Решение № 306 от 18.6.2026 г. на Районен съд - Дупница по дело № 1000/2026 г.

Производството е образувано по искова молба на „Финстарт“ ЕООД срещу Д. Р. Г.. Ищецът твърди, че между страните имало сключен договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ от 01.02.2022г., по силата на който бил отпуснат в полза на ответника заем за сумата от 2556,46 евро (равностойност в евро на 5000 лв.), който следвало да бъде върнат за срок от 60 месеца. Поддържа, че по силата на договора ответникът дължал договорна лихва, както и неустойка по чл. 11, ал. 3 от същия, поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Счита, че с оглед изпадане на длъжника в забава по изпълнение на задължението за заплащане на дължимата сума, същият дължал и законна лихва за забава. По силата на чл. 17, ал. 2 от договора за паричен заем от 01.02.2022г., пункт първи от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека и Тарифата на таксите, ответникът дължал и разходи за събиране, както и неустойка по чл. 17, ал. 3 за неизпълнение на задължението за заплащане на разходи за събиране на просрочените вземания, както и неустойка по чл. 17, ал. 4 от договора за паричен заем и раздел първи от нотариалния акт от 01.02.2022г., дължима за непредстваяне на документи при допусната забава повече от 90 дни. Поддържа, че ответникът не изпълнил уговорените задължения, поради което моли да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми: 2613,09 ЕВРО – договорна лихва, дължима за периода от 01.02.2022г. до 07.02.2025г., 1550,50 ЕВРО – неустойка по чл. 11, ал. 3 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 291,51 ЕВРО – неплатен остатък от законна лихва за забава, дължима съгласно чл. 17, ал. 1 от договора за паричен заем от 01.02.2022г., 705,42 ЕВРО – неплатен остатък от дължими разходи по чл. 17, ал. 2 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 194,29 ЕВРО – неустойка по чл. 17, ал. 3 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 86,92 ЕВРО – неплатен остатък от неустойка по чл. 17, ал. 4 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г. Ответната страна е получила препис от исковата молба, по която не е депозирала отговор в срока по чл. 131 ГПК. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира следното: Предявените са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 22 ЗКНИП вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. От приложения договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ от 01.02.2022г. е видно, че ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 5000 лв., която същият се е задължил да върне на 60 вноски, с посочен ГПР в размер на 48,33 % и фискиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 %. От съдържанието на договора е видно, че заемателят е физическо лице, което има качеството потребител по смисъла на § 1, т. 20 ДР на ЗКНИП, а заемодателят - кредитор по смисъла § 1, т. 10 от ДР на ЗКНИП. Задълженията на потребителя по договора са обезпечени с ипотека, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Съгласно чл. 38 ЗКНИП, когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен, а съгласно чл. 39 ЗКНИП в тази хипотеза заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК съдът е длъжен служебно да установи нищожността на правна сделка и да не зачете правните й последици в случаите, в които нарушаване на императивна правна норма е установимо при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Служебното задължение за съда да следи за наличието на неравноправна клауза следва и от чл. 7, ал. 3 ГПК. В конкретния случай от съдържанието на процесния договор (чл. 11) е видно, че получаването на заема е било обусловено от предоставянето на обезпечение, отговарящо на изискванията на заемодателя. Характерът на задължението (осигуряване на солидарен длъжник, отговарящ на предвидените критерии), множеството специфични критерии, на които следва да отговаря обезпечението (изпълнението на част от които, подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на множество документи, вкл. официални такива), относително краткия срок за изпълнение на това задължение (20- дневен), предвиждането на неустойка в необоснован размер (5285,60 лв.), подлежаща на разсрочено плащане (чл. 11, ал. 3, изр. 2) навеждат на извода, че в случая, чрез уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод се потвърждава от обстоятелството, че вземанията на кредитора (в т.ч. за неустойки) са обезпечени и с ипотека, което потвърждава извода, че обсъжданата неустойка надхвърля обезпечителния характер на клаузата и на практика цели да заобиколи ограничението по чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. При това положение, следва да се приеме, че уговорената неустойка следва да бъде включена при изчисляване на ГПР, тъй като попада в обхвата на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на чл. 29 ЗКНИП и § 1, т. 7 ДР на ЗКНИП. В случая в договора за потребителски кредит е посочен ГПР в размер на 40,08 %, като при включването на посочената неустойка (равняваща се на 5285,60 лв. при кредит в размер на 5000 лв.) действителният ГПР очевидно многократно надвишава посочения в договора за кредит. В актуалната съдебна практика се приема, че неточното посочване на ГПР има същата последица, както и непосочването му – недействителност на договора за потребителски кредит (Решение № 50013 от 05.08.2024г. на ВКС по т.д. № 1646/2022г., II т.о., както и цитираната там практика на Съда на ЕС, в т.ч. Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22). Същият извод следва и от изричната разпоредба на чл. 38 вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. В същия смисъл е и практикатна Съда на ЕС, в която се приема, че са неравноправни клаузите в договора, с които видимо се установяват санкции, които са автоматични и непропорционални спрямо вида на евентуалното неизпълнение на задължения от потребителя (вж. напр. Решение от 05.06.2025г. по дело C‑749/23, IX с-в, т. 41, Определение от 24.10.2019 г., Topaz, C‑211/17, EU:C:2019:906, т. 59 и др.). Единствено за пълнота следва да се посочи изрично, че изложеното по-горе се отнася в пълна степен и за неустойките, предвидени в чл. 17, ал. 3 и ал. 4 от договора. В допълнение на горното тези неустойки са в пряко противоречие и с императивната норма на чл. 43 ЗКНИП, доколкото предвиждат неблагоприятни последици при забава на длъжника различни от отделно претендираната от кредитора законна лихва. По изложените съображения следва да се приеме, че процесният договор за кредит е недействителен, поради което в тежест на ответната страна е възникнало задължение да върне единствено чистата стойност на кредита (чл. 39 ЗКНИП). Ето защо като неоснователни следва да се отхвърлят предявените от ищеца осъдителни искове за следните суми: 2613,09 евро – договорна лихва, дължима за периода от 01.02.2022г. до 07.02.2025г., 1550,50 евро – неустойка по чл. 11, ал. 3 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 291,51 евро – неплатен остатък от законна лихва за забава, дължима съгласно чл. 17, ал. 1 от договора за паричен заем от 01.02.2022г., 705,42 евро – неплатен остатък от дължими разходи по чл. 17, ал. 2 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 194,29 евро – неустойка по чл. 17, ал. 3 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г., 86,92 евро – неплатен остатък от неустойка по чл. 17, ал. 4 от договора за паричен заем от 01.02.2022г. и раздел I от нотариален акт от 01.02.2022г. При този изход на спора, право на разноски има ответникът, но в случая такива не следва да се присъждат, тъй като не са поискани, а и не са ангажирани доказателства за действителното им извършване. Воден от горното, съдът