Решение № 2483 от 15.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8366/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Р. С. В., чрез адв. Д. С., срещу решение № 9054/19.05.2025 г., постановено по гр.дело № 4 775/2025г. по описа на СРС, 66-и състав, в частта, в която е признато за установено, че дължи на ищеца „Топлофикация София” ЕАД на основание чл. 422 ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 728, 26 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, с аб. № 69582, ведно със законната лихва от 24.04.2024г. до окончателното плащане, сумата 96, 31 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2022г. до 05.04.2024г., сумата 34, 14 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2023г., ведно със законната лихва от 24.04.2024г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение, поради нарушения на обективни закони на Земята – закон на Нютон-Рихман, втори закон на термодинамиката и др., нарушения на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, вр. чл. 192а АПК, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не зачел основни принципи на правото, не изпълнил вмененото му от закона задължение служебно да прилага правото на ЕС, което довело до постановяването на незаконосъобразно решение – позовава се на решения на СЕС. Страните не били обвързани от валидна облигация – конструкцията по чл. 153, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, нито договорна. Заявени са възражение, че липсва наличие на годен уред за търговско измерване и узаконена абонатна станция. Твърди се, че в имота няма отоплителни тела респ. липсват данни за какво е претенцията на ищеца, тъй като отоплителните тела в имота били демонтирани преди процесния период. В жалбата са изложени подробни съображения. Иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените срещу ответника В. искове. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА за адв. С.. Депозирани са и писмени бележки по съществото на спора – 3 броя. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство. Третото лице-помагач на страната на ищеца „Далсия Елвеко“ ООД не заявява становище по жалбата. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на решението настоящият въззивен състав намира следното: Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. От представените по делото и неоспорени писмени доказателства - нотариален акт № 16 за покупко-продажба на недвижим имот от 18.05.1993 г., се установява, че ответницата Р. С. В. е собственик на апартамент 41, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, което обстоятелство не е оспорено от ответника в нито един етап от развитието на производството по делото. По делото от третото лице помагач „Далсия Елвеко“ ЕООД са представени документи за главен отчет от 04.05.2022 г. и 16.05.2022 г. за топлоснабдения имот, неоспорен от страните, в които ответницата В., е положила подпис като клиент /потребител/. Подписаните от ответника Т. документи за отчет се ползват с формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. че е потребител /клиент/ на топлинна енергия, изхождат именно от него. Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. договор от 22.05.2002г., сключен между „МХ - Елвеко“ ООД и етажните собственици от адрес гр. София, ж.к. ••••, извлечение от сметка, съобщения към фактури, изравнителни сметки, документи за отчет по делото се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът, в качеството си на собственик на топлоснабдения имот, през процесния период е бил потребител на топлинна енергия. Неоснователни са възраженията на ответника, че били нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България. При доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. По делото не се твърди и не се установява направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в етажната собственост и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо водоснабдяване, предвид на което не е налице твърдяното противоречие с Директива 2011/83/ЕС. Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, на които процесуалният представител на ответника Н. се позовава предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай не е такъв. На първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- § 3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите на неосигурен достъп потрбителите могат да поискат допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл. 70, ал. 5 от наредбата в 3 месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и да няма реално определена месечна сума, налице е реална сума за отчетния период, който в случая е годишен за съответния отоплителен сезон. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. По делото е представен констативен протокол от 16.08.2012 г., от съдържанието на който се установява, че радиатора в кухнята, радиатора в хола и радиатора в спалнята са демонтирани и затапени с капи като в апартамента няма други отоплителни тела /стр. 78/. От индивидуалните отчети от 04.05.2022 г. и 16.05.2022 г., представени от третото лице помагач, неоспорени от страните, по отношение на ап. 41, процесен по делото, е посочено, че водомера е свален като липсват данни за отчетена консумация /стр. 83 и 84 в делото/. При тези ангажирани от страните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че при доказателствена тежест на ищеца, изрично указана му в определение16132/07.04.2025 г. по реда на чл. 140 от ГПК, не е установил факта на реално доставена топлинна енергия в имота, собствен за ответницата. Следва да се има предвид, че законодателят е предвидил задължението за заплащане на топлинна енергия като многокомпонентно такова, което включва в себе си задължението за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на имотите и за БГВ по арг. от чл. 142 ал.2 от ЗЕ. При тези данни по делото ответницата би дължала единствено заплащане на топлинна енергия, отдадена за сградната инсталация. Това е така, защото съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Съобразно разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ЗЕ, топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост се дели на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Топлинната енергия за сградна инсталация се разпределя между всички потребители, съобразно отопляемия обем на отделните имоти - чл. 143, ал. 3 от ЗЕ. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, зависи не от потребеното количество топлинна енергия в отделните имоти, а от вида и топлофизичните особености на сградата, на отоплителната инсталация и пр. фактори. Сградната инсталация е обща етажна собственост - чл. 140, ал. 3 от ЗЕ и чл. 38, ал. 1 от ЗС, и чрез нея се затоплят не само индивидуалните имоти, но и ограждащите стени на имотите, подове тавани и пр., т. е. налице е топлообмен, в резултат на който се повишава температурата в цялата сграда. Ето защо, всички собственици на имоти, находящи се в сграда-етажна собственост следва да участват в разпределението на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, без оглед на това дали и каква част от тази енергия се използва за отопляване на собствения му имот. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Идентично разрешение е дадено и в решение от 05.12.2019 г. на СЕС по съединени дела С 708/17 и С 725/17. В последното се приема, че член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. В цитираното решение, при обсъждане на приложимото национално и общностно право, е прието, че в сгради в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части. Посочено е, че член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че държавите членки имат възможност да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода, така че в частност да могат да разграничават разходите за топла вода за битови нужди, разходите за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения, и съответно разходите с цел отопляване на апартаментите, като е прието, че разглежданата в главните производства национална правна уредба видимо отговаря на съдържащите се в тази разпоредба насоки, тъй като предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на разходи за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната енергия за отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на имотите. В рамките на настоящото производство обаче, ищецът не е доказал размера на доставена топлинна енергия за отопление на общите части. Както беше посочено в рамките на настоящото решение, задължението за заплащане на топлинна енергия е многокомпонентно такова като приложените от ищеца писмени доказателства не позволяват приложение на нормата на чл. 162 от ГПК предвид липсата на установени поне минимални изходни данни. По делото не е допуснато изслушване на СТЕ доколкото заявеното в този смисъл искане в исковата молба не е поддържано в хода на производството, видно от изявлението на процесуалния представител на ищеца в съдебно заседание от 16.05.2025 г. Поради което така заявения иск е изцяло неоснователен. Предвид акцесорния характер на иска за мораторна лихва и неоснователността на главния такъв, то и обусловения от него иск подлежи на отхвърляне. Таксите за извършваната услуга за дялово разпределение съобразно разпоредбите на чл. 36 ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването се фактурират и заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество. Нормата на чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца от 2016г. предвижда обявяване по подходящ начин на клиентите на реда и начина на заплащане на услугата дялово разпределение. От ангажираните по делото доказателства обаче не се установява дължимостта на сумата от 34, 14 лв. – цена на услугата дялово разпределение. В представените общи фактури респ. извлечение от партидата на абонатния номер изобщо не фигурира посочен размер на тази претенция респ. липсват и доказателства, от които да се обоснове такъв по реда на чл. 162 от ГПК, поради което и този иск е недоказан. В частта на иска, касаещ лихва върху главницата за дялово разпределение искът е отхвърлен решението на СРС е влязло в сила. Предвид изложеното крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, поради което първоинстанционното решение като неправилно следва да бъде отменено. Съставът на СРС е постановил установителен диспозитив в рамките на решението си, въпреки заявените и докладвани осъдителни такива като в тази връзка настоящият съдебен състав приема, че се касае за очевидна фактическа грешка, а не за произнасяне по непредявен иск, поради което решението му не подлежи на обезсилване. При този изход на спора следва да се ревизира решението на СРС и в частта, относно разноските като на основание чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА на адв. С. следва да се присъди възнаграждение по сочения ред в размер на 198, 33 евро над сумата, присъдена от СРС, предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия в производството пред СРС, както и 100 евро – в настоящото производство, а на основание чл. 78 ал.1 от ГПК на въззивницата се следва сумата от 12, 78 евро – заплатена ДТ. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд