Решение № 441 от 8.4.2026 г. на Административен съд - Монтана по дело № 45/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН. Образувано е по постъпила касационна жалба от ст. юрк. А. Г. М., пълномощник на Началник отдел „Оперативни дейности“ – Велико Търново в Дирекция „Оперативни дейности“, Главна дирекция „Фискален контрол“ в ЦУ на НАП /уточнено с писмо на л. 19 по делото след дадено изрично разпореждане на съда/, против Решение № 246 от 25.11.2025 г. по АНД 20251630200999/2025 г. по описа на Районен съд – Монтана, с което е отменено Наказателно постановление № 846378-[рег. номер]/26.08.2025 г. издадено от Началник отдел „Оперативни дейности“ – Велико Търново в Дирекция „Оперативни дейности“, Главна дирекция „Фискален контрол“ в ЦУ на НАП, с което на „АСМ“ ЕООД, [ЕИК], адрес [населено място], [улица], представлявано от Б. И. Б. – прокурист и К. Й. И. – управител, на основание чл. 185, ал. 2 ЗДДС, е наложено административно наказание имуществена санкция в размер [рег. номер]. за нарушение на чл. 59а, ал. 1 от Наредба № Н-18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин (Наредба Н-18/2006/МФ), във връзка с чл. 118, ал. 10 ЗДДС. Недоволен от така постановеното решение, касаторът го обжалва като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, при неправилен анализ на установената по делото фактическа обстановка. В касационната жалба се поддържа, че санкционираното дружество „АСМ“ ЕООД осъществява търговска дейност в обект „нафтопункт“, находящ се в [населено място], и при извършена на 17.03.2025 г. проверка от длъжностни лица е установено, че в обекта се извършва икономическа дейност, свързана с търговия на едро с нефт и продукти от нефтен произход към потребители, които не са крайни, без за съответните доставки да са подадени изискуемите данни в НАП. Касаторът излага, че съгласно чл. 118, ал. 10 ЗДДС доставчикът/получателят по доставка на течни горива е длъжен да подава в НАП данни за доставката и движението на доставените или получени количества течни горива, както и за промяната в тях, а предвидените в чл. 118, ал. 11 ЗДДС изключения са изчерпателно изброени и не подлежат на разширително тълкуване. Поддържа, че в случая дружеството не попада в нито една от хипотезите, освобождаващи го от това задължение, тъй като не се явява „краен разпространител“ по смисъла на § 1, т. 70 ДР на ЗДДС, нито доставя горивото на „краен потребител“ по смисъла на § 1, т. 69 ДР на ЗДДС, понеже горивото не се зарежда директно в резервоарите на моторни превозни средства на територията на бензиностанцията, а се налива в цистерна, с която впоследствие се транспортира до клиенти. Според касатора при това положение за дружеството е възникнало задължение да подаде данни за доставката и движението на горивото чрез ЕДД по чл. 59а, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г./МФ, като това е следвало да стане на датата на данъчното събитие, а именно 10.02.2025 г., когато според контролните органи е възникнало задължението, но данни не са били подадени. В жалбата се подчертава още, че всяка неотразена разлика в доставката, движението или промяната в количествата течни горива препятства тяхната проследимост в търговския обект, поради което е без правно значение дали неподаването се дължи на грешка, незнание или на конкретния размер на количествата гориво. Касаторът счита, че извършеното деяние е засегнало с необходимата степен на интензивност обществените отношения, охранявани от ЗДДС, и правилно е било квалифицирано като административно нарушение. Наред с това се поддържа, че самият въззивен съд е приел, че АУАН е съставен от оправомощено лице, а наказателното постановление е издадено от компетентен орган, като двата акта съдържат всички изискуеми реквизити по чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. Излагат се доводи, че описанието на нарушението, времето, мястото и обстоятелствата по извършването му са ясно, точно и достатъчно конкретно посочени както в АУАН, така и в НП, налице е фактическо и правно единство между двата акта, а нарушението е индивидуализирано по начин, който не ограничава правото на защита на наказаното лице. Посочва се също, че към преписката са приложени становище и отговор на запитване, с които административнонаказващият орган се е съобразил при установяване на фактическата обстановка. Касаторът поддържа още, че по делото безспорно е установено неподаването на процесните данни в деня на доставката на горивото, като за ангажиране отговорността на санкционираното дружество е достатъчно обективното неизпълнение на нормативно установеното задължение, доколкото отговорността на юридическото лице е безвиновна. По тези съображения се иска отмяна на въззивното решение и потвърждаване на наказателното постановление като правилно и законосъобразно, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В с.з касаторът, редовно призован, се представлява от ст. юрк. А. М., която поддържа касационната жалба по съображения изложени в нея. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба „АСМ“ ЕООД – Монтана, представлявано от прокуриста Б. И. Б., не взема становище по жалбата. В съдебно заседание, редовно призован се представлява от Б., която оспорва касационната жалба. Счита оспореното въззивно решение за обосновано, мотивирано, законосъобразно и правилно, и моли същото да бъде потвърдено от касационната инстанция. Окръжна прокуратура – Монтана, конституирана в настоящето производство в защита на значим обществен интерес на осн. чл. 217, ал. 3 АПК във вр. чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК, чрез представителя си в съдебно заседание, дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Административен съд – Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в установения с чл. 211, ал. 1 от АПК 14-дневен срок, от надлежна страна имаща правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационна проверка валиден и допустим съдебен акт, при което същата е процесуално допустима. От фактическа страна районният съд е приел, че „АСМ“ ЕООД осъществява дейност по търговия с препарати за растителна защита, торове, семена, зърно, гориво и транспортни услуги, като разполага с необходимата материална и техническа обезпеченост и съответните разрешителни за дейността си. Дружеството стопанисва собствена бензиностанция в [населено място], [улица], в която продажбите на горива се регистрират и отчитат чрез електронна система с фискална памет, свързана с нивомерна и измервателна система, надлежно регистрирани в НАП. Установено е също, че дружеството разполага с резервоар за съхранение на гориво и със 7 транспортни средства, снабдени със средства за измерване, както и с необходимите регистрации за търговия на дребно и транспорт на нефт и продукти от нефтен произход. Съдът е приел за безспорно установено, че при извършена на 17.03.2025 г. проверка в обекта от служители на НАП са били констатирани три продажби на дизелово гориво, извършени на 05.02.2025 г. и 10.02.2025 г. на земеделски производители, като за всяка от тях са били издадени фискални бонове и фактури, а горивото е било доставено с транспортно средство, собственост на продавача. Прието е още, че за тези сделки са издадени всички изискуеми документи, подадени са уведомления до НАП, платени са дължимите данъци и акцизи, а по делото са представени и декларации от контрагентите, че закупеното гориво е за собствени нужди, поради което същите имат качеството на „краен потребител“ по смисъла на § 1, т. 69 ДР на ЗДДС. Районният съд е установил, че актосъставителят е квалифицирал сделките като „търговия на едро“, тъй като горивото не е било заредено директно в резервоарите на клиентите на територията на бензиностанцията, а първо е било налято в специализирано превозно средство на продавача и след това доставено на купувачите. Този извод контролните органи са извели въз основа на становище на Министерството на икономиката и индустрията, поискано по повод идентичен случай, след което е бил съставен АУАН за нарушение на чл. 59а, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г./МФ във вр. с чл. 118, ал. 10 ЗДДС, а впоследствие е издадено и наказателното постановление. От правна страна районният съд е приел, че административнонаказателното производство е проведено при спазване на процесуалните изисквания. Съдът е приел, че АУАН е съставен от компетентно лице, наказателното постановление е издадено от компетентен орган, спазени са сроковете по чл. 34 ЗАНН, а АУАН и НП съдържат всички изискуеми реквизити по чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. За неоснователно е счетено и възражението за нередовно връчване на акта, тъй като той е бил връчен на надлежно упълномощено лице. По същество обаче въззивният съд е приел, че вмененото нарушение не е доказано. Решаващият извод на районния съд е, че в конкретния случай осъществените продажби не следва да се квалифицират като „търговия на едро“, а като дейност в рамките на притежаваното от дружеството удостоверение за търговия на дребно. За да достигне до този извод, съдът е изходил от това, че горивото е отчетено чрез ЕСФП (електронна система за фискална памет) на бензиностанцията, сделките са надлежно фактурирани и осчетоводени, платени са всички данъци и акцизи, а купувачите са крайни потребители. Според съда тези обстоятелства сочат, че зареждането е извършено от бензиностанцията на дружеството, независимо че физическата доставка до клиента е осъществена чрез специализирано МПС на продавача. Районният съд е приел за неправилен извода на актосъставителя, че дружеството е загубило качеството си на „краен разпространител“ само защото горивото е било транспортирано до клиента със собствена цистерна. Според въззивния съд това е въпрос на техническа организация на доставката и търговска практика, който сам по себе си не променя характера на дейността, когато останалите законови изисквания са спазени. В тази връзка съдът се е позовал и на приложеното по делото становище на Министерството на икономиката и индустрията, което, според възприетото от съда тълкуване, подкрепя извода, че когато горивото се отчита през ЕСФП на обекта и се продава на краен потребител, дейността следва да се разглежда като търговия на дребно, а не като търговия на едро. В обобщение, районният съд е приел, че „АСМ“ ЕООД е действало в обхвата на притежаваното удостоверение за търговия на дребно, не е изгубило качеството си на краен разпространител и не е било налице задължение за подаване на данни по начина, възприет от административнонаказващия орган. Поради това съдът е счел, че наказателното постановление е издадено при неправилно приложение на материалния закон и го е отменил като незаконосъобразно. Предмет на касационен контрол е постановеното съдебно решение и съответствието му с материалния закон, евентуално допуснати съществени процесуални нарушения на съда, каквито възражения се твърдят в касационната жалба. По разбиране на настоящата касационна инстанция решението е правилно и законосъобразно. За да отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че макар административнонаказателното производство да е проведено от компетентни органи, в сроковете по чл. 34 ЗАНН и при спазване на формалните изисквания към АУАН и НП, вмененото на дружеството нарушение не е доказано от материалноправна страна. Този извод е правилен. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че „АСМ“ ЕООД стопанисва бензиностанция, в която продажбите на горива се регистрират и отчитат чрез електронна система с фискална памет, надлежно свързана и регистрирана в НАП, както и че дружеството притежава удостоверение за търговия на дребно с нефт и продукти от нефтен произход. Безспорно е и че по трите процесни сделки дизеловото гориво е отчетено през ЕСФП на обекта, издадени са фискални бонове и фактури, сделките са счетоводно отразени, а дължимите данъци и акцизи са платени. Установено е още, че купувачите са земеделски производители, декларирали придобиването на горивото за собствени нужди, което е възприето от районния съд като доказателство за качеството им на крайни потребители по смисъла на § 1, т. 69 ДР ЗДДС. Тези фактически констатации не се опровергават от касатора. Спорът е правен и се свежда до това дали при така установените факти дружеството е загубило качеството си на краен разпространител и е осъществило доставки, за които е било длъжно да подава в НАП данни по чл. 118, ал. 10 ЗДДС чрез ЕДД/ЕДП по чл. 59а, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г./МФ. Разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от Наредба № Н-18 предвижда подаване в НАП на данни чрез ЕДД (електронен документ за доставка) или ЕДП (електронен документ за получаване) за доставката и движението на течни горива в предвидените от закона случаи, а съгласно чл. 59б, ал. 1 същите се подават на датата на данъчното събитие или на датата на промяната в обстоятелствата. Чл. 118, ал. 10 ЗДДС действително установява принципно задължение за подаване на такива данни, а ал. 11 съдържа изключения от това правило. Законът определя „краен потребител“ като лице, което придобива течните горива за собствени нужди от краен разпространител, а „краен разпространител“ като бензиностанция, газстанция, метанстанция и други подобни, които извършват зареждане на течни горива, предназначени за горивните резервоари на отделните моторни превозни средства, от резервоари за съхранение на тези горива. Правилно районният съд е приел, че в конкретния случай не е доказана такава фактическа обстановка, която да обоснове отпадане на качеството на дружеството като краен разпространител единствено поради начина на физическо доставяне на горивото до клиента. Самото обстоятелство, че горивото след зареждане и отчитане през ЕСФП на бензиностанцията е транспортирано до купувача със специализирано превозно средство на продавача, не променя автоматично характера на продажбата от такава на дребно в такава на едро. Правилно въззивният съд е разграничил същественото от несъщественото. Съществено е откъде се извършва зареждането, по какъв ред се отчита продажбата и на кого се доставя горивото. Несъществено за тази правна квалификация е чисто техническият способ, чрез който стоката достига до клиента, когато са налице всички останали белези на продажба от бензиностанция на краен потребител. Неоснователен е основният довод в касационната жалба, че щом горивото не е заредено пряко в резервоара на МПС на купувача на територията на бензиностанцията, а първо е налято в цистерна на продавача, дружеството вече не е краен разпространител. Т. тълкуване е формално и откъсва легалните дефиниции от конкретната фактическа среда. По делото не е спорно, че горивото е изведено от резервоарите на бензиностанцията, отчетено е чрез ЕСФП на обекта, продадено е на крайни потребители и е придружено с всички необходими първични документи. При тези данни не може само от начина на последващата му доставка да се изведе ново качество на търговеца, различно от вече упражняваното в рамките на притежаваното удостоверение за търговия на дребно. Правилно районният съд е отчел и значението на приложеното по преписката становище на Министерството на икономиката и индустрията, на което самият административнонаказващ орган се е позовал при формиране на извода си. От съдържанието на това становище следва, че когато горивото се отчита чрез ЕСФП на обекта и се извършва зареждане от бензиностанцията към краен потребител, е налице основание дейността да бъде разглеждана като търговия на дребно, а не като търговия на едро. Районният съд обосновано е приел, че административнонаказващият орган фактически е възприел противоположен на съдържащия се в становището правен резултат, без да изложи убедителни аргументи защо отклонява именно неговата водеща част. Това вътрешно противоречие в доказателствената основа правилно е ценено в полза на санкционираното лице. Неоснователен е и доводът на касатора, че щом изключенията по чл. 118, ал. 11 ЗДДС са изчерпателни, районният съд неправилно е разширил приложното им поле. Районният съд не е приложил разширително изключение, а е приел, че изобщо не е доказана фактическата предпоставка, от която органът извежда наличието на задължение по чл. 118, ал. 10 ЗДДС. Казано иначе, спорът не е дали да се разшири кръгът на освободените лица, а дали дружеството попада в хипотезата, от която въобще възниква задължение за подаване на процесните данни при конкретния модел на продажба. След като районният съд е установил, че продажбите са извършени от бензиностанцията, отчетени са през ЕСФП и са към крайни потребители, изводът му, че не е налице доказано нарушение в описания от наказващия орган смисъл, е съответен на доказателствата. Не може да бъде споделено и възражението на касатора, че било без правно значение дали се касае за грешка, незнание или какъв е размерът на горивото, тъй като тези съображения не са в основата на отменителния извод на районния съд. Въззивният съд не е отменил наказателното постановление поради липса на вина, маловажност или несъщественост на нарушението, а поради недоказаност на самия състав на вмененото административно нарушение. След като материалният състав не е осъществен, въпросите за обективната отговорност на юридическото лице и за интензитета на засягане на обществените отношения са ирелевантни. Касационната инстанция споделя и извода на районния съд, че по делото не са събрани доказателства, установяващи по несъмнен начин извършване на „търговия на едро“ от страна на дружеството. Обратният извод на наказващия орган е построен главно върху начина на доставката, но не и върху цялостен анализ на релевантните белези на сделките: отчитане през ЕСФП на бензиностанцията, продажба на крайни потребители за собствени нужди, липса на спор относно надлежното документално и данъчно оформяне и липса на данни горивото да е било реализирано извън режима на търговия на дребно. От страна на касационния ответни не е направено надлежно искане за присъждане на разноски за касационна инстанция, поради което такива не се следват.