Решение № 488 от 23.7.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 657/2023 г.

Производството е по чл.294 и чл.267 и сл. от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба от въззивна жалба от „НОЛА 7“ ООД, ЕИК 831239547 против решение № 260525 от 26.03.2021 г., постановено по т.д. № 1634/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, ЕИК 040638060 искове: -с правно основание чл. 229 от КЗ (отм.) за сумата от 120 000 лева, представляваща остатък от заплатено на 13.04.2016 г. от ищеца на пострадалата Я. Г. Х. обезщетение за вреди по съдебна спогодба от 04.04.2016 г. по гр.д. № 202/2014 г. на Окръжен съд – Разград, по застрахователна полица № 13170092140000026/07.05.2009 г., с предмет „Професионална отговорност в проектирането и строителството“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, -иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 36 566 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за период от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г. -осъдил е жалбоподателя да заплати направените по делото разноски. Подържа се, че обжалваното решение е незаконосъобразно.Съдът неправилно направил извод, че уговореното обезщетение по постигнатата между „НОЛА 7“ ООД и Я. Г. Х. спогодба, включва освен обезщетение за неимуществени вреди и имуществени вреди, лихви и разноски. Според жалбоподателя съдът е допуснал съществени процесуални нарушения като не дал указания по чл. 146, ал.2 ГПК, доколкото едва в постановеното по делото решение констатирал, че липсват доказателства в посока разграничаваща различните по вид и размер претенции, формирали изплатеното от „НОЛА 7“ ООД обезщетение в полза на пострадалото лице. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и предявения иск бъде уважен в пълен размер. Въззиваемото ЗАД „Алианц България“ АД – ответник по иска, оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като присъди направените по делото разноски. При първоначалното разглеждане на делото от САС е постановено решение № 713 от 22.11.2021 г., постановено по т. д. № 625/2021 г. с което е потвърдено обжалваното решение № 260525 от 26.03.2021 г. по т. д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд и жалбоподателя е осъден да заплати направените по делото разноски. Против постановеното от САС решение е подадена касационна жалба в частта му, с която е отхвърлен предявения от „Нола 7“ ООД против ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.229 КЗ (отм.) за сумата 120 000 лв. - остатък от заплатено на 13.04.2016 г. от „Нола 7“ ООД на Я. Г. Х. обезщетение за вреди въз основа на съдебна спогодба от 04.04.2016 г. по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград и застрахователна полица № 13170092140000026/07.05.2009 г. с предмет „Професионална отговорност в проектирането и строителството“. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 36 566 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. С решение № 50035/07.08.2023 год. по т. д. № 134/2022 год. на ВКС, ТК, Второ отделение съдът е: -отменил решение № 713 от 22.11.2021 г., постановено по т. д. № 625/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 260525 от 26.03.2021 г. по т. д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от „Нола 7“ ООД против ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.229 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 120 000 лв. и е -върнал делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на Апелативен съд - София. За да постанови решението ВКС е приел, че при първоначалното разглеждане на делото въззивния съд не е изпълнил процесуалното задължение по чл.146, ал.2 ГПК и не е дал възможност на ищеца да попълни делото с доказателства за претърпените от пострадалата неимуществени вреди, релевантни за претендираното регресно вземане в предявения по конкретното дело размер, а е споделил извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал основанието и размера на вземането си. Съдът е приел, че исковата претенция изисква доказване и на неимуществените вреди, предпоставящи изплащане на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в определения със съдебната спогодба размер от 170 000 лв., а отхвърлянето на иска без предоставяне на възможност на ищеца да докаже проявлението на вредите и техния обем съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.146, ал.2 вр. чл.269 ГПК.В отменителното касационно решение съдът е дал указания на въззивния съд да укаже на ищцата, че следва да ангажира доказателства за претърпените от пострадалата неимуществени вреди, за които е изплатено обезщетение въз основа на одобрената в производството по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград съдебна спогодба. Софийският апелативен съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в същата оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства намира следното от фактическа и правна страна: Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената фактическа обстановка по правния спор между страните настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. За да постанови обжалваното решение съдът е приел от правна страна, че застраховането на професионалната отговорност може да се определи като застраховане на гражданската отговорност на лицата със спецификата, че застрахователят отговаря само за такива вреди и загуби, които са възникнали при упражняването на определена професия.При застраховката „Професионалната отговорност“ следва да са налице и трите предпоставки, които обвързват застрахователя да плати застрахователното обезщетение- вина, вреда и причинна връзка между тях, като липсата на една от тях, освобождава застрахователя от отговорност. Съдът е взел предвид наличието на сила на пресъдено нещо, формирана с постановяване на влезлия в законна сила акт по т.д. № 5147/2018 г.на САС и обстоятелството, че спорът по делото е за разликата от вземането, т.е. касае същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, поради което е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Поради това и с оглед задължителната сила на решение от 03.12.2018 г. на САС по т.д. № 5147/2018 г., съдът е приел за безспорно установени общите правопораждащи факти за спорното право, а именно, че между ищецът и ответникът е налице валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка “Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в представената застрахователна полица № 13170092140000026/7.05.2009 г. със срок от 8.05.2009 г. до 7.05.2010 г., при ретроактивна дата – 3.05.2005 г.; както и за установените - деяние, деец, причинна връзка, противоправност, вина и отношение по възлагане на работа.Съдът е приел, че по делото са спорни въпросите относно размера на регресната претенция и възможността за нейната реализиция при поддържаното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност. С одобрената съдебна спогодба с протокол от съдебното заседание, проведено на 04.04.2016 г. по гр.д. 202/2014 г. по описа на ОС-Разград, дължимото от дружеството-жалбоподател обезщетение е в размер на 170 000 лв. и включва различни по вид претеции-неимуществени и имуществени вреди, лихви и разноски, дължими на ищцата по делото с предмет чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД. По настоящето дело не е спорно, че ответното застрахователно дружество е отказало одобряване на така постигнатата спогодба, както и че не е било привлечено в процеса.В постановеното между страните решението от 03.12.2018г. на САС по т.д. № 5147/2018 г., е присъдената по регресната претенция на застрахования за частичната сума от 50 000 лв., като съдът е приел, с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, че този размер на претенцията отговаря на дължимото деликтно обезщетение.Според съда, извън предмета на разглежданото от него дело, е дали над този размер /50 000лв./ така заявената частична претенция е дължима в по-голям размер. Съдът е приел, че размера на вредите над присъденото по предходното дело е предмет на доказване в настоящото производство. Съдът е приел, че доказателства в посока разграничаваща различните по вид и размер претеции, формирали изплатеното от дружеството жалбоподател обезщетение в полза на пострадалата Я. Г. Х. по делото не са представени.Съдът е приел, че такива доказателства следва да бъдат ангажирани предвид разпоредбата на чл. 223, ал. 1 от КЗ (отм.), съответно – чл. 429, ал.1 от новия КЗ, съгласно които с договора за застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Съдът е приел, че размера на вредите следва да бъде доказан и с оглед на разпоредбите на ал. 2 на чл. 223 от КЗ (отм.) и сегашната чл. 429, ал.3 от КЗ, според които дължимото обезщетение е и за пропуснати ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане.Съдът е отхвърлил иска, с оглед липсата на доказателства за изпълнение на нормативно посочените условия, което е пречка за произнасяне в посока дължимост на същите, но и за основателност на регресното вземане, доколкото претенциите за лихви и разноски в производството по чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД като неконкретизирани по обем не могат да бъдат отделени от общо договорената сума, която е и заплатена общо. При предходното разглеждане на делото от САС с разпореждане от 03.07.21г. е дадено указание на ищеца по делото да конкретизира различните по вид и размер претенции, които са формирали изплатеното от него обезщетение в полза на пострадалото лице, чието репариране се търси по делото. С молба от 10.08.21г. ищеца е заявил, че претендираната сума от 120 000лв. представлява изплатено на пострадалото лице обезщетение за неимуществени вреди. Пред настоящата инстанция, в съответствие с дадените от ВКС указания, е разпитана свидетелката Я. Г. Х., която е майка на починалото дете И. Х. И.. Свидетелката установява, че И. била нейното първородно дете и загубата й огромна, след смъртта на детето свидетелката била на медикаменти и посещавала психолози. Три години след смъртта на детето починал и съпруга й, който не могъл да понесе мъката от загубата и свидетелката останала сама с двете други деца. В отглеждането на децата свидетелката била подпомагана от майка си.Поради приема на лекарства свидетелката не можела да започне работа.След смъртта на съпруга й, починали свекъра и свекървата на свидетелката, поради което свидетелката не можело да получи никаква помощ от тяхна страна.Свидетелката тежко преживяла смъртта на детето и поради това, че същото и помагало в грижите за по-малкото дете. Софийският апелативен съд счита следното: Предвид наличието на сила на пресъдено нещо по предявения като частичен иск, формирана с постановяване на влезлия в законна сила акт по т.д. № 5147/2018 г. на САС, законосъобразно съдът е приел, че безспорно установени са общите правопораждащи факти, а именно, че между ищеца и ответника е налице валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка “Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в представената застрахователна полица № 13170092140000026/7.05.2009 г. със срок от 8.05.2009 г. до 7.05.2010 г., при ретроактивна дата – 3.05.2005 г. и са установени - деянието, дееца, причинната връзка, противоправността, вината и правоотношението по възлагане на работа.Спорен по делото е въпроса относно размера на регресната претенция и възможността за нейната реализиция при поддържаното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност. При наличието на събраните по настоящето дело доказателства съдът счита, че от страна на жалбоподателя са ангажирани доказателства относно причинените неимуществени вреди на майката на починалото дете, които са обезщетени от ищеца по силата на постигнатата съдебна спогодба с протокол от съдебното заседание, проведено на 04.04.2016 г. по гр.д. 202/2014 г. по описа на ОС-Разград, като е договорено заплащане от дружеството-жалбоподател на обезщетение е в размер на 170 000 лв. Установи се от показанията на разпитаната пред настоящата инстанция свидетелка Х., че същата изключително тежко е понесла смъртта на първородното си дете, към което била силно привързана и което помагало на майка си в отглеждането на другите две деца.Установи се от показанията на същата, че смъртта на детето довела до смъртта, впоследствие и на неговия баща и на бабата и дядото по бащина линия, в резултат, на което свидетелката трябвало сама да се грижи за останалите деца.При така установените неимуществени вреди, които са причинени на майката, вследствие смъртта на детето й, съдът счита, че размера на обезщетението, който следва да бъде присъден на основание чл.52 ЗЗД по справедливост, който следва да бъде присъден допълнително по настоящето дело е 70 000лв. /50 000лв. са вече присъдени по влязлото в сила решение по предявения частичен иск/. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът взе предвид практиката на ВКС при определяне на подобен род обезщетение за случаи възникнала около годината на настоящия случай -2009г. Предвид установеното възникване на вземането следва да се разгледа възражението на ответника за погасяване по давност на същото.Съдът счита, че същото е неоснователно. Давността за регресното вземане по чл. 435 КЗ / чл. 229 КЗ – отм. / тече не от момента на настъпване на застрахователното събитие /16.07.2009 г. /, а от плащането на деликтното обезщетение от застрахования на увредения, от когато възниква и вземането на застрахования. В този смисъл е и чл. 378, ал. 5 КЗ, но аналогично разрешение се приемаше от съдебната практика и при действието на КЗ (отм.); по отношение на вземането по чл. 229 КЗ (отм.); .При това положение приложимата 5-годишна давност е започнала да тече от 13.04.2016 г., като тя не е изтекла към датата на подаване на исковата молба – 27.08.20 г. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора. В случаите на чл. 435 КЗ вземането е изискуемо от деня на заплащане на застрахователното обезщетение. Датата на изискуемостта обаче в случая не е равнозначна на дата на забавата. Предвид липсата на установен срок за изпълнение на задължението на ответника по чл. 435 КЗ, за да изпадне същият в забава е било необходимо да му бъде отправена покана от страна на ищеца по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В същия смисъл е и изричната разпоредба на изр. 2 на ал. 5 на чл. 435 КЗ. В конкретния случай ищецът не твърди и доказва, че след извършеното от него плащане на 13.04.2016 г. и преди подаване на исковата молба е отправил покана до ответника за изплащане на процесната главница. При това положение ответникът не е изпаднал в забава и не дължи законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид гореизложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът за главницата в размер на 70 000 лв., който иск следва да бъде уважен.В останалата си част над 70 000лв. до 120 000лв. обжалваното решение, с което е отхвърлен иска следва да бъде потвърдено. Следва да бъде потвърдено и решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 36 566 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за период от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г. Решението следва да се отмени и в частта, с която на ответника са присъдени съдебни разноски за разликата над 201 лв. – съразмерно на отхвърлената част от исковете. В останалата част решението следва да бъде потвърдено. По разноските за производството При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за производството съразмерно на уважените искове както следва: 1) 2 799 лв. – за заплатената държавна такса по исковата молба, 1 399, 50лв. –държавна такса по въззивната жалба и 1 086лв. държавна такса за касационното производство.Общо- 5 284, 50лв. 2) 3 754, 80лв. лв. –адвокатско възнаграждение пред СГС, 3 754, 80лв. - адвокатско възнаграждение пред САС при първоначалното разглеждане на делото, 1 287, 36лв. пред САС при настоящето разглеждане на делото и 1 287, 36лв. –адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.Общо-19 084, 32лв. На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от исковете за двете разглеждания на делото пред САС в размер на 400 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното Софийският апелативен съд