Решение № 1137 от 24.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 693/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на „ДЖИ СИ АР“ АД срещу „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 21 320,54 евро, претендирана на основание договор за цесия от 14.04.2022 г., по силата на който В. С. Х. прехвърля на ищеца изискуеми вземания за трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 28.02.2022 г., срещу „България 2009“ ЕООД, сумата от 71 114,16 евро, претендирана на основание договор за цесия от 12.04.2023 г., по силата на който В. С. Х. прехвърля на ищеца изискуеми вземания за трудови възнаграждения за периода от 01.03.2022 г. до 31.03.2023 г., срещу „България 2009“ ЕООД, както и сумата от 7 899,86 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 21 320,54 евро за периода от 16.04.2022 г. до 01.04.2025 г., и сумата от 18 777,61 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 71114,16 евро за периода от 13.04.2023 г. до 01.04.2025 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.04.2025 г. до окончателното им изплащане. В исковата молба ищецът твърди, че В. Х., от когото е придобил процесните вземания, е служител на ответника „България 2009“ ЕООД по силата на Трудов договор № Т-2014-002 от 30.03.2014 г., като основното му трудово възнаграждение по договора е в размер на 3000 лева, а допълнителното трудово възнаграждение с траен характер за трудов стаж и професионален опит е 0,6% годишно. Съгласно чл. 7, ал. 3 от Трудовия договор в зависимост от финансовите резултати на предприятието и съобразно приноса на служителя за постигнатите резултати, работодателят в лицето на ответника може да изплати годишно допълнително възнаграждение. Начина, периодичността и размера на тези възнаграждения се определя от работодателя. Това възнаграждение се начислява към трудовото възнаграждение за съответния месец и участва във формирането на осигурителния и облагаемия доход на служителя за съответния месец, за който същото се дължи. Това допълнително възнаграждение може да се изплаща на основание на споразумение между страните по ТПО, оформено по реда на чл. 119 КТ или със съответни заповеди на работодателя, когато начисляването и изплащането на такова възнаграждение зависи само от неговата преценка. Трудовото възнаграждение на служителя В. Х. за периода от 01.01.2021 г. до 31.03.2023 г. не е изплатено от работодателя в лицето на ответника. Поради неизплащане на дължимите трудови възнаграждения В. Х. сключил на 14.04.2022 г. Договор за цесия, по силата на който прехвърля вземанията си по трудово правоотношение към ответника, представляващи подлежащи на изплащане нетни суми от брутни трудови възнаграждения, дължими за периода 01.01.2021 г. - 28.02.2022 г. в общ размер 41 699,36 лева, без натрупаните до момента на прехвърлянето на вземанията лихви. Съгласно договора за цесия и на основание чл.99, ал. 3 ЗЗД Цедента по договора уведомява длъжника - негов работодател и ответник в настоящото производство за извършеното прехвърляне на вземанията му по трудовото правоотношение за периода 01.01.2021 г. - 28.02.2022 г. Уведомлението е получено в деловодството на ответника с вх. № 006 -BG/15.04.2022 г. Ищеца в качеството на цесионер по договора за цесия предлага на ответника сключване на споразумение от датата на получаване на уведомлението за прехвърленото вземане, с което страните приемат като актуален размера на прехвърлените вземания и определят срок за изплащането им със съответната мораторна лихва - 30.09.2022 г. Споразумението е върнато на ищеца, подписано от законния представител на ответника, без да са провеждани преговори във връзка със сключването му, което предполагало приемане на всички предложени клаузи. До датата на подаване на исковата молба ответника не е изпълнил задължението си за плащане в размер на 41 699,36 лева. Съгласно Споразумението от 15.04.2022 г., вземанията придобити по договора за цесия от 14.04.2022 г. са дължими заедно с мораторната лихва за забава, която се начислява върху целия размер на вземанията за периода до окончателното им изплащане, като страните са договорили това да е датата 30.09.2022 г. Всяко от вземанията, формиращи общия размер на цедираната сума са с настъпил падеж към първия ден на месеца следващ месеца, за който са били дължими трудовите възнаграждения, вземанията за които са цедирани на ищеца. Поради неизплащане на дължимите трудови възнаграждения В. Х. сключил на 12.04.2023 г. Договор за цесия, по силата на който прехвърля вземанията си по трудово правоотношение към ответника, представляващи подлежащи на изплащане нетни суми от брутни трудови възнаграждения, дължими за периода 01.03.2022 г. до 31.03.2023 г. в общ размер 139 087,20 лева, без натрупаните до момента на прехвърлянето на вземанията лихви. Съгласно договора за цесия и на основание чл.99, ал. 3 ЗЗД Цедента по договора уведомява длъжника - негов работодател и ответник в настоящото производство за извършеното прехвърляне на вземанията му по трудовото правоотношение за периода 01.03.2022 г. - 31.03.2023 г. Уведомлението е получено в деловодството на ответника с вх. № 005 - BG/12.04.2023 г. Ищеца в качеството на цесионер по договора за цесия предлага на ответника сключване на споразумение от 19.04.2023 г., с което страните приемат като актуален размера на прехвърлените вземания и определят срок за изплащането им със съответната мораторна лихва - 30.09.2023 г. Споразумението е върнато на ищеца, подписано от законния представител на ответника, без да са провеждани преговори във връзка със сключването му, което предполага приемане на всички предложени клаузи. До настоящия момент ответника не е изпълнил задължението си за плащане в размер на 139 087,20 лева. Съгласно Споразумението от 19.04.2023 г. вземанията, придобити по договора за цесия от 12.04.2023 г. са дължими заедно с мораторната лихва за забава, която се начислява върху целия размер на вземанията за периода до окончателното им изплащане, като страните са договорили това да е датата 30.09.2023 г. Всяко от вземанията, формиращи общия размер на цедираната сума са с настьпил падеж към първия ден на месеца, следващ месеца, за който са били дължими трудовите възнаграждения, вземанията за които са цедирани на ищеца. Ищецът твърди, че цедираните с двата договора за цесия вземания се прехвърлят от цедента на цесионера с изключение на лихвите за забава, натрупани за периода на забава в изплащане на трудовите възнаграждения на цедента до момента на прехвърлянето им. Доколкото трудовите възнаграждения са станали изискуеми към първия ден на месеца следващ месеца, за който са били дължими и мораторната лихва в размер на законната лихва върху тези вземания е тяхна принадлежност, с прехвърлянето на вземанията цесионера придобива и правото да търси лихва за забава в издължаването на тези вземания от длъжника от датата на прехвърлянето, ако изискуемостта е настъпила преди това. В срока по чл. 367 ГПК ответника „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД оспорва предявените искове. Ответникът твърди, че част от предявенияте вземания са погасени по давност, а именно: за периода от м. 01.2021 г. до м. 03.2022 г. Твърди, че давността по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ, поради което срокът за предявяване на вземания, произтичащи от трудови правоотношения е тригодишен. Ответникът релевира възражения за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и ал. 2, пр. първо от ЗЗД на сключените Договор за цесия от 14.04.2022 г. и Договор за цесия от 12.04.2023 г. Твърди, че договорите са нищожни като противоречащи на закона и поради невъзможен предмет, с оглед естеството на вземането за трудови възнаграждения, тъй като имуществените права, които са свързани с личността на цедента, са непрехвърлими по естеството си. Твърди, че правото на трудово възнаграждение е съществен елемент от съдържанието на трудовото правоотношение /чл. 66, ал.1, т. 7 КТ, вр. с чл. 242 КТ и чл. 128, т.2 КТ/ и разбирано като субективно право на работника или служителя на цената на неговия труд срещу предоставената работна сила е лично и непрехвърлимо, сьгласно императивната разпоредба на чл. 8, ал. 4, изр.2, предл. 2 КТ, вр. чл. 99, ал.1, предл.1 ЗЗД. В качеството си на работодател „България 2009" ЕООД оспорва вземанията за допълнително начислен размер на трудовото възнаграждение на В. С. Х., тъй като при извършване на справка в трудовото досие на служителя липсват каквито и да било документи, изготвени от работодателя, с които да е определено по съответните критерии допълнително месечно възнаграждение на този служител. Изрично заявява, че в качеството си на работодател ответникът не е разработил и внедрил системи с критерии, по които да се определя допълнително месечно възнаграждение за заплащане на труда на неговите служители, поради което размерът на претендираното допълнително месечно възнаграждение остава с неясен характер и не почива на реално положен труд от служителя. Неговото начисляване не е извършено, съобразно законови изисквания или вътрешни правила на работодателя, което обуславя недължимост на допълнително трудово възнаграждение Ответникът релевира възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД, поради невъзможен предмет на Споразумение за изпълнение на парични задължения от 15.04.2022 г., сключен между „България 2009“ ЕООД и „ДЖИ СИ АР“ АД и Споразумение за изпълнение на парични задължения от 19.04.2023 г., сключен между „България 2009“ ЕООД и „ДЖИ СИ АР“ АД. Ответникът твърди, че в споразуменията се съдържат волеизявления от „България 2009“ ЕООД за поемане на несъществуващи задължения по нищожни договори за цесия. Ответникът оспорва истинността на представените Споразумение от 15.04.2022 г. и Споразумение от 19.04.2023 г. по реда на чл. 193 ГПК, като твърди, че подписът, положен за „България“ 2009“ ЕООД не е положен от управителя на дружеството Н.Б.. В допълнителна искова молба ищецът „ДЖИ СИ АР“ АД оспорва възраженията на ответника. Твърди, че процесните вземания, предмет на договорите за цесия, не са погасени по давност към момента на депозиране на исковата молба, тъй като е налице признание от страна на ответника със сключените споразумения за изпълнение на парични задължения, с които са признати вземанията. Твърди, че със споразумението от 15.04.2022 г. са установили падеж за процесните вземания, т.е. изискуемостта настъпва на 30.09.2022 г. От тази дата е започнал да тече тригодишната погасителна давност за правото на иска на ищеца, която изтича на 30.09.2025 г., докато исковата молба е подадена преди тази дата, а именно на 02.04.2025 г. Ищецът оспорва възражението за нищожност на договорите за цесия по съображения, че не съществува законово ограничение вземането за трудово възнаграждение да бъде обект на прехвърляне от своя носител на трето лице чрез цесия по чл. 99 ЗЗД. Твърди, че предмет на процесните договори за цесия не е прехвърляне правото на ищеца на възнаграждение по трудовия договор, а ликвидно и изискуемо парично притезание за дължими трудови възнаграждения за периода от м. 01.2021 г. до м. 03.2023 г., поради което не е налице нищожност на договорите поради липса на предмет по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че вземането за трудово възнаграждение не е от категорията на лични и непрехвърляеми права след като е настъпила неговата ликвидност и изискуемост. Ищецът твърди, че е представил доказателства, от които се установяват възникнали вземания за трудови възнаграждения на служителя. Заявява, че ще се полза от оспорените Споразумения за изпълнение на парични задължения от 15.04.2022 г. и от 10.04.2023 г. В отговор на допълнителна искова молба ответникът „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД поддържа възраженията, изложени в отговора на исковата молба. Оспорва, да е бил уведомен за извършеното прехвърляне на вземания, тъй като липсва надлежно упълномощаване от цедента на цесионера за съобщаването на цесията и поради липса на индивидуализация на вземанията в уведомленията. Ответникът допълва, че договорите за цесия са нищожни и поради това, че не са индивидуализирани вземанията, които се прехвърлят, което обуславя извод за тяхната нищожност поради липса на предмет. Недействителността на договорите за цесия обуславя недействителност на същото основание и на сключените споразумения за изпълнение на парични задължения. Ответникът оспорва предявените искове по размер. Твърди, че дружеството няма данни за постигнати финансови резултати от страна на В. С. Х., които да бъдат основание за начисляване на допълнително възнаграждение към основно трудово възнаграждение. Третото лице-помагач на страната на ищеца В. С. Х. не взема становище по предявените искове. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: Безспорно е по делото и от Трудов договор № -Т-2014-002 от 30.03.2014 г., се установява, че между В. С. Х. и ответника е съществувало трудово правоотношение, по силата на което първия е полагал труд при ответника на длъжността „Главен Експерт” при уговорено месечно основно трудово възнаграждение в размер на 3000,00 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% върху основната работна заплата за всяка прослужена година, след навършване на една година трудов стаж на заеманата длъжност/чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от трудовия договора/. С чл. 7.3. от трудовия договор страните са уговорили, че в зависимост от финансовите резултати на предприятието и съобразно приноса на служителя за постигнатите резултати, работодателят може да изплати допълнително годишно възнаграждение в размер, по начин и срокове, които се определят от работодателя. Уговорено е, че възнагражденията по предходните алинеи се изплащат в брой при спазване на нормативните изисквания относно начините на плащания или се превеждат по банкова сметка, посочена от служителя /чл. 7, ал. 4 от трудовия договор/. По делото е представен договор за цесия от 14.04.2022 г., сключен между В. С. Х., като цедент, и „ДЖИ СИ АР” АД, като цесионер, по силата на който цедентът прехвърля на цесионера изискуеми вземания от „България 2009“ ЕООД, представляващи неизплатени трудови възнагрждения за периода от 01.01.2021 г. – 28.02.2022 г. в общ размер на 41699,36 лв. За прехвърляне на вземането, цесионерът са задължава да заплати цена в размер на 41699,36 лв. в срок до 31.12.2022 г. /чл. 10 от договора за цесия/. По делото е представено преводно нареждане от 15.04.2022 г. с наредител – ищеца и получател В. С. Х. за сумата от 41699,36 лв. с основание за превод- договор за цесия от 14.04.2022 г. По делото е представено уведомление относно прехвърляне на вземания, заведено при ответното дружество с вх. № 006-BG/15.04.2022 г., с което последното е уведомено от цедента В. Х. за извършеното прехвърляне с договор за цесия от 14.04.2022 г. От договор за цесия от 12.04.2023 г., сключен между В. С. Х., в качеството му на цедент, и „ДЖИ СИ АР” АД, в качеството му на цесионер, се установява, че В. С. Х. прехвърля на цесионера изискуеми вземания срещу ответника „България 2009” ЕООД, представляващи неизплатени възнаграждения за периода от 01.03.2022 г. – 31.03.2023 г. в общ размер на 139 087, 20 лв. В предмета на договора е описано вземането, както следва: м. 03.2022 г. – 3000,24 лв.; м. 04.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 05.2022 г. – 103 000,93 лв.; м. 06.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 07.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 08.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 09.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 10.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 11.2022 г. – 3001,93 лв.; м. 12.2022 г. – 3018,13 лв.; м. 01.2023 г. – 3018,13 лв.; м. 02.2023 г. – 3018,13 лв.; м. 03.2023 г. – 3018,13 лв. За прехвърляне на вземането, цесионерът са задължава да заплати цена в размер на 139 087,20 лв. в срок до 31.12.2023 г. /чл. 10 от договора за цесия/. По делото е представено преводно нареждане от 12.04.2023 г. с наредител – ищеца и получател В. С. Х. за сумата от 39 087,20 лв. с основание за превод- договор за цесия от 12.04.2023 г. По делото е представено уведомление относно прехвърляне на вземания, заведено при ответното дружество с вх. № 005-BG/12.04.2023 г., с което последното е уведомено от цедента В. Х. за извършеното прехвърляне с договор за цесия от 12.04.2023 г. По делото се представени от ответника платежни ведомости за начислени и изплатени трудови възнаграждения на В. С. Х. за периода от м. 01.2021 г. до м. 03.2023 г. вкл. По делото е представено удостоверение за декларирани данни от НАП, издадено на 30.01.2025 г. и Справка – Данни за осигуряването на В. С. Х. за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2024 г. По делото са представени две споразумения за изпълнение на парични задължения, които са сключени от страните по делото – първото от 15.04.2022 г., а второто – от 19.04.2023 г. Споразуменията са подписани от Н.Б. в качеството на управител на ответника „България 2009“ ЕООД – от една страна и от изп. директор на ищцовото дружество – от друга страна. В Споразумението от 15.04.2022 г., сключено между „ДЖИ СИ АР“ АД и „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД, е посочено, че длъжникът „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД се задължава да изплати изцяло вземанията в размер на 41 699,36 лв., придобити с договор за цесия от 14.04.2022 г., заедно с дължимата лихва за забава в срок до 30.09.2022 г. Във второто споразумение от дата 19.04.2023 г. длъжникът „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД се задължава да изплати изцяло вземанията в размер на 139 087,20 лв., придобити с договор за цесия от 12.04.2023 г., заедно с дължимата лихва за забава в срок до 30.09.2023 г. От служебна извършена справка в ТРРЮЛНЦ се установява обстоятелството, че считано от 08.11.2017 г. до датата на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, който е релевантен за сключените между страните споразумения за изпълнение на парични задължения от 15.04.2022 г. и от 19.04.2023 г., „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД, ЕИК 131397985 се представлява от управителя Н.С.Б.. Автентичността на подписите, положени за „БЪЛГАРИЯ 2009“ ЕООД от Н.С.Б., в споразумение за изпълнение на парични задължения от 15.04.2022 г. и в споразумение за изпълнение на парични задължения от 19.04.2023 г., са оспорени от ответника и в тази връзка е било открито производство по реда на чл. 193 ГПК с определение № 4236/24.10.2025 г. По аргумент за противното от разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК тежестта за доказване на неистинността на оспорените споразумения пада върху ответника. От заключението на допуснатата в производството съдебно-графическа експертиза, което съдът кредитира като компетентно, обосновано и пълно, се установява, че подписите, положени за „България 2009“ ЕООД в споразумение за изпълнение на парични задължения от 15.04.2022 г. и от 19.04.2023 г., между „ДЖИ СИ АР“ АД и „България 2009“ ЕООД са положени от Н.С.Б.. Въз основа на установения с експертизата комплекс от съвпадащи се частни графически признаци, които са индивидуални и характерни за конкретното лице, всеки от които е обоснован от експерта в открито съдебно заседание на 26.05.2026 г., е формиран категоричен извод, че подписите в оспорените споразумения са положени от управителя на ответното дружество Н.Б.. Поради тези правни съображения и при съобразяване със законоустановените правила за разпределяне на доказателствената тежест в производството по чл. 193 ГПК, настоящият състав приема, че по делото не е проведено успешно доказване, поради което следва да се приеме, че оспорването не е доказано /чл. 194, ал. 2 ГПК/. По делото са приети неоспорени от страните основно и допълнително заключение на съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява, че за служителя В. Х. е декларирано пред НАП назначаване на длъжност главен експерт /НКПД 24226041/ с основание 01 /безсрочен трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ/ с дата на сключване 31.03.2014 г. и прекратяване на 08.05.2024 г. с основание 36 /чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ: Прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/. По данни от платежни ведомости и фишове на Вл. Х. за периода 01/2021- 03/2023, общата брутна заплата на Вл. Х. е 212 715,00 лв., като чистата сума за получаване е 0.00 лв. Данните по платежни ведомости и фишове са обобщени в Приложение № 1 към заключението, съгласно което след удържани данъци и осигурителни вноски от работодателя, нетното възнаграждение, което следва да получи служителя възлиза в размер на 41 715,36 лв. за периода от м.01.2021 г. – м. 02.2022 г. и в размер на 139 087,20 лв. за периода от м. 03.2022 г. до м. 03.2023 г. Така посочената сума „нетно за получаване“ е осчетоводена от ответника като удържана, без посочен документ и основание за извършеното осчетоводяване. Размерът на декларирано в ТД на НАП от работодателя брутно трудово възнаграждение, както и облагаем доход, за осигуреното лице В. С. Х., ЕГН •••••••••• за периодите 01.01.2021-28.02.2022 е 52 138,00 лв. и от 01.03.2022 до 31.03.2023г. е 160 577,00 лв., или общо 212 715.00 лв. и се установява по данни от Декларация образец № 1, платежни ведомости и фишове. Размерът на декларираното от работодателя/ответник нетно трудово възнаграждение /съгласно Декларация обр. 1/ при установения облагаем доход за осигуреното лице В. С. Х. за периодите 01.01.2021- 28.02.2022 г. е 20 552,31 евро /40 196,82 лв./ и от 01.03.2022 г. до 31.03.2023 г. е 20 188,89 евро /39 486,03 лв./, или общо 40 741,19 евро /79 682,85 лв./ и се установява по данни от Декларация образец № 1. Ответникът „България 2009” ЕООД е внесъл по съответните сметки задълженията за осигурителни вноски, здравно-осигурителни вноски и данъци върху доходите по декларирания осигурителен и облагаем доход за осигуреното лице В. Х. за процесните периоди и В. Х. е с непрекъснати здравноосигурителни права към датата на изготвяне на заключението. Вещото лице сочи, че са налице разплащателни ведомости от страна на ответника за процесните периоди, но от предоставените данни не може да се установи дали са оформяни с подписите на работниците и служителите, получавали трудови възнаграждения. Размерът на изплатените суми като трудово възнаграждение на В. Х. за всеки месец от процесните периоди общо и поотделно за всеки месец по данни от платежни ведомости и фишове са 0.00 лева. Няма неизплатена, но дължима сума на В. Х. от ответника за всеки един месец от посочените периоди по данни от платежни ведомости и фишове. Не могат да се установят в цялост критериите, по които е изчислено допълнителното трудово възнаграждение на В. Х. и дали размерът на същото отговаря на посоченото в чл. 7, ал. 2 и ал. 3 от трудовия му договор. Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на В. Х. отговаря на посоченото в чл. 7, ал. 2 от трудовия му договор, а именно 0.6 % върху основната работна заплата от 3 000,00 лева за всяка прослужена година, след навършване на една година трудов стаж на заеманата длъжност. Размерът на допълнителното трудово възнаграждение на В. Х. не може да се установи дали отговаря на посоченото в чл. 7, ал. 3 от трудовия му договор, тъй като в предоставените фишове и платежни ведомости суми са начислени, но не са представени документи или самите изчисления. Размерът на законната лихва върху вземанията на ищеца по Договора за цесия от 14.04.2022 г., представляващи неизплатени трудови възнаграждения на В. Х. за периода 01.01.2021-28.02.2022г., считано от 16.04.2022г. до датата на предявяване на иска /02.04.2025г./ е 7 899,94 евро. Размер на законната лихва върху вземанията на ищеца по договора за цесия от 12.04.2023 г., представляващи неизплатени трудови възнаграждения на В. Х. за периода 01.03.2022 г.-31.03.2023 г., считано от 13.04.2023 г. до датата на предявяване на иска /02.04.2025г./ е 18 912,99 евро. При така приетата за установена фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: Предявените осъдителни искове, предмет на делото, са основани на твърдението, че ищецът е придобил от третото лице-помагач В. С. Х. вземанията му срещу ответника за неизплатени трудови възнаграждения по силата на договорите за цесия от 14.04.2022 г. и 12.04.2023 г. Преди да се извърши преценка относно съществуването , размера и изискуемостта на претендираните вземания, следва да бъде разгледан въпросът дали процесните договори са действителни и дали са породили целения от страните транслативен ефект, респективно дали ищецът е придобил качеството на кредитор по отношение на процесните вземания. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2020г. от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по нищожността на правни сделки или отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, независимо дали заинтересованата страна се е позовала на нея, когато порокът произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато нищожността поради заобикаляне на закона, привидност или липса на съгласие предполага установяване на допълнителни факти, съдът не може да ги изследва служебно извън предмета, очертан от своевременно въведените от страните твърдения и възражения. В настоящия случай ответникът своевременно, в срока за отговор на исковата молба по чл. 367, ал. 1 ГПК, е релевирал възражение за нищожност на договорите за цесия от 14.04.2022 г. и 12.04.2023 г., поради противоречието им с императивната разпоредба на чл. 8, ал. 4 КТ, доколкото предмет на прехвърлянето са вземания за трудови възнаграждения, представляващи лични трудови права. По различен начин, обаче, стои въпросът относно направеното в първото съдебно заседание възражение за привидност на трудовото правоотношение между третото лице-помагач В. Х. и ответника. Това възражение се основава на нови фактически твърдения – че Х. не е полагал труд за ответника и че трудовото правоотношение е било формално създадено с цел счетоводно обосноваване на изходящи от дружеството парични средства. Посочените факти не са били въведени в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, поради което тези фактически твърдения не могат да бъдат въведени за първи път в първото съдебно заседание като фактическо основание на самостоятелно възражение за привидност или за заобикаляне на закона. В противен случай съдът би допуснал нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса и на разпоредбата на чл. 370 ГПК. Това не се отнася до служебната проверка за нищожност на сделката в хипотезите, посочени в ТР № 1/2020 г., при които порокът произтича пряко от съдържанието или формата на сделката. При процесните договори за цесия основанието за нищожност, на което ответникът се е позовал своевременно, произтича непосредствено от съдържанието на самите договори и от съпоставянето му с императивната разпоредба на чл. 8, ал. 4 КТ. В този смисъл не се налага установяване на допълнителни, ненаведени факти, за да бъде извършена преценката за съответствието на договорното съдържание с императивната правна норма. От събраните по делото доказателства се установява, че третото лицепомагач В. С. Х. е бил в трудово правоотношение с ответното дружество „България 2009“ ЕООД, и че именно неговите вземания за неизплатени трудови възнаграждения са предмет на процесните договори за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли вземането си, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно общото правило за прехвърлимост на вземанията търпи ограничения, установени от закона, договора или естеството на конкретното вземане. Съгласно чл. 8, ал. 4 КТ трудовите права и задължения са лични, а отказът от трудови права, както и прехвърлянето на трудови права или задължения, са недействителни. Разпоредбата има императивен характер и представлява пряко законово ограничение на договорната автономия в областта на трудовите правоотношения. Тя не се изчерпва с декларативното определяне на трудовите права като лични, а изрично свързва личния им характер с конкретна правна последица – недействителност на тяхното прехвърляне. При съпоставяне на чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 8, ал. 4 КТ следва да се приеме, че общото правило за допустимост на цесията не намира приложение, когато законът или естеството на вземането изключват неговото прехвърляне. В конкретния случай такава забрана е изрично установена в чл. 8, ал. 4 КТ, съгласно която норма прехвърлянето на трудови права е недействително. Тъй като предмет на процесните договори са вземания на работника за дължимо трудово възнаграждение, те не могат да бъдат валидно прехвърлени по реда на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Общият режим на цесията следва да отстъпи пред специалната и императивна трудовоправна уредба. Правото на работника да получи възнаграждение за положения труд представлява трудово право. То възниква от трудовото правоотношение като насрещна имуществена престация на работодателя за предоставената от конкретния работник работна сила. Това право е нормативно включено в съдържанието на трудовото правоотношение –чл. 128, т. 2 КТ и чл. 242 КТ. Обстоятелството, че правото на трудово възнаграждение има имуществен и паричен характер, не води до отпадане на личния му характер по смисъла на чл. 8, ал. 4 КТ. Имущественият характер на правото и личният му характер не са взаимно изключващи се характеристики: първият се отнася до съдържанието на престацията, а вторият – до нейния титуляр и до допустимостта на разпореждането с нея. Следователно правото на работника да получи вече начисленото и дължимо му трудово възнаграждение продължава да бъде трудово право, макар да има паричен предмет и да е изискуемо. Неговият характер не се определя единствено от това дали е настъпил падежът, а от юридическия факт, който го е породил, и от правната уредба, на която се подчинява. В този смисъл неоснователен се явява довода на ищеца, че с начисляването и настъпването на изискуемостта трудовото възнаграждение престава да бъде трудово право и се превръща в обикновено гражданско парично вземане, свободно прехвърлимо по реда на чл. 99 ЗЗД. Изискуемостта характеризира момента, от който кредиторът може да претендира изпълнение на вече възникналото вземане. Тя не променя неговия юридически източник. С настъпването на падежа не възниква ново, различно от трудовото право, гражданско вземане, нито се извършва преобразуване на първоначалното право в друго право. Вземането за възнаграждение продължава да бъде вземане за трудово възнаграждение, тъй като именно положеният по трудово правоотношение труд е юридическият факт, породил задължението на работодателя. Същото се отнася и до начисляването, ликвидността и просрочието. Нито един от тези факти не представлява законово основание за промяна на характера на вземането. Просрочието на работодателя не заличава трудовия произход на задължението, а представлява неизпълнение на вече възникнало задължение за плащане на трудово възнаграждение. Противното разбиране би довело до резултат, при който именно с настъпването на момента, в който трудовото право трябва да бъде реализирано чрез получаване на възнаграждението, би отпаднала защитата срещу неговото договорно прехвърляне. Подобно разрешение би означавало личният характер на правото по чл. 8, ал. 4 КТ да се запази само до момента на настъпване на изискуемостта, макар законът да не предвижда подобно ограничение. Нито в чл. 8, ал. 4 КТ, нито в друга разпоредба на Кодекса на труда е установено разграничение между трудови права преди и след настъпването на падежа им, нито е предвидено, че изискуемостта прекратява действието на забраната за прехвърлянето им. Поради това подобно разграничение не може да бъде въведено по тълкувателен път, доколкото би ограничило приложното поле на изрично установената от законодателя защита. Вземането за трудово възнаграждение е парично по предмет, но остава трудово по своя правен източник и по правния режим, който законът свързва с неговото възникване и упражняване. Именно това е обстоятелството, което го поставя извън общата хипотеза на свободно прехвърлимо гражданско вземане по чл. 99 ЗЗД. Този извод се потвърждава и от специалната уредба относно начина на изплащане на трудовото възнаграждение. Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. Тази разпоредба ясно разграничава титуляра на правото от лицето, на което може да бъде извършено изпълнението. Работникът може да посочи друг получател или да избере начина на плащане, без поради това да престава да бъде носител на вземането. Тази разлика е съществена в процесния случай. При изпълнение на задължението на работодателя на трето лице се променя единствено начинът или получателят на престацията, но не и кредиторът на вземането. При цесията, напротив, целеният от страните правен резултат е именно промяна на кредитора – цесионерът да замести работника като носител на вземането срещу работодателя. Процесните договори не представляват овластяване на ответника да изпълни на друго лице задължението си към работника, нито споразумение относно начина на плащане. Те имат за предмет самото право на работника да получи трудовото си възнаграждение и целят неговото прехвърляне на трето лице. Поради това правният резултат, към който са насочени, е именно този, който чл. 8, ал. 4 КТ не допуска – заместване на работника като титуляр на трудовото право с друго лице. Трудовото възнаграждение е предмет на специална уредба относно минималния му гарантиран размер, начина на изплащане, принудителното изпълнение върху него и защитата при несъстоятелност на работодателя. Тези правила не са случайно отклонение от общия гражданскоправен режим, а са израз на конституционно и законово установената закрила на труда и на необходимостта да бъде защитена по-слабата страна в трудовото правоотношение. Съгласно чл. 245, ал. 1 КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения законът гарантира изплащането на трудово възнаграждение в определен минимален размер. Тази гаранция е свързана не само със съществуването на парично вземане, а с неговия произход от трудовото правоотношение и с качеството на неговия носител – работник или служител. По този начин законодателят установява минимално равнище на имуществена закрила на работника, от което той не може да бъде лишен при настъпване на предвидените от закона предпоставки. Същата законодателна политика е изразена и в конституционно установения принцип на закрила на труда – чл. 16 КРБ и чл. 48 КРБ, който намира конкретно проявление в редица императивни разпоредби на Кодекса на труда. Трудовото възнаграждение има не само имуществено измерение, но изпълнява и съществена социална функция, доколкото представлява насрещната престация за предоставения от работника труд и основен източник на доход за него и неговото семейство. Именно с оглед на тази особеност законодателят е въвел специални правила, ограничаващи свободата на договаряне и разпореждане с трудовите права. Системата от гаранции и ограничения, установена по отношение на трудовото възнаграждение, следва да бъде разглеждана в нейната цялост. Тя показва, че законодателят не третира трудовото възнаграждение единствено като абстрактно парично вземане, откъснато от правоотношението, от което произтича, а като трудово право, на което предоставя засилена законова защита. Тази защита не отпада с начисляването или с настъпването на изискуемостта на възнаграждението, тъй като законът не свързва отпадането на личния характер на трудовото право с настъпването на падежа му. Обратното разбиране би довело до вътрешно противоречив резултат , а именно правото, което законодателят изрично определя като лично и чието прехвърляне обявява за недействително, би могло да бъде изведено от приложното поле на чл. 8, ал. 4 КТ единствено поради настъпването на падежа му, без законът да предвижда подобно изключение. Така защитата би отпаднала именно в момента, в който неизпълнението на работодателя е превърнало трудовото право в изискуемо парично вземане и необходимостта от неговата защита е най-голяма. Специалната законова уредба на трудовото възнаграждение потвърждава, както систематичното, така и телеологичното тълкуване на чл. 8, ал. 4 КТ, според което личният характер на правото на трудово възнаграждение се запазва и след неговото начисляване и настъпване на изискуемостта. Целта на разпоредбата е да гарантира личния характер на трудовите права и да ограничи възможността те да бъдат предмет на свободно договорно разпореждане. Тази цел би била съществено обезсмислена, ако се приеме, че след настъпването на падежа работникът може свободно да замени себе си с трето лице като кредитор на работодателя чрез договор за цесия. Подобно разрешение би ограничило приложното поле на изричната законова забрана без законодателят да е предвидил изключение за изискуемите трудови възнаграждения. Същото значение има и уредбата на Закона за гарантиране на вземанията на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/. Законодателят е идентифицирал начисленото, но неизплатено трудово възнаграждение като самостоятелно защитено благо, което подлежи на специална законова гаранция именно поради произхода му от трудово правоотношение. При това законът не предоставя гаранцията на произволен носител на едно парично вземане, а я свързва с качеството „правоимащ работник или служител“. Гарантираното вземане се изплаща на него, а не на всяко трето лице, което би могло да представи договор за придобиване на вземането. Ако се приеме, че с начисляването и настъпването на изискуемостта трудовото възнаграждение се превръща в напълно свободно прехвърлимо гражданско вземане, би се стигнало до обезсмисляне на тази специална защита – работникът би могъл непосредствено преди удовлетворяването му да прехвърли вземането на трето лице и по този начин да бъде прекъсната връзката между защитеното от закона благо и неговия титуляр. Същевременно в резултат на изплащането на гарантираните вземания съгласно чл. 28, ал. 1 ЗГВРСНР в полза на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ възниква право на иск срещу работодателя или масата на несъстоятелността за възстановяване на изплатените средства. Ал. 2 на същата разпоредба предоставя на това вземане същата правна защита, която ТЗ предвижда за вземанията за трудови възнаграждения. При тази конструкция на законово правоприемство, правата на фонда срещу работодателя възникват като последица от реалното изплащане на гарантираното вземане. Следователно, когато законодателят е счел, че поради особения характер на трудовото възнаграждение се налага правата срещу работодателя да бъдат упражнявани от друг субект, той не е оставил промяната на кредитора изцяло на договорната автономия на работника, а е предвидил специално законово основание, предпоставки и обем на правоприемството. Ето защо уредбата на ЗГВРСНР следва да бъде разглеждана като аргумент в подкрепа на извода, че трудовото възнаграждение не може да бъде приравнено безусловно на всяко друго гражданско парично вземане, само поради това че е начислено и изискуемо. Неоснователен се явява довода на ищеца, че допустимостта на принудително изпълнение върху трудовото възнаграждение по чл. 446 ГПК опровергава непрехвърлимостта на вземането. Принудителното изпълнение и договорното прехвърляне са различни правни институти. При принудително изпълнение върху трудово възнаграждение работникът не престава да бъде носител на вземането. Законът допуска определена част от имуществената му сфера да бъде засегната в интерес на негов кредитор, като същевременно установява ограничения върху изпълняемата част и гарантира определена несеквестируема част от дохода. При цесията не се реализира принудително изпълнение върху правото на работника. Целеният правен резултат е доброволна промяна на неговия титуляр – работникът да престане да бъде кредитор, а трето лице да придобие това качество. Поради това от секвестируемостта на дадено вземане не следва неговата договорна прехвърлимост. От това, че законодателят допуска при определени предпоставки кредиторът на работника да бъде удовлетворен чрез насочване на изпълнение върху част от трудовото му възнаграждение, не следва, че самият работник може свободно да прехвърли трудовото си право на трето лице в противоречие с изричната забрана на чл. 8, ал. 4 КТ. Противното би означавало, от процесуална норма, уреждаща способ за принудително изпълнение, да се извлече материалноправно разрешение за доброволно разпореждане с трудово право – разрешение, което законът не съдържа. По същите съображения неоснователен е и довода на ищеца, че от възможността трудовото вземане да бъде използвано при определени предпоставки като обект на обезпечение се доказва неговата прехвърлимост. Обезпечаването и разпореждането с правото имат различен предмет и правни последици. Допустимостта на определен обезпечителен способ не означава сама по себе си допустимост на цесията на обезпечаваното право. Когато законът допуска определено обезпечение или законово правоприемство във връзка с дадено вземане, това е нормативно разрешение с конкретно определени предпоставки и последици и не може да бъде разширявано по аналогия до свободно договорно прехвърляне на самото право. Съществено в тази връзка е, че при цесията се цели именно промяна на титуляра на вземането. При обезпечителните институти такава последица не настъпва по общото правило. Ето защо наличието на специално уредена възможност за обезпечаване на дадено имуществено право не опровергава забраната за неговото прехвърляне, когато последната произтича от императивна норма. Не може да бъде споделено и разбирането, че след като работникът може да получи икономическата стойност на трудовото си вземане чрез цесия, това представлява форма на защита на неговия интерес. В конкретния случай процесните съглашения предвиждат, че работникът престава да бъде кредитор на работодателя още с настъпването на прехвърлителния ефект на договора, независимо дали е получил насрещната престация. Договорният транслативен ефект е уговорен независимо от реалното изпълнение на насрещното задължение за заплащане на цената. Така, ако договорът беше действителен, работникът би престанал да бъде кредитор на работодателя за целия размер на прехвърленото вземане, макар да е получил само част от договорената цена. Този резултат показва разликата между договорната цесия и действителното изплащане на трудовото възнаграждение. При договора за цесия защитният ефект за работника не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето и не е условие за настъпване на неговия транслативен ефект. По силата на договора цесионерът придобива вземането, докато задължението му за плащане на цената представлява отделна насрещна престация по договора за цесия. Поради това самото наличие на уговорена цена не превръща прехвърлянето във форма на изплащане на трудовото възнаграждение от работодателя и не променя характера на правния резултат – замяна на кредитора. В конкретния случай това се потвърждава и от фактическото изпълнение на договора за цесия от 12.04.2023 г. Страните са договорили цена в размер на 139 087,20 лв., платима до 31.12.2023 г., като по делото е представено платежно нареждане за извършено плащане само в размер на 39 087,20 лв. Следователно сумата от 100 000,00 лв. от договорената цена не е заплатена. Неплащането на договорената цена само по себе си не представлява основание за нищожност на договора за цесия. То би могло да породи последици в отношенията между цедента и цесионера съобразно правилата за неизпълнение на договорните задължения. Това обстоятелство е релевантно доколкото опровергава твърдението, че чрез цесията работникът е бил реално удовлетворен за трудовото си възнаграждение. В обобщение, следва да се приеме, че предметът на процесните договори за цесия представлява трудово право – вземане на работника срещу работодателя за изплащане на трудово възнаграждение. Общото правило на чл. 99, ал. 1 ЗЗД за прехвърлимост на вземанията намира приложение само доколкото липсва законова забрана за прехвърлянето. В настоящия случай такава забрана е изрично установена с чл. 8, ал. 4 КТ, който обявява прехвърлянето на трудови права за недействително. Изискуемостта, начисляването и просрочието на трудовото възнаграждение не заличават неговия трудов произход, не прекратяват връзката му с трудовото правоотношение и не представляват юридически факти, които превръщат трудовото право в свободно прехвърлимо гражданско вземане. Следователно не може да бъде прието, че след настъпването на изискуемостта забраната по чл. 8, ал. 4 КТ престава да се прилага. Този извод не означава, че трудовото възнаграждение няма имуществен характер. Напротив, то е имуществено право и може да бъде предмет на изпълнение, обезпечаване или на законово уредено правоприемство при наличие на съответните предпоставки. От това обаче не следва допустимост на доброволното му договорно прехвърляне, когато последното е изрично забранено от императивната норма на чл. 8, ал. 4 КТ. По гореизложените съображения съдът приема, че договорът за цесия от 14.04.2022 г. и договорът за цесия от 12.04.2023 г., с които В. С. Х. прехвърля на „ДЖИ СИ АР“ АД свои вземания срещу работодателя „България 2009“ ЕООД, представляващи неизплатени трудови възнаграждения, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 8, ал. 4 КТ. Нищожността на договорите обуславя извода, че „ДЖИ СИ АР“ АД не е придобил качеството на кредитор по отношение на процесните вземания срещу „България 2009“ ЕООД, произтичащи от договорите за цесия от 14.04.2022 г. и 12.04.2023 г., съответно в размер на 41 699,36 лв. и 139 087,20 лв. Този извод не се променя от сключените на 15.04.2022 г. и 19.04.2023 г. споразумения, с които ответното дружество се е задължило да изплати посочените суми заедно с дължимата лихва. Последващото поведение на длъжника не може да санира нищожн ите сделки. Признанието на съществуването на едно задължение може да има доказателствено значение относно наличието и размера на задължението на призналото го лице, но не представлява придобивно основание за трето лице, което не е носител на съответното вземане. По силата на едно признание длъжникът не може да създаде у трето лице право, което това лице не е придобило поради нищожността на договора, на който основава своето кредиторово качество. Следователно споразуменията не представляват самостоятелно основание за възникване на вземания в патримониума на ищеца, нито могат да заместят липсващия транслативен ефект на процесните договори за цесия. При липса на валидно придобивно основание ищецът не е станал кредитор на ответното дружество за процесните вземания, независимо от последващите изявления и действия на длъжника. Предвид неоснователност на исковете за главниците неоснователни се явяват и исковете за мораторни лихви за исковия период. Ето защо предявените осъдителни искове за главници и лихви се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника трябва да се присъдят сторените съдебни разноски - общо в размер на сумата от 555,65 евро, представляваща сборът от заплатените възнаграждения за съдебни експертизи. Водим от горното Софийският градски съд