Решение № 3373 от 10.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 104/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение № 10915/07.10.2022, постановено по гр.д. № 63143/2021г. по описа на СРС, 141-и състав, са отхвърлени предявените от М. С. Й. – К., ЕГН ••••••••••, срещу Министерство на външните работи /„МВнР“/, с адрес: гр. София, ул. •••• иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 32 от Закона за държавния служител /“ЗДСл“/; иск с права квалификация чл. 72 от Закона за дипломатическата служба /“ЗДиплСл“/, вр. чл. 11 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат /“НКСЗМ“/; както и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 4 090, 90 евро или тяхната левова равностойност, представляваща стойността на самолетните билети от Хавана до София и обратно, използвани за пътуването на ищцата и синът през 2016 г., за времето на платения годишен отпуск на ищцата, ведно със законната лихва за забава от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане; сумата в размер на 2 637, 65 лв., представляваща неизплатени възнаграждения по основно служебно правоотношение за периода 08.2016г. – 03.2017г., ведно със законната лихва за забава от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, както и обезщетение за забава в размер на 392, 17 лв. за периода от 22.03.2021г. до 01.08.2021 г., като неоснователни. По делото е постъпила въззивна жалба от ищцата М. С. Й. – К., в която се твърди, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен. Обосновава се, ч е първостепенният съд не е обсъдил в тяхната съвкупност, взаимообусловеност и взаимна връзка събраните по делото доказателства, поради което е стигнал до неправилни изводи. Поддържа се, че доколкото основателността на претенциите е обусловена от отмяната на заповедта за прекратяване на дългосрочната командировка, то това е началният момент, от който започва да тече давността за тяхното събиране, а именно 22.03.2021г., когато е постановен окончателният съдебен акт за нейната отмяна. Твърди се, че административното производство за заплащане на дължимите суми е инициирано от жалбоподатЕ.та непосредствено след завръщането в България с молба от 23.05.2017г. и молба с рег. № 21РПР- 26291/27.09.2017г., като същото следва да се счита за спряно за периода на обжалване на горепосочената заповед. Поддържа се, че приложима за вземането за стойността на закупените самолетни билети е общата петгодишна давност. Сочи се, че моментът, в който тя е започнала да тече не е датата на закупуване на билетите, а моментът на разрешаване на ползването на платения отпуск- 10.08.2016г. Предвид изложеното се отправя молба до съда първоинстанционното решение да бъде отменено, като бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат уважени. В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна Министерство на външните работи, е подала отговор, с който оспорва подадената жалба като неоснователна и моли да бъде потвърден първоинстанционния съдебен акт. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Видно от представената по делото Заповед № Т-1834/07.07.2008 г. на министъра на външните работи ищцата М. Й. – К. е назначена, считано от 09.09.2008 г., на длъжност „младши експерт“ в Дирекция „Европа – I“, отдел „Задгранични представителства“ при МВнР – гр. София. Приложени са Заповед № Т-1511/07.07.2008 г. на министъра на външните работи и Заповед № Т-1888/14.05.2012 г. на министъра на външните работи за преназначаването в различни служби, като с последната ищцата е назначена, считано от 14.05.2012г., в Дирекция „Човешки ресурси“, отдел „Задгранични представителства“, сектор „Кадри на разпореждане“ в МВнР- Задгранични представителства- Хавана, на същата длъжност. Със Заповед № Т-2895/01.07.2012 г. на ищцата е определена основна месечна заплата в размер на 453.13 лева, считано от 01.07.2012г. От представената по делото Заповед № К-1440/24.09.2013г. на министъра на външните работи се установява, че на основание чл. 70, ал. 2 ЗДиплСл ищцата е командирована в посолството на Република България в Куба – гр. Хавана, за изпълнение на функциите на технически сътрудник в задграничното представителство за времето от 07.10.2013 г. до 09.04.2016 г., като с последваща Заповед № К-125/28.03.2016 г. командировката е удължена до 08.04.2017 г. Със Заповед № 453/01.04.2016г. ищата е повишена от ранг на държавен служител- V младши в ранг на държавен служител IV младши. Видно от приложения Протокол за доставка на самолетни билети № 864/04.07.2016г. М. Й. – К. е закупила за себе си и А.Т.К. самолетни билети с направление Хавана- София- Хавана в икономическа класа на обща стойност 4 090.90 евро. От съдържащото се по делото удостоверение за раждане се установява, че А.Т.К. е син на ищцата. С писмо с изх. № Кв-08-268/05.07.2016 г. е изпратена молба до министъра на външните работи за разрешаване ползване на платен годишен отпуск на ищцата за периода от 10.08.2016 г. до 20.09.2016 г., като в нея е отбелязано, че ищцата желае да бъдат изплатени пътни разходи за самолетен билет на основание чл. 11, ал. 1, т. 6 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат /“НКСЗМ“/, както и че с нея ще пътува синът ѝ Александър. С грама с изх. № ЧР-55-39- 7/13.07.2016 г. на МВнР – дирекция „Човешки ресурси“ на ищцата е разрешено ползването на платения ѝ годишен отпуск, считано от 10.08.2016 г. до 20.09.2016 г. вкл. Посочено е, че на основание чл. 11, ал. 1., т. 6 от НКСЗМ разходите за самолетен билет само за служителя са за сметка на МВнР. На изпратено запитване до МВнР относно правото на ищцата да получи пътни разходи за сина е получен отговор от дирекция „Човешки ресурси“, в който се посочва, че доколкото е налице хипотезата на йерархическа връзка на ръководство и контрол между ищцата и съпруга по чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл и чл. 107а, ал. 1, т. 1 от КТ, нейната дългосрочна командировка е прекратена, считано от 04.08.2016 г. Приложена е Заповед № К-543/03.08.2016 г., подписана от министъра на външните работи на 30.08.2016 г., с която на основание чл. 70, ал. 2 ЗДиплСл, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от ЗДСл задграничната командировка на ищцата е прекратена, считано от 04.08.2016 г. Същата заповед е оспорена по съдебен ред, като с Решение № 3678 от 22.03.2021 г. по адм.д. № 11232/2020 г. на ВАС – Петчленен състав – II колегия, е отменена като незаконосъобразна. По делото е представена Заповед № Т-1146/28.02.2017 г. на министъра на МВнР, с която основната месечна заплата на ищцата, считано от 01.03.2017 г., е увеличена в размер на 506 лв. Приложени са и фишове за работна заплата на ищцата за периода от м. юли 2016 г. до м. март 2017 г. Представени са изготвени от ищцата в периода от 16.11.2016г. до 24.02.2017г. документи във връзка с упражняваната от нея дейност в посолството на Република България в Куба – гр. Хавана. Приложена е и „Справка за състава на Хавана“, считано от 01.03.2017г., в която фигурира името на ищцата. По делото е представено становище на Инспектората към МВнР, съставено въз основа на извънпланова тематична проверка по жалба на ищцата с вх. № 17ПР-1770/27.09.2017г. относно искания за неизплатени суми в размер на 4 090 евро за самолетни билети и 1 980 лева- за неизплатени трудови възнаграждения. В рамките на първоинстанционното производство е приета съдебно- счетоводна експертиза от която се установява, че неизплатеното нетно възнаграждение на ищцата за периода м.08.2016 – м.03.2017 г. е в размер на 2 373, 89 лв., като обезщетението за забава върху неизплатените месечни възнаграждения, считано от момента на тяхната изискуемост до датата на предявяване на иска възлиза на сумата в размер на 1 077, 52 лв. Установява се, че обезщетението за забава върху стойността на самолетните билети в размер на 4 090.90 евро за периода от 20.09.2016 г. до о2.08.2021 г. е в размер на 3 951, 66 лв., а за периода от 21.03.2021 г. до 02.08.2021 г. – 300, 04 лв. При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По отношение на неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. След извършена проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. По отношение на наведените от жалбоподатЕ.та доводи във връзка с правилността на първоинстанционния съдебен акт въззивният съд намира следното: Районният съд е отхвърлил предявените от ищцата М. Й. – К. кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 32 от ЗДСл за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 2 637, 65 лв., представляваща неизплатени възнаграждения по основно служебно правоотношение за периода 08.2016г. – 03.2017г. и чл. 72 от ЗДиплСл, вр. чл. 11 от НКСЗМ за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 4 090, 90 евро или тяхната левова равностойност, представляваща стойността на самолетните билети от Хавана до София и обратно, използвани за пътуването на ищцата и синът през 2016 г., като е приел, че същите са погасен по давност. Чрез института на погасителната давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения. След като за едно вземане не се търси защита в продължителен период от време, то се предполага, че е отпаднал правният интерес на кредитора за неговото изпълнение. С оглед на тези функции и голямото разнообразие на субективните права законодателят е предвидил освен общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД и по-кратки специални давностни срокове, отчитайки особеностите на различните отношения. В настоящия случай от доказателствата по делото се установява, че ищцата се е намирала в служебно правоотношение с МВнР, по силата на което същата е била назначена на длъжността „младши експерт“ в Дирекция „Човешки ресурси“, отдел „Задгранични представителства“, сектор „Кадри на разпореждане“ в МВнР- Задгранични представителства- Хавана. По делото не се спори, че същата е била командирована на основание чл. 70, ал. 2 от ЗДиплСл в посолството на Република България в Куба – гр. Хавана, за изпълнение на функциите на технически сътрудник в задграничното представителство. Съгласно чл. 72 от ЗДиплСл дългосрочно командированият служител и членовете на семейството му, които го придружават в приемащата държава, имат право на пътни пари при условия и в размер, определени с наредба, при пътуване до Република България и обратно за ползване на платен годишен отпуск веднъж годишно, с изключение на годината на първоначалното заминаване и окончателното завръщане. При наличие на спор относно тяхната дължимост претендиращото ги лице разполага с възможността да предяви правата си по съдебен ред. Доколкото съгласно чл. 5 от ЗДиплСл за неуредените от този закон въпроси се прилагат ЗА, ЗДсл и КТ, съдът намира, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл, съгласно която имуществените спорове по този закон се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. От изложеното следва, че по отношение на предявените от ищцата претенции както за възстановяване на стойността на самолетните билети от Хавана до София и обратно, така и за неизплатените възнаграждения по основно служебно правоотношение за периода 08.2016г. – 03.2017г. приложение намира специалният тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 358, ал.2, т.2 от КТ, който се явява приложим на основание чл. 5 от ЗДиплСл, за исковете, които не касаят отмяна на дисциплинарни наказания и изменение на мястото и характера на работата, срокът започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. В настоящия случай районният съд правилно е възприел по отношение на претенцията за възстановяване на направените разходи за самолетни билети, че този момент е денят, в който те са направени, а именно -04.07.2016г. Неоснователен в този смисъл се явява доводът на ищцата относно обстоятелството, че най-ранният момент, от който може да започне да тече давностният срок е датата, на която същата е уведомена за даденото от работодателя разрешение за ползване на платен годишен отпуск. Това е така, тъй като обстоятелството дали служителят е получил разрешение да ползва платен годишен отпуск е относимо към основателността на породилата се вече в негова полза претенция да иска възстановяване на направените разходи. Съгласно чл. 114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Когато изпълнението на същото не е обусловено със срок съгласно чл. 69 от ЗЗД кредиторът му може да иска изпълнение веднага. От изложеното може да се направи извод, че доколкото изпълнението на процесното вземане на ищцата за възстановяване на направените от нея разходи по закупуване на самолетни билети не е обусловено с определен срок, то същото е изискуемо от момента на възникването му, в случая- 04.07.2016г. За пълнота следва да бъде отбелязано, че дори и да се приеме, че давностният срок е започнал да тече от момента, в който ищцата е била уведомена за даденото разрешение да ползва платен годишен отпуск, а именно- 13.07.2016 г., то и в този случай тригодишният давностен срок също би се явил изтекъл преди депозиране на исковата молба пред съда /02.08.2021г./ Във въззивната жалба страната излага доводи срещу извода на първоинстанционния съд за погасяване по давност на предявените от нея претенции, като твърди, че доколкото същите са обусловени от отмяна на Заповед № К-543/03.08.2016 г., подписана от министъра на външните работи на 30.08.2016 г., с която е прекратена задграничната командировка, то по време на съдебния процес по нейното обжалване давност не е текла. В тази връзка следва да бъде посочено, че съгласно чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност. В случая инициираното от ищцата административно производство няма такъв характер, доколкото негов предмет е проверка законосъобразността на издадения индивидуален административен акт. Дори и да се приеме, че вземането е обусловено от развитието на този процес, то ГПК предвижда възможност изходът му да бъде съобразен, като за тази цел производството по претендиране на вземането може да бъде спряно до разрешаване на преюдициалния спор. Аргумент относно обстоятелството, че дори между образуваното административно производство и вземането да е налице връзка на обусловеност, то това не е достатъчно, за да бъдат налице предпоставките за спиране по чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, може да бъде открит по аналогия от разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г., ОСГТК на ВКС, съгласно което за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. Не на последно място следва да бъде отбелязано, че доколкото между вземането на ищцата за възстановяване на направените от нея разходи и образуваното административно производство по обжалване на Заповед № К-543/03.08.2016 г. би могла да бъде открита връзка, то същото не се отнася за претенцията на страната за неизплатени трудови възнаграждения. Същите се претендират за периода от м. 08.2016г. до м.03.2017г., като по отношение на тях намира приложение също тригодишната погасителна давност. Предвид разпоредбата на чл. 71, ал.1 от ЗДСл съдът намира за правилен извода на районния съд, че дължимостта им настъпва в края съответния работен месец, съответно погасителната давност започва да тече от първо число на следващия месец. От изложеното следва, че давността за тях е настъпила най-късно на 01.04.2020г., поради което и към момента на депозиране на исковата молба /02.08.2021г./ същите са били погасени по давност. Предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна. Същата претендира юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл.78, ал.8 от ГПК съдът определя в размер на 100 лева. Така мотивиран, СЪДЪТ