Решение № 2106 от 30.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 2569/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 22262/09.12.2024 г., постановено по гр. д. № 26178/2023 г. по описа на СРС, 163 състав:

е уважен предявеният от Д. Т. И. срещу С. Ш. И. иск с правно основание чл. 42, б. „в“

ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 10.04.2010 г., вписано

под акт № 2, том I, нот. дело № 127/2020 г., обявено с Протокол за обявяване на саморъчно завещание на 30.12.2020 г. от нотариус И.Д., рег. № 39 при НК, с район на действие СРС, поради възмездния характер на завещателното разпореждане за полагане на бъдещи грижи, като е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.

42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на Саморъчно завещание от 10.04.2010 г., вписано под акт № 2, том I, нот. дело № 127/2020 г., обявено с Протокол

за обявяване на саморъчно завещание на 30.12.2020 г. от нотариус И.Д., рег. № 039 при НК, с район на действие СРС на останалите основания – че завещанието не било

написано и/или подписано от сочения за негов автор Р.С.П., че подписът не бил

положен след завещателните разпореждания, че липсва точно посочено на кое лице се

завещава имуществото, че не съществува посоченият вход на имота, че липсва

идентичност между С.В.Ч. и С. Ш. И.;

са отхвърлени предявените насрещни искове от С. Ш. И. срещу Д. Т. И.: с правно

основание чл. 108 ЗС за признаване на установено, че С. Ш. И. е собственик на следния недвижим имот – апартамент № 43, с кадастрален идентификатор № 68134.4089.947.3.43, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, в сграда с идентификатор № 68134.4089.947.3, вх. 2, етаж 8, с площ от 47,37 кв.м., и съседи съгласно КК на същия

етаж: обекти с идентификатори 68134.4089.947.3.42 и 68134.4089.947.3.44, под обекта:

обект с идентификатор 68134.4089.947.3.40 и над обекта: няма, заедно с прилежащото

мазе № 22, с площ от 3,79 кв.м., при граници: от изток-мазе от вход 1, от запад-

коридор, от север- външна стена и от юг - мазе № 23, заедно с прилежащите 2,807 %

идеални части от общите части на сградата и съответните от право на строеж върху

имота, в който е построена сградата, представяващ ПИ с идентификатор

68134.4089.947, на основание саморъчно завещание на Р.С.П. от 10.04.2010 г., и за предаване от страна на Д. Т. И. на владението върху описания имот; с правно

основание чл. 59 ЗЗД за осъждането на Д. Т. И. да заплати на ищцата сумата от 1200

лв. частичен иск от общо 12000 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода 05.03.2021 г.-05.09.2023 г. /по 400 лв. месечно/.

С Определение № 2928 от 20.01.2025 г., постановено по гр. д. № 26178/2023 г. по описа на СРС, 163 състав, е оставена без уважение молба с вх. № 414574/19.12.2024г. на ищеца Д. Т. И. по реда на чл. 248 ГПК за изменение и допълнение на постановеното решение № 22262/09.12.2024 г. за присъждане на допълнителни разноски в полза на ищеца в пълен размер за адвокатски хонорар и намаляване на присъдените в полза на ответник разноски.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от oтветника С. Ш. И. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излага, че за да се обоснове нищожността на завещанието, то трябва да има възмезден характер, като за това са използвани изразите „моето желание“ и „полага грижи“. В същото време сочи, че тези думи не могат да бъдат разглеждани като основание за задължаване и условие на завещанието. Изразът „моето желание“ се разглежда като обикновено пожелание, което по своя граматически смисъл не налага никакво задължение, а само отправя молба, без да води до поставяне на правно обвързващо условие или отрицателни последствия за заветника в случай на неизпълнение. По същия начин, „полага грижи“ не е изрично съпроводен от волеви елементи, които да задължават извършване на личен труд или предоставяне на материална помощ, а разширителното му тълкуване (заимствано от договорите за издръжка и гледане) не е приложимо към процесното завещание, поради коренни различия във формата, съдържанието и правните последствия. Мотивите на завещанието също така показвали, че целта му не е да се намери някой, който да полага грижи в замяна на имота, а да се засили и потвърди ценността и близостта на отношенията между завещателя и бенефициента – отношения, основани на семейството и дългогодишен общ живот, който продължава да съществува дори след разделяне и създаване на собствено семейство. От друга страна отношенията между завещателя и останалите му роднини са на пълна отчужденост и незаинтересованост, което още повече потвърждава, че завещанието няма характера на възмездна сделка. Завещателят е действал, защото е желал да осигури прехвърлянето на имуществото си на близък човек, а не заради договорена замяна или налагане на задължения. Накрая, дори ако се приеме, че в завещанието е въведена тежест, тя не е мотивирала създаването му и според чл. 18, ал. 2 ЗН, неизпълнението или фактическото неизпълнение на такова условие не води до нищожност на завещанието. С други думи, използваните изрази нито изразяват същността на завещанието, нито обвързват завещателя или наследника, а представляват по-скоро проява на личната морална нагласа на завещателя.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът с основание чл. 42, б. „в“ ЗН вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и са отхвърлени насрещните искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът по първоначалния иск Д. Т. И. е подала отговор на въззивната жалба, като е изложила доводи за неоснователността й. Излага, че в завещанието, използваните формулировки „моето желание“ и „полага грижи“ не придобиват правно задължаващ характер и не представляват условие или тежест за бенефициента. За разлика от изрази като „волята ми е“, „задължавам“ или „искам да“, обикновените пожелания нямат юридическа сила, като граматически изразяват отправяне на молба, а не налагане на правна воля. Изразът „моето желание“ не представлява предложение или сделка в полза на трето лице и не води до негативни правни последици за заветника при неизпълнение. По отношение на израза „полага грижи“ е подчертано, че завещателят не е изразил намерение да постави задължение за лично полагане на труд или предоставяне на материални средства, а неговото разширително тълкуване, заимствано от договорите за издръжка, не намира основание за прилагане към завещанието поради принципиални разлики в естеството, съдържанието и правните последици на тези актове. Мотивите за завещанието не са насочени към натоварване на бенефициента с дългосрочно полагане на грижи или издръжка, а отразяват личната морална нагласа на завещателя да осигури предаване на имуществото на близък за него човек, с когото е имал дълбоки семейни и емоционални връзки (баща и дъщеря), докато отношенията с останалите роднини са белязани от отчужденост. Освен това, ако се приема, че такива грижи са вменени като тежест, това противоречи на характера на безвъзмездното завещателно разпореждане – бенефициентът не е лице в нужда и не е избрано поради необходимостта от грижовна помощ, а живее в условия, в които сам може да задоволи своите нужди. Следователно, както СРС в конкретния случай посочвал, съдържанието на завещанието не е мотивирано от стремеж към възмездно обезщетяване, а от израз на морал и близки лични връзки, което лишава формулировките „моето желание“ и „полага грижи“ от правна задължителност и не ги превръща във валидно условие за налагане на дългосрочни материални и задължения за полагане на грижи.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.

Срещу първоинстанционното Определение № 2928 от 20.01.2025 г. е подадена частна жалба от ищеца Д. Т. И. с доводи за неправилност. Излага, че СРС е действал неправилно, като е намалил заплатеното адвокатско възнаграждение от 5000 лева на 1000 лева, въпреки фактическата и правна сложност на делото – проведени са шест о.с.з., събрани множество писмени доказателства, в това число и с съдебни удостоверения, и са изслушани четири заключения на вещи лица. Освен това, съдът не е посочил кои искове са били предявени от ищеца и кои са били отхвърлени, за да се обоснове намаляването на възнаграждението. Относно иска за разноски по чл. 30 ЗН, ищцата претендира присъждането на 400 лева за депозит за вещо лице по съдебно-оценителна експертиза, тъй като съответната експертиза е била приета по делото и е била необходима за установяването на факти, за които съдът не разполага със специални знания. Затова се иска съдът да отмени определението, с което тези разноски са оставени в тежест на ищеца, и да присъди на ищеца 400 лева за заплатен депозит пред съда. Освен това, по насрещните искове според чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има единствено ответната страна – Д. Т. И., която обаче не е сторила такива разноски, тъй като е била представлявана безплатно от адвокат А. Д. по договор от 21.12.2023 г. Затова се смята, че по насрещния иск трябва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева в полза на адвокат А. К. Д.. СРС също така е определил за адвокатските възнаграждения по насрещните искове суми, които според ищеца не отговарят на правилата за определяне на минималното възнаграждение – за материален интерес в размер от 176937 лева е определено възнаграждение от 11727,48 лева, а за иска с материален интерес от 1200 лева – 420 лева. Твърди се, че тези размери напълно съответстват на фактическата и правна сложност на делото, която включва множество съдебни действия и доказателства. В тази връзка се оспорва и намаляването по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение при един от насрещните искове, като се подчертава, че съдът противоречиво е уважил възражението за прекомерност в един случай, а в друг – не го е приел, без да даде съответно мотивировка.

На основание изложеното, се моли съдът да отмени изцяло обжалваното определение, като постанови ново, с което да се попълни и измени Решение № 22262 от 09.12.2024 г. в частта за разноските, като се осъди ответникът С. Ш. И. да заплати на ищеца, както и на неговия представител адвокат А. К. Д., съответно сумите за заплатени адвокатски възнаграждения от 5000 лева, 400 лева и останалите разноски според представените правни основания и изчисления.

В законовия срок не е постъпил отговор на частната жалба от ответника С. Ш. И..

Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивните жалба е неоснователна, по следните съображения:

Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, които стават част от настоящото изложение.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че Д. Т. И. е майка на Р.С.П.починал на 03.12.2020 г. в гр. София, което се удостоверява от представеното Удостоверение за наследници с изх. № РМЛ20-УГ01-17763/18.12.2020 г., издадено от СО, район „Младост“, както и от Акт за смърт № 2005/04.12.2020 г., издаден от същия административен орган.

Установява се още, че към момента на смъртта си Р.С.П. е притежавал изцяло правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 43, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4089.947.3.43, находящ се в гр. София, район „Младост“, ж.к. ••••, придобит от него по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот от 26.04.1993 г., сключен по реда на Наредбата за държавните имоти със Столичен народен съвет – Община „Младост“, чрез кметския наместник инж. Н. Василев.

Установява се също така, че приживе, на основание саморъчно завещание от 10.04.2010 г., обективирано в акт № 2, том 1, нот. дело № 127/2020 г. и обявено с протокол от 30.12.2020 г. от нотариус И.Д. с рег. № 039 при НК с район на действие СРС, наследодателят се е разпоредил с процесния имот в полза на С. Ш. Ибрамова.

По иска с правна квалификация чл. 42, б. „в“ ЗН:

Предявен е от Д. Т. И. срещу С. Ш. И. иск с правно основание с правно основание чл. 42, б. „в“ ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 10.04.2010 г., вписано под акт № 2, том I, нот. дело № 127/2020 г., обявено с Протокол за обявяване на саморъчно завещание на 30.12.2020 г. от нотариус И.Д., рег. № 39 при НК, с район на действие СРС, поради възмездния характер на завещателното разпореждане за полагане на бъдещи грижи.

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че от съдържанието на саморъчното завещание, съставено от Р.С.П., се установява, че единственият изрично посочен мотив за извършване на завещателното разпореждане в полза на С. Ш. И. (посочена и като С.В.Ч.) е последната да полага грижи за кучето му Руди и за неговата майка Д. Т. И. до смъртта им. По своята правна същност завещанието представлява едностранен, личен и безвъзмезден акт на разпореждане с имущество, който поражда действие към момента на откриване на наследството. Макар да е допустимо завещанието да бъде мотивирано от вече получени грижи или облаги от страна на заветника, което му придава възнаградителен характер, то е недопустимо същото да бъде обвързано с бъдещо престиране на грижи или издръжка, които не са осъществени към момента на съставянето му. В този смисъл трайната съдебна практика (Решение № 745/13.01.2011 г. по гр. д. № 79/2010 г., ВКС, ІІІ г. о., Решение № 1194 от 30.VII.1984 г., I г. о. и др.) приема, че завещателно разпореждане, при което мотивът на завещателя е свързан с очакване за бъдещи грижи и издръжка – било лично за него или за трето лице, не поражда правни последици, тъй като противоречи на безвъзмездния характер на завещанието и го превръща по съществото си в възмездна сделка, каквато законът не допуска в тази форма. Такива отношения могат да бъдат уредени единствено чрез двустранен договор, например договор за издръжка и гледане, но не и чрез завещание. В конкретния случай не се установява завещанието да е направено като възнаграждение за вече положени грижи от страна на бонифициара, нито е изразена единствено надежда или морално очакване за бъдещо поведение, а напротив – в него е вменено конкретно задължение за бъдещи грижи и издръжка по отношение на трето лице и животно, с продължителен и неопределен във времето характер. Това задължение има имуществено съдържание и представлява насрещна престация, която излиза извън допустимите рамки на тежест по смисъла на чл. 17 ЗН, доколкото не се касае до еднократно или определимо действие след откриване на наследството, а до вменяване на едно дългосрочно, за неопределено време и обем престиране на грижи и издръжка по отношение на едно трето лице, т. е. завещателят има очакването на материална-възмездна престация от страна на бонифициара, което изключва приложението на чл. 17 ЗН и води до нищожност на завещанието (решение № 122/03.06.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г., решение № 25/16.05.2016 г. по гр. д. № 5043/2015 г., ІІ г. о.). Ето защо съдът приема, че действителната воля на завещателя не е била безвъзмездно да облагодетелства С. Ш. И., а да осигури бъдещи грижи и издръжка чрез завещателното разпореждане, което го прави нищожно като противоречащо на закона на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, поради несъвместимост с правната природа на завещанието като едностранен безвъзмезден акт и поради наличие на недопустим възмезден елемент и тежест в съдържанието му.

С оглед изхода на спора съдът намира, че не следва да разглежда предявения при условията на евентуалност иск за възстановяване на запазена част от наследството. Евентуалните искове се разглеждат само при отхвърляне на главния иск, доколкото съществува вътрешнопроцесуална обусловеност между тях. В конкретния случай съдът е уважил иска с правно основание чл. 42, б. „в“ ЗН, като е приел, че саморъчното завещание е нищожно и не поражда правни последици. При това положение отпада необходимостта от преценка дали е накърнена запазената част на ищеца, тъй като завещателното разпореждане изобщо не е породило действие и не е довело до разместване на наследствените права. Поради това не е налице вътрешнопроцесуалното основание за разглеждане на евентуално предявения иск, който следва да бъде оставен без разглеждане.

По иска с правна квалификация чл. 108 ЗС:

Предявен е насрещен иск от С. Ш. И. срещу Д. Т. И. с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено, че С. Ш. И. е собственик на следния недвижим имот – апартамент № 43, с кадастрален идентификатор № 68134.4089.947.3.43, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, в сграда с идентификатор № 68134.4089.947.3, вх. 2, етаж 8, с площ от 47,37 кв.м., и съседи съгласно КК на същия етаж: обекти с идентификатори 68134.4089.947.3.42 и 68134.4089.947.3.44, под обекта: обект с идентификатор 68134.4089.947.3.40 и над обекта: няма, заедно с прилежащото мазе № 22, с площ от 3,79 кв.м., при граници: от изток-мазе от вход 1, от запад- коридор, от север- външна стена и от юг - мазе № 23, заедно с прилежащите 2,807 % идеални части от общите части на сградата и съответните от право на строеж върху имота, в който е построена сградата, представяващ ПИ с идентификатор 68134.4089.947, на основание саморъчно завещание на Р.С.П. от 10.04.2010 г., и за предаване от страна на Д. Т. И. на владението върху описания имот.

Въззивникът не е изложил конкретни доводи за допуснати нарушение на процесуалния и материалния закон от СРС, което води до извода, че въззивната жалба е бланкетна в частта по иска за установяване на правото на собственост на ищеца по насрещния иск и за предаване на владението на процесния имот от ответника – не очертава конкретен порок на обжалваното съдебно решение, поради което съдът не следва да разглежда спора по същество – арг. чл. 269, ал. 2 ГПК, а да препрати на основание чл. 272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд относно фактическите и правните изводи. Дейността на въззивния съд в настоящия случай се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и привеждане на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

При така установената фактическа и правна обстановка съдът намира, че предявеният насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователен. За уважаването на ревандикационния иск е необходимо ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху процесния имот, както и че ответникът го държи или владее без правно основание. В случая ищцата С. Ш. И. извежда правото си на собственост единствено от саморъчното завещание на Р.С.П. от 10.04.2010 г. Както бе прието по-горе, същото завещание е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, поради противоречие с правната същност на завещанието като безвъзмезден акт, доколкото с него е вменено задължение за бъдещо полагане на грижи и издръжка по отношение на трето лице, което представлява недопустим възмезден елемент. Нищожният акт не поражда предвидените в него правни последици и не може да послужи като годно правно основание за придобиване на право на собственост. С оглед на това съдът приема, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на посоченото завещание, поради което не се легитимира като собственик на същия. При липсата на доказано право на собственост у ищеца, предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен, без да е необходимо обсъждане на останалите предпоставки на иска.

По иска с правна квалификация чл. 59 ЗЗД:

Предявен е насрещен иск от С. Ш. И. срещу Д. Т. И. с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждането на Д. Т. И. да заплати на ищцата сумата от 1200 лв. частичен иск от общо 12000 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода 05.03.2021 г.-05.09.2023 г. /по 400 лв. месечно/.

Въззивникът не е изложил конкретни доводи за допуснати нарушение на процесуалния и материалния закон от СРС, което води до извода, че въззивната жалба е бланкетна в частта по иска за обезщетение за ползване на недвижимия имот от неоснователно обогатяване – не очертава конкретен порок на обжалваното съдебно решение, поради което съдът не следва да разглежда спора по същество – арг. чл. 269, ал. 2 ГПК, а да препрати на основание чл. 272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд относно фактическите и правните изводи. Дейността на въззивния съд в настоящия случай се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и привеждане на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

Институтът на неоснователното обогатяване няма санкционен характер, а цели изравняване разместването на блага, осъществено без основание. Именно защото заплащането на обезщетение при неоснователно обогатяване не е санкция за противоправно поведение, то дължимостта му не се предпоставя единствено от наличие противоправно ползване /ползване без правно основание/. Необходимо е още това ползване да е довело до икономически резултат, при който – поради обща причина - едно лице се е обогатило, но друго е обедняло.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот включва следните елементи:

1. Ответникът да е ползвал през релевантния период без правно основание (без да е съществувал действителен правопораждащ юридически факт) процесният имот;

2. Ищецът да е бил собственик на процесния имот, като не е могъл да го ползва лично или е бил лишен от възможността да получава граждански плодове от него;

3. Ответникът да се е обогатил със стойността на спестения пазарен наем за ползване на подобен имот;

4. Ищецът да е обеднял, тъй като не е могъл лично да ползва имота или да получава от него граждански плодове;

5. Връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинноследствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта (генетична).

Въззивният съд намира, че предявеният насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е неоснователен. За уважаването на претенцията за неоснователно обогатяване от ползване на чужд недвижим имот е необходимо кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав, включително ищецът да установи правото си на собственост върху процесния имот през релевантния период, както и че е бил лишен от възможността да го ползва или да извлича гражданските му плодове.

В случая ищцата С. Ш. И. основава твърдяното си право на собственост единствено на саморъчното завещание на Р.С.П., което, както бе прието по-горе, е нищожно и не поражда правни последици. Поради това същата не се легитимира като собственик на процесния имот. Липсата на установено право на собственост изключва възможността да се приеме, че ищцата е претърпяла обедняване, изразяващо се в лишаване от ползването на имота или от получаване на доходи от него.

С оглед на това съдът приема, че не е налице един от основните елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, без да е необходимо обсъждане на останалите предпоставки, включително дали ответникът е ползвал имота без правно основание и дали се е обогатил за сметка на ищцата.

Предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

По частната жалба по реда на чл. 248 ГПК:

Съдът намира подадената частна жалба за частично основателна.

Частично основателни са оплакванията за неправилно намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, доколкото при определяне на същото първоинстанционният съд е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на осъществената защита. Установява се, че ищцата е предявила иск за нищожност на завещанието на шест различни правни основания, като основателен се явява само един от тях, поради което и по-голямата част от развитата защита не е довела до уважаване на претенциите. Действително са проведени шест открити съдебни заседания и са изслушани четири заключения на вещи лица, но само две от тях са относими към първоначално предявените искове, като останалите са свързани с насрещните претенции. С оглед на изложеното претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лв. е прекомерно и следва да бъде редуцирано на 2500 лв., съответстващо на реално положения труд и на изхода от спора.

Неоснователни са и оплакванията относно неприсъждането на разноски за депозит за вещо лице по иска с правно основание чл. 30 ЗН. Доколкото този иск не е разгледан по същество поради липса на процесуална предпоставка, разноските, направени във връзка с него, правилно са оставени в тежест на ищцата.

По отношение на разноските по насрещните искове съдът намира, че С. Ш. И. е доказала извършването на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 1300 лв., съгласно представения договор, като с оглед отхвърлянето на насрещните искове същата има право на разноски единствено за осъществената защита по евентуалния иск по чл. 30 ЗН. Предвид обстоятелството, че договореното възнаграждение е общо за три иска, правилно съдът е приел, че дължимата част възлиза на 1/3 от сумата, а именно 433,33 лв., като неоснователни са възраженията за прекомерност на този размер.

Частично основателни са доводите, свързани с определянето на адвокатското възнаграждение при безплатната защита по насрещните искове. Установява се, че по тях е налице договор за безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА, като същевременно спорът по тези искове е обусловен от изхода на първоначалните искове, с ниска фактическа и правна сложност, при ограничен обем доказателства и изслушани две експертизи. При тези данни съдът определя справедливо възнаграждение в размер на 1000 лв., съобразявайки и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, съгласно която съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г., а следва да определи възнаграждението съобразно конкретните особености на делото и действителната му правна и фактическа сложност.

По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение на Д. Т. И. за сумата над 1000 лв. до 2500 лв. и за адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на адв. А. Д. за сумата над 400 лв. до 1000 лв., като на Д. Т. И. й бъдат присъдени допълнително още 1500 лв. разноски, а на адв. Д. му бъде присъдено допълнително още 600 лв.

По разноските:

Предвид изхода на спора само въззиваемият има право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същата претендира разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 5000 лв. за адвокатско възнаграждение и 15 лв. за платена държавна такса. По делото са представени доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 908,60 лв., за който размер е основателна претенцията. Разноски за държавна такса в размер на 15 лв. не се дължат, доколкото в производствата по частни жалби по спор за разноски страните не си дължат разноски. В това производство не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение.

Воден от горното