Решение № 102 от 26.5.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 172/2026 г.

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №298 от 20.11.2025г., постановено по гр.дело №94/2024г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, е отхвърлен предявения от С. Г. М. с ЕГН:••••••••••, живуща в К., със съдебен адрес: гр.С., пл. В. № *, ет. *-чрез адв.Р. А. Д., иск да се признае за установено по отношение на Н. Н. Н. с ЕГН:•••••••••• и поС.ен адрес: гр.Е. п., ул. Л. № *, ул.“Л, № ••, че е собственик по силата на завещание, оставено от БГВ, с канадско име РДВ, на самостоятелен обект от сграда, представляващ апартамент №15, разположен на осмия етаж от жилищна сграда с гаражи и ОСД, находящ се в гр.С З, ул. И Ш № •••, със застроена площ на апартамента от 94,96кв.м., състоящ се от: кухненски бокс, столова, дневна, две спални и сервизни помещения, с граници и съседи на апартамента /по предходен документ за собственост/ от изток – улица, от запад – двор, от север – стълбище и апартамент №16, и от юг – жилищен блок, който самостоятелен обект в сграда е с идентификатор ••••••••, и да се осъди Н. Н. Н. да предаде на С. Г. М. фактическата власт върху апартамент №15; отхвърлен е предявения от С. Г. М. с ЕГН:••••••••••, живуща в К., със съдебен адрес: гр.С., пл. В. № *, ет. *- чрез адв.Р. А. Д., иск да се признае за установено по отношение на С. Х. С. с ЕГН:••••••••• и адрес: гр.С. З., ул. Г. ••••••, че е собственик по силата на завещание, оставено от БГВ, с канадско име РДВ, на самостоятелен обект от сграда, представляващ гараж №5, разположен на минус първи /сутеренен етаж от жилищна сграда с гаражи и ОСД, находящ се в гр.С З, ул. И Ш № •••, със застроена площ 17,40кв.м., състоящ се от: една гаражна клетка, с граници и съседи /по предходен документ за собственост/ от изток – коридор, от запад – двор, от север – гараж №6, и от юг – гараж №4, който самостоятелен обект в сграда е с идентификатор ••••••••••, и да се осъди С. Х. С. да предаде на С. Г. М. фактическата власт върху гараж №5, като С. Г. М. с ЕГН:••••••••••, живуща в К., със съдебен адрес: гр.С., пл. В. № *, ет. *-чрез адв.Р. А. Д., е осъдена да заплати на Н. Н. Н. с ЕГН:•••••••••• и поС.ен адрес: гр.Е. п., ул. Л. № *, ул.“Л, № ••, сумата от 3350лв., представляваща разноски за един адвокат в първата инстанция, а на С. Х. С. с ЕГН:••••••••• и адрес: гр.С. З., ул. Г. ••••••, сумата от 1500лв., представляваща разноски за един адвокат за първата инстанция. Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателя С. Г. М., която чрез пълномощника адв.Р. Д. го обжалва изцяло с конкретни доводи за неправилност относно валидността на завещанието, изразената с него воля на завещателя и последиците му, като претендира за цялостната му отмяна и уважаване на исковете с присъждане на направените разноски. Въззиваемите страни Н. Н. Н. и С. Х. С. са депозирали чрез пълномощника им адв.А. С. писмен отговор на въззивната жалба с развити в него съображения за нейната неоснователност, подкрепящи приетото от първоинстанционния съд, и искане атакуваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят направените пред въззивната инстанция разноски. Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното: С уточнената искова молба ищецът С. М. твърди по силата на завещание от БГВ, роден на •••••••г. и починал на ••••••••г., с когото живяла в К. през последните двадесет години от живота му до неговата смърт, да е собственик на апартамент №15 и гараж №5 в гр.С З, ул. И Ш № •••, надлежно индивидуализирани, притежавани от него по наследство от майка му и дарение от баща му, с които неговата дъщеря РБВ се разпоредила на 15.05.2023г., като продала апартамента на ответника Н. Н., а гаража на ответника С. С., без да зачете последната воля на баща си, легитимирайки се като единствен наследник по закон на същия, при положение, че той има още една дъщеря – нейната сестра Д. Л. В., родена на ••••••••г. в К., при което сделките не са породили вещно-прехвърлително действие и тя се легитимира като собственик на двата имота, за какъвто претендира да бъде призната, както и за осъждане на ответниците да й предадат фактическата власт върху им. Предявените искове са по чл.108 от ЗС. С отговора на исковата молба ответникът Н. е оспорила предявения спрямо нея осъдителен собственически иск с твърдения завещанието да е нищожно поради неспазване на предвидената от Закона за наследството форма, считайки за неприложимо правото на провинция Б К, К., евентуално да е нищожно и съгласно канадското право, тъй като липсва подпис на завещателя на всяка страница от завещанието, като завещателят вместо подпис е поставил само инициали, а на стр.6 няма и такива, както и поради това, че като свидетели на завещанието са се подписали нотариуса, извършил нотариалната заверка, и неговия правен сътрудник, което във връзка с удостоверителните функции на нотариуса е недопустимо. Поддържа в случай, че се приеме завещанието да не е нищожно, то като завет, а не универсално, да не включва процесните имоти, а в случай, че ги включва, то фактическият състав по придобиване на собствеността да не е довършен, тъй като, съгласно англосаксонското право, довереникът или управителят на имуществото следва да го разпредели с надлежен акт, което не е сторено. Изразява съмнение за автентичността на завещанието и дали то носи подписа на посочения завещател, като счита да не е ясно дали завещателят РДВ и БГВ са едно и също лице. С отговора на исковата молба ответникът С. С. излага същите възражения по предявения спрямо него иск. С първоинстанционното решение доводите на ответниците са изцяло споделени, като е прието по отношение на действителността на завещанието да е приложимо българското право, съгласно разпоредбите на чл.89,ал.2 във връзка с чл.91,т.9 във връзка с чл.90,ал.1 и ал.2 от КМЧП, според които наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират, като в обхвата на приложимото право към наследяването влизат и условията за действителност на завещанието, което да не е съставено в никоя от предвидените в ЗН форми, поради което да е нищожно. Прието е завещанието да не включва разпореждания с имотите в Република България, а, дори и да е така, да не е довършен фактическия състав по придобиване на собствеността върху процесните имоти от ищеца, тъй като не е извършено тяхното разпределение с надлежен писмен акт, при което ищецът да се легитимира единствено като управител на имуществото на наследодателя, но не и като собственик по силата на завещанието. Прието е, че, независимо от извършване на продажбите само от Р В но не и от другия наследник по закон – сестра й Д. Л. В., те не са нищожни, а не пораждат вещно-прехвърлително действие, като сделките подлежат на разваляне с възможност за реализиране на правата при евикция, но само ако правоимащото лице предяви лично правата си, тъй като, съгласно чл.26,ал.2 от ГПК, никой не може да предяви от свое име чужди права пред съда, освен в предвидените от закона случаи, поради което ищецът не може да предяви правата на Д. Л. В.. Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Безспорно е за страните във въззивното производство установеното посредством събраните писмени доказателства и заключението от 09.09.2025г. на съдебно-почеркова експертиза, от фактическа страна, че БГВ, роден на •••••••г. в Република България е подписал завещание от 09.12.2019г. в К., където е живял през последните си години и е придобил канадско гражданство с имена РДВ, като е починал на ••••••••г. в Република България със статут на разведен и е оставил за свои наследници дъщерите си РБВ, родена на •••••••г., и ДЛВ, родена на ••••••••г. Към момента на смъртта си същият е притежавал по наследство от своята майка и дарение от баща си процесните апартамент №15 и гараж №5 в гр.С З ул. ЦИШ •••№ •••. Наследникът Р В се е разпоредила еднолично с договори за покупкопродажба от 15.05.2023г. в полза на ответника Н. с апартамента и в полза на ответника С. с гаража. Спорът и пред настоящата инстанция се концентрира около валидността на завещанието, действителната воля на завещателя по него и последиците на същото. Видно е от съдържанието на процесното завещание, че посредством него завещателят е назначил ищеца С. М., посочена в същото като негова съпруга, за довереник – изпълнител на завещанието и управител на цялото му имущество „от всякакъв вид, където и да се намира то“, съставляващо неговото „наследство“, на която е възложил да плати всичките му задължения и данъци, „независимо дали са наложени от законодателството на тази юрисдикция или на която и да е друга“. С изрични клаузи е възложил правомощия във връзка с управлението и корпоративното разпределение на задълженията, активите и корпоративния интерес, който има в компанията SPLENDID AUTOMOBILES INC. Наредил е на довереника да разпредели неговото остатъчно наследство, без да упоменава изрично включващите се в него активи, като го даде на С., ако тя е жива на съществената дата – 30 дни след смъртта му, а, ако не е жива, да го раздели на 100 равни дяла и да даде 50 от тези дялове на тези от децата му – Р В и ДЛВ, които са живи към съществената дата и ако и двете са живи – по равно, както и да даде 50 от тези дялове на неговата снаха М М., ако е жива на съществената дата. Съдържат се и конкретни клаузи във връзка с управлението на наследството. Начина на конструиране на съдържанието на завещанието, отделните клаузи от него в тяхната взаимовръзка, както и употребените в същото конкретни изрази, недвусмислено сочат на воля на завещателя за цялостно уреждане на имуществените му отношения по повод неговата смърт и разпореждане за след смъртта му с цялото притежавано от него към момента на настъпването й имущество, включително процесните недвижими имоти като включващи се в „остатъчното“ наследство, завещано на ищеца С. М.. Доводите на ответниците волята на завещателя да е била да се разпореди само с имуществото си в К., но не и с това в Република България, са неоснователни. Изрично завещателят е посочил, че предмет на завещанието е цялото му имущество от всякакъв вид и където и да се намира. Изрично е възложил погасяване на задълженията му, произтичащи не само от канадското право, но и от която и да е друга юрисдикция. В завещанието не са упоменати не само имотите в Република България, но и каквито и да било конкретни имуществени обекти. Това определя характера му на универсално. Приложимото право при наследяване по завещание, каквото е релевираното от ищеца основание за правото й на собственост върху процесните имоти, в защита на което са предявени осъдителните собственически искове, според чл.90,ал.1 от КМЧП, е правото, приложимо съгласно чл.89 от КМЧП, като наследяването на движими вещи се урежда от правото на държавата, в която наследодателят е имал обичайно местопребиваване към момента на неговата смърт, съгласно чл.89,ал.1, а наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират, съгласно чл.89,ал.2 от кодекса, но наследодателят може да избере наследяването на неговото имущество в цялост да се уреди от правото на държавата, чийто гражданин той е бил към момента на избора, според чл.89,ал.3, който избор трябва да бъде направен във формата на завещателно разпореждане, съобразно чл.89,ал.4. В случая завещателят е направил именно такъв избор в изискуемата се форма на завещателно разпореждане, като с изготвянето на универсално завещание в К. със съдържание, съобразено със законодателството именно на тази юрисдикция, включително според изрично посоченото в него, гражданин на която държава е бил и в нея е било поС.ното му местоживеене, той е избрал за приложимо канадското право. Неоснователно е позоваването на ответниците и в отговора на въззивната жалба на разпоредбата на чл.48,ал.2 от КМЧП, според която отечественото право на лице с две или повече гражданства, едното от които е българско, е българското право, поради което считат, че изборът на завещателя се е свеждал единствено до българското право като негово отечествено по смисъла на цитираната разпоредба. Касае се за обща такава досежно понятието „отечествено право“ във връзка с правното положение на физическите лица и с тяхната правоспособност и дееспособност, като то е релевантно за определяне на приложимото право в предвидените от кодекса случаи. Изборът на приложимото право по чл.89,ал.3 от КМЧП не се свежда до отечественото право по смисъла на чл.48,ал.2 от кодекса, а касае правото на държавата, чийто гражданин е бил завещателят към момента на избора, което в случай на две или повече гражданства, какъвто е настоящият, е правото на която и да е от тези държави, доколкото и смисълът на избора е, когато завещателят притежава движими вещи в една държава, в която е обичайното му местопребиваване, и недвижими имоти в друга или други държави, на някоя от които е гражданин или са различни от държавата на гражданството му, разпореждайки се с цялото си имущество, това му разпореждане да бъде подчинено на един и същ правен режим за яснота и сигурност на всички, които касае и засяга, и с оглед цялостното уреждане на отношенията по повод наследяването, като се съобразява принципа на най-тясната връзка по чл.2 от КМЧП на завещателя с една от държавите по гражданство към момента на избора. В предметния обхват на приложимото право се включват и условията за действителност на завещанието по чл.91,т.9 от КМЧП. За изискванията за формата на завещанието, предвид заявеното от ответниците оспорване на действителността на завещанието по форма, е приложимо в тази специална хипотеза за действителност на завещанието правото по чл.90,ал.2,т.1-т.4 от КМЧП по четири равнопоставени и изброени в алтернативен порядък на принципа на най-благоприятния закон хипотези, според които завещанието е действително по форма, ако отговаря на правото на държавата: в която е съставено, чийто гражданин е бил завещателят към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт, в която завещателят е имал обичайно местопребиваване към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт, в която се намира недвижимата вещ – предмет на завещанието. Достатъчно е завещанието да отговаря по форма на правото на една от държавите, с които е свързано по посочените критерии. В случая завещанието е съставено в К., където е било обичайното местопребиваване на завещателя по смисъла на чл.48,ал.7 от кодекса, който към момента на съставянето му и към момента на неговата смърт, настъпила в Република България, е бил с двойно гражданство – българско и канадско, и то включва и недвижими имоти на територията на Република България. Неоснователно е позоваването на въззиваемите на разпоредбите на чл.40,ал.1 и ал.3 от КМЧП относно приложимостта на българското материално право досежно формата на завещанието. Посочените разпоредби касаят института на препращането, при който, с оглед зачитане на стълкновителните норми на международното частно право на посоченото за приложимо чуждо право, следва да се приложи българското право, към което те връщат, или материалноправните норми на трета държава, към които те препращат. Ответниците не се позовават на конкретни стълкновителни норми от международното частно право на канадския правопорядък, които да определят българското право като приложимо досежно формата и действието на завещанието. След като процесното завещание е свързано по релевираните от кодекса критерии с правото и на Република България и на К., то следва да се прецени дали отговаря на изискванията за форма по правото на някоя от двете държави. Същото е представено във формата на нотариално заверено на 02.11.2021г. от нотариус ДАЛ копие от оригинала на английски език с надлежен превод на български език. Касае се за завещание с печатен текст, подписано от завещателя в присъствието на двама свидетели – ДАЛ като адвокат и Д К като правен съветник. В тази си форма то не отговаря на изискванията на чл.24 от Закона за наследството за нотариално завещание, тъй като не е съставено и подписано от нотариус, нито на изискванията на чл.25 от Закона за наследството за саморъчно завещание, тъй като не е написано ръкописно от завещателя. Завещанието, обаче, отговаря на изискванията на Закона за завещания, имоти и наследстване на Б К, К., според чл.37,ал.1,б.А от който то трябва да е писмено, без да е уточнен начина на изписване на текста – ръкописно или печатно, като ал.3 признава и електронната форма. То трябва да е подписано в края си от завещателя или подписът в края трябва да бъде признат от завещателя като подпис на завещателя в присъствието на 2 или повече свидетели, присъстващи едновременно, и да е подписано от тях в присъствието на завещателя, съгласно чл.37,ал.1,б.Б и б.В от закона. В случая, според удостовереното в него, завещанието е подписано от завещателя в едновременното присъствие на двама посочени свидетели, които са се подписали като свидетели в негово присъствие и в присъствието на всеки от тях, с което посоченото изискване е спазено. Единственото изискване в закона по чл.40,ал.1 относно свидетелите е те да са навършили 19 години. В закона няма изискване или забрана по отношение на качеството на свидетелите, а и в случая, противно на застъпваното от ответниците, то е подписано от адвокат и правен съветник, а не от нотариус, независимо от идентичността на имената на адвоката с тези на нотариуса, който последен се легитимира като такъв две години по-късно при извършване на нотариалното удостоверяване на завещанието. В закона няма изискване завещанието да бъде подписано от завещателя на всяка страница, като то се счита за окончателно подписано от завещателя при съмнения относно поставянето на подпис в случая по чл.39,ал.1,б.А от закона, когато той е поставен след края на завещанието, както в случая. Като отговарящо на изискванията на закона на Б К, К. за форма завещанието е действително. То, противно на доводите на въззиваемите, поражда вещно-транслативно действие от момента на смъртта на завещателя, без да е необходимо довереникът като изпълнител на завещанието да извършва прехвърлителна сделка в полза на облагодетелстваното по волята на завещателя със завещанието лице, доколкото довереникът е единствено управител на наследственото имущество, а не негов титуляр, и не може да извършва разпоредителни действия със същото. В клаузата по т.9 от процесното завещание, на която се позовават във връзка с тези си доводи, не е посочено, че възложеното на довереника разпределение на наследството следва да бъде извършено с надлежен писмен акт, противно на застъпваното от тях. Дори и такъв да е изискуем, той няма вещно-прехвърлителен ефект, тъй като действията и актовете по разпределението са в изпълнение на завещанието и са единствено с охранителен характер. При това положение ищецът М. се легитимира като собственик на процесните имоти по силата на завещанието, а безспорно осъществяваната върху им фактическа власт от страна на ответниците, на които владението е предадено при изповядване на сделките, според удостоверителните изявления в нотариалните актове, е без правно основание, доколкото извършените в тяхна полза от несобственика Р В като един от наследниците по закон на завещателя Б В прехвърлителни сделки по продажбата им не са породили вещно-транслативното си действие. Обсъденото обосновава извода за основателност на предявените искове и тяхното уважаване след отмяна на обжалваното първоинстанционно решение, с което са отхвърлени, като неправилно. С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на жалбоподателя за присъждане на разноски, съдът констатира, че такива за първоинстанционното производство тя е заплатила за държавна такса в размер на 3610лв., равняващи се на 1945,76 евро, за съдебни удостоверения в размер на общо 30лв., равняващи се на 15,34 евро, за такса за препис в размер на 2,20лв., равняващи се на 1,12 евро, за вписване на исковата молба от 90,25лв., равняващи се на 46,14 евро, за хонорар за вещо лице от общо 1400лв., равняващи се на 715,81 евро, и за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие на л.48 от първоначално образуваното гр.дело №185/2024г. на РС-Стара Загора и преводно нареждане от 11.01.2024г. в размер на 3000лв., равняващи се на 1533,88 евро, или общо разноски за първоинстанционното производство от 4258,05 евро, които следва ответниците да й заплатят, съобразно цената на всеки от предявените спрямо тях искове, или 3699,65 евро от Н. Н. и 558,40 евро от С. С.. За въззивното производство жалбоподателят М. е заплатила намалена с 15 на сто, съгласно чл.73,ал.4 от ГПК, държавна такса в размер на 196,10 евро и 1 евро за преписи, или общо 197,10 евро, от които разноски ответникът Н. следва да й заплати 171,25 евро, а ответникът С. 25,85 евро. Предвид изложените мотиви, съдът