Решение № 390 от 23.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 241/2026 г.

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „И Ел Джи Финанс“ ЕАД, ЕИК 204695366, чрез пълномощника по делото юрисконсулт С., против Решение № 4727/03.11.2025 г. постановено по гр.д.№ 25/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, IX гр.с, с което се: ОБЯВЯВА ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД предварителния договор за покупко - продажба на лек автомобил марка „Land Rover“, модел „Range Rover“, рег. № ••• с идентификационен номер •••, инкорпориран в сключения между „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД), ЕИК 204695366, със съдебен адрес гр. •••, като лизингодател и А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. •••, като лизингополучател, договор за финансов лизинг на автомобил № 01003355/00001/09.10.2019 г., ведно с Общите условия към него, с продавач „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД), ЕИК 204695366, със съдебен адрес гр. •••, и купувач А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. •••, за цена в размер от 15 859, 92 лв. ОСЪЖДА А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 364 ГПК да заплати по сметка на Районен съд - Пловдив сумата 629, 29 лв. – такса на основание т. II-8 от Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. ОСЪЖДА А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 364 ГПК да заплати по сметка на Община Пловдив местен данък в размер 475, 80 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения от „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД), ЕИК 204695366, против А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание Договор за покупко-продажба на МПС от 18.10.2019 г. на лек автомобил марка „Land Rover“, модел „Range Rover“, рег. № ••• с идентификационен номер •••, както и за осъждане на ответника да предаде владението по отношение на описаната вещ. ОТХВЪРЛЯ предявените от „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД), ЕИК 204695366, против А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, искове с правно основание чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 218, 45 лв., представляваща застрахователни премии по застраховка Гражданска отговорност по полица № BG/07/122003001740 (вноска 4) и по полица № BG/07/123003162108 (вноска 1) – дължима на основание т.10 от договора за финансов лизинг, във връзка с т. 13.1 и 13.2 от Общите условия; сумата от 130, 87 лв. - местен данък за втората половина на 2023 г., дължим на основание т.12.2, буква „г“ от Общите условия; сумата от 24 лв. - разходи за връчване на уведомление чрез ЧСИ, дължим на основание т. 15.4, буква „в“ от Общите условия, и сумата от 1 053, 79 лв.- лизингови вноски, включващи главница и лихва за периода м. октомври 2023 г. до м. декември 2023 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 03.01.2024 г., до окончателното изплащане на задълженията. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД), ЕИК 204695366, да заплати на А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, сумата в размер от 1 565, 84 лв. – съдебно-деловодни разноски по гр.д. № 25/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Оплакванията за недопустимост се обосновават с довода, че районният съд е разгледал и се е произнесъл по предявения насрещен иск по чл. 19, ал.3 от 33Д в хода на общия исков процес, а не по реда на особеното исково производство, уредено в разпоредбите на чл. 362- чл. 364 от ГПК. На следващо място се поддържат оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон и нарушаване на процесуалните правила, както и за несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства. Излагат се доводи за правото на собственост на „И Ел Джи Финанс“ ЕАД върху лизингования автомобил и сключването на договор за финансов лизинг с А. Й.. Твърди се, че лизингополучателят е във виновно неизпълнение на договора за финансов лизинг, считано от 03.01.2020 г., тъй като на тази дата е предоставил автомобила на трети лица без разрешение на лизингодателя и поради това следва да понесе отговорността за последиците от ПТП, настъпило от действията на третите лица. Излагат се доводи, че „И Ел Джи Финанс“ЕАД няма вина за изземването на МПС от органите на реда и не следва да понася последиците от това, а Й. носи отговорността за противоправните си действия, т.е. за периода от 04.01.2020г. до 20.09.2023г. дължи на „И ЕЛ ДЖИ ФИНАНС" ЕАД изпълнение на всички задължения по договора за лизинг. В тази връзка се оспорва изводът на районния съд, че за периода от 04.01.2020г. до 20.09.2023г. Й. е бил в обективна невъзможност да ползва лизинговата вещ, тъй като невъзможността за ползване на вещта се дължала на виновни и противоправни действия при нарушаване на правилата на ЗДвП и на клаузите на договора. Настоява се, че в такъв случай Й. отговаря за изпълнението на договора за финансов лизинг за периода 04.01.2020г. до 20.09.2023г., през който автомобилът е бил иззет от разследващите органи, защото това е станало в резултат на негови виновни и противоправни действия, по аргумент на противното от чл.81, ал.1 от 3ЗД. Оспорват се и изводите на районния съд, че за периода от 04.01.2020г. до 20.09.2023г. Й. не е бил в забава и че за този период дължи само главница по договора за финансов лизинг. Въз основа на изложеното се настоява, че Й. дължи лизингови вноски, договорна лихва и задължения за данъци и застраховки, които следват от договора за финансов лизинг за периода от 04.01.2020г. до 20.09.2023г. Посочва се, че дори и през периода от 04.01.2020г. до 20.09.2023г. да е налице невъзможност за изпълнение, същата е била временна и за двете страни по договора, договорът е следвало да се продължи с времето за същата, поради което към момента договореният срок не би изтекъл. Поддържа се, че при тази хипотеза Й. отново е щял да е в неизпълнение на договора за финансов лизинг. Обсъждат се изводите на районния съд, че договорът за финансов лизинг е кредит във веществена форма/стр. 7 от решението/, както и договор за ползване на вещ /стр. 15 от решението/, които се намират за непоследователни. Оспорват се изводите на районния съд, че договорът за финансов лизинг не е развален. Подробно се обосновават доводи за надлежното разваляне на договора за финансов лизинг от дружеството – лизингодател. Твърди се, че Й. не е заплатил множество задължения по договора за финансов лизинг с позоваване на писмените доказателства по делото и приетото заключение на тройна ССЕ, които обстойно се обсъждат и се заключава, че не е налице незначително неизпълнение на договора по смисъла на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка се посочва, че плащането от Й. на сумата от 9506.91 лв. на 23.06.2022г. е извършено след разваляне на договора, поради което не следва да се взема предвид при преценката по чл. 87, ал. 4 от 33Д. От друга страна се сочи, че разликата от неплатените задължения надхвърля 9000 лв. - 10 000 лв., която сума е значителна. Поддържат се и доводи, че в тази част районният съд неправилно е приел представените разпечатки от електронна поща като валидни писмени доказателства при постановяване на решението. Оспорват се и изчисленията на районния съд, направени въз основа на изводите за недължимост от Й. на задълженията за застраховки и данъци. Излагат се съображения за отговорността на Й. за тяхното заплащане, който продължавал да си служи с вещта. Изчисленията в решението се оспорват като неточни и некоретни с довода, че не е включена първоначалната вноска, остатъчната стойност на автомобила съгласно първоначалния погасителен план в размер на 1100.00 лв. без вкл. ДДС или 1320.00 лв. с вкл. ДДС, не са включени данъка за 2025г., застраховките за МПС до датата на приключване на съдебното дирене, както и дължимата законна лихва. Оспорват се и изводите, че Й. не е бил в забава за плащане на вноските и разходите за МПС. Позовава се на заключението на тройната ССЕ относно размера на дължимата законна лихва за забава, както и за размера на неплатеното задължение към дата на приключване на съдебното дирене от 23 157.99 лв. Излагат се подробни съображения за основателността на иска по чл.108 от ЗС. Поддържа се, че дружеството е собственик на МПС и Й. упражнява фактическа власт върху него, че договорът за лизинг е развален поради виновно неизпълнение на договорните задължения, както и не са заплатени задълженията по договора съгласно ССЕ. Поддържат се подробни доводи, че искът с правно основание чл. 347, ал.2, чл.345 от ТЗ, връзка с чл. 236, ал.2 от ЗЗД е доказан по основание и размер. Възразява се срещу уважаването на насрещния иск по чл. 19, ал.3 от 33Д, който се оспорва като неоснователен и недоказан. Твърди се, че договорът за лизинг е развален, не е настъпил падежът на задължението за сключване на окончателен договор, лизингополучателят не упражнил правото си на опция за придобиване на лизинговия актив, не отправил изявление за придобиването на вещта, не бил заплатил остатъчната стойност на вещта. Излагат се съображения за разликата между договора за финансов лизинг и предварителния договор, от които се заключава, че финансовия лизинг не може да се приеме за предварителен договор. Искането към въззивния съд е да отмени изцяло обжалваното решение като недопустимо и неправилно и вместо него да постанови ново решение, с което да уважи предявените искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл. 347, ал.2, чл.345 от ТЗ, връзка с чл. 236, ал.2 от ЗЗД, както и да приеме насрещния иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за недопустим, при условията на евентуалност да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендират се разноските за първоинстанционното и въззивното производство. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А. Й. Й., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощника адвокат Д., с който взема становище за неоснователност на въззивната жалба, правилността и законосъобразността на обжалваното решение. Оспорват се оплакванията за недопустимост на насрещния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, който се сочи за пряко свързан с иска по чл.108 ЗС с позоваване на практика на ВКС. По същество се поддържат съображения за правилността на решението с позоваване на събраните по делото доказателства. Излагат се подробни съображения за изправността на лизингополучателя предвид сключено между страните споразумение и удостоверение за пълно погасяване по договора за финансов лизинг, издадено от лизингодателя, както и събраните гласни доказателства. Обосновават се доводи за недобросъвестно поведение на лизингодателя, който въпреки твърденията си за разваляне на договора е продължил да начислява вноски, лихви, такси, неустойки и др., както и въпреки изплащането на сумите, за които страните са се споразумели. Позовава се на заключението на ССчЕ за начислявани такси, надвишаващи сумата от 10 000 лева. Излагат се подробни съображения за правните характеристики на процесния договор за финансов лизинг. Твърди се, че въпреки многократните устни настоявания от лизингополучателя за прехвърляне на правото на собственост върху лизингованата вещ, това не се е случило по вина на лизингодателя. Твърди се, че лизингополучателят е изправна страна, поради което и на осн.чл.3.3 от ОУ, правилно РС е приел, че договорът следва да бъде обявен за окончателен на осн.чл.19, ал.3 ЗЗД. Посочва се, че след изплащане на дължимите суми по договора и отправена покана до лизингодателя, лизинговият договор се е трансформирал в предварителен договор за покупко-продажба на процесния автомобил. Искането към въззивния съд е да остави в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно.Претендират се направените разноски. Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от обжалването, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Първоинстанционното производство е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС, чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, както и по насрещен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. С исковата молба от „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД и „Финасити“ЕАД) против А. Й. Й., са предявени следните искове: иск с правно основание чл. 108 от ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на лек автомобил марка „Land Rover“, модел „Range Rover“, рег. № ••• с идентификационен номер •••, както и за осъждане на ответника да предаде владението по отношение на описаната вещ. искове с правно основание чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми, претендирани поради ползването на вещта от лизингополучателя въпреки противопоставянето на лизингодателя: сумата от 218, 45 лв. - представляваща застрахователни премии по застраховка Гражданска отговорност по полица № BG/07/122003001740 (вноска 4) и по полица № BG/07/123003162108 (вноска 1) – дължима на основание т.10 от договора за финансов лизинг, във връзка с т. 13.1 и 13.2 от Общите условия; сумата от 130, 87 лв. - местен данък за втората половина на 2023 г., дължим на основание т.12.2, буква „г“ от Общите условия; сумата от 24 лв. - разходи за връчване на уведомление чрез ЧСИ, дължим на основание т. 15.4, буква „в“ от Общите условия, и сумата от 1 053, 79 лв. - лизингови вноски, включващи главница и лихва за периода м. октомври 2023 г. до м. декември 2023 г., от която 350, 38 лева – за месец октомври 2023 г., 351, 25 лева – за месец ноември 2023 г., 352, 16 лева – за месец декември 2023 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 03.01.2024 г., до окончателното изплащане на задълженията. С отговора на исковата молба по реда на чл.131 от ГПК, А. Й. Й. оспорва исковете и предявява насрещен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните договор за финансов лизинг № 01003355/09.10.2019 г., имащ характер на предварителен договор за покупко-продажба на лек автомобил марка „Land Rover“, модел „Range Rover“, рег. № ••• с идентификационен номер •••. От фактическа страна по делото се установява, че с договор за покупкопродажба на МПС от 18.10.2019 г., сключен между „ПИТ КАР“ ЕООД като продавач и „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД и „Финасити“ЕАД ) като купувач, последният е придобил правото на собственост върху лек автомобил марка „Land Rover“, модел „Range Rover“, рег. № •••, с идентификационен номер (рама) •••. Съгласно чл.1, ал.3 от договора, купувачът е закупил автомобила с цел предоставянето му за ползване по силата на договор за финансов лизинг на А. Й. Й.. Не е налице спор и се установява, че с договор за финансов лизинг № 01003355/00001 от 09.10.2019 г. „И Ел Джи Финанс“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД и „Финасити“ЕАД) като лизингодател се е задължило да придобие и да предостави процесния лек автомобил за ползване на А. Й. Й. като лизингополучател, в сроковете и при условията предвидени в Общите условия по договори за финансов лизинг на „Амиго Лизинг“ ЕАД и в посочения договора. Посочените Общи условия (ОУ) са подписани от страните и представени по делото. В изпълнение на договора за финансов лизинг, лизингодателят е предоставил на лизингополучателя автомобила на 30.10.2019 г., за което е подписан приемопредавателен протокол. Според договора за финансов лизинг и приложения към него погасителен план, покупната цена на лизинговата вещ е 11 000 лева без ДДС, от която първоначална вноска от 2 200 лева без ДДС и финансирана от лизингополучателя от 8 800 лева без ДДС (чл.2.1 и чл.2.2). Лизинговият срок е договорен от 60 месеца (чл.2.4), в който се заплащат 60 броя лизингови вноски при размер – съгласно погасителния план ( чл.2.5). Предвидено е заплащането на остатъчна стойност от 1 100 лева без ДДС( чл.2.3). Договорени са: Лихвен процент - фиксиран в размер от 28, 90 % за целия срок на договора (чл.2.7); Такса за разглеждане и оценка на кредитоспособността 176, 01 лева без ДДС( чл.2.8); Право на опция: С опция, без ДДС на лихва (чл.2.9); Разходи за регистрация на лизинговия обект в КАТ, вкл. държавни такси: 199, 98 лева с ДДС, дължими при сключване на договора за финансов лизинг (чл.2.10). Общ разход по кредита - 8 902, 12 лева с ДДС, в който се включва таксата за разглеждане и оценка на кредитоспособността, дължима лихва, такса за услуга регистрация/пререгистрация на актива в КАТ и такса ЦРОЗ( чл.3). Общо дължима сума от лизингополучателя -19 462, 11 лева ( чл.4). ГПР – 35, 990 % ( чл.5). Предвидено е сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и застраховка „Каско“(чл.10). Видно от приложения погасителен план - общата стойност на плащанията по договора е от 22 074, 12 лв. с премии по „Каско“, от която сума 17 766,06 лева с ДДС – лизингови вноски, включващи 7700 лева – главница и 8 526, 09 лева – договорна лихва, с падеж на последната вноска на 01.10.2024 г. Със споразумение от 30.09.2020 г. към договора за финансов лизинг между страните е установено задължението на лизингополучателя в размер на 1 240, 92 лева с вкл.ДДС и 257, 70 лева – дължими суми за застраховкат Каско, които суми в общ размер от 1498, 62 лева са били капитализирани към главницата, както и задължението е разсрочено като е увеличен първоначално уговорения лизингов срок по договор с още 6 месеца по приложен погасителен план с падеж на последната вноска на 01.04.2025 г. С уведомление от лизингодателя до лизингополучателя, последният е уведомен за просрочените и непогасени задължения по договора за финансов лизинг в размер на 8 624, 45 лева към 11.04.2022 г., както и че при неплащане на сумата в срок от 7 дни, считано от датата на получаване на уведомлението, ще бъде прекратен договора на осн.т.16.3 от ОУ на лизингодателя във връзка с т.15.1, б.“в“ от същия. По делото не е спорно и се установява, че уведомлението е получено на 07.06.2022 г. от Ж.Й., майка на лизингополучателя и негов пълномощник, съгласно представено нотариално заверено пълномощно рег.№ 11340/05.09.2017 г. на нотариус с рег.№ 491 на НК. Няма спор, че в предоставяния срок не е постъпило плащане, а на 23.06.2022 г. е платена сумата от 9 507 лева – съгласно операционна бележка от същата дата с основание – окончателно погасяване на договора за лизинг № 01003355/00001 от 09.10.2019 г. Според удостоверение изх.№ А1-01003355/1#8, издадено от лизингодателя на лизингополучателя, налице е пълно погасяване по процесния договор. В тази връзка е представена и кореспонденция по електрона поща между страните - писмо от 16.05.2022 г., с което лизингодателят е изпратил справка за дълга, писма от 30.05.2022 г. и 03.06.2022 г., с които пълномощникът на лизингополучателят е изискал информация за задължението и писмо от 23.06.2022 г., с което лизингодателят е изпратил удостоверение за погасяването на дълга. От „И Ел Джи Финанс“ЕАД е приложена справка за задълженията по договора за финансов лизинг към 01.06.2022 г., издадена на 06.06.2022 г., според която общият размер на дълга е 10 154, 04 лева, включваща сумата от 9 506, 91 лева – остатък за плащане и 647, 13 лева – неустойка. В справката е посочена и остатъчната главница по договора към 01.06.2022 г. от 7 232, 38 лева, която заедно с горепосоченото задължение възлизат в размер на 17 386, 42 лева. Справката не е оспорена от лизингополучателя, съгласно изричните изявления на пълномощника му в първото открито съдебно заседание. По делото е безспорно, че с процесното МПС е било извършено пътнотранспортно произшествие на 04.01.2020 г. от трето лице, на което е било предоставено управлението на автомобила. Процесният автомобил е бил иззет като веществено доказателство по образуваното досъдебно производство (ДП) № 19/2020 г. по описа на Районна прокуратура – Враца, досъдебно производство (ДП) № 12/2020 г. по описа на Районно управление – Враца, което впоследствие е било прекратено съгласно постановление за прекратяване на ДП от 27.05.2021 г. на прокурор при ВРП, постановление от 21.02.2023г. по ДП № 19/2020 г. на прокурор при ВРП, определение № 428/14.08.2023 г. по вчнд № 353/ 2023 г. на Окръжен съд – Враца. На 21.09.2023 г. процесният автомобил, ведно с контактния ключ към него, е бил върнат от РУ – Враца на А. Й. – съгласно приложена разписка. С уведомление от лизингодателя до Й., връчено на 28.09.2023 г. на Ж.Й. като негов пълномощник, чрез ЧСИ П.Николова, лизингополучателят е уведомен за задължението си да върне процесния автомобил. За извършеното връчване от ЧСИ е платена сумата от 24 лева по фактура от 04.10.2023 г. Представени са застрахователни полица за сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за процесния автомобил за периода 21.10.2022 г. – 20.10.2023 г. и 21.10.2023 г. – 20.10.2024 г., ведно със сметки за внесени застрахователни премии, както и справка за заплащане на данък МПС за 2023 г. по сметка на Община Белоградчик. В производството са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ж.А.И.-Й., майка на А. Й.. Свидетелката посочва, че синът й е заплащал лизингови вноски от 2019 г. до 2020 г., след което до 2022 г. е спрял да плаща. Поела нещата в свои ръце, тъй като е трябвало да се правят някакви плащания, провела е разговор по телефона и ел.поща с „Амиго Лизинг“ по телефона към м май 2022 г. и се разбрала с тях. Били посочени различни суми по телефона, сумата й се видяла солидна, ангажирала адвокат, според който имало много неравноправни клаузи в договора. С юрисконсулта на лизингодателя се споразумели да внесе сумата от 9 507 лева, като се прекрати лизингът и да прехвърлят колата, която все още била в полицията. Изплатила сумата, получила уверения, че колата ще бъде прехвърлена, което не се получило. Поддържа, че крайната сума, която й е била казана е 9507 лева. Не била обещавала, че като пълномощник на сина си ще заяви пред Прокуратурата, че ще се освободи колата в полза на „Амиго Лизинг“. Получила уведомление със сумата, която е трябвало да плати и г-н С. й казал да не обръща внимание на тази сума, която е посочена в уведомлението, тъй като било пуснато по-рано, а да плати сумата, която са се разбрали по телефона. Не си спомня какъв срок й е бил даден за плащане на тази сума. Било юни 2022 г. Помни, че на 23.06.2022 г. платила парите, но не може да кажа дали това е било в срока, който са й казали. Един-два дни след плащането й издали удостоверението, което нямало дата. Посочва, че към момента автомобилът се намира при приятел на сина й в Мездра, не бил в движение, вдигнали го от паркинга с платформа. При разговорите с „Амиго Лизинг“ не й било казано, че дължи някаква остатъчна стойност към автомобила. Разговорът бил на пазарлъци. След като платила 9 507 лева, не били й искали други пари. След това получила покана от дружеството да върна автомобила, тогава разбрала, че дружеството има претенции за този автомобил. Не може да каже кога е получила поканата. След като получила поканата не върнала автомобила, автомобилът бил в Мездра. По делото са приети единична съдебно – счетоводна експертиза (оспорена по делото) и тройна съдебно –счетоводна експертиза, която като неоспорена следва да се кредитира при разрешаване на спора. Според заключението на тройната ССчЕ, размерът на неплатените задължения по договора за финансов лизинг към 15.06.2022 г. са общо 20 419, 45 лева, включващи данъци МПС, лизингови вноски от 12-та до 32 – ра вкл., застраховки за МПС, неустойка, такси за промяна на условията на договора, остатъчна главница по договора към 01.06.2022 г. с ДДС, както и е изчислена неустойката по договора. Размерът на главницата към 15.06.2022 г. без ДДС по лизингови вноски от 1-ва до 32 – ра вкл. по актуализирания погасителен план е 4 077, 87 лева., както и до тази дата с част от постъпилите от ищеца плащания са погасени изцяло 9 лизингови вноски и част от 10- та лизингова вноска по първоначалния погасителен план, при което погасената главница е общо 588, 50 лева, а неплатената част е 3 489, 37 лева. Вещите лица от тройната ССчЕ са установили, че до 15.06.2022 г. е постъпило плащане на сумата в общ размер на 7 065, 18 лева, както следва: 3 595, 18 лева на 18.10.2019 г., с която е погасено задължение за първоначална вноска от 2 966, 00 лева, данък МПС от 183, 18 лева, застрахователни премии от 385, 66 лева, 60 лева транспортна услуга; с остатъкът от 3 470, 34 лева са погасени девет лизингови вноски и част от десета лизингова вноска, като последното плащане е на 01.07.2020 г. На 23.06.2022 г. са платени 9 506, 91 лева. Т.е. общо платените суми по договора са 16 572, 09 лева, с които са погасени първоначална вноска от 2 966, 00 лева, лизингови вноски от 11 410, 09 лева, данък МПС от 848, 78 лева, застрахователни премии от 1227, 22 лева, 60 лева транспортна услуга, 60 такса за промяна условията на договора. Тройната ССчЕ е приела, че общият размер на начислените задължения към 15.06.2022 г. са 29 471, 67 лева, от които платени 7 065, 18 лева, капитализирани към 30.09.2020 г. от 1240, 92 лева и неплатени 21 165, 57 лева; Към 27.01.2025 г. общият размер на начислените задължения са 36 843, 70 лева, от които общо платени 16 572, 09 лева, капитализирани към 30.09.2020 г. от 1240, 92 лева и неплатени 19 030, 69 лева; Към 12.09.2025 г., датата на изготвяне на заключението, общият размер на начислените задължения са 40 971, 00 лева, от които платени 16 572, 09 лева; капитализирани към 30.09.2020 г. от 1240, 92 лева и неплатени 23 157, 99 лева; Въз основа на посочената доказателствена съвкупност районният съд е уважил предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД на лизингополучателя, както и е отхвърлил исковете с правно основание чл.108 от ЗС и чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД на лизингодателя. За да постанови решението си районният съд е приел, че договорът за финансов лизинг не е развален към 15.06.2022 г. Изложил е съображения, че с извършените плащания в общ размер на 16 572, 09 лева са погасени дължимите суми по договора за финансов лизинг – за да достигне до този си извод районният съд е кредитирал първият погасителен план към договора, установяващ общият размер на задълженията от 22 074, 12 лева. Приел е, че това задължение следва да бъде намалено със сумата от 7 187, 68 лева като недължима възнаградителна лихва за периода от 04.01.2020 г. до 20.09.2023 г., в който процесният автомобил е бил иззет като веществено доказателство в досъдебното производство. Ето защо районният съд е приел, че от сумата в размер на 8 526, 09 лева, възнаградителна лихва по първият погасителен план, се дължи възнаградителна лихва за периода от 01.11.2019 г. до 01.12.2019 г. и от 01.09.2023 г. до 01.10.2021 г. в размер на 1 338, 41 лева, но не и разликата от 7 187, 68 лева, т.е. че дължимата сума по първия погасителен план към договора е 14 886, 44 лева, към която следва да добави задължението за плащане на данък от 258, 87 лева и застраховки за МПС от 714, 61 лева съгласно заключението на тройната ССчЕ. Предвид изложеното районният съд е заключил, че задължението по договора за финансов лизинг е 15 859, 92 лева, което е погасено със сумата от 16 572, 09 лева и е възникнало конститувното право за обявяване на предварителния договор за окончателен. Предвид уважаване на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД е отхвърлен иска по чл.108 ЗС, както и исковете по чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД с довода за погасяване на претендираните суми със сумата от 16 572, 09 лева. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд намери, че същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предвид тези разяснения по делото не се установява основание за недопустимост на решението. По повод оплакванията на въззивника следва да се каже, че не е налице процесуална пречка за разглеждане в общия исков процес на насрещен иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 210, ал. 1 ГПК съдът приема за съвместно разглеждане искове при спазване на общите изисквания, а именно: исковете да са подведомствени на съдилищата, да са подсъдни на един и същ съд и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. В тази връзка следва да се посочи, че макар искът по чл. 19, ал. 3 ГПК да се разглежда по реда на особено исково производство (чл. 362-364 ГПК), тези специални правила се отнасят не до самата процедура, а само вменяват на съда определени задължения при постановяване на решението и издаване на препис от него (т. е. не е налице различен съдопроизводствен ред по смисъла на чл. 210 ГПК), в който смисъл е и Определение № 6063 от 30.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1677/2024 г., III г. о., ГК. С оглед на изложеното, на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението, съобразно оплакванията във въззивната жалба, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните. С договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Разпоредбата на чл. 342, ал. 3 ТЗ дава възможност страните да уговорят лизингополучателят да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му, като в този случай лизинговият договор съчетава елементи на договор за наем и договор за покупко-продажба. При този финансов лизинг общата стойност на лизинговите вноски, дължими от конкретен лизингополучател, се изчислява така, че да покрива цената, по която лизинговата компания е придобила вещта, нейните разноски, а също така и печалбата й, т. е. налице е правен резултат като при усвоен кредит, чието погасяване става чрез лизинговите вноски. Интересът на лизингодателя при финансовия лизинг е получаване на цялото лизингово възнаграждение. По делото няма спор, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за финансов лизинг от 09.10.2019 г., по силата на който процесният лек автомобил е бил придобит от лизингодателя и предоставена за ползване на лизингополучателя срещу заплащане на лизингово възнаграждение. Договорът за финансов лизинг е сключен при Общи условия, в които е уредено правото на лизингополучателя да придобие лизинговата вещ преди или след изтичане на срока на договора, посредством нарочна опция и при изпълнение на конкретно предвидени условия - чл.3.1 – чл.3.12. Следователно, в съответствие с разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ е уредено правото на лизингополучателя да придобие собственосттта върху лизингованото имущество при изпълнението на предвидените условия в чл.3.1 – чл.3.12 от ОУ. Според приетото в съдебната практика, когато в лизинговия договор са ясно посочени страните, предмета на договора, цената на сделката и страните са договорили възможност за окончателно прехърляне на правото на собственост на лизинговата вещ от лизингодателя на лизингополучателя - договорната клауза, че при погасяване на лизинговото си задължение, лизингополучателят има право да получи в собственост вещта, има характера на предварителен догвор за покупко- продажба ( Решение № 102/03.08.2010 г. на ВКС по т. д. № 897/2009 г. ). В настоящия случай договорът за финансов лизинг съдържа всички съществени елементи на бъдещия окончателен договор за покупко-продажба: страни, предмет и цена, както и съгласие за придобиване на правото на собственост върху лизингованата вещ при осъществяване на конкретно предвидени предпоставки, след изпълнението на които договорът за финансов лизинг се транформира в предварителен договор за покупко-продажба на лизинговата вещ. По същество принесеният във въззивната инстанция спор се концентрира по въпроса относно възникване на потестативното право на лизиногополучателя да придобие собствеността върху лизинговото имущество – същото се оспорва от лизингодателя с възражение за неизпълнен договор и прекратяване на договорното правоотношение към 15.06.2022 г., при което подлежи на изследане изправността на лизингополучателя и обвързаността на страните от договора за финансов лизинг, както и осъществяване на предпоставките за придобиване на собствеността върху процесния автомобил, които са предвидени в чл.3.1 – чл.3.12. от ОУ. В разглеждания случай лизингодателят претендира, че лизингополучателят не е изпълнил основното си задължение да заплаща дължимите лизингови вноски и е неизправна страна по договора, с което обосновава потестативното си право да развали договора. По делото се установява, че лизингодателят е отправил писмено уведомление по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД до лизингополучателя, с което му е предоставил 7 – дневен срок за изпълнение на задължението, както и го е предупредил, че при неизпълнение ще счита договора за прекратен. По делото няма спор, че уведомлението е получено на 07.06.2022 г. от надлежно упълномощено лице – майката на лизингополучателя, както и че не е постъпило плащане в дадения срок, който е изтекъл на 14.06.2022 г. Постъпило е плащане на 23.06.2022 г., за което лизингодателят е издал удостоворение за пълно погасяване по договора. В аспекта на изложеното следва да се прецени дали волеизявлението на лизингодателя за разваляне на договора е породило прекратителното си действие на 15.06.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД не се допуска разваляне на договора ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. По делото се установява от заключението на тройната ССчЕ, че до 15.06.2022 г. лизингополучателят е заплатил сумата от общо 7 065, 18 лева, от която на 18.10.2019 г. са погасени сумите в общ размер на 3 594, 84 лева (първоначална вноска, данък за МПС, застрахователна премия за Гражданска отговорност, транспортна услуга). С останалата сума от 3 470, 34 лева са погасени изцяло девет лизингови вноски и частично десета лизингова вноска за периода от 04.11.2019 г. до 01.07.2020 г. На 30.09.2020 г. е сключено споразумение, с което страните са отсрочили три вноски за главницата, извършена е капитализация на неплатените към тази дата задължения в общ размер на 1 498, 62 лв., както и е удължен срокът на договора с 6 месеца, при което е и изготвен нов погасителен план. Във връзка така подписаното споразумение въззивният съд споделя изводите на районния съд за недействителност н а уговорката за капитализиране на задължението от 1 498, 62 лв. в остатъчната стойност на главницата, доколкото в същото е включена и лихвата на лизингодателя, поради което е налице нарушение на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка. Към настоящия момент такава възможност не е предвидена в наредба на БНБ, поради което на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД уговорките за капитализирането на изтекли лихви са нищожни ( в този смисъл Решение № 60091 от 27.09.2021 по т. д. 1345/2019 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 122 от 18.05.2022 г. по гр. д. № 3201/2021 на IV г. о. на ВКС, Решение № 101 от 19.08.2019 г. по т. д. 439/2017 на II т. о. на ВКС, Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на I т. о. на ВКС и др.) Ето защо, клаузата в споразумението за капитализиране на изискуемото задължение в остатъчната главница е нищожна като противоречаща на закона, тъй като води до анатоцизъм. Следователно изготвеният нов погасителен план за лизинговите вноски с капитализираното задължение не обвързва страните. С оглед на изложеното в отношенията между страните намира приложение първоначалният погасителният план към договора за финансов лизинг. Съгласно този погасителен план предвидените за заплащане лизингови вноски към 01.06.2022 г. са в общ размер на 11 943, 56 лева, според изчисленията на съда при сумиране от 1 до 32 вноски за периода 01.11.2019 г. - 01.06.2022 г. От посоченото вземане за лизингови вноски следва да се приспадне сумата от 3 470, 34 лева (част от внесената сума от 7 065, 18 лева към 01.07.2020 г., съответно към 15.06.2022 г.) доколкото същата е отнесена за погасяване на девет вноски и част от десета вноска по първоначалния погасителен план според заключението на тройната ССчЕ. Не следва да се приспада останалата сума от 3 594, 84 лева ( от общо внесените 7 065, 18 лева), тъй като с нея са погасени други вземания към 18.10.2019 г. за първоначална вноска, данък за МПС, застрахователна премия за Гражданска отговорност, транспортна услуга според заключението на вещите лица. Ето защо, настоящият съдебен състав установи, че задължението за лизингови вноски до 15.06.2022 г. възлиза в размер на 8 473, 22 лева. При преценка размера на задължението за лизингови вноски пред въззивния съд се поставя и въпроса дали същите се дължат заедно с включената възнаградителна лихва. Това се налага предвид оспорените от въззивника изводи на районния съд, че възнаградителната лихва не се дължи за периода, в който лизинговият автомобил е бил иззет като веществено доказателство в досъдебното производство, а в този период попада периода на неизпълнение до 15.06.2022 г. В разпоредбата на чл. 343 от ТЗ е предвидено правилото, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за лизингополучателя. Т.е. в този случай рискът е за лизингополучателят, въпреки че собственик на обекта е лизингодателят. Това означава, че лизингополучателят е длъжен да плаща договорените лизингови вноски дори и след като обектът е погинал или е неизползваем поради настъпила съществена случайна повреда. Последното се налага от същността на финансовия лизинг - специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя, с който лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. Поради това за разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение (общата стойност на лизинговите вноски) е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива (вещта), разноските на лизингодателя и неговата печалба. Предвид това, докато при оперативния лизинг интересът на лизингодателят е получаване на отделната лизингова вноска, при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово възнаграждение. В тази насока е и съдебната практика, според която при договора за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите, причинени от вещта на трети лица и имущество, както и разноските по поддържане на вещта, предмет на договора, са за сметка на лизингополучателя. Тези особености при финансовия лизинг произтичат от кредитния му характер. Лизингодателят отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като осигурява възстановяване на инвестицията си чрез получаване на лизингови вноски. Като гаранция за вземането си лизингодателят запазва собствеността върху вещта, но дава право на лизингополучателя да я изкупи и то на цена, надвишаваща на практика покупната й цена, тъй като отделните лизингови вноски не са само част от цената на стоката, но включват и други елементи. При това положение лизингополучателят е носител на риска от повреждане на вещта и носител на правото да търси директна (включително деликтна) отговорност от деликвента, а не лизингодателят – съгласно Решение № 294 от 20.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 670/2009 г., IV г. о., ГК. В Решение № 67 от 9.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 1553/2018 г., II т. о., ТК, е прието, че чл. 343 ТЗ съдържа общо правило за разпределение на последиците от риска при обективна невъзможност за изпълнение на договор за финансов лизинг, което е приложимо при всички проявни форми на случайно събитие, а не само за конкретно изброените в нормата хипотези на случайно погиване или повреждане на вещта, което е видно и от наименованието на разпоредбата - "Риск". Кражбата, съгласно чл. 194, ал. 1 НК, е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои. Тя е непредвидимо и непредотвратимо действие, което не може да се вмени във вина на длъжника и води до невъзможност същият да изпълни, поради което се явява случайно събитие. В тази насока е и Решение № 817 от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1126/2008 г. на IV г. о. на ВКС, в което е прието, че противоправното отнемане на отдадената в заем вещ представлява непредвидимо и непреодолимо действие на трето лице – случайно събитие. Предвид изложеното е обоснован изводът, че противозаконното отнемане (кражбата) на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг се обхваща от разпоредбата на чл. 343 ТЗ. При така дадените разяснения настоящият съдебен състав съобрази, че в процесния случай лизингополучателят не е ползвал лизингования автомобил през периода, в който е бил иззет като веществено доказателство, тъй като със същия е било приченено ПТП от трето лице. На това трето лице лизингополучателят е предоставил управлението на автомобила в нарушение на разпоредбата на чл.10.5 от ОУ, предвиждаща задължение на лизингополучателя да не предоставя ползването на автомобила на трети лица без предварително разрешение от лизингодателя - безспорно лизингополучателят е в неизпълнение на това си задължение. Също така е безспорно, че автомобилът е бил иззет като вещественно доказателства след като с него е причинено ПТП от третото лице. В тази хипотеза следва да намери приложение разпоредбата на чл.343 ТЗ, при която рискът следва да се понесе от лизингополучателя, поради което дължи заплащането на лизинговите вноски с включената възнаградителна лихва. В тази връзка се съобрази вече казаната съдебна практика, според която лизингополучателят носи риска и при противозаконно отнемане на вещта. По аргумент от последното не може да се отрече, че лизингополучателят носи риска при изземването на вещта следствие неизпълнение на договорните си задължения, респективно, че не дължи заплащането на възнаграждението на лизингодателя. Обратното разбиране би означавало лизингополучателят да черпи блага от собственотото си неправомерно поведение. За пълнота следва да се каже, че в случая е неотносима съдебната практика, на която се е позовал районният съд. С Решение № 49 от 26.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 89/2016 г., II т. о., ТК е разгледан случай на трайна обективна невъзможност за ползването на автомобила до края на срока на договора и прехвърляне на неговата собственост, за която страните не носят отговорност и поради която договорът е развален по право. Казусът по настоящото дело е с различен, касае се за неизпълнение на договорни задължения от лизингополучателя и временна невъзможност за ползването на автомобила. В съответствие с правилото на чл.343 ТЗ е и разпоредбата на чл. 12.14 от ОУ, според която при налагане на принудителни административни мерки – временно спиране от движение, прекратяване на регистрация, задържане на отговорно пазене, конфискация и др., водещи до невъзможност моторното превозно средство да се ползва по предназначение, лизингополучателят не се освобождава от задължението си за заплащане на лизинговите вноски, застраховки и други дължими суми. Неправилни са изводите на районния съд, че посочената разпоредба е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, поради което в казуса не се дължи възнаградителната лихва за периода на изземване на автомобила. Задължението на лизингополучателя за заплащането на лизинговите вноски в чл. 12.14 от ОУ е в съответствие на правилото за разпределяне на риска по чл.343 ТЗ и кредитния елемент при договора за финансов лизинг. Т.е. в чл. 12.14 от ОУ досежно задължението за плащане на лизингови вноски не е уговорено нещо различно от предвиденото в чл. 343 от ТЗ правило за разпределение на риска. Именно поради правната природа на договора за финансов лизинг – „кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя“, във връзка с разпоредбата на чл. 343 ТЗ и т. 12. 14 от ОУ са неправилни изводите на районния съд, че от лизинговите вноски следва да се приспадне възнаградителната лихва за периода, в който процесният автомобил е бил иззет като веществено доказателство. В аспекта на изложеното се обосновава отговорността на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски, включително с възнаградителната лихва, по първоначалния погасителен план. Следователно към 15.06.2022 г. задължението за лизингови вноски е възлизало в размер на 8 473, 22 лева – част десета вноска и още 22 погасителни лизингови вноски със забава от почти две години. Сумата на неизпълнение на задълженията по погасителния план с настъпил падеж към датата на развалянето е в размер повече от 2/3 от изпълнената му част (доколкото поради продължителния и периодичен характер на изпълнението останалите вноски не са били изискуеми). По смисъла на чл.87, ал.4 от ЗЗД неизпълнената част от задължението не е незначителна с оглед интереса на лизингодателя, поради което за него е възникнало правото да прекрати договора за лизинг. В аспекта на изложеното се налага извод, че поради забавата на лизингополучателя да заплати 22 лизингови вноски за почти две години и с факта на отправяне на покана по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД, респективно и неизпълнението в дадения с нея срок, договорът за финансов лизинг е бил развален считано от 15.06.2022 г. По делото се установява, че на 23.06.2022 г. е постъпило плащане на сумата в размер от 9 506, 91 лева, към който момент договорът вече е бил развален. В тази връзка следва да се има предвид Решение № 21/30.06.2015 г. по т.д.№ 1107/2012 г. на ВКС, в което е прието, че когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е бил даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника. Т.е. с упражняването на така установеното право договорът се заличава с обратна сила. Развалянето прекратява облигационната връзка, като последиците са уредени в чл. 88 ЗЗД. Общото правило е, че развалянето има обратно действие, но при договора за финансов лизинг, с оглед характеристиките му, няма обратно действие - чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Когато една от страните по договора е манифестирала воля за преустановяване на договорна връзка и е изпълнила уговорената процедура по конкретния договор или тази по чл. 87 ЗЗД, не би могло да се приеме, че чрез последващи преговори, същата е оттеглила писменото предупреждение, чиито срок за изпълнение /ако е бил даден такъв/ е изтекъл или да се откаже от него, защото се счита, че са настъпили последиците на конкретното волеизявление. След като един двустранен договор е вече развален, и се приеме, че е настъпило прекратителното действие, поради преустановяване на облигационното отношение, същият не би могъл повторно да бъде развален по същата процедура и да се зачете за юридически валидно второто разваляне. По аргумент от горното настоящият съдебен състав намира, че плащането на сумата от 9 506, 91 лева на 23.06.2022 г. не може да обоснове договорната обвързаност на страните. Според разяненията на ВКС, развалянето на договора за финансов лизинг няма обратно действие, поради което за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на предхождащите развалянето лизингови вноски – с това се обосновава получаване на платената сума след разваляне на договора. Изложените изводи не се опровергават от представената кореспонденция от електронна поща. Доказва се кореспонденция за уточняването на дълга до датата 03.06.2022 г. За периода от датата на получаване на писменото уведомление на 07.06.2022 г. до 14.06.2022 г., т.е. за срока на доброволно изпълнение, не се установят страните да са предоговаряли размера на дълга. С последвалото писмо от 23.06.2022 г. единствено е изпратено удостоверение за извършеното на тази дата плащане. Т.е. не се доказва да е било препятствано изпълнението в предоставения срок по чл.87, ал.1 ЗЗД. Извод за това не се прави и от показанията на св. И.-Й., която си спомня датата на плащане на сумата на 23.06.2022 г., но не и какъв срок й е бил даден. Изложеното налага извод, че процесният договор е развален поради неизпълнение от лизингополучател на 22 месечни лизингови вноски за период от почти две години, поради което след поканата по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД и неизпълнение в дадения срок, е преустановено договорното правоотношение от датата 15.06.2022 г. Следователно се е погасило потестативното право на лизингополучателя да придобие правото на собственост върху вещта, а от там и да претендира на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД обявяването на същия договор за окончателен досежно собствеността върху процесния автомобил. За пълнота следва да се каже, че дори и договорът за финансов лизинг да не е бил развален, към настоящия момент не се установява да са заплатени всички дължими суми по договора – като предпоставка за възникване на потестативното право на лизингополучателя да придобие собствеността върху лизинговото имущество.Съгласно чл.3.5. от ОУ лизингополучателят не може да придобие собствеността върху имуществото при условие, че не е извършил в пълен размер всички дължими плащания съобразно договора, в т.ч. погасителния план, представляващ неразделна част от него, общите условия и тарифата на лизингополучателя по договора за финансов лизинг. Платената от лизингополучателя сума е в общ размер от 16 572 лева, с която не се покрива задължението по първоначалния погасителен план (нито по втория погасителен план), както и не се покрива задължението за данъци и застраховка. Това е така, тъй като от дължимите суми по погасителния плен не следва да се приспада задължението за възнаградителна лихва – както неправилно е преценил районния съд, за което вече се изложиха съображения. Същевременно следва да се отбележи, че в сумата от 16 572 лева се включват платените 3 594, 84 лева на 18.10.2019 г. за погасяване на първоначална вноска, данък за МПС, застрахователна премия за Гражданска отговорност, транспортна услуга според заключението на тройната ССчЕ. При приспадане на сумата от 3 594, 84 от 16 572 лева, се получава сумата от 12 977, 16 лева, която дори е в по-нисък размер и недостатъчна за погасяване на задължението за лизингови вноски по погасителния план. Изложеното налага извод, че не е изпълнено условието за заплащане на дължимите суми по договора, поради което е безпредметно да се коментират останалите предпоставки за възникване на потестативното право на лизингополучателя по чл.3.1 – чл.3.12 от ОУ. В насока на изложеното следва да се има предвид даденото разрешение в Решение № 240 от 22.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 406/2018 г., IV г. о., ГК, според което - когато искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е предявен от купувача по предварителния договор, продавачът по него, който е ответник по иска, може да противопостави на ищеца възражение за неизпълнен договор. Това възражение може да бъде направено, когато правото да се иска сключването на окончателен договор е поставено в зависимост от изпълнението на уговорени в предварителния договор задължения на купувача, като например заплащането на цялата или на част от цената, и възниква в резултат на изпълнението на тези задължения. В тези случаи правото на купувача да иска сключване на окончателния договор, а съответно и потестативното му право да иска обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ще възникне едва след изпълнението на предвидените в договора задължения. Затова при предявен от купувача по предварителния договор иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и направено от продавача възражение за неизпълнен договор искът може да бъде уважен само ако се установи, че възражението е неоснователно. В другия случай, когато възражението е основателно предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД подлежи на отхвърляне, тъй като предявеното с него потестативно право не е възникнало надлежно. Когато са налице предвидените в закона и предварителния договор предпоставки за сключването на окончателния договор, но е предвидена едновременност на насрещните престации, както е по чл. 200, ал. 2 от ЗЗД, продавачът разполага с възможността по чл. 362 от ГПК, да иска постановяването на решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът да изпълни насрещното си задължение. В този случай, ищецът трябва да изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизането в сила на решението, а ако не направи това се прилага санкцията на чл. 362, ал. 2 от ГПК и първоинстанционният съд по искане на прехвърлителя по предварителния договор-ответник по иска обезсилва решението. В разглеждания случай, заплащането на дължимите суми по договора за финансов лизинг е поставено като условие за възникване на потестативното право на лизингополучателя да придобие собствеността, не е договорена едновременност на насрещните престации. Т.е. след като не са платени задълженията по договора за финансов лизинг, не е налице основание за обявяване на процесния договор за окончателен договор за покупко-продажба на осн. чл.19, ал.3 ЗЗД. Ето защо искът по чл.19, ал.3 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. С оглед на изложеното и предвид установения от фактическа страна правен спор, се доказва осъществяването на предпоставките за уважаване на иска с правно основание по чл.108 ЗС на лизингодателя, както следва: Предоставянето на търсената от ищеца собственическа защита, предвид фактическия състав на ревандикацията по чл. 108 от ЗС, е обусловен от едновременното установяване, че същият е собственик на процесния автомобил, който се владее или държи от ответника без правно основание, оправдаващо задържането. От събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че лизингодателят е собственик на процесния лек автомобил, който се държи от лизингополучателя след връщане на автомобила на 21.09.2023 г. от органите на МВР и въпреки прекратяване на договорното правоотношение. По делото се установява и не се спори, че лизингополучателят е бил поканен да върне на лизингодателя автомобила след прекратяване на договора с уведомление, връчено на 28.09.2023 г. Изложеното налага извод, че ответникът по иска по чл.108 ЗС държи процесния автомобил без основание. Ето защо, искът с правно основание чл.108 ЗС е основателен и като такъв следва да бъде уважен. По исковете с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 347, ал. 2 от ТЗ, въззивният съд намира следното: Според разпоредбата на чл.236, ал.2 от ЗЗД, която съгласно препращащата норма на чл. 347, ал. 2 от ТЗ се прилага и по отношение на договора за лизинг, ако наемателят, респ. лизингополучателят продължи ползването на вещта след прекратяване на договора, въпреки противопоставянето на наемодателя, съответно на лизингодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен (лизингов) договор. В цитираната норма законодателят необоримо презумира, че макар договорът да е прекратен, в тази хипотеза вредите, които лизингодателят търпи от лишаването му от ползване на лизингованата вещ, поради продължилото ползване на същата от страна на лизингополучателя след прекратяване на договора, са поне в размер на уговорените с договора лизингови вноски, като за по-големи вреди лизингодателят може да претендира обезщетение по общия ред. В разглеждания случай се доказа, че договорът е развален, считано от 15.06.2022 г. Доказва се, че лизингополучателят е продължил да ползва лекия автомобил след като му е бил върнат от органите на МВР на 21.09.2023г. Поради това лизингодателят изрично се е противопоставил на ползването на автомобила и е поканил лизингополучателя да върне автомобила с уведомление, получено от надлежно упълномощен представител на 28.09.2023 г., което към момента не е сторено и автомобилът се намира при лизингополучателя. Ползването на процесния автомобил е без правно основание и поражда правото на лизингодателя да получи заместваща облага в обезщетение на ползата, от която е бил лишен, съизмерима с размера на лизинговите вноски, които се претендират за периода месец октомври – декември 2023 г. Доколкото посочените в първоначалния погасителен план са в по – висок размер от претендираните, с оглед диспозитивното начало, същите следва да се присъдят в искания размер от 350, 38 лева – за месец октомври 2023 г., 351, 25 лева – за месец ноември 2023 г., 352, 16 лева – за месец декември 2023 г., т.е. общо от 1 053, 79 лв. На следващо място, разпоредбата на чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 236, ал. 2 ЗЗД предвижда, че лизингополучателят дължи изпълнение на всички задължения по договора след развалянето му до предаването на вещта, каквито в случая се явяват за данък за МПС и за застраховка “Гражданска отговорност” съгласно чл.12 от ОУ. Претенцията за данък за МПС е в размер на 130, 87 лв. - местен данък за втората половина на 2023 г., който е платен от лизингодателя и подлежи на възстановяване от лизингополучателя, което се установява от заключението на тройната ССчЕ в Приложение № 3. Застрахователните премии в общ размер от 218, 45 лева се претендират по две полици № BG/07/122003001740 (вноска 4) и № BG/07/123003162108 (вноска 1). Подлежи на уважаване претенцията по втората полица № BG/07/123003162108, при действието на която лизингополучателят е ползвал автомобила и е налице противопоставяне от лизингодателя. Платената вноска по тази полица е в размер на 117, 23 лева съгласно сметка от 03.11.2023 г. и заключението на тройната ССчЕ, поради което следва да бъде уважена. Неоснователна е претенцията за заплащане на застрахователна премия по полица № BG/07/122003001740 (вноска 4), доколкото към момента на сключване на полицата и плащане на вноската е бил иззет автомобила, същият не е бил в движение и не се е ползвал, респективно не е осъществен фактическият състав на чл.236, ал.2 от ЗЗД. Предвид изложеното претенцията за заплащане на застрахователни премии ще бъде уважена до размера на 117, 23 лева, както и отхвърлена за разликата до пълния претендиран размер от 218, 45 лева, т.е. за сумата от 101, 22 лева по полица № BG/07/122003001740 (4 вноска ). Неоснователна е претенцията за заплащане на сумата от 24 лв. - разходи за връчване на уведомление чрез ЧСИ като недължима на основание чл.33 ЗПК, поради което следва да се отхвърли. Предвид същественото разминаване между изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд изцяло ще бъде отменено обжалваното решение, включително в частта за разноските. Следва да се постанови ново решение от въззивния съд, с което да се отхвърли искът по чл.19, ал.3 ЗЗД, да се уважи искът по чл.108 ЗС и исковете по чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 236, ал. 2 ЗЗД за горепосочените размери, както и същите се отхвърлят относно застрахователните премии за разликата над 117, 23 лева до пълния претендиран размер от 218, 45 лева т.е. за сумата от 101, 22 лева, както и за сумата от 24 лева – разходи за връчване от ЧСИ. По разноските: На „И Ел Джи Финанс“ ЕАД следва да се присъдят разноски по съразмерност, предвид уважените и отхвърлени искови претенции, общо от 1351,96 евро ( 2644, 21 лева), от които: за първата инстанция – 177,65 евро (347, 45 лева) - платена държавна такса за исковете; 577,76 евро (1130 лева) - депозит за единична и тройна ССчЕ; 219,86 евро (430 лева) – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25 от НЗПП; за въззивната инстанция – 156,84 евро (306, 76 лева) – ДТ за въззивното обжалване и 219,86 евро (430 лева) – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25 от НЗПП. На А. Й. Й. по съразмерност следва да се присъдят разноски от 35,79 евро (70 лева) – адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция съразмерно на отхвърлените претенции по чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд