда,а в съседния двуетажна, като на място регулационна линия, границата между парцел XVII и XVIII не е материализирана. Според вещото лице по приложените писмени документи правото на строеж е отстъпено на И.С.Г. и П.С.Г.. След това в материалите е приложена само заповедта за И.С.Г. и разрешението за строеж също е издадено на името на И. С.ов. Но предполага, че към тази заповед има и допълнение, където отделно да има отстъпено право и на П.С.Г., както и издадено отделно разрешение за строеж, тъй като това което е приложено към материалите по делото е само за част от жилищната сграда - гаражи плюс един етаж. Това е приложено към материалите по делото. Впоследствие има ли друга разрешение за втори етаж или за друго, няма данни към материалите по делото, но в заключението си е категоричен, че самото разрешение за строеж е издадено на база заповедта за отстъпено право за строеж по одобрени проекти. С Разрешението се разрешава на И.С.Г. строеж на гараж, плюс един жилищен етаж, по чл. 228 от Правилника за приложение на закона за териториално и селищно устройство в парцел XVIII, кв. 22, по плана на село А. /сега село И./, въз основа на одобрени проекти от 1985 година на Главния архитект на Общински народен съвет - Б.. Следователно, от така установената идентичност от вещото лица на спорния имот с идентификатор 00134.501.691 с парцел XVIII, кв. 22, по плана на село А. /сега село И./ от 1985 г., на който със Заповед № 78/18.09.1985г. , по молба от един от синовете на ищеца – И. С. председателя на ОНС Б. е заповядал, на основание чл.15 от ЗС, чл.130 ЗТСУ и чл.103 от НДИ да се отстъпи право на строеж на жилище върху държавна земя по плана на с.А., от 850 кв.м. на И. и П.С.Г., за което на 20.09.1985г. е сключен и договор за това. Следователно, на синовете на ищцата, а не на самата ищца, по силата на чл.15 от ЗС /отм./ е било отстъпено право да построят сграда върху държавен имот. Съгласно действащата към датата на учредяване на правото на строеж редакция на чл.15, ал.3 от ЗС /отм./, правото на строеж включва ползуването и на незастроената част от земята. От това следва, че по силата на закона лицата, получили право на строеж на сграда върху държавен имот, придобиват качеството не на владелци, а на държатели на земята. Учреденото по силата на този закон право на ползване върху държавен (общински) парцел на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него, и съгласно чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС и чл. 130, ал. 4 ЗТСУ (отм.) се разпростира върху цялата незастроена част от имота, за който е учредено правото на строеж. Правилото на чл. 15, ал. 3 ЗС е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани върху държавен терен, включително когато правото на строеж е придобито преди изменението на чл. 15 ЗС, обнародвано в ДВ, бр. 87/1974г. С това изменение е установен нов режим за държавните имоти, върху които е отстъпено право на строеж на граждани, като е разширен обемът на правата им, включително и при вече придобито право на строеж. Следователно в случая упражняваната фактическа власт е на основание правото на ползване на държавна земя, което означава, че наследодателят на ищеца, а след това и самият ищец, се явяват държатели, а не владелци на имота, като държат вещта не за себе си, а за другиго. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота, и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани. В тежест на този, който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Същото разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, при която суперфициарният собственик упражнява фактическа власт върху незастроената част от терена – правното основание за упражняването на такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 15, ал. 3 ЗС (ред. ДВ, бр. 87/1974 г.). В случая първият момент, в който може да се приеме, че ищецът е демонстрирал открито на собственика на имота, че е преобразувал държането във владение, е подаването на данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с която е декларирал имота като негова собственост. По този начин ищецът ясно и недвусмислено е заявил намерението си да свои имота и с това е отрекъл правото на собственост на ответната община / в този смисъл е съд.практика - Определение № 1989/17.04.2026 г. по гр. д. № 2549/2025 г. на ВКС/. Предвид горното разрешение, следва извода, че на синовете на ищцата по силата на разпоредбата на чл.15, ал.3 от ЗС /Отм./ е предоставено правото да ползват земята след осъществяване на учреденото право на строеж и по отношение на нея имат спрямо действителния собственик – държавата, качеството на държатели. От учредяване на правото на строеж през 1985г. до 2020г. от събраните гласни или писмени доказателства не се установиха факти, от които да се приеме, че това държане е било трасформирано от тях във владение. Не се събраха и доказателства ищцата лично и със съпруга си до неговата смърт през 2012г. да са установили в имота свое собствено владение по см. на чл.68 ЗС, което да е било противопоставено спрямо държателите и спрямо действителния собственик - държавата и това поведение да е било възприето нееднозначно като ползване на имота от ищеца лично за себе си с намерение за придобИ.е като изключителен собственик. Свидетелите Б., И. и С. сочат, че ищцата и съпругът й са участвали в построяването на къщата в имота, както и че имотът е заграден и в дворната част ищцата го е ползвала и до днес като двор, в който има овощни дървета /различни видове/, отглеждала животни - овце, кози, кокошки, гледали преди и прасе. Сочат, че ищцата и синът й П. живеят в къщата и никой не са виждали да ползва имота освен ищцата и синовете й. Всички описани от свидетелите действия , извършвани от ищцата по ползване на дворната част от имота /земята/, както и живеенето в къщата са все такива по ползване и стопанисване на един недвижим имот според вида и предназначението му. Посочените от свидетелите фактически действия, извършени от ищеца в имота не установяват трансформиране на държането във владение. Всички действия по обработването на имота като градина и овощна такава, застрояването му и дори ограждането му са все действия, свързани с типичното и нормално ползване на един имот от държателя, на който по силата на закона му е предоставено правото да ползва и земята към сградата, която му е било разрешено да построи. В случая ищецът следва да се счете, че има качеството само на държател на този имот, тъй като е била допусната от синовете си, на които имотът, като държавен им е бил предоставен , за да построят в него къщата си. След като от събраните гласни доказателства не може да се установи превръщане на държането във владение, както от праводателите на ищеца, така и от самия ищец, следва, че спорния имот ищцата не може да придобие по давност, тъй като не се доказа от събраните доказателства същата да е установила владение с присъщите на владението обективен и субективен елемент. Неоснователна е тезата на жалбоподателя, че е владяла имота и поради това е предприела действия по снабдяване с констативен нотариален акт, чрез пълномощник внука си. От представеното по делото удостоверение, адресирано до общината за удостоверяване, че имотът не е общински, е видно, че удостоверението е подадено от трето лице – С.И.Г. в лично качество, а не като пълномощник на ищцата. В удостоверението подателят е заявил собствени права, а не такива като пълномощник на ищеца. Това е допълнителен аргумент, който сочи, че дори да е било установено владение, то същото е оспорено. По изложените аргументи съдебният състав счита, че въззивната страна пълно и главно не е провела успешно доказване на придобивното основание, на което се позовава в исковата молба и не е придобила имота по давност и при присъединяване на владение от сочените като праводатели лица. Обжалваното решение следва да се потвърди изцяло като правилно и законосъобразно. По разноските: С оглед изхода от спора на жалбоподателят дължи на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 509,04 евро за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, съдът