Решение № 125 от 3.6.2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 97/2024 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх.№11529/13.11.2023 г. от С. С. Х., с ЕГН •••••••••• и адрес: •••••••••••••••••, чрез назначения от съда особен представител адв. Р. Б. от АК – Кюстендил, със съдебен адрес: ••••••••••••••••••, насочена срещу Решение №980/20.10.2023 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д. №134по описа на същия съд за 2023 г. С обжалвания съдебен акт първостепенният е признал за установено по отношение на С. С. Х., ЕГН •••••••••• от •••••••••••••••••••••••••••••••••••••, че дължи на В. П. Д., ЕГН •••••••••• от •••••••••••••••••••••••••, сумата от 9 211, 92 лв. (девет хиляди и двеста и единадесет и деветдесет и два лева), главница - платен дълг, дължим от ответника по изп.дело № 20067450400299/06 по описа на ЧСИ Н.С., рег.№ ••••• на КЧСИ с район на действие КОС, представляваща половината от заплатена от ищцата сума по същото изп. дело, платена в общ размер на 18423, 84 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от 01.09.2022 год. до окончателното й изплащане. Разпределил е и отговорността за разноски като е осъдил С. С. Х. да заплати на В. П. Д. сумата от 579, 24 лева, представляваща разноски по ч.гр.д. № 1641/2022 г. по описа на РС-Кюстендил, както и сумата от 1307, 72 / лева, представляваща сторените в исковото производство разноски. Въззивницата – ответник в първоинстанционното производство, чрез особения си представител адв. Б., обжалва решението в цялост, релевирайки доводи за неговата необоснованост и незаконосъобразност, произтичаща от постановяването му при съществени нарушения на процесуалните правила. Акцентира се на извършеното от ищцата – въззиваема в настоящото производство, доброволно погасяване на задължението по изп. дело №229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С., без да е съгласувала тези действия с ответницата. Позовава се и на извършеното в процеса оспорване на представените от ищцата писмени доказателства. Въз основа на изложените съображения се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на сторените в производството съдебно – деловодни разноски. В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В. П. Д.С., чрез пълномощника й адв. Д. З., с който се оспорва основателността на въззивната жалба, като се твърди, че първоинстанционният съд в своята оценъчна дейност е достигнал до верния извод за основателност и доказаност на исковата претенция. Основателността се обосновава с разпоредбата на чл. 127, ал. 2 ЗЗД, съгласно която солидарният длъжник дължи припадащата се част от това, което е платено за погасяване на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването му. На този плоскост се пояснява, че ищцата, като наследник на солидарния длъжник по изпълнителното дело и плащайки изцяло дълга, има правото да претендира от другият солидарен длъжник половината от платеното. Акцентира се на необорената в процеса презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Извършеното от ищцата погасяване на дълга било установимо от приетите като доказателства по делото вносни бележки от 16.03.2022 г. и от 24.03.2022 г. Въз основа на извършеното плащане ЧСИ С. е издал Постановление от 29.03.2022 г., по силата на което изпълнителното дело е прекатерено на основание чл. 433, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Плащането на дълга породило правен интерес при ищцата от снабдяване с изпълнителен лист за платеното на солидарния съдлъжник С. С. Х. задължение в общ размер на 9211, 92 лв. За да събере дълга, тъй като с плащането не се е суброгирала в правата на кредитора по изпълнителния лист по смисъла на чл. 429, ал. 1, изр. 1 ГПК, ищцата следвало да инициира производство по снабдяване с изпълнително основание като подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника по изпълнителния лист С. С. Х. за половината част от платения дълг по презумпцията за равенство в дяловете на солидарните длъжници, съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Заключава се, че искът правилно и обосновано е уважен, с оглед представените от ищцата доказателства за плащане на цялото задължение, което само по себе си въззиваемата приема за безспорен и необорим факт. По изложените съображения въззиваемата страна моли за потвърждаване на обжалваното решение. В съдебно заседание постъпилите въззивна жалба и отговор към нея, се поддържат. Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното: Съдът, по реда на чл. 267 от ГПК, е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК, извършвайки служебно проверка на валидността на решението и допустимостта му, намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е и допустимо. Налице е издадена заповед за изпълнение в хода на заповедното производството за вземането, предмет на исковата молба, против която е депозирано възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК са съответни на предприетото оспорване, като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.127, ал.2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от В. П. Д.С. против С. С. Х., с искане да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищцата сумата от 9211.92 лева главница – платен дълг, дължим от ответника по изпълнително дело №20067450400229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С. с рег. №••••• на КЧСИ и район на действие Окръжен съд Кюстендил, представляваща половината от заплатената от ищцата сума по цитираното изпълнително дело (в платен общ размер от 18423.84 лева), ведно със законната лихва върху главницата от 9211.92 лв., считано от датата на входиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 01.09.2022 г., до окончателното й изплащане. Претендирано е заплащане на сторените съдебни разноски в заповедното и исковото производства. Претенцията е обоснована с твърдения за платен от страна на ищцата дълг на ответника. Пояснено е, че С. С. Х. била конституирана като солидарен длъжник по изпълнително дело №20067450400229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С., образувано въз основа на изпълнителен лист от 12.09.2006 г. по гр.д.№917/2004 г. на РС Кюстендил, изменено с Решение №302/21.07.2006 г. по в.гр.д.№762/2005 г. на ОС Кюстендил, да заплати солидарно с наследодателя на ищцата – П.Д.К. /починал на 18.01.2022 г./ на взискателя „•••••••“ ЕООД сумата от 15116.63 лева, ведно с дължими разноски на ЧСИ в общ размер на 3307.20 лева. След смъртта на съдлъжника П.Д.К. били конституирани в производството по принудително изпълнение законните му наследници, между които и ищцата В. П. Д.С.. Последната изцяло изплатила дълга към взискателя, с оглед на което изпълнителното производство било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК с Постановление на ЧСИ С. от 29.03.2022 г. Цялостното погасяване на дълга и невъзможността ищцата да се суброгира в правата на кредитора по издадения изпълнителен лист по смисъла на чл.429, ал.1, изр. първо от ГПК, породило правен интерес при ищцата да депозира пред РС Кюстендил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника по иска С. С. Х. за сумата от 9211.92 лева, представляваща половината от платения дълг по изпълнителното производство. Била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1641/2022 г. по описа на РС Кюстендил, като длъжникът Х. депозирала в срок възражение срещу нея. Това предпоставило възможността за заявителя, при което на заявителя бил даден едномесечен срок за предяви иск за установяване съществуването на вземането си. В депозирания по реда на чл.131 ГПК отговор, ответникът по иска, чрез назначения му особен представител адв. Б., възразява срещу допустимостта и основателността на исковите претенции. Установимо от приобщените писмени доказателства е, че пред ЧСИ Н.С. било образувано изпълнително дело №20067450400229/2006 г. въз основа на представен изпълнителен лист от 12.09.2006 г. издаден по гр.д.№917/2004 г. на РС Кюстендил, с взискател „•••••••“ ЕООД и солидарни длъжници С. С. Х. и П.Д.К. за вземане в размер на 15 116.63 лева, ведно с дължими такси и разноски към органа по принудително изпълнение в общ размер на 3307.20 лева. В хода на изпълнителното производство длъжникът П.Д.К. починал, като в производството били конституирани неговите законни наследници, съгласно Удостоверение за наследници №5/27.01.2022 г., издадено от кметство с. •••••••••••••••••. Ищцата В. П. Д.С., като наследник на починалия длъжник, изплатила изцяло задължението, видно от вносна бележка от 16.03.2022 г. на „•••••“ АД клон •••• за сумата от 15116.63 лева и вносна бележка от 24.03.2022 г. на „•••••“ АД клон 2136 за сумата от 3307.20 лева. За част от изплатената сума, а именно за сумата от 3 224.40 лева ЧСИ С. издал фактура №••••••••••/28.03.2022 г. На 01.09.2022 г. пред РС Кюстендил било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от В. П. Д.С. срещу длъжника С. С. Х. за сумата от 9211.92 лева главница – платен дълг по изпълнително дело №20067450400229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С., ведно със законната лихва от 01.09.2022 г. до изплащане на вземането. По образуваното ч.гр.д.№1641/2022 г. била издадена Заповед №798/02.09.2022 г. за изпълнение на парично задължение за процесното вземане, срещу която длъжникът Х. възразила в срока по чл.414 ГПК, при което на заявителя били дадени указания по реда на чл.415 ГПК. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна приема следното: Исковата претенция е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к., като са разгледани искове с правно с чл.127, ал.2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За основателността на претенцията в тежест на ищеца е било при условията на пълно и главно доказване да установи възникването на задължението на ответника, размера на същото и основанието за пораждането му. В тежест на ответника пък е било да проведе насрещно доказване чрез установяване плащане в уговорения срок на дължимите суми или съответно доказване на правопогасяващите или правоизключващите си възражения. С въззивната жалба, инициирала настоящото производство, се излагат припокриващи се възражения с тези, изложени в отговора на исковата молба, относно недължимостта на процесното вземане. Последните се свързват с доброволно погасено от ищеца задължение без съгласуване на това действие с ответника по иска. На самостоятелно основание са оспорени и представените от ищцата писмени доказателства, без изричното им конкретизиране. По делото не е било спорно, че праводателят на ищцата и ответникът по иска са били солидарно задължени по образуваното изпълнително дело №20067450400229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С., като солидарността им произтича от правните последици на влезлите в сила решение по гр.д.№917/2004 г. на РС Кюстендил, изменено с решение №302/21.07.2006 г. по в.гр.д.№762/2005 г. на ОС Кюстендил. Съгласно нормата на чл. 127 от ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Съгласно задължителната практика на ВКС, установената в чл. 127, ал.1 от ЗЗД, презумцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. В тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението си е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по- голяма степен другия – така Решение № 232/12.08.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 7488/2013 г. ІV г.о. ГК, Решение № 2261/7.06.1983 г. на ВС по гр.д.№ 985/83 г. І г.о., Решение № 241/20.05.1988 г. на ВС по гр.д.№ 146/88 г. ІV г.о. и др. Както бе изложено по-горе солидарната задълженост между праводателят на ищцата и ответника по иска не се оспорва. Не се оспорва и наличието на образувано изпълнително производство, както и факта на смъртта на наследодателя на ищцата. Единственият оспорен правнозначим факт в производството е изплащането от ищцата на цялото задължение. Оспорването му се базира от една страна на твърдения за доброволно изплащане на цялото задължение, а от друга - се оспорва достоверността на представените от ищцата писмени доказателства, в частност платежните документи, удостоверяващи извършеното плащане. На плоскостта на наведените с въззивната жалба оспорвания настоящият съдебен състав приема следното: Императивната разпоредба на чл. 127 от ЗЗД, както вече бе посочено, повелява, че всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Регресното право на платилия солидарен длъжник не се предопределя от начина на извършване на плащането – доброволно или принудително. Платилият солидарен длъжник придобива регресно право срещу другия солидарен длъжник, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Основанието да се търси припадащата се част от задължението се базира на принципа за преодоляване на неоснователното обогатяване. Видно е от доказателствата, приложени по изпълнително дело №20067450400229/2006 г. по описа на ЧСИ Н.С., че ищцата В. П. Д.С., като наследник на починалия длъжник П.Д.К., изплатила изцяло задължението. В тази връзка съдът цени представените по делото вносна бележка от 16.03.2022 г. на „•••••“ АД клон •••• за сумата от 15116.63 лева и вносна бележка от 24.03.2022 г. на „•••••“ АД клон 2136 за сумата от 3307.20 лева., доколкото не се намериха основания, които да изключат същите като обективни. Установено е също така, че ищцата е платила цялото задължение по образуваното изпълнително производство. Правилото на чл. 127, ал.2 от ЗЗД изрично изисква, че за да възникне обратно вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник трябва да е изпълнил повече от своята част - сравн. Решение № 827/15.12.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1328/2010 г. ІV г.о., ГК, Решение № 196/21.08.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 6068/2014 г. ІV г.о. От своя страна ответникът по иска не обори презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Въз основа на гореизложените фактически и правни констатации настоящият въззивен състав формира извод за основателност на предявените обективно кумулативно съединени искови претенции. Поради съвпадение крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение ще бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на производството разноски се дължат на въззиваемата страна. Последната претендира съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева и възнаграждение за процесулано представителство пред въззивната инстанция за особения представител на въззивницата в размер на 728.48 лева. Разходите са доказани с приложените по делото договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане, при което същите ще бъдат присъдени с настоящото решение. По обжалваемостта: Въззивното решение подлежи на касационно обжалване по аргумент от разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съдът