Решение № 342 от 15.4.2024 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 4725/2023 г.

Производството е образувано по искове с правно основание чл.234, ал.1 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищцата Е. С. А. твърди в исковата си молба, че с Трудов договор №... г. започнала работа по трудово правоотношение в Дирекция „Гражданска защита” - област Стара Загора, на длъжност... /УС/. На основание §1, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ПМС № 47 от 01.03.2004 г. за приемане на Единния класификатор на длъжностите в администрацията, длъжността й била определена за заемане от държавен служител и била уведомена за това с писмо рег.инд. 94Е- 12 от 26.03.2004 г., получено от нея на 05.04.2004 г., като й била дадена възможност за подаде заявление за назначаването й като държавен служител. Подала заявление и със Заповед № 273 от 23.04.2004 г. на председателя на Държавна агенция „Гражданска защита“ към Министерския съвет, считано от 01.05.2004 г. била назначена за държавен служител, на длъжност „...“ с ранг IV, в отдел „Управление при кризи“ в Дирекция „Гражданска защита“ - Област Стара Загора, в Държавна агенция „Гражданска защита“ към МС и било прекратено дотогавашното й трудово правоотношение по Трудов договор № 3 от 06.01.1999 г. Определена й била основна заплата и допълнително възнаграждение за посочената длъжност като държавен служител в ДА „Гражданска защита“. Считано от 23.04.2009г. била преназначена на длъжност... (...), в отдел „ФСД“, ТД „Гражданска защита“-Област Стара Загора, към ГД „Национална служба „Гражданска защита” на Министерството на извънредните ситуации /МИС/. С Решение на Народното събрание от 27.07.2009 г. за приемане на структура на Министерски съвет Министерство на извънредните ситуации било закрито, като с Постановление № 190 от 30.07.2009 г. на МС и Заповед № Р- 63/03.08.2009г. на министър-председателя на Република България била назначена комисия за уреждане на правоотношенията във връзка със закриване на министерството. На 27.11.2009 г. ищцата получила предизвестие рег.№ 21-Е-72/13.11.2009 г. и със Заповед № ЧР-01-3253 от 15.12.2009г. служебното й правоотношение, на длъжност „... по „УС” в отдел „Финансово- стопански дейности” в Териториална дирекция ’’Гражданска защита”- област Стара Загора в Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” към Министерството на извънредните ситуации, с ранг: IV младши, било прекратено, считано от 28.12.2009 г. На същата дата - 28.12.2009 г. със Заповед рег.К-11131 от 23.12.2009 г. на министъра и ВНД Директор на ГД „Гражданска защита“, ищцата била назначена на длъжност за държавни служители в ГД „Гражданска защита“ - МВР като... (планиране и подготовка), в „Планиране и превантивна дейност“, Група „Планиране, оперативна дейност и оперативен комуникационно-информационен център“, в Областно управление „Гражданска защита“ - Стара Загора, към Главна дирекция „Гражданска защита” - МВР. Заповед рег.К-11131 от 23.12.2009г. издадена относно „присъждане на категория и назначаване на длъжност на държавни служители “в МВР“, наред с назначаването й посочвала от 01.01.2010 г. заплатата за длъжността и допълнителни възнаграждения, вкл. възнаграждение за специфични условия на работното място. На 28.12.2009 г. встъпила й в новата си длъжност като... по ГЗ V степен (планиране и подготовка) в посоченото звено от ГД „Гражданска защита” - МВР. Така длъжността й била трансформирана, но работата й не се променила съществено. Впоследствие със ЗИД на ЗМВР била създадена нова ГД „Пожарна безопасност и защита на населението”, която била правоприемник на закритата ГД ”Гражданска защита”. Изпълнявала длъжност в МВР до 03.02.2023 г., когато служебното й правоотношение на длъжност... по ЗН IV степен в група „Превантивен контрол и превантивна дейност” на сектор „Превантивна и контролна дейност” към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”-Стара Загора при ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” -МВР било прекратено при навършване на пределна възраст за служба в МВР - 60 години, считано от деня, следващ датата на навършване на пределната възраст със Заповед № 8121к-452 от 20.01.2023 на министъра на ВР. Посочено било в заповедта, че следвало да й се изплатят полагащите й се обезщетения, но не било уточнено какви и в какъв размер. На 07.03.2023 г. й били изплатени чрез превод по банкова сметка суми за обезщетения. След известно време ищцата била уведомена по телефона, че част от сумата - 5008.40 лв. била начислена и преведена погрешно като обезщетение по ЗДСл и следвало да я възстанови като „надвзета” сума. Ищцата възстановила сумата от 5008.40 лева по банков път с платежно нареждане от 04.11.2023 г. Предвид обстоятелството, че се наложило да върне част от преведената й сума, като „надвзета” такава, у ищцата възникнало съмнение за неправилно изчисляване на размера на дължимите й обезщетения, които следвало да са в по-голям размер предвид прослуженото от нея време като държавен служител в системата на „Гражданска защита”. След справка се оказало, че й било начислено и изплатено обезщетение по 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 32554, 60 лв., т.е 13 брутни възнаграждения по 2504.20 лева. При тази фактическа обстановка не било правилно изчислено и съответно не било изплатено в пълен размер дължимото обезщетение по чл. 234, чл.1 ЗМВР. Неправилно било изчислено обезщетението й по чл. 234, чл. 1 от ЗМВР, като не било отчетено наличието на универсално правоприемство, установено и с ТР №10/14 г. на ОСГК. Съгласно чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имали право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имали, но не повече от 20. Предвид преведената й сума в размер на 32554, 60лв. - 13 брутни възнаграждения, било видно че й било преведено обезщетение на това основание, но само за прослужените в МВР години, които били 13. Прослужените й години били 18, като се вземел предвид периодът от 01.05.2004 г. до 28.12.2009 г. когато в „Гражданска защита” също била държавен служител. Според чл.235, ал.1 и 2 от ЗМВР за обезщетението се вземали предвид прослужените години като държавен служител в МВР, без да се зачита приравненият трудов стаж. Съгласно § 57 от ЗМВР (ДВ 44 / 2012г.) стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по § 64 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 93 от 2009 г.), се зачитал за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. А съгласно §64 ПЗР на ЗИД ЗМВР държавни служители в служебни правоотношения и служители по трудови правоотношения с министъра на извънредните ситуации, които осъществявали функции, свързани със защита при бедствия и осигуряване на гражданите на достъп до службите за спешно реагиране чрез Националната система за спешно повикване с единен европейски номер 112 към датата на влизане в сила на Решението на Народното събрание за приемане на структурата на Министерския съвет на Република България (ДВ, бр. 60 от 2009 г.), с което Министерството на извънредните ситуации се закривало, се назначавали в МВР без провеждане на конкурс и без да са налице специфичните изисквания на чл. 179, ал. 1, т. 4 и ал. 3. Броят на прослужените от ищцата години като държавен служител в закритото министерство на извънредните ситуации (на длъжността „... по „ Управление на собствеността“ в отдел „ФСД“ в ТД „ГЗ“-област Стара Загора в ГД НС „Гражданска защита”в това министерство ) и след това в дирекцията Пожарна безопасност и защита на населението в Министерството на вътрешните работи бил общо 18г., отчитайки наличието на универсално правоприемство, установено и с ТР №10/14г. на ОСГК, съответно те обуславяли правото й на обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер 18 месечни възнаграждения. От този размер получила само 13 месечни възнаграждения, а остатъкът не бил изплатен. Забавено било изплащането на 5 месечни възнаграждения като обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в общ размер на 12521 лева. Съгласно чл. 234, ал. 10 от МВР обезщетенията по този член се изплащали в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Служебното правоотношение на ищцата било прекратено считано от 03.02.2023 г., т.е пълният размер на обезщетението й по 234, ал. 1 от ЗМВР следвало да бъде заплатено до 03.05.2023 г. В този срок била заплатена само сумата от 32554, 60 лв. - 13 месечни възнаграждения, остатъкът 12521 лева до пълния размер от обезщетението не й бил заплатен и до момента. Ответникът изпаднал в забава от 04.05.2023г. и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД дължал на ищцата законната лихва за забавата на плащането на сумата от 12521лв. за периода от 04.05.2023 г. до 23.11.2023 г. в размер на 896, 60 лв., както и законната лихва от завеждане на исковата молба - 24.11.2023г. до изплащане на сумата Съгласно чл.37, ал.1, т.1 и чл.38 от ЗМВР, ГД „ПБЗН” била една от основните структури на МВР, като същата имала юридическа правосубектност. Ищцата моли съда да осъди ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО” в Министерство на вътрешните работи, да заплати на Е. С. А., сумата 12 521 лева - обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.11.2023г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за изплащане на главницата от 12521 лева за периода от 04.05.2023г. до 23.11.2023г. в размер на 896, 60 лева. Претендира разноски. Ответникът ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО”, гр.София оспорва като неоснователни предявените искове за заплащане на сумата 12 521 лв., представляваща обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.11.2023 г. до изплащане на сумата, както и лихва за забава на изплащането на главницата от 12521 лв. за периода от 04.05.2023 г. до 23.11.2023 г. в размер на 896, 60 лв. Съгласно разпоредбата на чл.234, ал.1 от ЗМВР при пенсиониране държавният служител имал право на толкова възнаграждения, колкото прослужени години има, но не повече от 20. Според чл.235, ал.1 и ал.2 от ЗМВР за обезщетението се вземали предвид прослужените години като държавен служител в МВР, без да се зачита приравненият трудов стаж. Нормата на чл.235 от ЗМВР изрично изключвала приравнения трудов стаж от служебния стаж, който се зачитал при определяне на обезщетението за прослужени години в МВР. От Справка рег. № 1239р-399/06.02.2023 г. за изплащане на еднократно парично обезщетение на основание чл.234, ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебно правоотношение било видно, че ищцата била на работа в системата на МВР на длъжност... по ЗН IV степен в сектор „Превантивна и контролна дейност” към РДПБЗН-Стара Загора при ГДПБЗН-МВР и служебното правоотношение било прекратено със Заповед № 8121к-452/20.01.2023 г., считано от 03.02.2023 г. В случая ищцата без прекъсване работила в структурите на "Гражданска защита" до пенсионирането, като работата й от 01.05.2004 г. до 28.12.2009 г. била служебен стаж по ЗДСл, а след това от 01.01.2010 г. до 03.02.2023 г. била служебен стаж по ЗМВР. Доколкото служебното правоотношение било прекратено със Заповед рег.№ К- 11131/23.12.2009 г. при преминаване на структурите на "Гражданска защита" към МВР, то § 57 ЗМВР (ДВ 44/12 г.), на който се позовавала в исковата молба, не се прилагал спрямо ищцата и служебното правоотношение по ЗДСл не се зачитало, като служебно правоотношение по ЗМВР. Тази норма нямала отношение към предпоставките за възникването и размера на обезщетението по чл.234 и 235 от ЗМВР. Ищцата не прослужила последните 13 години и 4 месеца на длъжности по чл.235, ал.1 от ЗМВР за да се приеме, че разпоредбата на чл.235, ал.З от ЗМВР давала материално основание на претенцията й и въпросът за приравняването на определен стаж по този закон щял да има значение. Нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). съгласно която стаж, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), се зачитал за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване, била материалноправна и след като не й било придадено обратно действие, тя била приложима само занапред, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). Същата не само нямала действие спрямо служебните правоотношения, които вече били прекратени преди посочената дата, но и установената с нея фикция за идентичността на работодателя, респ. органа по назначение във връзка със стажа, нямала връзка с предпоставките на чл.253 от ЗМВР ( ДВ бр 17 от 24.02.2006 г.. отм.), а следователно и с приложението на чл.252 ал.1 от същия закон. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006 г. от значение за еднократното възнаградително обезщетение (гратификация) при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР били единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал.1 на чл. 235 от ЗМВР, съответно условието на чл.235 ал.2 от ЗМВР било приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности. Със Заповед №273/23.04.2004 г. на основание чл. 9 от ЗДСл във вр. с пар.75 от ПЗР на ЗИДЗДСл и считано от 01.05.2004 г. ищцата била назначена за държавен служител на длъжността „... с ранг IV м в отдел „Управление при кризи” в дирекция „Гражданска защита”-област Стара Загора към ДА „Гражданска защита” към МС. След назначаването й като държавен служител ищцата била преназначавана на други длъжности в същата система, също предвидени за заемане по служебно правоотношение. Със Заповед ЧР-01 -3253/15.12.2009 г. и считано от 28.12.2009 г. служебното правоотношение било прекратено по чл.106 ал.1 т.1 от ЗДСл поради закриване на МИС, като от тази дата на основание Заповед № К 11131/23.12 2009 г. същата встъпила в длъжност „... по ГЗ V степен /планиране и подготовка/” в ОУ ГЗ-Стара Загора към ГД „Гражданска защита"-МВР (пар.64, пар.65 от ПЗР на ЗИДМВР). Като държавен служител по ЗМВР ищцата била освободена от длъжност поради пенсиониране (чл.226, ал.1, т.1 от ЗМВР) съгласно заповед № 8121К-452 от 20.01.2023 г. и й било изплатено обезщетение по чл.234 от ЗМВР съобразно прослуженото време по последното длъжностно назначение - за 13 години 1 месец и 6 дни, в размер на 32554.60 лева. При тези обстоятелства ищцата имала общо 18 пълни години, прослужени като държавен служител, от които прослуженото като държавен служител в МВР по ЗМВР обусловило присъждането на обезщетение по чл. 234 ал.1 от ЗМВР. На ищцата обаче се дължало само така изплатеното на основание чл. 234, ал.1 от ЗМВР, без разликата в размер на още две брутни заплати или сумата 5008, 40 лв. - до пълния размер на обезщетението по чл.106, ал.З, изр. 1 от ЗДСл (в редакцията на разпоредбата след изменението в ДВ бр. 95 от 2003 г., до изм. в ДВ, бр. 100 от 2011 г.), което щяла да получи, ако не били настъпилите по силата на закона правоприемства по чл.87а от ЗДСл. Поради това предявеният по делото иск за обезщетение бил неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл.106. ал.З от ЗДСл, изречение последно - обезщетението не се дължало, когато държавният служител получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание на специален закон. Приложима била съществуващата съдебна практика по чл. 252 ЗМВР (отм.) тъй като тя се отнасяла за случаи, когато служебното правоотношение било прекратено преди 2012 г., преди приемане на нормата на § 57 ЗМВР (ДВ 44/12 г.), а настоящият случай бил такъв, защото служебното правоотношение (по ЗДСл) на ищцата било прекратено при преминаване на структурите на "Гражданска защита" към МВР. При това положение служебният стаж на ищцата в МВР бил 13 години, 1 месец и 6 дни, за което било изплатено полагаемото обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР. Не се дължали претендираните още 5 брутни месечни възнаграждения, изхождайки от приложимото материално право и съдебната практика. Дейността по гражданска защита на населението, преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях било налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл.87а от ЗДСл и чл.123 от КТ, т.е. — при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита, както в случая било положението на ищцата. Съгласно сега действащия ЗМВР от 2014 г., понастоящем тази дейност се осъществявала от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно §10, §5 и §6 от ПЗР, била универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), била универсален правоприемник на ГД „ГЗ” на МВР, която била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. (след влизане в сила на изменението на чл.10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя нямала такава правосубектност - такова било самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна било универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование Министерство на държавната политика при бедствия и аварии, което осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” и други дирекции и териториални звена, които също не били самостоятелни юридически лица. В смисъла на изложеното било и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него МИС, преди това с наименование МДПБА, било универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет, а последната, от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него била универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. - с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата нямала такава правосубектност и била в системата на Министерството на отбраната. Разпоредбата на чл.234, ал.1 от ЗМВР предвиждала възможност за държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение да получат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В същото време разпоредбата на чл.235, ал.1 от ЗМВР предвиждала, че при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземали предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР; като гражданско лице в МВР по отменения Закон за Министерството на вътрешните работи; като служител по отменения §19 от ПЗР на ЗИД на ЗИН; на военна служба, с изключение на служилите редовна военна служба като срочнослужещи, като съгласно ал.2 на същия законов текст при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземали предвид само прослужените години по ал.1 без приравнения трудов стаж. Т.е., за да получи обезщетение по чл.234 ал.1 от ГПК, следвало да е налице освен прекратяване на служебно правоотношение, което безспорно било налице, а и прослужени години на някоя от длъжностите, изрично изброени в чл.235 ал.1 т.1-4 от ЗМВР, т.к. изрично в чл.235 ал.2 от ЗМВР било посочено, че „При определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид прослужените години по ал.1 без приравнения трудов стаж.“. Именно прослужените 13 години в системата на МВР били взети предвид и на тяхна база било изчислено обезщетението на ищцата, без да се взема предвид отчетеният стаж, т.к. той се явявал приравнен. Налице била и изричната разпоредба на чл.235, ал.3 ЗМВР, която сочела, че извън случаите по ал.1, при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители от МВР поради пенсиониране, когато са прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал.1, размерът на обезщетението се определя от сбора на: прослужените години по ал.1 и години на приравнения служебен стаж към първа категория труд. В случая обаче било безспорно, че към 03.02.2023г., ищцата нямала прослужени 13 години и 4 месеца на длъжностите по ал.1, за да можела да се приложи тази разпоредба. Поради изложеното, предявения иск се явявал неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Претенцията за лихви имала акцесорен характер и била в пряка зависимост от дължимостта на главницата, поради което и претенцията за лихви (законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.11.2023 г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за периода от 04.05.2023 г. до 23.11.2023 г. в размер на 896, 60 лв.) се явявала неоснователна. Ответникът моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове за заплащане на сумата 12 521 лв., представляваща обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.11.2023 г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за периода от 04.05.2023 г. до 23.11.2023 г. в размер на 896, 60 лв., като неоснователни. Претендира разноски Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното. Видно от представената по делото Заповед № 8121к-452 от 20.01.2023 г. на министъра на вътрешните работи, ищцата е работела на длъжност „... по ЗН IV степен в група „Превантивен контрол и превантивна дейност” на сектор „Превантивна и контролна дейност” към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”-Стара Загора при Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР. С посочената заповед служебното правоотношение с ищцата е било прекратено поради навършване на пределна възраст за служба в МВР - 60 години, считано от деня, следващ датата на навършване на пределната възраст. Съгласно разпоредбата на чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. По делото не се спори, че със Заповед № 273 от 23.04.2004 г. на председателя на Държавна агенция „Гражданска защита“ към Министерския съвет, считано от 01.05.2004 г. ищцата е била назначена за държавен служител на длъжността „...“ с ранг IV м, в отдел „Управление при кризи“ в Дирекция „Гражданска защита“ - област Стара Загора в Държавна агенция „Гражданска защита“ към МС. Със Заповед № 21-01-680/27.04.2009 г., считано от 23.04.2009 г. ищцата е била преназначена на длъжност „... в отдел „ФСД“ на ТД „Гражданска защита“- област Стара Загора към ГД „Национална служба „Гражданска защита” на Министерството на извънредните ситуации. Със Заповед № ЧР-01- 3253/15.12.2009 г. служебното правоотношение на ищцата е било прекратено, считано от 28.12.2009 г. Със Заповед № К-11131/23.12.2009 г. на министъра и ВНД Директор на ГД „Гражданска защита“, считано от 28.12.2009 г. ищцата е била назначена на длъжност за държавни служители в ГД „Гражданска защита“ - МВР като... на длъжност „... по ГЗ V степен (планиране и подготовка)“, в група „Планиране, оперативна дейност и оперативен комуникационно-информационен център“ в Областно управление „Гражданска защита“ - Стара Загора към Главна дирекция „Гражданска защита” - МВР. Следователно ищцата е работила по служебно правоотношение без прекъсване в структурите на „Гражданска защита“ от 01.05.2004 г. до 02.02.2023 г., когато е навършила пределната възраст за пенсиониране. Работата на ищцата през периода 01.05.2004 г. – 28.12.2009 г. представлява служебен стаж по ЗДСл, а за периода 28.12.2009 г. – 03.02.2023 г. – служебен стаж по ЗМВР. Разпоредбата на чл.235, ал.1, т.1 ЗМВР предвижда, че при определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР. Основният спорен въпрос по делото е дали служебният стаж на ищцата по ЗДСл следва да се счита за приравнен стаж на този по ЗМВР. Ищцата се позовава на разпоредбата на § 57 от ПЗР на отменения ЗМВР (ДВ, бр. 44 от 12.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г.), съгласно който стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по § 64 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 93 от 2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. На посочения спорен въпрос е даден отговор в Решение № 50083 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 1706 / 2022 г. на ВКС, 3-то гр. отд., в което се казва следното: „ Нормата на чл. 235 ЗМВР изрично изключва приравнения трудов стаж от служебния стаж, който се зачита при определяне на обезщетението за прослужени години в МВР. Но законът не казва нищо за приравнения служебен стаж по пар.57 ЗМВР (ДВ 44/12г.). Нормите- изключение се тълкуват ограничително, поради което приравненият служебен стаж по ЗДСл, който се счита за служебен стаж по ЗМВР, се зачита като прослужени години в МВР. Правилото е, че приравнените факти пораждат еднакви правни последици.“ С това решение следва да се счита за изоставена по-старата практика на ВКС, незачитаща служебния стаж по ЗДСл за служебен такъв по ЗМВР. Както се сочи и в цитираното решение, поради наличието на универсално правоприемство при преминаване структурите на „Гражаднаска защита“ към МВР, установено и с ТР № 10/2014 г. на ОСГК на ВКС, служебното правоотношение с ищцата се е запазило. Същото не е било прекратено към датата на влизане в сила /01.07.2012 г./ на § 57 от ПЗР на отменения ЗМВР (ДВ, бр. 44 от 12.06.2012 г.), поради което посочената разпоредба се прилага спрямо него и служебното правоотношение по ЗДсл се зачита като служебно правоотношение по ЗМВР. Следователно ищцата има 18 прослужени години като държавен служител в МВР по смисъла на чл.235, ал.1 т.1 ЗМВР. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на ищцата е изплатена сума за обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР в размер на 32554.60 лв. на 07.03.2023 г. чрез превод по банкова сметка. Изплатената сума е формирана от 13 броя полагаеми брутни месечни възнаграждения, умножени по базата за изчисляване, която представлява брутното месечно възнаграждение за месец януари 2023 г. в размер па 2504.20 лева. В базата за изчисляване са включени: основно месечно възнаграждение в размер на 1748.00 лева, надбавка за прослужено време в размер на 690.20 лева и допълнително възнаграждение за специфични служебни дейности в размер на 57.00 лева. Според вещото лице, ако ищцата има право на обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР в размер на 18 месечни възнаграждения, сумата на неизплатеното обезщетение в този случай ще бъде в размер на 12521 лева, представляваща 5 брутни месечни възнаграждения. Експертното заключение е мотивирано, незаинтересувано и не противоречи на останалите доказателства по делото, поради което съдът го възприема изцяло. При така установените обстоятелства съдът намира, че ответникът дължи на ищцата обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР в размер на 12521 лв. С оглед на това предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху сумата 12521 лева от датата на предявяване на иска – 24.11.2024 г., до окончателното й изплащане. Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Разпоредбата на чл.234, ал.10 ЗМВР предвижда, че обезщетенията по този член се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Следователно съобразно чл.84, ал.1 ЗЗД, вр. чл.72 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава на 04.05.2023 г. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява, че размерът на законната лихва за забава върху обезщетението по чл.234, ал.1 ЗМВР за периода 04.05.2023 г. - 23.11.2023 г. е 896.60 лева. Изложеното налага извода, че предявеният иск за обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД върху обезщетението по чл.234, ал.1 от ЗМВР е основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 896, 60 лв. На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 1607, 58 лв. На основание чл.78, ал.6, вр. с чл.84, т.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт сумата 200 лв., представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице. Водим от горните мотиви, съдът