Решение № 7061 от 20.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10086/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С решение № 10914 от 06.06.2024 г., изменено на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 28870 от 16.07.2024 г., постановени по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав, „Кангару–Транс“ ЕООД е осъден да заплати на Д. З. П. на основание чл. 262, ал. 1, вр. чл. 150 КТ, сумата от 875, 97 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд, положен в периода м.6.2022 г. - м. 1.2023 г., ведно със законната лихва от 29.03.2023 г. до окончателното й изплащане, като предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 875, 97 лв. до пълния предявен размер от 1000, 00 лв., като е отхвърлен и предявеният от Д. З. П. срещу „Кангару–Транс“ ЕООД, осъдителен иск с правно основание 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, за заплащане на бонуси, както следва: 200 евро /391.17 лв./ - новогодишен бонус за 2022 г., 70 евро /136.91 лв./ - бонус за месец юни, дължим за работници, полагали труд повече от три месеца при работодателя, 230 евро /449.84 лв./ - бонус за м. януари 2023 г. Със същото решение „Кангару–Транс“ ЕООД е осъден да заплати на Д. З. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 177, 15 лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете, като “Кангару–Транс“ ЕООД, e осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС, сумата о т 50.00 лв., представляваща държавна такса, както и сумата 701.96 лв. - разноски за експертизи. Пак със същото решение Д. З. П. е осъден да заплати на „Кангару–Транс“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 974, 97 лв., представляваща разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете. С определение № 28870 от 16.07.2024 г., постановено по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав, по молба на “Кангару – Транс“ ЕООД решението е изменено на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските, като Д. З. П. е осъден да заплати на “Кангару – Транс“ ЕООД сумата от още 55, 71 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, е влязло в сила, като молбата на “Кангуру – Транс“ ЕООД в останалата част е отхвърлена. Срещу така постановеното решение, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 262, ал. 1, вр. чл. 150 КТ, сумата от 875.97 лв., представляваща трудово възнаграждение за извънреден труд, положен в периода м.6.2022 г. - м. 1.2023 г., е подадена въззивна жалба от ответника „Кангару–Транс“ ЕООД, чрез пълномощника си – адв. С. К., с надлежно учредена представителна власт. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд. Поддържа се, че СРС неправилно е приел, че ищецът е положил труд извън установената продължителност на работното време при 40- часова работна седмица, който не е компенсиран. В тази връзка, счита и че неправилно съдът е възприел първия представен вариант на заключението на вещото лице, като не е взел предвид изчисляването на седмична база и дали в процесния случай се надвишават определени дневни, седмични, двуседмични и 4-месечни максимални норми. Наред с това посочва и че съдът не е съобразил, че в периода месец август 2022 г. – месец септември 2022 г. ищецът не е полагал труд, с оглед на което е бил компенсиран за евентуално положен труд над 40 часа седмично. Счита за неправилен извода на съда, че към работното време следва да бъде включвано и времето на разположение. Сочи, че при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства не се установява надхвърляне на предвидената в чл. 6 от Регламент № 561/2006 обща продължителност на времето на управление на превозното средство, както и надвишаване на максималната продължителност на работната седмица, опредЕ. в Директива 2002/15/ЕО. При условията на евентуалност поддържа още и че дори и в хипотеза на действително положен извънреден труд, то дължимите на ищеца възнаграждения били изцяло заплатени, което обстоятелство не било обсъдено от първоинстанционния съд. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като предявеният иск бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производство. Въззиваемият ищец Д. З. П., чрез адв. Е. Г. – Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва по подробно изложени съображения. Поддържа, че при липса на представено по делото доказателства за въвеждане от страна на работодателя на сумирано работно време, то страните по трудовото правоотношение следва да се считат за обвързани от уговореното в сключения помежду им договор пълно работно време с нормална продължителност 8 часа дневно, с оглед на което по делото се установява полагане на извънреден труд. Наред с това посочва и че при изчисляване на продължителността на дневното работно време се отчита и времето, през което работникът е задължен да бъде на работното си място в съответствие с чл. 3 от Директива 2002/15 (ЕО) за организацията на работното време на лицата, осъществяващи мобилни пътни транспортни дейности. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски. Решението в частта, с която предявения от ищеца иск с правно основание 262, ал. 1, вр. чл. 150 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 875.97 лв. до пълния предявен размер от 1000, 00 лв., както и с която е отхвърлен предявения иск с правно основание 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, за заплащане на бонуси, както следва: 200 евро /391.17 лв./ - новогодишен бонус за 2022 г., 70 евро /136.91 лв./ - бонус за месец юни, дължим за работници, полагали труд повече от три месеца при работодателя, 230 евро /449.84 лв./ - бонус за м. януари 2023 г., не е обжалвано от ищеца, и в тази му част е влязло в законна сила. Ответникът „Кангару–Транс“ ЕООД е подал частна жалба и срещу определение № 28870 от 16.07.2024 г., постановено по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Поддържа, че съдът е достигнал до извод за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение въпреки липсата на конкретно наведено от насрещната страна в тази насока възражение. Счита, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 2640, 00 лв. с включен ДДС, съответства на фактическата и правна сложност на делото, с оглед на първоначално осъществената защита по четири кумулативно съединени осъдителни иска и провеждането на четири открити съдебни заседания по делото, поради което и счита, че върху него следва да се определят дължимите в негова полза разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част на исковете. Въззиваемият по частната жалба – ищецът Д. З. П. е подал в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК отговор, с който я оспорва като неоснователна по подробно изложени съображения. Поддържа, че производството по делото за част от предявените от него искове е прекратено по молба, подадена преди връчване на препис от исковата молба на ответника, поради което и същите не следва да бъдат съобразявани при определяне на фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка сочи и че при своевременно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, първионстанционният съд правилно и в съответствие с фактическата и правна сложност на делото е намалил размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. Определение № 28870 от 16.07.2024 г., постановено по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав, в частта, с която Решение № 10914 от 06.06.2024 г., постановено по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав, е изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските, като Д. З. П. е осъден да заплати на “Кангару – Транс“ ЕООД сумата от още 55, 71 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, не е обжалвано, поради което и е влязло в законна сила. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо в обжалваната част, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съотвено проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения на настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящия състав намира следното: Не е спорно в настоящото производство, а и от представения трудов договор № 296/16.02.2022 г. се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, въз основа на трудов договор за неопределено време, по силата на което ищецът е заемал длъжността “Шофьор на товарен автомобил (международен превози)“ при ответника „Кангару–Транс“ ЕООД при уговорен съгласно чл. 4. 2. от трудовия договор 8-часов работен ден. Извънредният труд съгласно чл. 143, ал. 1 от КТ е работата по трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя извън установеното по правоотношението работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на определени лица в предприятието. За положения извънреден труд от работника или служителя, който е съпроводен с изразходването на работна сила извън установеното работно време и с който се засяга полагащата му се почивка, работодателят съгласно чл. 150 във вр. с чл. 262 от КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва уговорка прилагат се минималните установени в закона размери, като то се дължи независимо дали при полагането на извънредния труд са спазени законоустановените изисквания. Следователно, за да възникне парично вземане за извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните материалноправни предпоставки: 1. работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължение на работника или служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време, като законодателят не прави разлика между изричното разпореждане на работодателя за извършване на извънреден труд и мълчаливото му допускане, и 2. работникът и служителят ефективно да е престирал своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време. В първоинстанционното производство са изслушани заключения на вещи лица по съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, изводите на които настоящият състав на съда намира за обективно и компетентно дадени и кредитира с доверие. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че данните от изследваната карта на ищеца съответстват на данните от картата на тахографа, като при извършената проверка вещото лице не е констатирало манипулации на устройствата. Съгласно изслушаното пояснение на вещото лице в открито съдебна заседание на прегледаната карта има данни, които липсват на тахографа, доколкото се касае до период, в който превозното средство е управлявано от друг шофьор и данните са на неговата карта. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е представило заключение по поставените му въпроси относно полагането на извънреден труд в два алтернативна варианта в зависимост от работното време на ищеца – при 8-часов и при 9-часов работен ден. С оглед на извършената проверка в ответното дружество, вещото лице е констатирало, че при работодателя не е въведено сумарно работно време и не е извършвано изравняване на работното време на четири месеца, като в случая изравняването на отработеното време е на база едномесечен период. При изготвяне на заключението вещото лице е включило и времето на шофиране и на „друга работа“, като е отчетено и времето на разположение, което в случая е било налично само в един ден от процесния период. Установява се, че при възприемане на извод за 8-часов работен ден на ищеца, положеният от ищеца извънреден труд е на стойност 875.97 лв., а при 9-часов работен ден – на стойност 395.36 лв., за който извънреден труд се установява, че не е заплатен, доколкото след запознаване със заплатените трудови възнаграждение /така Таблица – Приложение № 1 от експертизата – л. 178 от делото пред СРС/ вещото лице е посочило, че извършените преводи са с основание “нетна заплата и дневни командировъчни“. Заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е пояснено в открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, като съгласно заявеното от него при прилагане на база от 48-часова работна седмица следва, че ищецът е положил извънреден труд единствено в месец декември 2022 г., за който няма как да се приложи изискването за компенсиране поради прекратяване на трудовия договор. Организацията на работното време и почивките на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт е уредена със специални императивни норми в Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, издадена на основание чл. 154а КТ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредбата средната продължителност на седмичното работно време не може да надвишава 48 часа, като в съответствие с ал. 2 максималната продължителност на седмичното работно време може да бъде удължено до 60 часа само ако в рамките на четиримесечен отчетен период не се надвишава средната продължителност на седмичното работно време от 48 часа. С Наредбата са въведени разпоредбите на Директива 2002/15/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт (чл. 4 от Директивата). Приложим в конкретния случай с оглед продължителността на работното време на водача са и разпоредбите на разпоредбите на чл. 6 и чл. 7 от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт установяващи максималното време на управление. Така в чл. 6, ал. 1 от Регламента е предвидено, че дневното време за управление не следва да надхвърля девет часа, като е независимо от това дневното време за управление може да бъде удължено до максимум 10 часа не повече от два пъти седмично. В чл. 6, ал. 1 от Регламента е предвидено още и че седмичното време на управление не трябва да надвишава 56 часа и не трябва да води до надвишаване на максималната продължителност на работната седмица, опредЕ. в Директива 2002/15/ЕО, като в ал. 3 на разпоредбата е предвидено, че общото време на управление през всеки две последователни седмици не трябва да надвишава 90 часа. При систематично тълкуване на относимата към конкретния случай нормативна уредба, настоящият състав на съда приема, че лицата, извършващи транспортни дейности в автомобилния транспорт по начало биха могли да полагат труд при съобразяване на така предвидените ограничения относно максималната продължителност на работното време, за която изрично е предвидено, че може да надвишава 40-часа седмично. В този смисъл е и практиката, на която се позовава и самият въззивник – така в Решение № 76 от 17.06.2019 г. по гр. д. № 5104/2017 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС е прието, че при извършване на транспортни дейности в автомобилния транспорт работодателят може да удължава работното време до 60 часа седмично, но е длъжен да компенсира в рамките на 4- месечен период като не се надвишава средната продължителност на уговореното седмичното работно време (чл. 4 от Наредбата, специален спрямо чл. 136а и чл. 142, ал. 2 КТ). Извънредният труд е положеният труд извън установената продължителност на работното време (чл. 143, ал. 1 КТ), т.е. всички отработени часове над 60 часа седмично. Извънреден е и трудът, когато при прекратяване на трудовото правоотношение, удълженото работно време не е било компенсирано (чл. 136а, ал. 5 КТ) - това е времето на отработени часове над уговорената в трудовия договор седмична продължителност до часовете положен труд, които не са компенсирани. В конкретния случай по силата на сключения трудов договор, страните са уговорили ищецът да изпълнява възложената му работа при уговорен 8-часов работен ден, поради което и положеният труд, надхвърлящ така уговорената между страните продължителност на работното време, макар и положен при съобразяване на нормативно установените изисквания с оглед на общата продължителност на седмичното работно време, представлява извънреден труд по смисъла на чл. 262, ал. 1 КТ. Конкретно наведеното във въззивната жалба на ответника оплакване за неправилно включване в извънредно положения труд и времето, през което ищецът е бил на разположение, настоящият състав намира за преклудирано, доколкото същото не е било своевременно наведено в процеса в срока по чл. 131 ГПК, поради което и в съответствие с правилото на чл. 266, ал. 1 ГПК не следва да бъде разглеждано. Единствено за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по така формулирания от въззивника като спорен въпрос е налице непротиворечива съдебна практика (така Решение № 83 от 11.02.2025 г. по гр. д. № 917/2024 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС), съгласно която фактически положеният труд по време на разположение е извънреден, който следва да се отчита от работодателя и да се заплаща на основание чл. 150 от КТ и която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. Предвид гореизложеното неоснователни са оплакванията в жалбата на ответното дружество, че първоинстанционния съд необосновано е приел за доказано обстоятелството, че ищецът е полагал извънреден труд за посочения период. Доколкото между страните е уговорен 8-часов работен ден, то настоящият състав на съда кредитира заключението на вещото лице във варианта, в който положеният извънреден труд е изчислен на база 8-часово работен ден и с оглед на липсата на представени от ответника доказателства за въвеждане на сумирано работно време, настоящият въззивен състав намира за основателен предявения от ищеца осъдителен иск за сумата от 875.97 лв., за който размер същият е бил уважен. По отношение на наведеното от въззивника оплакване за липса на произнасяне от първоинстанционния съд относно действителното заплащане на положения извънреден труд следва да бъде посочено, че в съответствие с разпоредбата на чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да докаже правопогасяващото си възражение за изплащане на дължимото възнаграждение за извънреден труд. В конкретния случай по делото не са ангажирани доказателства за извършени плащания на възнаграждение за извънреден труд за процесния период, който извод се подкрепя и от заключението на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза, поради което и съдът намира за неоснователно формираното в тази насока оплакването на въззивника. Тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат напълно, то решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено, а подадената жалба отхвърлена. С оглед изхода на спора на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, следва да се присъди сумата от 400, 00 лв., представляваща разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение, определено в съответствие с фактическата и правна сложност на делото при съобразяване на своевременно наведеното от въззивника възражение за прекомерност. По частната жалба срещу Определение № 28870 от 16.07.2024 г., постановено по по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав, в частта, с която е отхвърлена подадена от ответника жалба за изменение на решението в частта за разноските: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните правни съображения: Съгласно представен в първоинстанционното производство списък за разноските ответникът е поискал присъждане на сумата от общо 2890, 00 лв., от които 1920, 00 лв. с ДДС - адвокатски хонорар за осъществяване на процесуално представителство пред СРС, 720, 00 лв. с ДДС - адвокатски хонорар за явяване в две допълнителни открити съдебни заседания пред СРС, както и сумата от 250, 00 лв., представляваща депозит за изготвена съдебно-счетоводна експертиза. С молба от 05.03.2024 г./така л. 168 от делото пред СРС/ ищецът е направил възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. С решение № 10914 от 06.06.2024 г., постановено по гр. д. № 16433/2023 г. по описа на СРС, 72-ри състав ищецът Д. З. П. е осъден да заплати на ответника “Кангуру – транс“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 974, 97 лв., представляваща разноски по делото. В мотивите на първоинстанционното решение СРС е достигнал до извод, съгласно който с оглед на изрично наведеното възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, същото следва да бъде определено върху сумата от 1500, 00 лв. съразмерно с отхвърлената част на исковете. С молба от 28.06.2024 г. ответникът “Кангуру – транс“ ЕООД е поискал решението да бъде изменено в частта за разноски, като бъде присъдена разликата до претендираното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, изчислено съразмерно отхвърлената част на исковете върху възнаграждение в размер на 2640, 00 лв. с ДДС. С обжалваното определение СРС е приел молбата за частично основателна. Приел е, че дължимите в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение с оглед на фактическата и правна сложност на делото са в размер на 1600, 00 лв. с ДДС, като с оглед на отхвърлената част на исковете е присъдил в полза на ответника сумата от още 55, 71 лв. /наред с първоначално присъдената такава в размер на 974, 97 лв./, , като е отхвърлил молбата на ответника за осъждане на ищеца да заплати адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част на исковете, изчислено върху сумата от 2640, 00 лв. с ДДС. Неоснователно е наведеното в частната жалба оплакване за произнасяне да съда относно размера на адвокатското възнаграждение при липса на наведено възражение от насрещната страна в тази насока, доколкото ищецът изрично с молба от 05.03.2024 г./така л. 168 от делото пред СРС/ е направил възражение за прекомерност на претендираното от ответника възнаграждение, в съответствие с което първоинстанционният съд с е произнесъл. Съгласно решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС съдът е извел задължение на националният съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. В същия дух е и решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по т.1, в което се посочва, че когато правната уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 пар. 1 ДФЕС, всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й дали нейното съдържание отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. Това тълкуване и възможността съдът да съобразява посочените критерии при присъждане на разноски и да не прилага част от разпоредби от действащото национално законодателство и определя справедлив и пропорционален размер на адвокатско възнаграждение кореспондира и с разпоредбата на чл.3 от ГПК, задължаваща участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, респективно – задължение на съда да не допуска злоупотреба с такива. С постановеното решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. изрично е посочено, че съдът следва да откаже прилагането на национална уредба, която определя задължителен минимален размер на адвокатските възнаграждения, когато противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, както и че забраната за уговаряне на възнаграждение под минималните размери в тази уредба респ. съдът да е обвързан и да не може да присъди възнаграждение под този минимален размер несъмнено е „ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта, като такова при такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, като във всеки случай, когато съдът установи, че е нарушена забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС е длъжен да откаже приложението на националната уредба. Не следва да бъде споделено и оплакването на въззивника, че при определяне на фактическата и правна сложност на делото следва да бъде съобразено, че съдът първоначално е бил сезиран с четири обективно съединени иска. Това е така, тъй като доколкото с молба от 09.05.2023 г. /л. 73 от делото пред СРС/ и преди връчване на препис от исковата молба на ответника, ищецът е направил искане за прекратяване на делото по отношение на претенциите за заплащане на пътни и транспортни разходи, с оглед на което ответникът не е следвало да осъществява защита срещу процесните искови претенции на ищеца. В тази връзка, предмет на процесното дело, с оглед на който следва да се определи неговата фактическа и правна сложност, са единствено исковете по чл. 262 КТ и по чл. 128, т. 2 КТ. С оглед на изложеното и при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, както и разясненията, дадени с Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015 г. на СЕС, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за националния съд, настоящият състав на съда намира, че в конкретния случай дължимото в полза на ответника адвокатско възнаграждение следва да бъде определено съразмерно отхвърлената част на исковете върху възнаграждение от 1600, 00 лв. с ДДС. Доколкото изводът, до който достига настоящият състав на съда съвпада с възприетото от СРС, то частната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение. По повод на формираното от въззиваемия – ищецът Д. З. П. искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящото производство по частна жалба следва да бъде посочено, че доколкото в конкретния случай се касае до производство по изменение на произнасянето относно разноските, то в него не се дължат и не следва да бъдат присъждани разноски в полза на страните. Това е така, тъй като настоящото производство няма самостоятелен характер, а е функционално свързано с производството по същество на спора (в този смисъл е и практиката, обективирана в Определение № 114/20.05.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 1847/2016 г. по описа на ВКС, II, г.о. и Определение № 296/15.08.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 1758/2017 г. по описа на ВКС, III, г.о., която се споделя и от настоящия състав), поради което и разноски в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани. С оглед цената на иска, по арг. от чл. 69, ал. 1, т. 1. вр. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение, не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд