Решение № 283 от 18.7.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1105/2022 г.

Производството е по Глава Двадесет и първа от НПК.

С присъда от 28.03.2022 г. постановена по НОХД № 194/ 2021 г. Окръжен съд Монтана е признал подсъдимия Р. Ж. М., живущ в гр. Монтана, българин, български гражданин, безработен, неженен, осъждан, с начално образование, за виновен в това, че на 24.10.2020 г. в гр. Монтана, квартал Огоста, ул.“•••“ № ••, като извършител, в съучастие с М. В. В., умишлено умъртвил А. Х. А. -на 63 г., от с. •••, обл.•••, чрез нанасяне на побой, изразил се в не по- малко от 15-20 удара с юмруци, ритане с крака и блъскане в стена, като преимуществено ударите са нанесени в областта на главата и са довели до тежка множествена травма, причинили му остра сърдечна и дихателна недостатъчност, развила се на базата кръвоизливи под твърдата и под меките мозъчни обвивки със счупване на шиен прешлен и ребра двустранно, с вклиняване на малкия мозък в големия тилен отвор на черепа и парализа на жизнено важни мозъчни центрове-дихателен и сърдечен- престъпление по чл.115 от НК, поради което и на основание чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години, което да изтърпи при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл.59, ал.1, т.1, предл.1-о от НК от срока на наказанието е приспаднато времето от 26.10.2020 г. до влизане в сила на присъдата, през което е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ като МОС го признал за невиновен и оправдал по обвинението по чл.116, ал.1, т.6 от НК- да е извършил деянието по особено мъчителен за пострадалия начин.

Със същата присъда МОС е признал подсъдимата М. В. В., живуща в гр.Монтана, българка, българска гражданка, безработна, неомъжена, неосъждана, без образование за виновна в това, че на 24.10.2020 г. в гр. Монтана, квартал •••, ул.“•••“ № ••, като извършител, в съучастие с Р. Ж. М. умишлено умъртвила А. Х. А.-на 63 г., от с. •••, обл.•••, чрез нанасяне на побой, изразил се в не по- малко от 15-20 удара с юмруци, ритане с крака и блъскане в стена, като преимуществено ударите са нанесени в областта на главата и са довели до тежка множествена травма, причинили му остра сърдечна и дихателна недостатъчност, развила се на базата кръвоизливи под твърдата и под меките мозъчни обвивки със счупване на шиен прешлен и ребра двустранно, с вклиняване на малкия мозък в големия тилен отвор на черепа и парализа на жизнено важни мозъчни центрове-дихателен и сърдечен- престъпление по чл.115 от НК, поради което и на основание чл.54 от НК и наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет години, което да изтърпи при първоначален строг режим на изтърпяване, а на основание чл.59, ал. 1, т. 1, предл.1-о от НК срока на наказанието е приспаднато времето от 26.10.2020 г.до влизане в сила на присъдата, през което В. е била с мярка за неотклонение „задържане под стража“, като съдът я е признал за невинна и я оправдал по обвинението по чл.116, ал.1, т.6, от НК- за това да е извършила деянието по особено мъчителен за пострадалия начин.

Подсъдимите Р. Ж. М. и М. В. В. са осъдени да заплатят солидарно сумата 4 696, 95 лв. представляващи разноски по водене на делото.

Съдът се е произнесъл относно съдбата на веществените доказателства и кръвни проби, описани в приемо- предавателен протокол, като е постановил да се унищожат след влизане на присъдата в сила като вещи е ниска себестойност и поради отпадналото им предназначение по делото.

Срещу присъдата на окръжния съд е внесена въззивна жалба от подсъдимия Р. М., в която не се изнасят конкретни оплаквания. Депозирано е допълнение към същата жалба, в което подсъдимият изтъква доводи за неправилност на присъдата. Изразява несъгласие, че съдът не е приел извършването на деянието в условията на физиологически афект. Също така, поддържа, че не е извършил деянието, а съдът е подмИ.л фактите, свързващи свидетеля С. Н. с престъплението.

Внесена е въззивна жалба и от адвокат С. С. – защитник на подс.М.. В нея се твърди, че присъдата на МОС е неправилна, постановена в нарушение на процесуалните правила и в протИ.речие с материалния закон. Твърди се явна несправедлИ.ст на наложеното наказание, както и се изтъкват доводи за неправилна правна квалификация на деянието, извършено от М.- според защитата е налице престъпление по чл. 122 или по чл. 124 от НК. На отделно място се подчертава, че от събраните по делото доказателства е видно, че този подсъдим е нанесъл само един удар на пострадалия, който не е причинил увреждане, а смъртоносният удар е бил нанесен от подсъдимата В.. Подсъдимият М. нямал физическа сила и не бил в състояние да нанесе увреждащите удари, доколкото е бил в тежко алкохолно опиянение и не притежава физическа сила. Според адвокат С. липсва умисъл за умъртвяване на жертвата, липсва мотив за това, поради което и се формулира искане за отмяна на присъдата на МОС и постановяване на нова, оправдателна присъда Въззивна жалба е подадена и от адвокат Е. Ц., като служебен защитник на подсъдимата М. В.. Според защитата, фактическата обстановка не е била установена по несъмнен начин, въпреки използване на различни доказателствени способи. Поддържа се, че съдът в първата инстанция не е обсъдил всички доказателства в присъдата си, като не се е мотивирал защо кредитира една част от тях, а други –не.съответно, твърди се липса на собствен доказателствен анализ. Адв.Ц. твърди, че е нарушен чл.303, ал.2 от НПК, като множеството фактически протИ.речия са оставени без коментар от съда. Навежда се версия, че физическите извършители на престъплението са били подс.Р. М. и свидетелят С. Н., като в такава насока са били обясненията на подс.В.. Същата, поради физическия си недъг е била посочена, според защитника, от страна на М. и Н., защото същите са очаквали, че тя няма да може да се защити. Депозирано е допълнение към въззивната жалба, в което в общи линии се преповтарят същите твърдения.

Отправено е искане да бъде отменена присъдата на МОС и постановяване на нова въззивна присъда, с която подс.В. бъде призната за невиновна и оправдана по повдигнатото и обвинение.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция подсъдимите се явяват лично, както и защитниците им – адвокат С. и адвокат Ц.. Прокурорът от САП пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда, като правилна и законосъобразна. Според него в първата инстанция са събрани всички относими доказателства към основния факт на доказване. Позовава се на показанията на свидетел- очевидец С. Н., чиито показания са еднопосочни, безпротИ.речиви и правилно кредитирани от първия съд като истинни. Съдебно-медицинската експертиза, приета в хода на въззивното съдебно следствие според представителя на обвинението не променя изводите относно причИ.та за смъртта, вида и начИ. на нараняване на жертвата. Определеното наказание за всеки от подсъдимитте е справедлИ. и правилно индивидуализирано, като са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи вИ.та им обстоятелства Защитникът на подс. М. В.- адвокат Ц. поддържа изложените аргументите, изложени във въззивната жалба и допълнението към нея и пледира за решение, с което да се отмени присъдата на ОС Монтана. Изтъква, че подс.В. е невиновна по обвинението. Защитникът акцентира върху заключението на КСМЕ, видно от което причИ.та за смъртта на А. А. е установената тъпа травма на главата без счупване на черепа. При тази травма има два отделни механизма за получаване, с оглед локализацията на уврежданията. ПричИ.та за смъртта на А. А. е счупване на 6-ти шиен прешлен, при което главата трябва да е била извита назад в областта на шията. Това съвпада с обясненията на подсъдимата относно механизма и начИ. на деянието, което сочи на съпричастност на свидетеля С. Н.. Подсъдимата В. /чрез тълковника, в лична защита твърди, че нее причинила смъртта на пострадалия А., а това е сторил свидетялт С. Н.. Адвокат С., в защита на подс.Р. М. пледира за оправдаване на подсъдимия М. или преквалифициране на деянието му по чл. 122 от НК или по чл. 124 от НК, по непредпазлИ.ст и настъпила смърт поради телесни повреди. Позовава се на заключението на КСМЕ пред въззивната инстанция, от което се установява различна причИ. за настъпване на смъртта. Според адв.С. и двамата подсъдими не са нанасяли удар с крак в брадичката на пострадалия, още повече, в състоянието на Р. М. - с 4 промила алкохол в кръвта при което не е бил в състояние да нанесе удар с крак в брадичката на пострадалия А.. Макар да има съпричастност и да е участвал в това престъпление, то той е нанесъл незначителни телесни повреди, при които определената квалификация по чл. 115 от НК е некоректна. Защитата насочва внимението към поведението но подсъдимия – той не бил в личен конфликт с пострадалия, не е желаел настъпването на тези обстоятелства, не е бил налице умисъл от негова страна с този краен резултат.

Подсъдимият М., в лична защита, заявява че поддържа казаното от адвоката, че не е имал умисъл да извърши вмененото му деяние.

При упражняване правото на последна дума всеки от двамата подсъдими моли да бъде признат за невиновен.

Софийски апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди изложените от страните съображения и след като сам служебно провери правилността на присъдата на основание чл. 314 от НПК, намери следното:

По делото са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила водещи до незаконосъобразност на постановената присъда и основание за нейната отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд от стадия на съдебно заседание по реда на глава 20 от НПК.

Производството пред първата съдебна инстанция /Окръжен съд- Монтана/ е било образувано по внесен от Окръжна прокуратура-Монтана обвинителен акт срещу Р. Ж. М. и М. В. В. за извършено от всеки един от тях престъпление по чл. 116 ал.1 т. 6 предл. 2, във вр. с чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 от НК. В частност по отношение на всеки от подсъдимите в обвинителния акт е формулирано следното обвинение:

• че Р. Ж. М. е осъществил инкриминираното му престъпление, като на 24.10.2020 г. в гр.Монтана, ул.“•••“ № ••, като извършител, в съучастие с М. В. В. от гр.Монтана/без изрично посочване формата и на съучастие/, умишлено умъртвил А. Х. А., като му нанесли не по-малко от 15-20 удара с юмруци, ритане с крака и блъскане в стена /или други предмети/, по-голямата част от тях в главата, като е вменено, че убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития.

• че М. В. В. е осъществила инкриминираното и престъпление като на 24.10.2020 г. в гр.Монтана, ул.“•••“ № ••, като извършител, в съучастие с Р. М. от гр.Монтана/без изрично посочване формата на съучастие/, умишлено умъртвила А. Х. А., като му нанесли не по-малко от 15-20 удара с юмруци, ритане с крака и блъскане в стена /или други предмети/, по-голямата част от тях в главата, като е вменено, че убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития.

Видно е, че в настоящия казус обвинението срещу подсъдимите е за извършено от тях в съучастие във формата на съизвършителство умишлено умъртвяване на А. А. по особено мъчителен начин.

От обективна страна съизвършителството се характеризира с това, че две или повече лица участват в самото изпълнение на престъплението, което означава, че всеки от съизвършителите осъществява елементи от изпълнителното деяние. В този смисъл е и даденото легално определение в разпоредбата на чл. 93 т.12 от НК, че престъплението е извършено "от две или повече лица", когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица. Съобразно описаната в ОА фактическа обстановка относно участието на подсъдимите в изпълнението на инкриминираното престъпно посегателство спрямо жИ.та на пострадалия се описва следната характеристика на тяхна изпълнителска дейност: едновременно и съвместно нанасяне на не по-малко от 15-20 удара в главата и тялото с юмруци, ритници и блъскане в стена или други предмети.

В обвинителния акт са въведени и фактически твърдения, основани на заключението на СМЕ /на л.л. 100-104 в т.3 от ДП/, че причИ.та за смъртта на А. А. е остра сърдечна и дихателна недостатъчност, развила се на базата на причинената му в следствие нанесения му побой от обвиняемите тежка множествена травма с кръвоизливи под твърдата и меките мозъчни обвивки, със счупване на шийния прешлен и ребрата двустранно, довели до оток на мозъка с вклиняване на малкия мозък в големия тилен отвор на черепа и парализа на жизнено важни мозъчни центрове – дихателен и сърдечен.

За да е налице съизвършителство между две лица в извършване на едно престъпление - в случая умишлено убийство - е необходимо да съществува връзка между изпълнителската дейност на двамата съучастници както в обективно, така и в субективно отношение. В обективно отношение всеки от съизвършителите трябва да участва в самото изпълнение на престъплението, като е възможно съизвършителите да осъществяват елементи от изпълнителното деяние едновременно /по едно и също време/ или последователно – когато съизвършителите осъществяват елементи от изпълнителното деяние един след друг; както и между тях да има разпределение на ролите, при което всеки извършва само отделни елементи от изпълнителната дейност, а останалите елементи се осъществяват от другия съизвършител, респ. съизвършители. Но във всички тези случаи като обединяващ момент на съизвършителството в субективно отношение трябва да е налице и конкретен общ умисъл на дейците, а именно – всеки при осъществяване на своите действия трябва да съзнава, че участва в изпълнението на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление, и то, заедно с другия/те извършител/и, като иска, цели от тази обща дейност да настъпят желаните общественоопасни последици. В случая очертаните в ОА факти относно изпълнителската дейност на всеки един от подсъдимите, изразяваща се в упражнено физическо въздействие върху организма на пострадалия, сочат, че действията на всеки един от двамата спрямо пострадалия изобщо не са отчетлИ. обособени и индивидуализирани, както чрез разграничаването им във времето, така и съобразно използваните различни средства за поразяване; различната им насоченост и самостоятелното им въздействие върху различните анатомични области от тялото на пострадалия. Напротив- описано е общо и декларативно, че „обв.Р. М. станал и започнал да нанася удари в главата на А. А., обв.М. В. също нанасяла удари по главата и тялото на А.“. С това се изчерпват фактическите твърдения на прокурора в ОА относно механизма на увреждането, връзката на общо описаните удари с констатираните от СМЕ увреждания и в частност на тези от тях, които имат пракя причинно- следствена връзка с настъпването на смъртта.

Лаконично описаното в цитираното едно изречение в обвинителния акт увреждащо поведение на подсъдимите спрямо пострадалия от обективна страна следва само да се предполага, че сочи на признаците на твърдяната от прокурора форма на съучастие - съизвършителство, доколкото за наличието на последното в обективно отношение е необходимо съвместно, задружно осъществяване на изпълнението на престъплението, каквото установените от съда с присъдата факти не обосновават. Отделно от това, при така описаните в ОА действия на двамата подсъдими спрямо жертвата, за да е осъществено престъплението в условията на съизвършителство, в какъвто смисъл е повдигнатото обвинение, трябва да е налице и общност на умисъла на дейците за умъртвяването на пострадалия, като за целта следва да са посочени и конкретни факти, определящи това тяхно субективно отношение. Като общият умисъл може да съществува и без предварителна или изрична уговорка, може да е резултат и на инцидентно мълчалИ. координиране на проявите, но във всички случаи съзнанието у отделният съизвършител за осъществяване на определено престъпление заедно с друг, умишлено действащ в същата тази насока съизвършител, следва да е обективирано по някакъв начин в поведението на всеки съизвършител. В случая в ОА сред оскъдните факти, описващи и пресъздаващи увреждащото поведение на подсъдимите спрямо жертвата, липсват такива, установяващи и сочещи, че при осъществяването на своята проява всеки от подсъдимите е съзнавал, че участва в изпълнението на едно престъпно посегателство заедно с другия съизвършител /да съзнава, че го осъществява съвместно, заедно с другото лице/ и че двамата искат настъпването на престъпните последици – смъртта на пострадалия. В обвинителния акт не се сочи и липсват твърдения за общ замисъл на подсъдимите за умъртвяването на пострадалия, като въз основа само на изложените факти за обективните действия на дейците не може да се обоснове извод за общ замисъл за постигането на престъпния резултат, респ. за общност на умисъла им за постигането на този резултат. Т.е., в ОА липсват каквито и да са факти относно обединяващия субективен елемент на дейността на всеки един от подсъдимите, за да бъде обосновано съизвършителство за убийството на пострадалия.

С оглед на всичко това се налага изводът, че в обвинителния акт не са инкриминирани факти, сочещи и установяващи връзка между деянията на двамата подсъдими в субективно отношение – общност на умисъла им за умъртвяването на пострадалия в резултат на тяхна съучастническа дейност. Описаните действия на всеки от подсъдимите спрямо жертвата не обективират категорично изпълнение на общ техен замисъл за упражняване на увреждащо въздействие върху главата и тялото на А. А., от което да последва смъртта му. Какви са били мотивите на подс. М. да иска и цели смъртта на постр.А. не е ясно, относно В. се твърди, че причИ.та за свадата и целта и до изпадане на пострадалия в безпомощно състояние е била да получи пари за още алкохол при отпразнуването на рождения и ден. По повод гореизложеното следва да се подчертае, че и при обосноваването от правна страна на субективните елементи от състава на твърдяните престъпления в обвинителния акт не се твърди двамата подсъдими да са имали общност на умисъла и да са съзнавали, че осъществяват деянието съвместно - на лист 3, абзац 4 и 5 от обвинителния акт с две изречения деянието е квалифицирано като убийство, с изписване на законовата дефиниция на квалифицирания престъпен състав и декларативно- че е извършено с пряк умисъл. Не се твърди изрично наличието на общ умисъл. А доколкото общият умисъл при съизвършителството е задължителният обединяващ субективен елемент на инкриминираната съвместна, задружна престъпна дейност по умъртвяване на пострадалия с предложена правна квалификация по чл. 116, ал.1, т. 6, предл. 2, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, то неминуемо в настоящия казус при формулирането на обвинението за претендираните престъпления, извършени в съучастие във формата на съизвършителство, следва надлежно да бъде посочена /и очертана фактически/ общността на умисъла. В действителност твърдяната в ОА правна квалификация на деянията на подсъдимите по чл. 116 ал.1 т.6 пр. 2 във вр.с чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 от НК предполага и изисква наличието на общност на умисъла у двамата съизвършители. Посочването обаче само на правната квалификация на деянията категорично не е достатъчно за фактическото обосноваване на общия умисъл на дейците, доколкото общността на умисъла има собствени фактически измерения, които не могат да се подразбират и предполагат въз основа на предлаганата от прокурора правна квалификация. Тук следва да се подчертае, че вИ.та и нейната форма, а в случая общността на умисъла, е фактически въпрос, а не правен такъв - по приложението на материалния закон, респ. по правната квалификация (в този смисъл са Решение № 116/1999 годИ. на ВКС, І НО;

Решение № 200 от 08.07.2015 г. по к. д. № 265/2015 г., I НО на ВКС). В случая в обвинителния акт не са въведени никакви конкретни факти относно наличието на общ умисъл у подсъдимите за умъртвяването на пострадалия.

Гореизложеното мотивира САС да приеме, че в обвинителния акт са налице непълноти относно фактите, очертаващи и обосноваващи посочените обективни и субективни елементи на инкриминираното съизвършителство при осъществяването на престъпленията по чл. 116, ал.1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК, за които е било повдигнато обвинение на всеки един от подсъдимите. Известно е, че обвинителният акт е процесуалното средство, чрез което прокурорът реализира и упражнява конституционното си правомощие по чл. 127 т.3 от КРБ и функцията 10 си по чл. 46, ал. 1 от НПК – да повдига обвинение за престъпление от общ характер. Този процесуален документ е и средството, чрез което се формулира окончателното обвинение и се очертава предмета на доказване - фактическите рамки /пределите/, в които ще се извършва доказването в съдебното производство и в които ще се осъществява и упражнява правото на защита. В обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съдебен орган, като обвинителната теза се разгръща чрез фактологическото отразяване на събитията, които прокурорът счита за настъпили и относими към предмета на обвинението, и чрез описанието на поведението на подсъдимия, сочещо на неговото участие в тях. А за да даде законосъобразен отговор на въпросите по чл. 301 ал.1 от НПК съдът е длъжен да изследва именно въведените в обвинителния акт фактически твърдения. Затова внасянето в съда на обвинителен акт с непълноти, като констатираните по-горе от въззивната инстанция, опорочава изначало развитието на наказателния процес в съдебната му фаза, тъй като създава формални пречки за постановяване на законосъобразен съдебен акт. В случая липсата на очертано в съответната пълнота фактическо обвинение, съответстващо на предложената и поддържана правна квалификация на деянията, е лишило първоинстанционния съд, а на практика лишава и въззивния съд от възможността правилно да разреши въпросите за вИ.та и отговорността на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения, доколкото тези въпроси са и такива по установяване на факти, а не само въпроси на приложимото материално право. ОС-Монтана е пренебрегнал последователно застъпеното в процесуалния закон основно начало, че наказателната отговорност на обвиненото лице и в частност на подсъдимия може да бъде реализирана само и единствено при прецизно повдигнато фактическо обвинение, формулирано и обективирано в съответната пълнота в обвинителния акт, въз основа на който е образувано съдебното производство. Описаните съществени пропуски в обвинителния акт определят обвинението относно съизвършителството като неясно фактически формулирано, а предметът на доказване относно тази форма на съучастие - като неопределен и неопределим.

Описаните по-горе обстоятелства, по отношение на които в ОА има непълнота, безспорно касаят фактическото обосноваване на обективни и субективни елементи на претендираното съизвършителство при извършването на убийството на пострадалия, като липсата им във всички случаи води до неяснота на обвинението.

Същевременно, обаче, това не е основание за постановяване на оправдателна присъда, особено когато надлежното установяване на липсващите обстоятелства досежно поведението на подсъдимите може да обоснове извод за извършено престъпление с претендираната /или друга, включително и по-лека/ правна квалификация, какъвто, според САС, е настоящият случай. В тази насока на разсъждение, не може изначало да се отрече обоснованост на изложената от прокурора обвинителна теза за извършено престъпление, доколкото независимо от описаните съществени недостатъци на ОА, касаещи липсата на конкретни фактически твърдения за обосноваване на съизвършителството при причиняването смъртта на пострадалия А., в същия /ОА/ все пак са наведени конкретни факти, подкрепени с доказателства, за извършени от всеки един от подсъдимите отделни /самостоятелни/ увреждащи действия спрямо пострадалия, от които е било могло да настъпи, респ. от които реално е настъпил вредоносен резултат /смъртта на А./.

Коментираната порочност на прокурорския акт несъмнено е рефлектирала и върху първоинстанционния съдебен акт. В случая окръжният съд не е констатирал и не е санирал коментираните нарушения на процесуалните правила, допуснати от прокурора при изготвянето на ОА, довели до описаните по-горе негови недостатъци – непълноти. Нещо повече – налице е излизане от фактическия обхват на обвинението при постановяване на проверяваната присъда. В тази връзка, при описанието на възприетата фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че според фактическите характеристики на извършените от подсъдимите увреждащи действия спрямо жертвата, всеки от тях е пристъпил към самостоятелно, отделно от поведението на другия посегателство спрямо телесния интегритет на жертвата, но същевременно не е изложил никакви факти, установяващи от фактическа страна задружна и съвместна увреждаща изпълнителска дейност на двамата подсъдими. Така, както са описани от първия съд, дейностите на подсъдимите спрямо пострадалия установяват, че всеки от тях е пристъпил към отделно, самостоятелно и изолирано посегателство срещу телесната неприкосновеност, респ. срещу жИ.та на пострадалия и то в различен момент в рамките на съвместното пребиваване в едно помещение. М. В. е комуникирала непрекъснато с пострадалия, нейното отношение спрямо последния е ескалирало от призив да даде още пари, към пребъркване на джобовете на панталона и дърпане на дрехите, до последователно двукратно блъскане в областта на гърдите, довело до загуба на равновесие на постр. А. А.. Същевременно се вменява на Р. М., че първоначално е нанесъл един непредизвикан от пострадалия удар в лицето му и легнал на леглото, след което, едва след като А. вече е бил припаднал вследствие блъскането му от В. с удар на главата му в стената, М. внезапно отново станал и нанесъл удари с едната ръка по лицето на пострадалия. В това време, В. не участвала, но след ударите на М. свлякла А. на пода и го ритала. Всичко описано напълно протИ.речи на обвинителната теза изразена в обвинителния акт, за едновременно и непрекъснато нанасяне на удари и от двамата подсъдими, от което вероятно може да се изведе общ умисъл и тяхното съизвършителство.

В тази насока, от съда в мотивите на присъдата не са посочени никакви конкретни факти и обстоятелства, свързващи и обединяващи от обективна страна действията на двамата подсъдими, освен, разбира се, това, че те са се намирали на едно място заедно с пострадалия /но последното, както бе изтъкнато по-горе, само по себе си не обосновава съизвършителство/. В подражание на съдържанието на ОА в мотивите на присъдата също не са посочени и възприети никакви конкретни факти относно обединяващия момент на съизвършителството в субективно отношение, а именно - наличността на конкретен общ умисъл на дейците. А що се касае до правните изводи на окръжния съд по обосноваването на съизвършителството, то следва да се отбележи, че същите са схематични /шаблонни/ и декларативни и се изчерпват с с това, че въз основа на доказателствените източници се приема без съмнение участието на двамата подсъдими в инкриминираната съвместна престъпна дейност; съдът е установил конкретните действия на всеки от дейците по осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението убийство /различни от вменените с ОА/; че деянието е извършено в съучастие и най-накрая - че „умисълът на подсъдимите се обективира от извършеното от тях“.

Така на практика първоинстанционният съд не е изложил никакви мотиви защо приема, че увреждащото поведение на подсъдимите спрямо пострадалия от обективна страна покрива признаците на съизвършителство, респ. защо приема съвместно, задружно осъществяване на изпълнението на престъплението. Не са изложени и никакви конкретни аргументи за обосноваване на общия умисъл на двамата подсъдими за умъртвяването на пострадалия, като само е заявено, че такъв е налице, при условие, че преди това съдът е описал подробно как всеки от подсъдимите е осъществил независимо от другия, в различна последователност, увреждащи действия спрямо пострадалото лице.

Нарушенията по чл. 246 НПК не преклудират възможността прокурорът да ги отстрани, като с оглед на това единственото разрешение при тяхното наличие е отстраняването им по реда на връщане делото на прокурора. Затова окръжният съд е следвало да констатира наличието на нарушение на нормата на чл. 246 ал. 2 НПК и процесуалната невъзможност да постанови законосъобразен съдебен акт по неясното и в непълнота формулирано фактическо обвинение за съизвършителство при осъществяването на убийството на пострадалия. В тези случаи процесуалният закон е предвидил различни механизми за отстраняване на внесената с обвинителния акт непълнота на обвинението, като един от тях е правомощието на първоинстанционния съд в разпоредителното заседание по чл. 249, ал. 2 вр ал 1, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора за отстраняване на допуснатите нарушения при изготвянето на ОА, което не е било направено.

Нещо повече – както бе посочено по-горе, във възприетата с присъдата фактическа обстановка, съдът за първи път е намерил за установени и съответно основал присъдата на факти, ненаведени с обвинителния акт, и дори протИ.речащи си с обвинителните фактически твърдения в него. Докато в ОА, макар и лаконично, изрично се твърди, че двамата подсъдими съвместно и едновременно са нанасяли удари в областта на главата и тялото на пострадалия, съдът в първата инстанция е приел, че подс.М. първоначално е ударил веднъж А. в лицето със сила, която не е причинила съставомерни последици, след което легнал встрани. Отделно и след него, подс.В. блъснала двукратно А. в гърдите, при което той паднал назад в леглото и главата му се ударила в стената, като при втория път получил по-тежко увреждане /припаднал/. Също така, без да е налице такова обвинително твърдение в ОА, съдът е приел за установено, че подс.В. е съборила на земята постр.А. и го е ритала- което обстоятелство не се изтъква в обстоятелствената част на исковата молба и не е описано като част от уврежданията, поставени в началото на причинно-следвствената верига, довела до настъпване на смъртта на А.. Така приетите фактически положения в мотивите на присъдата съществено се различават от заявеното в обстоятелствената част на обвинителния акт и създава още по-голяма неяснота по въпроса откъде съдът е извел наличие на общност на умисъла и съизвършителство. По-скоро, създава се впечатление, че първият съд обосновава независимо причиняване на уврежданията, но при това положение, освен, че значително излиза извън рамките на фактическото обвинение, не посочва с кои независимо осъществени действия всеки от подсъдимите е допринесъл към настъпване на вредоносния резултат. В тази насока изцяло липсват мотиви, което съставлява съществено процесуално нарушение, несъмнено в нарушаване правото на защита на подсъдимите, принудени да се защитават по ненаведени от обвинението в ОА факти.

Окръжен съд – Монтана е бил длъжен да упражни правомощието си да върне делото на прокурора на посоченото основание с указание за отстраняване на нарушенията, но като не е сторил това е мултиплицирал процесуалното нарушение, допуснато от прокурора, и произнасяйки се по фактически неясното и непълно обвинение за извършване на убийството в условията на съизвършителство с постановената присъда сам е допуснал съществено процесуално нарушение.

Отделно от изложеното дотук, свързано с процесуални нарушения, изразяващи се в неяснота на обвинението относно наличието на субективния елемент, обосноваващ тезата за съизвършителство, както и отделно с произнасяне на окръжния съд извън рамките на фактическото обвинение, следва да се изтъкне и друго нарушение, свързано с ненадлежно установяване на конкретната причИ. за настъпване смъртта на постр.А. и механизма на настъпването и. Още в обвинителния акт механично е възпроизведено заключението на назначената в ДП съдебномедицинска експертиза относно причИ.та за смъртта – „остра сърдечно и дихателна недостатъчност, развила се на базата на причинената му в следствие нанесения му побой от обвиняемите…тежка множествена травма с кръвоизливи под твърдата и меките мозъчни обвивки, със счупване на шийния прешлен и ребрата двустранно, довели до оток на мозъка с вклиняване на малкия мозък в големия тилен отвор на черепа и парализа на жизнено важни мозъчни центрове – дихателен и сърдечен“. В ОА след това изложение не се посочва причинна връзка между конкретни действия на всеки от подсъдимите /посочено е общо, нанасяне на най-малко 15-20 удара в главата и тялото/ с така описания резултат, като се налага впечатление за липса на кореспонденция между причИ.та за смъртта и описаните действия на обвинените лица в цитираното по-горе единствено изречение.

В тази насока, въззивният съд намери за необходимо да проведе въззивно съдебно следствие, като допусна и извърши допълнителен разпит на вещото лице по приетата СМЕ, след което и назначи комплексна съдебномедицинска експертиза с експерт специалист „Съдебна медицИ.“ и специалист „Неврология“. Приетото заключение на КСМЕ очертава и описва две самостоятелно и паралелно съществуващи причини за настъпване на съставомерния резултат, като описва механизъм на причиняване смъртта, напълно неупоменат в обвинителния акт- нито при описание действията на подсъдимите, нито в медицинската формулировка. Установява се от заключението, че вклиняването на малкия мозък в тилния отвор на черепа се дължи на силен удар с ритник отдолу нагоре под брадичката на пострадалото лице, при което главата е била отметната назад, а самият пострадал е бил в легнало положение, за да бъде възможно нанасянето на това увреждане. Също така, установява се, че нараняванията в главата двустранно не е възможно да се получат при удар с дясна ръка и при възприетото от първия съд положение на пострадалия и позицията на подс.М.. Всичко това затвърждава убеждението на въззивния съдебен състав, че още при внасяне на обвинителния акт механизмът и причИ.та за настъпване смъртта на пострадалия А. не са били надлежно изяснени, нито пълноценно и недвусмислено формулирани в обстоятелствената и заключителната част на акта. Това несъмнено затруднява и ограничава изграждането на обвинителната и на защитната тези. По фактите, установени с КСМЕ едва в хода на въззивното съдебно следствие, подсъдимите и техните защитници не са били информирани и не са се защитавали в първата инстанция, като в конкретния случай, въпреки правомощието на въззивния съд, възложено в чл. 316 от НПК да приема нови фактически положения, САС намира това за процесуално недопустимо, доколкото би довело отново до надхвърляне на фактическата рамка на внесеното и поддържано обвинение.

С обвинителния акт се очертава правната и фактическата рамка на обвинението спрямо подсъдимото лице. Съдът може и е длъжен да се произнесе само в обективните и субективни предели на повдигнатото обвинение, по което обвиняемият/подсъдимият е бил привлечен и се е защитавал. Недопустимо е съдът да „привнася” нови факти към обвинението или да променя обхвата на наказателна отговорност на подсъдимия. Съдът не може да изземва обвинителната функция, чрез установяване на факти, които не са били наведени с обвинителния акт и по които подсъдимият не се е защитавал, тоест – не може да приеме за установени обстоятелства от съществено значение за предмета на доказване, които не се твърдят от държавното обвинение.

Изложеното дотук обоснова извод за процесуална необходимост от отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото на първата инстанция. А това определя като безпредметно обсъждането на формулираните във въззивната жалба на защитниците на подсъдимите В. и М. оплаквания и искания по съществото на спора. Поради допуснатите процесуални нарушения от прокурора при изготвянето на обвинителния акт и от първостепенния съд в хода развилото се пред него производство и при постановяване на присъдата делото следва да се върне за ново разглеждане, но не в досъдебната фаза, а на първостепенния съд – от стадия на разпоредителното заседание по чл. 247б и сл. от НПК. С измененията на НПК, в сила от 05.11.2017 г. (ДВ бр. 63/2017 г.), правомощията на въззивната инстанция по чл. 335, ал. 2 НПК изключват възможността за връщане на делото на прокурора дори, когато е налице допуснато нарушение на досъдебното производство, както е в настоящия случай. Овластен да стори това /да върне делото на прокурора/ е единствено първостепенният съд в рамките на разпоредителното заседание. Въпреки това обаче и при настоящата актуална редакция на НПК въззивната инстанция също е длъжна да следи служебно за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 3 НПК /още повече, че в случая относно установените от САС непълноти и неясноти на ОА са релевирани изрични оплаквания във въззивната жалба/ и ако констатира такива да върне делото на първата инстанция в случай, че нарушенията са отстраними. В разглеждания казус, с оглед изложеното по- горе, се налага извод за допуснати от прокурора и от първия съд съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, които са отстраними при ново разглеждане на делото, но не могат да бъдат отстранени в рамките на въззивната проверка. Констатираното процесуално нарушение при изготвянето на обвинителния акт е от категорията на съществените. Същото е отстранимо единствено чрез изготвяне на нов обвинителен акт, съответстващ на процесуалните изисквания за минималното му необходимо съдържание с оглед формулираното и повдигнато обвинение и в частност за пределна яснота относно визираните по-горе съставомерни обстоятелства.

По така изложените съображения и на основание чл. 334, т. 1 вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, Софийски апелативен съд