Решение № 176 от 14.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 239/2025 г.

Производството е по реда на глава двадесета ГПК – Въззивно обжалване. Образувано е по въззивна жалба от ответника - “Хадекс“ ЕООД, ЕИК 14804765, чрез адв. Б. и адв. Р. срещу решение № 1714 от 10.12.2024г., по т.д. № 20231100902283 по описа на СГС за 2023г., т.о. VІ-21 състав, в частта, с която е признато за установено, че е нарушил правата на ищеца - WD-40 Manufacturing Company, дружество учредено съгласно законите на Калифорния, САЩ върху регистрирана национална марка № 29294, марка на ЕС № 012314936 и марка на ЕС № 010805158, осъден е да преустанови нарушението на правата на ищеца и е постановено унищожаване на стоките предмет на нарушението – 1 920 броя антикорозионна течност с надпис „SD-40“(200 мл.), 2 400 броя антикорозионна течност с надпис „SD-40“(400 мл.) и 2 400 броя антикорозионна течност с надпис „ВS-40“(496 мл.), на основание чл. 116, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 от ЗМГО и е осъден да заплати 5 171,03 лева разноски на ищеца. Въззивникът/ответникът - “Хадекс“ ЕООД счита, че в обжалваната от него част решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Твърди, че неоснователно е отхвърлено възражението на ответника по чл. 117 ЗМГО, тъй като ищецът не е използвал реално процесните марки в пет годишен период преди подаване на исковата молба. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел за ирелевантни обстоятелствата, че ответникът е поръчал различни стоки от доставените му такива, поради което липсва вина за твърдените нарушения. Съобразно възприетото в трайната съдебна практика(решение № 6 от 01.04.2010г. по т.д. № 451/2009г. на ВКС, І т.о.), добросъвестността и съобразяването на поведението на търговеца с честната търговска практика, в контекста на спазването на правото върху марка, следва да се определи като знание за съществуване на чуждо право и извършване на действие, които не са в противоречие със забраната знакът на марката да се използва в търговската дейност. Ответникът е действал добросъвестно и е поръчал само продукти ненарушаващи чужди права. Вината се презюмира, но тази презумпция съгласно съдебната практика подлежала на оборване. Въвеждането на евентуално нарушаващи стоки на територията на страната се е случило въпреки волята и без знанието на ответника, като този внос се дължал изцяло на самоволните действия на изпращача на стоките. Ответникът е поръчал и пренесъл стоки през границата на страната, които не носят идентичен или сходен на регистрираните марки от ищеца, или негова имитация, а носят съвсем различни знаци и обозначения за търговски произход. Това обстоятелство изключвало отговорността на ответника за нарушаването на права върху марки на ищеца, по смисъла на чл. 113, ал. 1 вр. с чл. 13, ал. 1, и ал. 2 ЗМГО. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че с подадените митническа декларация и възражение срещу унищожаването на процесните стоки, ответникът е извършил действия по тяхното въвеждане на територията на страната. Ответникът е поръчал антикорозионни спрейове с марка „ADRO“ и е очаквал тяхното получаване, и за това е оспорил претенцията на ищеца. Неоснователността на исковете по чл. 116, ал. 1, т. 1 ЗМГО, обуславяла неоснователността на исковете за преустановяване на нарушението и тяхното унищожаване по чл. 116, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗМГО. Освен това, вносът по дефиниция бил еднократен акт на пренасяне на стоките през държавната граница на Република България и е приключил към датата на предявяване на исковата молба, поради което е невъзможно този акт да продължава и към момента на приключване на устните състезания по делото. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната от него част и да постанови друго по същество на спора, с което да отхвърли изцяло уважените обективно и кумулативно съединени искове. Претендира разноски за двете инстанции. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемият по въззивната жалба на ответника - ищецът WD-40 Manufacturing Company, е подал в срок писмен отговор на въззивната жалба чрез адв. С. и адв. Д.. Изложени са подробни доводи по всяко едно от твърденията на въззивника/ответника, които ще бъдат разгледани при съответното обсъждане на твърденията във въззивната жалба. Счита въззивната жалба на ответника за неоснователна, а решението в обжалваната от него част за правилно и законосъобразно, и моли да се потвърди от въззивния съд. Претендира разноски за въззивното производство. Подадена е въззивна жалба и от ищеца – WD-40 Manufacturing Company срещу решение № 1714 от 10.12.2024г., по т.д. № 20231100902283 по описа на СГС за 2023г., т.о. VІ-21 състав, в частта, с която са отхвърлени осъдителните искове срещу „Хадекс“ ЕООД за заплащане на обезщетение за нарушение на правата върху процесните марки, за изземване на стоките, чрез които е извършено нарушението, както и исковете за заплащане на 1 920 лева разходи за унищожаване на стоките, разходите за съхранение в размер на 252 лева за периода от задържането от митническите органи до подаване на исковата молба(08.11.2023г.- 08.12.2023г.) и по 12,60 лева за всеки календарен ден, в който се съхраняват стоките, считано от подаване на исковата молба до постановяване на решението, на основание чл. 116, ал. 1, т. 3 и т. 4, и ал. 2, т. 2 от ЗМГО. Твърди, че претенцията на ищеца за обезщетение на вредите е в общ размер на 81 000 лева, произтичащо от установяване на нарушение, на която и да е от четирите марки. В обжалваното решение неправилно е посочено, че претенцията е за плащане на обезщетение в размер на 20 250 лева за нарушение на правата върху всяка от четирите марки или сумата от 81 000 лева. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че след като процесните стоки са били задържани от митническите органи и не са реализирани на пазара, маркопритежателят не е претърпял вреди от нарушението. Този правен въпрос е бил предмет на разглеждане в решение № 22 от 10.05.2012г. по т.д. 1157/2010г. по описа на ВКС, ІІ т.о., решение № 253 от 12.04.2017г. по т.д. 2923/2015г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСНК на ВКС. С молба вх.рег. № 10828 от 22.04.2025г., ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба и е посочил, че претендира по 25 000 лева имуществени вреди от нарушението на национална марка № 29294, марка на ЕС № 012314936 и марка на ЕС № 010805158, както и че общият размер на обезщетението е 75 000 лева. По отношение на отхвърления иск за изземване на стоките предмет на нарушението по чл. 116, ал. 1, т. 4 от ЗМГО, счита, че става въпрос за единен иск, тъй като са свързани със съюза „и“, а не „или“, поради което двете действия могат да бъдат искани само кумулативно. Според ищеца, самостоятелен иск за изземване, без унищожаване на нарушаващите стоки е недопустим, съгласно чл. 120 вр. с чл. 116, ал. 1, т. 4 ЗМГО. Тези стоки не са отнети в полза на държавата и продължават да са собственост на ответника, поради което актът на изземване следва да предхожда акта на тяхното унищожаване. По отношение на отхвърления иска за осъждане на ответника да заплати разходите за унищожаване на стоките, счита, че този иск е различен от иска за разходите за съхранение на процесните стоки. Това са разходи, които ищецът следва да направи, на основание чл. 29 от Регламент 608/2013 и които са в пряка връзка с извършеното от ответника нарушение, и неговия отказ да даде съгласие за унищожаването на процесните стоки. Ищецът е представил оферта от дружество за третиране на отпадъци, че тези бъдещи разходи са в размер на 1 920 лева с ДДС. Законодателят изрично е предвидил в чл. 116, ал. 2, т. 2 от ЗМГО, че тези разходи могат да се претендират едновременно с иска по чл. 116, ал. 1 ЗМГО т.е. едновременно с установяване на нарушението. Счита за неоснователен извода на съда, че ответникът можел да оттегли възражението си пред митническите органи и желае стоките да бъдат унищожени. По отношение на отхвърления иска за осъждане на ответника да заплати разходите за съхранение на процесните стоки, счита, че това са бъдещи сигурни разходи, които ищецът е длъжен да заплати на митническите органи, на основание чл. 29 от Регламент (ЕС) № 608/2013 и чл. 126, ал. 4 ЗМГО вр. с чл. 12 от Закон за митниците. До подаване на исковете разходите възлизали на 252 лева, а за всеки следващ ден се дължат 12,60 лева. В писмени бележки излага подробни доводи за неоснователността на въззивната жалба на ответника и за основателността на своята въззивна жалба, както и варианти за начини на определяне на обезщетението за вреди по чл. 119, ал. 1, т. 2, евентуално по т. 1 вр. с чл. 118, ал. 3 ЗМГО. Претендира разноски за въззивното производство. Препис от въззивната жалба на ищеца е връчен на възиваемия/ответника - „Хадекс“ ЕООД, който е подал в срок писмен отговор, чрез адв. Р. и адв. Б.. Изложени са подробни доводи по всяко едно от твърденията на въззивника/ищеца, които ще бъдат разгледани при съответното обсъждане на твърденията във въззивната жалба. Счита въззивната жалба на ищеца за неоснователна, а решението в обжалваната от него част за правилно и законосъобразно, и моли да се потвърди от въззивния съд. В частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 116, ал. 1, т. 1 и т.2 ЗМГО, за защита на правата върху национална марка рег. № 29094 WD-40 словна, решението не е обжалвано и е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 1, пр. първо ГПК. В частта, с която е прекратено производството по иска по чл. 119, ал. 1, т. 2 и т. 1 ЗМГО за обезщетение за вреди за сумата над 75 000 лева до 81 000, поради оттегляне на въззивната жалба, определението не е обжалвано и решението е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 1, пр. второ ГПК. Въззивните жалби са подадени в законния срок от надлежни страни по делото против подлежащо на въззивно обжалване решение на градския съд, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на решението установи, че то е валидно и допустимо в обжалваната част. Във въззивното производство страните не спорят по установената от доказателствата по делото фактическа обстановка, че WD-40 Manufacturing Company е притежател на национална марка рег. № 29294 - фигуративна, заявена на 24.10.1995 г., регистрирана в Патентното ведомство на РБ на 06.11.1996 г. и с подновено действие до 24.10.2035г. Тази марка е регистрирана за стоки от класове 2 и 4 на МКСУ, съответно: Клас 2: препарати за предпазване на метални повърхности от потъмняване и ръждясване; Клас 4: смазващи и проникващи масла, като същата представлява изображение, напомнящо шише с цилиндрична форма, в тъмен цвят с жълт щит, чиято форма представлява общото очертание на квадрат към чиято долна страна е долепен равнобедрен триъгълник, който цилиндър завършва в горната част със заоблено гърло в бял цвят и червена капачка. WD-40 Manufacturing Company е притежател на марка на ЕС № 012314936 – фигуративна и индивидуална, заявена на 15.11.2013 г., регистрирана в Службата на ЕС по интелектуална собственост (СЕСИС) на 14.04.2014 г. и с дата на изтичане 15.11.2033г. Тази марка е регистрирана за стоки от класове 2 и 4 на МКСУ, съответно от Клас 2: предпазно покритие за предотвратяване на ръждясване и контрол на ерозията и Клас 4: масло за смазване и попиване за всякакви цели, като същата включва надписа WD-40 изпълнен с удебелени букви в син цвят върху жълт фон във формата на правоъгълник в чиято долна част е долепена част от окръжност. WD-40 Manufacturing Company е притежател на марка на ЕС № 010805158- индивидуална и с вид 3D, заявена на 13.04.2012 г., регистрирана на 15.09.2012 г. в СЕСИС и с дата на изтичане 13.04.2032г. Тази марка е регистрирана за стоки от класове 2 и 4 на МКСУ, съответно в Клас 2: Препарати за предотвратяване на потъмняване, корозия и ръждясване и Клас 4: Смазочни и антикороизонни масла, като същата се състои от жълт щит, обгръщащ горната третина на цилиндрична консервна кутия с буквите WD-40 в син цвят в щита, като фонът на консервената кутия е оцветен в синьо и е с червена капачка. На 06.11.2023г. „Хадекс“ ЕООД е подал митническа декларация с референтен номер 23BG002002106567R0 за внос. На 10.11.2023 г. Агенция Митници, ТД „ Митница Варна“ е уведомила ищеца, че е задържала стоки, за които се предполага, че нарушават правото му на интелектуална собственост: 1 920 броя антикорозионна течност с надпис „SD-40“(200 ml), 2 400 броя антикорозионна течност с надпис „ SD-40“ ( 400 Ml), 2 400 броя антикорозионна течност с надпис „ BS- 40“ ( 496 ml) с вносител ответното дружество. На 15.11.2023г. ищецът е уведомил директора на „Митница Варна“, че всички задържани стоки нарушават неговите права на интелектуална собственост и е съгласен процесните стоки да бъдат унищожени. На 27.11.2023г. директорът на „Митница Варна“ е уведомил ищеца, че е постъпило възражение от ответника срещу задържането на стоката. Определил е срок на ищеца до 08.12.2023г. да упражни правата си по чл. 23, т.3 от Регламент (ЕС) № 608/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета, за да установи нарушенията на правата си върху регистрирани марки. От заявка № 00017888 от 24.06.2023г., се установява, че ответникът е поръчал на „ Ruida import and export Co limited“ в Китай антикорозионен спрей 7 680 броя. От фактура № R 00028992 се установява, че ответникът е закупил в три различни разфасовки общо 7 680 бр. антикорозионен спрей, но не посочена конкретна тяхна марка. По делото са представени като веществени доказателства: спрей SD-40/200 мл./, спрей SD- 40/400 мл./ и спрей BS-40/496 мл./. Всеки един от тези спрейове, визуално много прилича и наподобяват, спрейовете на ищеца от приложения снимков материал - WD-40, които са веществено доказателствено средство. По делото е прието заключение на вещото лице С. В., изготвила съдебно-марковата експертиза. Според вещото лице, стоките внесени от ответника, са с висока степен на сходство със стоките, за които са регистрирани търговските марки на ищеца, но не се касае за идентични стоки, тъй като не е налице пълно съвпадение на тяхното предназначение. Регистрираната от ищеца национална марка за стоки е Клас 02: препарати за предпазване на метални повърхности от потъмняване и ръждясване и Клас 04: смазващи и проникващи масла по МКСУ. Марка на ЕС № 012314936 WD-40 - комбинирана, е регистрирана за стоки Клас 02: защитни покрития против ръжда и корозия и ръждясване и Клас 04: универсално проникващо и смазочно масло. Марка на ЕС № 010805158 WD-40 - триизмерна, е регистрирана за стоки Клас 02: подготвителни средства за предотвратяване на потъмняване и ръжда и Клас 4: смазочни и проникващи масла. Стоките на ответника били обозначени само като „антикорозионен“ спрей. В отговор на първа задача, вещото лице е отговорило, че е налице сходство между използваните знаци върху стоките внесени от ответника и притежаваните от ищеца национална марка с рег. № 00029294-фигуративна. В отговор на втора задача, вещото лице е отговорило, че е налице висока степен на сходство между процесните стоки и стоките, за които са регистрирани марките от ищеца. В отговор на трета задача, вещото лице е отговорило, че съществува вероятност за объркване на потребителите по отношение на конфликтните знаци, изразяваща се във възможност за свързване на знаците върху стоките внесени от ответника с регистрираната национална марка. Във въззивното производство е прието допълнително заключение на вещото лице С. В., изготвила съдебно-оценителна експертиза. Според вещото лице не е възможно да се определи лицензионна такса по приходния период. По метода на спестените лицензионни(роялти) възнаграждения, за утвърдени търговски марки, стандартната роялти ставка варирала в диапазона 5%-7% от нетните приходи за реализация; 3% - 4% при продукти с висока степен на субституция(заменяемост) или при наличие на силна ценова конкуренция в секторите на базовите химически реагенти и 8%-10% при наличие на специфично технологично предимство, патентована формула на състава или доминиращ пазарен дял на бранда, осигуряващ на ползвателя изключителна конкурентна позиция. За антикоризионен спрей 200 мл., средната пазарна цена е 9,96 лева или 5,09 евро, за такъв от 400 мл. е 15,43 лева или 7,89 евро. С определението по чл. 267, ал. 1 от ГПК, въззивният съд е уведомил страните по делото, че е общо известен фактът на разпространение на процесните стоки предмет на защита по ЗМГО, за период от пет години в търговската мрежа в Република България, поради което този факт не подлежи на доказване, на основание чл. 155 от ГПК. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното: За да уважи като основателни исковете по чл. 116, ал. 1, т. 1 ЗМГО, първоинстанционният съд е приел, че стоките следва да се приемат за идентични, а не за сходни, тъй като регистрацията обхващала по-широко предназначение. Всички марки на ищеца били регистрирани за защита на стоки от ръжда и корозия, като ръждата е специфичен вид корозия, каквото предназначение е посочено да имат и внесените от ответника стоки. Установяването на сходство и идентичност предполагало изследване и сравнение на знаците при съобразяване на отличителните и доминиращи техни компоненти, както и въз основа на изводите от сравнението преценка за наличие на вероятност от объркване по отношение на релевантния кръг потребители. С оглед предназначението и характеристиките на стоките, за които били регистрирани марките на ищеца и внесените от ответника стоки, а именно препарати за предпазване от ръжда и предотвратяване на корозия, то този кръг включвал освен търговците на пазара, така и специалистите в съответната област, предполагаща мерки за предотвратяване на ръждясване и корозиране на повърхности, както и крайни потребители. Първите две групи действали във връзка с търговска дейност и/или упражняване на професия поради което били сравнително добре информирани относно характеристиките, качеството и ефективността на приложимите с оглед целта препрати, докато последната група, макар и да не се предполагало да притежават специални знания, следвало да търсят специализирано мнение и да положат специфични усилия за установяване предназначението и характеристиките на закупувания препарат, тъй като постигането на търсената цел изисквала да се приложи адекватен на съответната повърхност и проблем препарат. Характеристиките на препарата предполагали увреждане при приложение на неподходящи с оглед съдържанието му повърхности. Следователно по отношение на всички групи от релевантния кръг потребители, обосновано се очаквало да притежават определени познания или да заместят липсата им с квалифицирано мнение, или най-малкото с усилия по запознаване с упътването за употреба на продуктите, поради което и нивото на внимание било над средното. Общо за процесните три марки било наличието на жълт щит, който върху фигуративната национална марка бил във формата на обърнат надолу пентагон, а в двете европейски марки имали формата на правоъгълник със съединена към него част от окръжност. При двете европейски марки върху жълтия щит били изпълнени с удебелени сини букви словните елементи WD-40, като националната фигуративна марка и европейската комбинирана марка имат формата на цилиндричен метален флакон в син цвят и завършват отгоре с червена капачка. Внесените от ответника стоки, независимо от различния размер на флаконите, имали сходна визия помежду си, като представлявали метални флакони, чиято основа била в син цвят и в средната им част имали жълт щит върху който със сини удебелени букви били изпълнени словните изрази SD-40 и BS-40, завършват с червена капачка, като над жълтия щит имат червена/флаконите с надпис SD-40/, съответно жълта лента, върху която са изпълнени надписи на английски със значение за допълнително безплатно количество от препарата в обема на опаковката. Визуално общото впечатление от марките на ищеца - национална марка рег.№ 29294-фигуративна и марка на ЕС № 010805158-триизмерна и знаците върху стоките, внесени от ответника, било за висока степен на сходство, тъй като били използвани еднакви цветови комбинации, отделните цветови елементи са комбинирани в еднаква поредност, като опаковките на ответника се различавали несъществено поради наличие на допълнителни надписи, които обаче са описателни и освен това изпълнени с тънък шрифт в цвета на основата на флаконите. Сходството при сравнение било най-високо при европейската комбинирана марка, при която словните елементи били изпълнени по идентичен начин, макар и да не били напълно еднакви с тези върху опаковките на ищеца. Цветовото им изпълнение в еднакъв цвят, удебелени контури, които намалявали четивността и върху контрастен фон, увеличавали визуалното сходство за разлика от простото сравнение само на словните им елементи. По отношение на комбинираната марка на ЕС № 010805158 приел, че по отношение на нея също е налице визуално сходство с опаковката на стоките, внесени от ответника, което в степен около средната, тъй като пентагонът в жълт цвят и с надписи SD-40 и BS-40, изпълнени с удебелени сини букви заемали централната част на опаковката и поради наличието на словни знаци се явява доминиращ елемент в същата опаковка, имали висока степен на визуално и концептуално сходство с комбинираната марка на ищеца, като различията в словните елементи не влияят съществено в посока на намаляването му поради вече посочените причини за намалена четивност поради начина на изпълнението им. Цялостното впечатление от сравнението между трите марки на ищеца и стоките на ответника било за обща концепция и високо сходна визия, която предвид идентичността на стоките е от естество да предизвика заблуждение в потребителите относно произхода на стоките, още повече, че събраните по делото доказателства във връзка с реалното използване на марките на ищеца сочат, че същите се използват интензивно и то за продължителен период на територията на Европейския съюз, поради което се ползват не само с отличителност, следваща от вътрешно присъщите им елементи, а и с повишена такава, произтичаща от тяхната употреба. Следователно, внесените от ответника стоки – антикорозионни спрейове нарушавали правата на ищеца върху регистрираните национална марка рег. № 29294 - фигуративна, марка на ЕС № 012314936 - комбинирана и марка на ЕС № 010805158 - триизмерна поради идентичността на стоките и наличието на висока степен на сходство между знаците. По въззивната жалба на ответника: По отношение на исковете за установяване факта на нарушението на Национална марка рег. № 29294 - фигуративна, Марка на ЕС № 012314936 - комбинирана и Марка на ЕС № 010805158- триизмерна, с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 1 от ЗМГО: С официални свидетелстващи документи издадени от компетентните органи, ищецът е доказал, че притежава национална марка рег. № 29294-фигуративна, марка на ЕС № 012314936 - индивидуална и марка на ЕС № 010805158-триизмерна. Следователно, ищецът е носител на субективни материални права върху обект на индустриалната собственост и върху трите регистрирани и с действащо към момента на твърдените нарушения право на закрила търговски марки. Неоснователно е възражението на ответника по чл. 117 ЗМГО, че ищецът не е използвал реално процесните марки в пет годишен период преди подаване на исковата молба. По делото са приети и представени множество доказателства, за реалното наличие на стоки за продажба носещи марките на ответника в търговската мрежа в страни от ЕС. Общоизвестен е фактът, че тези стоки на ищеца се продават и в търговската мрежа в страната. Тези доказателства установяват факта, че стоките с притежаваните от ищеца търговски марки, реално се използват от ищеца по смисъла на чл. 21 от ЗМГО, тъй като до датата на предявяване на иска не са изминали 5 години от тяхното използване. Доказването на наличието на тези стоки на пазара в ЕС и РБ, при условията и в сроковете по чл.117, ал. 1, е повече от достатъчно да установи този факт. Освен това, в разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от ЗМГО е предвидено, че използването на марката със съгласието на притежателя се счита за използване от самия него. Стоки със регистрираните от ищеца марки се продават в много страни от ЕС и РБ, чрез икономически свързани с притежателя на марката търговски дружества, поради което тези факти са повече от достатъчни да установят, че марката се ползва от ищеца. Ирелевантен е фактът как и чрез кого тези стоки се разпространяват в търговските мрежи в ЕС и в РБ, тъй като законът поставя изискване само реално използване на търговската марка, а не реално извършване на търговска продажба лично от нейния притежател, както неоснователно счита ответникът. Във въззивната жалба на ответника не се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че е налице идентичност и много висока степен на сходство между стоките защитени с регистрираните марки на ищеца и декларираните за внос от ответника пред митническите органи. Ето защо, тези правни изводи за така установените факти, не са предмет на въззивното производство, по аргумент от разпоредбата на чл. 269, изр. второ от ГПК. По съображения за изчерпателност на изложението, следва да се посочи, че чисто визуално при обикновен преглед на всеки един от трите продукти, се установява, че те напълно имитират стоките продавани от ищеца в търговската мрежа в държави от Европейския съюз, до степен почти пълна идентичност. Разликите са толкова несъществени, че много трудно могат да се забележат и разграничат от обикновения среден масов потребители, към които основно са насочени процесните стоки. Съществува много голяма вероятност от объркване, която включва възможност за едновременно свързване на съдържанието на продукта/антикорозионен спрей/, с неговата непосредствена визуализация, която почти напълно имитира цвета, външното оформление на флаконите, както и знаците и марките използвани в продуктите на ищеца. Висока степен на идентичност има и в тяхното предназначение – защита срещу ръжда, почистване и антикорозия/ищеца/ и антикорозионен спрей/ответника/. Високата степен на сходство, водеща до почти пълна визуална идентичност между декларираните за внос стоки от ответника и тяхната идентичност със стоките, за които са регистрирани процесните марки, означава, че е налице висок риск в релевантния кръг потребители да възникне впечатлението, че имат идентичен произход с предлаганите от ищеца или икономически свързани с притежателя на марката дистрибутори. Тази преценка съответства на задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и приложение на съюзното право: Решение от 22.06.1999 г. на СЕС по дело С342/97 (по съображения от § 24 до § 28, вкл.) - при цялостната оценка на вероятността от объркване във връзка с приликата на съответните марки в образ, звук или значение трябва да се вземе предвид общото впечатление, което марките предизвикват, като се обръща внимание на отличителните и доминиращи елементи. При цялостната оценка на вероятността от объркване решаващо значение има начинът, по който марката въздейства върху средния потребител на този вид стоки или услуги, като средният потребител възприема една марка обикновено като цяло и не обръща внимание на отделните детайли. При тази цялостна оценка трябва да се вземе предвид средно информираният, внимателен и разумен среден потребител на съответния вид стоки. Въпреки това трябва да се има предвид, че средният потребител рядко има възможност да сравни различни марки директно, а се доверява на несъвършеното изображение, което е запазил в паметта си. При тази оценка следва да се вземат предвид всички релевантни фактори и по-специално характеристиките, които марката притежава поначало, включително обстоятелството дали съдържа описателни елементи по отношение на стоките или услугите, за които е регистрирана. В този смисъл е и последващата практика на СЕС (напр. разясненията по § 45 от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-334/22) по приложението на Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 г. относно марката на Европейския съюз - ако националният съд приеме, че е използван сходен, а не идентичен с марката знак и че стоките на третото лице са идентични или сходни със стоките, за които е регистрирана тази марка, той ще трябва да прецени дали е налице вероятност от объркване по смисъла на чл. 9, § 2, б. "б" от Регламент 2017/1001, като вземе предвид всички релевантни фактори, поспециално степента на сходство на знаците и тази на стоките, възприятията на средните съответни потребители, които са относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, когато виждат стоките, за които третото лице използва знака, както и степента на внимание на тези съответни потребители, отличителния характер на марката на ЕС или условията, при които стоките се предлагат на пазара (вж. в този смисъл решения от 11.11.1997 г., C-251/95, т. 22, и от 4 март 2020 г., C-328/18). Следователно, ответникът е осъществил вменяваното му поведение, което съставлявало нарушение на правата на ищеца върху притежаваните от него търговски марки. Неоснователно е възражението във въззивната жалба на ответника, че липсва вина за твърдените нарушения, защото е поръчал различни стоки от доставените му такива. От заявка № 00017888 от 24.06.2023г., се установява, че ответникът е поръчал на „ Ruida import and export Co limited“ в Китай антикорозионен спрей 7 680 броя с марка ADRO. От фактура № R 00028992 се установява, че ответникът е закупил общо 7 680 бр. антикорозионен спрей, в три различни разфасовки, но няма посочена конкретна търговска марка. След подаването на митническата декларация от ответника, митническите органи са установили, че 6 720 бр. представляват имитация на стоки на притежаваните от ищеца търговски марки и само 960 са с марка ADRO. С подаването на опозиция срещу унищожаването на тези имитиращи стоки, ответникът е станал повод за предявяване на процесните искове, тъй като същите ще бъдат освободени, ако ищецът не предяви иск за да установи нарушенията на правата си върху регистрирани марки по чл. 23, т.3 от Регламент (ЕС) № 608/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета. Ответникът се противопоставя срещу унищожаването на процесните стоки, което означава, че при непредявяването на иск от ищеца, тези стоки ще бъдат освободени и ще могат да се продават свободно на пазара. Именно от тези правни действия, се установява вината на ответника – получава стока от чужбина с чужда търговска марка, която е различна от поръчаната, но въпреки това възразява срещу нейното освобождаване и задължава ищеца да предяви иск за да защити правата си върху притежаваните от него търговски марки. В този смисъл е и цитираната от ответника съдебна практика - решение № 6 от 01.04.2010г. по т.д. № 451/2009г. на ВКС, І т.о. Неоснователно и несериозно е твърдението на ответника, че е подал възражение за да не се приеме, че признава нарушението, с което би дал възможност за претендиране на вреди от ищеца. Напротив, точно обратния евентуален извод би изключил вината на ответника за нарушението, ако не беше възразил срещу тяхното унищожаване. Когато поръчваш стоки с търговска марка ADRO и получаваш само 960 бр. от тях, а останалите 6 720 бр. имитират чужда търговска марка, повече от логично е да предприемеш съответни действия спрямо продавача, изпратил му стоки с вид и дизайн на чужда търговска марка, каквито не е заявявал за доставка. Ищецът е доказал, че притежаваните от него марки се ползват с изключителна известност и висока отличителност на стоките, за които са регистрирани, съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с ал. 2, т. 3 от ЗМГО. Следователно предявените искове за установяване факта на нарушението на търговските марки на ищеца са доказани и основателни, и правилно са уважени от първоинстанционния съд. По отношение на исковете за преустановяване на нарушението, с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 2 от ЗМГО: Неоснователно е твърдението на въззивника/ответника, че вносът по дефиниция бил еднократен акт на пренасяне на стоките през държавната граница на Република България и е приключил към датата на предявяване на исковата молба, поради което е невъзможно този акт да продължава и към момента на приключване на устните състезания по делото. С уважаването на установителните искове, се обуславя основателността на кумулативно съединените осъдителни искове за осъждане на ответника да преустанови констатираните нарушения, когато ответникът продължава да ги извършва. Вносът на процесните стоки ще приключи съобразно изхода на правния спор по настоящото дело и след влизане в сила на решението. Ответникът нито твърди във въззивната жалба, нито представя нововъзникнали доказателства, че е оттеглил възражението си срещу унищожаването на процесните стоки. Това означава, че нарушенията продължават да се извършват и към датата на приключване на съдебното дирене пред възивната инстанция. Следователно, предявените искове за преустановяване от ответника на нарушенята на търговските марки на ищеца са доказани и основателни, и правилно са уважени от първоинстанционния съд. По отношение на исковете за унищожаване на вещите/стоките/ предмет на нарушението, с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. второ от ЗМГО: С уважаването на установителните искове за установяване факта на нарушението по отношение на процесните стоки, се обуславя и основателността на кумулативно съединения иск за тяхното унищожаване. Следователно, предявените искове за унищожаване на процесните 6 720 бр. антикорозионни спрейове, с вноса на които ответникът е нарушил търговските марки на ищеца е доказан и основателен, и правилно е уважен от първоинстанционния съд. По въззивната жалба на ищеца: По отношение на исковете за изземване на вещите/стоките/ предмет на нарушението, с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. първо от ЗМГО: За да отхвърли като неоснователен искът за изземване на стоките, първоинстанционният съд е приел, че такава защита е мислима единствено в хипотезите, в които стоките са в държане на ответника или разпространени на пазара, докато в случая те били задържани от митническите органи, съответно единствено подлежали на унищожаване, тъй като нарушавали правата на ищеца. Унищожаването се извършвало под митнически контрол, поради което следвало да се уважи само иска относно унищожаване на стоките, чрез които се нарушавали правата на ищеца. Тези правни изводи на първоинстанционния съд са незаконосъобразни, по следните съображения: Неоснователно е възражението на ищеца, че става въпрос за един иск, тъй като са свързани със съюза „и“, а не „или“, поради което двете действия могат да бъдат искани само кумулативно. Според ищеца, самостоятелен иск за изземване, без унищожаване на нарушаващите стоки е недопустим, съгласно чл. 120 вр. с чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. първо от ЗМГО. В решение № 89 от 29.07.2016г. по т.д. 17/2015г. по описа на ВКС, ІІ т.о., е посочено, че предявените искове по чл. 76, ал. 1, т. 4 от ЗМГО/отм./, понастоящем чл. 116, ал. 1, т. 4 от ЗМГО, за постановяване на изземване на предмета на нарушението и възлагане на ищеца тяхното унищожаване, са отделни искове. Според настоящия съдебен състав, в разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 4 от ЗМГО, законодателят е уредил като отделни и самостоятелни исковете за изземване и унищожаване на вещи, предвид самостоятелната правна защита и съобразно различните им петитуми. Принципно е основателно твърдението, че унищожаването винаги следва по време тяхното физическо изземване от ответника или трето лице, за да могат да преминат в държане на ищеца и да бъдат унищожени от него, но това се предопределя от правото на избор на ищеца, дали да предяви и двата иска или само единия. Принципно е основателно твърдението, че без да бъдат иззети вещите предмет на нарушението, не може да се пристъпи към тяхното реално унищожаване, но това не означава, че е един иск. Видът и предметът на иска за изземване е различен от вида и предмета на иска за унищожаване. Незаконосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че искът за изземване е неоснователен, защото стоките се намирал в склад на митницата. Задържаните от митническите органи стоки не са отнети в полза на държавата и продължават да са собственост на ответника, поради което действията по изземване следва да предхождат действията по тяхното унищожаване. Липсата на осъдителен диспозитив за изземване на стоките от конкретното място на което се намират, в случая митнически склад Варна, ще лиши ищецът от правно основание да иска тяхното физическо реално изземване от ответника и предаване от митническите органи на ищеца за да ги унищожи. Още повече, че в случая, целта на изземването е да се осигури физически възможността на ищеца да ги унищожи. Без уважаване на иска за изземване е невъзможно унищожаването на процесните стоки. Допълнителен аргумент в подкрепа на горния извод, е разпоредбата на чл. 116, ал. 2, т. 1 от ЗМГО, в която е предвидено предаването на вещите на ищеца, предмет на нарушението, който е друг отделен иск и урежда хипотеза, в която вещите реално се изземват от нарушителя и се предават на маркопритежателя, но няма да подлежат на унищожаване. Ето защо, предявените искове за изземване на процесните 6 720 бр. антикорозионни спрейове, с вноса на които ответникът е нарушил търговските марки на ищеца е доказан и основателен. Следователно, в тази част обжалваното решение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а този иск следва да бъде уважен от въззивния съд. По отношение на исковете за обезщетение за вреди от нарушението, с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 3 от ЗМГО: За да отхвърли като неоснователни тези искове, първоинстанционният съд е приел, че твърдените от ищеца вреди не са настъпили, защото внесените от ответника стоки са задържани на митнически пункт Варна-Запад незабавно след пристигането им от Китай с контейнер. За тези действия бил уведомен ищецът и след негово възражение стоките не са освобождавани, респективно при положително решение по исковете на ищеца същите подлежат на унищожаване. Следователно не са достигнали до пазара и не биха могли да конкурират стоки, означени с марките на ищеца, нито да намалят продажбите на такива стоки, нито да увредят репутацията на марките, доколкото не са стигали изобщо до потребителите, поради което и ако за ищеца са настъпили някакви вреди, то те биха били във връзка с разходи със защитата му и предотвратяване навлизането на стоките на пазара, но не и поради пропускане на ползи или увреда на репутацията на марките. Тези правни изводи на първоинстанционния съд са незаконосъобразни, по следните съображения: Във въззивното производство ищецът претендира осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди за извършено от ответника нарушение на правото му на всяка една от процесните три търговски марки в размер по 25 000 лева. Доколкото по делото е безспорно установен фактът на осъществено от ответника нарушение на всяка една от трите регистрирани марки на ищцовото дружество, настоящият състав намира, че е налице основание за ангажиране на отговорността на нарушителя за причинените на ищеца имуществени вреди. Според настоящия съдебен състав, правото на обезщетение по чл. 116, ал. 1, т. 3 от ЗМГО, е за всяко едно конкретно нарушение на всяка отделна регистрирана търговска марка, а не общо за всички марки, както първоначално са предявени процесните искове. Неоснователно е искането на ищеца размерът на вредите да бъде определен по реда на чл. 119, ал. 1, т. 2 от ЗМГО. В процесния случай, стоките са задържани при вноса веднага след подаването на митническата декларация от ответника и не са достигнали до търговската мрежа, поради което ответникът не е реализирал никакви приходи вследствие на нарушението, по смисъла на чл. 118, ал. 2 от ЗМГО. Не е увредена и търговската репутация на ищеца, защото тези стоки не са достигнали до потребителите и няма данни да знаят за тяхното реално съществуване, което евентуално да намали търсенето или да доведе до компроментиране на процесните търговски марки на ищеца. Исковата претенция за обезщетение в размер на равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките предмет на нарушението, би била основателна в хипотеза на тяхното реализиране или предлагане на пазара, с което количество евентуално биха намалели продажбите на ищеца или поне би намалило търсенето и предлагането на неговите стоки, с което реално да бъде лишен от евентуални приходи от тяхната продажба. Противоречи на правната логика, при две различни хипотези размерът на обезщетение да се определя по реда на чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО. Ето защо, размерът на обезщетението следва да бъде определен в размер от 500 до 100 000 за всяка едно от нарушените от ответника марки на ищеца, на основание чл. 119, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 118, ал. 2 и ал. 3 от ЗМГО. Даденото за съдилищата задължително разрешение в Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСГТК не намира приложения в процесния случай, тъй като разрешава въпроса с обезщетение за вреди, когато с вноса е осъществен квалифицираният състав на престъпление по чл. 172б, ал. 2, пр.2 от НК и са настъпили значителни вредни последици. В случая няма данни за престъпление, както и доказателства за значителни вредни последици, поради което приложение следва да намерят презумпциите на ЗМГО. В решение № 22 от 10.05.2012г. по т.д. 1157/2010г. по описа на ВКС, ІІ т.о., е прието, че причинените на маркопритежателя вреди в резултат на извършване на внос на неоригинални стоки, означени със знак, идентичен или сходен с търговската марка, без съгласие на маркопритежателя, може да се изразяват в пропуснатата полза, която притежателят на марката би реализирал, ако между него и нарушителя беше сключен лицензионен договор. Пропуснатата полза, представляваща неполучено лицензионно възнаграждение /роялти/, е пряка и непосредствена последица от нарушението, включително и когато стоката е задържана на митницата. Получаването на лицензионно възнаграждение не е обусловено нито от освобождаване на стоката от митницата, нито от нейната реализация, а зависи от сключването на лицензионен договор. Тази полза не би била пропусната и притежателят на марката би увеличил имуществото си, ако между него и нарушителя беше сключен лицензионен договор. Тези правни изводи се споделят и от настоящия съдебен състав, поради което ищецът има право най-малко на лицензионни/роялти/ възнаграждение от спестените такси за производство на 6 720 бр. антикорозионни спрейове, с вноса на които ответникът е нарушил всяка една от процесните три търговски марки на ищеца. Следва да бъде съобразено обстоятелството, че продуктите/стоките/ с търговските марки на ищеца се ползват със световна известност като смазка и предпазващи от ръжда, както и обстоятелството, че е водещ производител в тази област и има доминиращ пазарен дял на бранда, което му осигурява изключителна конкурентна позиция. Съвкупната преценка на тези обстоятелства, обосновават извод, че размерът на лицензионното възнаграждение би бил в размер на 10 % от нетните приходи, а не от брутните такива, както неоснователно счита ищецът. В разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от ЗМГО е въведено задължението на съда да определи справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително за нарушителя и останалите членове на обществото. За разлика от обезщетението за деликт в гражданското право, размерът на обезщетението по ЗМГО има санкционен характер, както и действие като превенция спрямо нарушителя. Предвид така изложените съображения, разумният и справедлив размер на обезщетението на ищеца, следва да се определи в размер по 10 000 лева за всяка една от трите нарушени търговски марки от ответника. Следователно, предявените искове за обезщетение са доказани и основателни до размера от 10 000 лева за всеки един и неоснователни за горницата до 25 000 лева. В тази част обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а до горепосочените размери, исковете следва да бъдат уважени от въззивния съд. Предвид основателността на исковете за главници в общ размер от 30 000 лева, основателни са и акцесорните искания за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение върху трите главници, считано от 08.12.2023г./датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното им заплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. По отношение на исковете за заплащане на разходите, свързани със съхранението и унищожаването на вещите/стоките/, предмет на нарушението, с правно основание чл. 116, ал. 2, т. 2 от ЗМГО: За да отхвърли тези искове като неоснователни, първоинстанционният съд е приел, че се касае за осъдителни искове за обезщетение за вреди, поради което и предпоставките за уважаването им, включват вземанията да са възникнали и да е настъпила тяхната изискуемост. Ищецът не е направил претендираните разходи, като била несъстоятелна тезата му, че се касаело за бъдещи сигурни вреди по чл. 124, ал. 2 ГПК. Таксите, които митническите органи събират, били определени като дневно възнаграждение, но това било относимо към начина на тяхното изчисляване, а не към изискуемост и повтаряемост на задълженията за заплащане на такси, които възникват в резултат на изпълнение на задълженията по съхранение за конкретния период, т.е. изобщо не се касаело за вече възникнали задължения за такси, чието плащане е отложено. На следващо място, задълженията за заплащане на такси не възниквало автоматично за ищеца, а съгласно чл. 29 от Регламент (ЕС) 608/2013 се дължали от него „при поискване“ от митническите органи и следователно преди да са възникнали в конкретен размер и да бъде задължен за тях ищецът, вреди за него не възниквали, нито съществувала презумпция за бъдещото им възникване. Във всеки един момент, ответникът можел сам да заяви пред митническите органи, че оттегля възражението си и желае стоките да бъдат унищожени, както и да плати задълженията за такси във връзка със съхранението и унищожаването им. Таксите подлежали на изменение, или можело да настъпят други факти, които да изключат било необходимостта от тяхното заплащане, било обременяването на ищеца със същите. Тези правни изводи на първоинстанционния съд са незаконосъобразни, по следните съображения: Законодателят е уредил, че едновременно с исковете по чл. 116, ал. 1, ищецът може да поиска по съдебен ред, да му бъдат заплатени разходите, свързани със съхранението и унищожението на вещите предмет на нарушението. Правото на ищеца да предяви иск да му бъдат заплатени предварително тези бъдещи сигурни разходи, произтича от буквата и смисъла на закона. Видно от начина на употребеното глаголно време и смислово използваните думи, обосновават извод, че това са бъдещи евентуално сигурни разходи. В закона няма изискване тези разходи да бъдат извършени от ищеца преди влизане в сила на решението, с което се уважават исковете по чл. 116, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗМГО. Тези разходи могат да бъдат направени преди предявяване на иска и тогава ще са вреда по чл. 116, ал. 1, т. 3 от ЗМГО. Тези разходи може да бъдат извършени в хода на делото или по често срещана хипотеза след влизане в сила на решението за установяване факта на нарушението. В процесния случай, фактът за извършване на разходи за съхранение на вещите предмет на нарушението, се установява, от представената във въззивното производство фактура № 8210003892 от 20.11.2025г. и приложение към нея, издадена от ТД „Митница Варна“ за сума в размер на 8 996,40 лева, която на същата дата е заплатена от ищеца чрез банков превод от „Уникредит Булбанк“ АД. Това е новонастъпил факт до приключване на устните състезания във въззивното производство, който следва да бъде взет предвид, на основание чл. 235, ал. 3 вр. чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК. Следователно, в тази част обжалваното решение е незаконосъобразно и следва да се отмени, и въззивният съд да уважи като доказан и основателен, предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца разходите, свързани със съхранението на вещите предмет на нарушението, в размер на 8 996,40 лева. Видно от представената и приета по делото оферта от „Реи Метал“ ЕООД се установява, че към 01.12.2023г. евентуалните разходи на ищеца за унищожаване на стоките предмет на нарушените търговски марки, са в общ размер на 1 600 лева без ДДС или 1 920 лева с ДДС. Следователно, в тази част решението е незаконосъобразно и следва да се отмени, и въззивният съд да уважи като доказан и основателен предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца разходите, свързани с унищожаването на вещите предмет на нарушението, в размер на 1 920 лева. Предвид изхода на правния спор във въззивно производство, както и по съображения за яснота и безспорност, обжалваното решение следва да се отмени частично и в частта за разноските, по отношение на исковете предмет на въззивното производство, които следва да се присъдят от въззивния съд, съобразно уважената и отхвърлената част от исковите претенции за двете инстанции. В първоинстанционното производство, ищецът е направил разноски в общ размер на 13 218,90 лева, държавна такса в размер на 4 127,38 лева, депозит за вещо лице в размер на 1 000 лева и адв. възнаграждение в размер на 7 791,52 лева. От адв. възнаграждение следва да се извади сумата от 1 000 лева за отхвърления иск за национална търговска марка - словна. Общият размер на разноските сторени от ищеца за първоинстанционното производство е 12 218,90 лева. В първоинстанционното производство, ответникът е направил разноски за адв. възнаграждение, в размер на 7 791,52 лева с ДДС/намалено от първоинстанционния съд по възражение на ищеца/. Ответникът е представил данъчна фактура, че върху договореното възнаграждение от 8 130 лева е начислен 1 626 лева ДДС, както и че е реално заплатено по банков път. Общият размер на разноските сторени от ответника за първоинстанционното производство е 6 691,52 лева. Във въззивно производство, ответникът е направил разноски в общ размер на 4 442,32 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение. Заплатената държавна такса в размер на 120 лева не се дължи поради неоснователността на въззивната жалба на ответника. Ответникът е представил данъчна фактура, че върху договореното възнаграждение от 4 000 лева е начислен 800 лева ДДС, както и че е реално заплатено по банков път. Общият размер на разноските сторени от ответника и дължими за въззивното производство е 4 442,32 лева. Сумата от 355,68 е присъдена с определението за прекратяване на производството по оттеглената въззивна жалба. Неоснователно е искането на ответника за заплащане на 5 лева държавна такса за издаването на изп. лист. Това вземане е било предмет на производството предмет на прекратителното определение на САС по реда на чл. 248 ГПК, и е можело да бъде обжалвано от ответника. След неговото влизане в сила, ответникът не може да претендира разноски по въззивното производство, с предмет на делото по вече прекратеното производство. Неоснователно е възражението на ответника, че заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 14 668,40 лева е прекомерно. Предмет на делото са седем обективно и кумулативно съединени неоценяеми искове, по които минималния размер на възнаграждението е в размер на 7 000 лева, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 01.07.2004г. за определяне на адвокатските възнаграждения. Предмет на делото са и пет оценяеми иска в общ размер на 85 916,40 лева, по които минималния размер на възнаграждението е в размер на 7 523,31 лева без ДДС, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 01.07.2004г. за определяне на адвокатските възнаграждения. Това означава, че това възнаграждение е със 145,01 лева над минимума определен в Наредбата и не е прекомерно. Още повече, че договореното адв. възнаграждение, съответства както на фактическата, така и на правната сложност на предмета на делото – 12 иска по специфична материя, изискваща специализация и сериозна подготовка в процесната област/малко съдебна практика и сравнително малко правна доктрина/, множество възражения, много фактически и правни твърдения, които в своята съвкупност обосновават извод за липса на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Неоснователно е възражението на ответника, че от представеното платежно нареждане не се установява каква е реално заплатената сума за адвокатско възнаграждение. Ищецът е представил фактура № 030015031 от 21.03.2025г., в която е посочено адв. възнаграждение в размер на 7 500 евро/14 668,70 лева/, 912,14 евро /1 783,99 лева/ за държавна такса и 165 евро/322,71 лева/ за преводни услуги. По делото е представено извлечение за извършен банков превод в общ размер на 8 577,14 евро, с което е заплатена издадената фактура и съответства на заплатената от ищеца сума/16 775,40:1,95583=8 577,14/, част от която е процесното адв. възнаграждение. Във въззивно производство, ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 1 664 лева/1784 – 120 лева за оттеглената част от въззивната жалба/, възнаграждение за вещо лице в размер на 793,37 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 14 668,40 лева, което е реално заплатено по банков път. Общият размер на разноските сторени от ищеца и дължими за въззивното производство е 17 125,77 лева. Общият размер на разноските на ищеца за двете инстанции е 29 347,67 лева, от която сума 14 000 лева са за седемте неоценяеми иска за двете инстанции. Съобразно уважената и отхвърлената част на оценяемите искови претенции, ответникът дължи на ищеца разноски в размер на 6 137,87 лева за двете инстанции. Общият размер на разноските на ищеца за двете инстанции е 20 137,87 или 10 296,33 евро, на основание чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от Закон за въвеждане на еврото в Република България. Общият размер на разноските на ответника за двете инстанции е 11 135,84 лева. Предвид липсата на ценообразуване на адв. възнаграждение, както и предвид обстоятелството, че същото е под минимума определен в Наредбата, което да може да позволи неговото изчисляване, съобразно оценяемите и неоценяемите искови претенции. Ето защо това възнаграждение следва да се изчисли в съотношение 58,33 %(7/12) за неоценяемите искове и 41,77%(5/12) за оценяемите такива или общо 4 651,44 лева. Съобразно уважената и отхвърлената част на исковите претенции, ищецът дължи на ответника разноски в размер на 2 790,86 лева за двете инстанции или 1 426,95 евро, на основание чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от Закон за въвеждане на еврото в Република България. Така мотивиран, Софийският апелативният съд